Home » Авторски страници, литература

Аира

2020.09.21 Един коментар
Spread the love

.

Легенда от Петко Бойкински*

<em>Илюстрация: Аmilovidov.ru</em>

Хаджи Осман падна на колене, вдигна ръце към небето и като правеше метан след метан, повтаряше:

– Аллах, Аллах! Ти простря милостивото си крило над моя дом и аз ти благодаря, благодаря ти, Аллах…

Когато стана, очите му бяха пълни със сълзи и погледът му замъглен от някаква неземна радост…

Някога дядото на хаджи Осман беше дошъл в България с турските войски. Пчелинската мера му хареса, засели се в Пчелино, като издигна до езерото къща на два ката и я обгради с висок дувар.

В тая къща израсна хаджи Осман, а след смъртта на баща си остана наследник на къщата и на другия имот, който се простираше от езерото чак до древния окоп откъм Бяла Слатина, останал още от римско време.

Богат и властен беше хаджи Осман, много брави добитък и овце имаше, но радост нямаше в къщата му. Аллах не го сдоби с рожба. Напразно потъваше в прегръдките на Кяние ханъм и пиеше страст от сочните й устни. Той ли беше виновен, грях ли някакъв изплащаше, но Аллах не се смиляваше, не даряваше го с рожба.

Веселяк беше на младини хаджи Осман, в безгрижие прошумяха младините му, но когато разбра, че ще остане бездетен, погледът му помръква. Стана зъл и сприхав. Напразно Кяние ханъм се опитваше да го омилостиви. От година на година лицето му вехнеше, орловият му поглед ставаше по-остър и хората се плашеха, когато го срещаха.

Но велик и милостив е Аллах. Един ден Кяние ханъм съобщи на хаджи Осман, че в утробата й е заченат плод.

Радост трепна в сърцето му, весели пламъчета заиграха в очите му и орловият поглед се смекчи.

От тоя ден хаджи Осман обгради Кяние ханъм с топли и нежни грижи. Носеше я на ръце, слагаше я в мекия диван, а когато тя се унасяше в сън, той пристъпваше до нея, галеше с трепет бялото й сочно лице и шепнеше безмълвно: „Роди ми дете, Кяние, и моята любов към тебе няма да пресекне никога в сърцето ми.”.

И Кяние му роди рожба. Роди му момиченце. Нарекоха го Аира. Десет тлъсти овни закла хаджи Осман, голяма трапеза направи, писнаха зурни и тъпани, и двукатата къща, която приличаше на онемяла, се изпълни с радост. Три дни и три нощи гърмяха тъпаните и зурни, разкъсваха покоя на звездните пчелински нощи. Три дни и три нощи се тълпеше народ да гледа борбите на пехливаните, които беше извикал от далече хаджи Осман.

Но в дните на тия пищни тържества над къщата на хаджи Осман се носеше леденият полъх на смъртта. Кяние беше заболяла от родилна треска. Устните й се попукаха, Тя се гърчеше в предсмъртни мъки и една седмица след раждането премина във вечните покои на Аллаха.
Намериха дойка за малката. Хаджи Осман сам се грижеше за детето, не се ожени повторно, остана вдовец.

Аира растеше стройна и хубава. Лицето й грееше като слънце. Засмееше ли се, сякаш рози разцъфваха, а заговореше ли, като птичка чуруликаше. С неземна хубост я беше надарил Аллах. Но той забраняваше да се излагана показ тази хубости, затова, когато Аира навърши осемнадесет години, прибули лицето си с фередже.

Като тиха вода течеше животът в дома на хаджи Осман, като листата на плачущи върби се ронеха дните, а нощите бяха звездни и спокойни.

Всяка година вплиташе в косите на хаджи Осман сребърни нишки, но той не ги забелязваше. Мислите му бяха всецяло погълнати от Аира.

По неведоми пътища в нея бяха се преплели чертите на Кяние ханъм – същият поглед, същата усмивка, същата походка. Същите зъби имаше и Кяние ханъм – бели и наредени като маргарит. Понякога хаджи Осман се мъчеше да отдели образа на дъщеря си от образа на майка й, но не можеше. Те се преливаха един в друг и това караше сърцето му да се топи хем от радост, хем от мъка.

Аира чуруликаше като птичка из широкия двор, а очите и грееха, сякаш две малки слънца. хаджи Осман й се любуваше, гледаше златистите й коси и се чувстваше как радостта се наслоява в сърцето му като медена пита.

Един ден се почука на портата. Хаджи Осман отвори и пред него застана млад момък. Имаше нещо познато в лицето му, но хаджи Осман не можа да се сети и попита:

– Какво те носи към мене, джочум?

– Мама ме изпрати при тебе, чорбаджи – отвърна момъкът, – дошъл съм ратай да се главя.

– А ти чие момче си?

– На Вита съм, чорбаджи. Стан ме викат.

– Витин син ли си, бе чоджум? Ами че ти много си израснал! Я виж какъв мъж, какъв левент си станал! Машалла!

След това попита:

– А защо искаш да се главиш ратай, чоджум?

– Ти знаеш, чорбаджи. Бедни сме. А като умря тати няма кой да носи хляб на малките.

– Е тогава харно си решил, чоджум. Ще работиш при мене и ще им носиш хляб. Умно постъпваш. Иди кажи на майка си, че те приемам. И ела. Чобан ще те направя.

От тоя ден всяка сутрин Стан изкарваше стадото из полето, подпираше се на овчарската гега, слагаше кавала на устните си и почваше да свири тъжно и провлачено. Понякога хаджи Осман идваше да наобиколи стадото си, спираше при Стан и казваше:

– Слушал съм те, чоджум, отдалече. Като птичка свириш ти. Сърцето на човек из гърдите можеш да изтръгнеш. Посвири ми, чоджум, отблизо да те послушам, да развеселиш душата ми.

И Стан свиреше. Хаджи Осман слушаше мълчаливо. После, след като Стан свършеше, ставаше и казваше:

– Машалла! Машалла!

Стан неусетно се вмъкна в сърцето на хаджи Осман.

Заобича го и той все по-често ходеше при него и слушаше прехласнат медения глас на кавала. И често се случваше: седи и слуша, а мислите му бродят на юг към далечната Турция, за която беше слушал от баща си, облъхваше го зноят на анадолските дни и нощи, и нещо го теглеше властно натам, но той се сепваше, прогонваше примамливите видения, вслушваше се в кавала и казваше замечтано:

– Машалла! Машалла!

И тръгваше приведен към къщи, с глава, натежала от мисли. Но чуеше ли гласа на Аира, изправяше снага, отвръщаше на милувките и си мислеше: „Ех, защо тоя Стан се е родил гяур? Да беше се родил правоверен, зет щях да го направя.”

Една сутрин стана от легло – беше се простудил. Тресеше го. Разтриваха го, увиваха с топли дрехи и треската премина, но в коленете си усещаше някаква слабост и не излезе навън. Някаква неизвестна мъка бе грабнала сърцето и мисли като черни врани сякаш кълвяха мозъка му. Нещо му липсваше и той се сети, че това е Стан. Да, премного го беше обикнал той. И изпроводи да го повикат да му свири. Цял месец боледува хаджи Осман и всеки ден Стан идваше и му свиреше.

Още първия път, когато Стан влезе в двора, Аира го видя, стресна се и сърцето й замря като подплашена птичка. Строен и плещест, с очи, горящи като въглени, и вежди, черни като гарванови крила над очите – ето кое най-много я учуди. Как не беше го срещала досега? Стан мина край нея, а тя гледаше след него прехластната и чувствуваше приятна отмала в колената си.

Оттогава тя дебнеше като котка кога ще се зададе Стан, правеше-струваше, нарочно намираше повод да го засрещне и, докато се разминаваха, струваше й се, че краката й няма да издържат и тя ще падне, и ще стане за присмех. Но Стан като че не я забелязваше. И как ще я забележи? Лицето й бе покрито с фередже. Но един ден, тъкмо да се разминат, тя нарочно изпусна фереджето.

Стан се наведе, подаде и го и така си остана с отворена уста. Сякаш светкавица услепи погледа му. Гледаха се безмълвно един миг и тоя миг беше достатъчен да вплете нишките на любовта в душите им.

Първа се опомни Аира. Прибули се и избяга. А Стан все още стоеше със зяпнала уста и не знаеше – наяве ли беше видял тая чудна девойка или беше сънувал.

Разтърка очи, опипа ръката си да се убеди, че е буден, и тръгна като насън. Пристигна при хаджи Осман, свири му, говориха, но през цялото време беше разсеян – мислите му летяха към чудната девойка, която беше срещнал на двора и за която смътно се досещаше, че е дъщеря на хаджи Осман.

Един ден, като се пресрещнаха, Стан й пошепна:

– Хубавице, аз се влюбих в тебе. Аз те обичам. Ела довечера край езерото до големия бряст. Ще те чакам.

– Добре – отвърна тихо тя.

И тя дойде вечерта. И ето ги, седят един до друг и сякаш няма какво да си кажат. Звездният здрач е прибулил лицата им, звездите слезли в езерото и трепнат ли водите, полюшвани от вятъра, потрепват и те като рой светулки. Наблизо са налягали овцете, от време на време някоя мръдне, разшава се, разлеят се като в просъница меките звуци на меден звънец и отново става тихо, тихо…

Аира започна да ходи всяка нощ при Стан, но веднъж, тъкмо се връщаше, хаджи Осман я забеляза, пресрещна я и попита:

– Кажи, дъще, къде си била по това време?

– При Стан бях, баба – отвърна тя.

– При кой Стан, при пастира? – попита хаджи Осман.

– При него, баба.

Хаджи Осман нададе вик, сякаш някой го колеше, и едва се задържа на краката си. Един миг стоя като зашеметен, после се строполи на земята, изправи се пак, вдигна ръце към небето и заговори на глас:

– Аллах! Аллах! Всемогъщи и милостиви, Аллах! За какви грехове ме наказваш? Защо позволи на дъщеря ми, моето слънце, моята надежда, да погази вярата на правоверните и да се влюби в един гяур?

Дълго прави метани и ту се молеше, ту проклинаше. След това се обърна към Аира и каза с отпаднал глас:

– Върви и си легни. И забрави всичко. Забрави този гяур. Би трябвало главата ти да отрежа, но нямам сили. Върви да спиш.

– Но аз го обичам – проплака Аира.

– Занемей, не изричай скверни думи – изкрещя хаджи Осман и я блъсна. Аира падна от неочаквания удар. Хаджи Осман грабна една брадва, отвори портата и хукна към езерото. Аира изпищя и се затича след него…

Нощта люлее в равнината в сребърни люлки, звездите са се разсипали безредно по небето, месечината е разляла жълти води над земята, не се обажда ни врана, ни стон се чува, всичко е заспало, само откъм езерото се разлива тихо песен от кавал. Хаджи Осман крачи с едри крачки, Аира се вкопчила в него и моли:

– Не го убивай, баба, той е невинен. Убиеш ли него, убий и мене. Ако не ме убиеш, сама ще се убия.

Хаджи Осман не отвръща нищо и само пухти. Върви, спъва се, полита и пак върви, върви.

– Нали няма да го убиеш, баба?- пита Аира.

– Няма – отвръща най-после той. Но ще го прогоня. Ще му кажа да не го виждат повече очите ми.

– Тогава и мене прогони.

– Не! Тебе няма да прогоня. Тебе ще те затворя вкъщи, докато намеря някой правоверен и ще те оженя за него.

– Но аз ще умра.

– По добре умри, отколкото да те дам на този гяур.

Пристигнаха при Стан и хаджи Осман, вместо да го съсече, както беше решил отначало, хвърли брадвата, приближи го и каза:

– Иди си, чоджум. С добро те моля, иди си. Замини някъде далече. И повече не се весвай насам, защото кръв ще се лее. Чуваш ли, чоджум? С добро те моля. Забрави Аира. Едничка ми е тя – и радост, и утеха, и слънце – всичко.

Какво можеше да каже Стан… Тръгна си и сякаш плаваше в здрача. Тогава тя извика:

– Стан, не ме забравяй. Аз те обичам. Чуваш ли, Стан? Обичам те.

Заслепен от ярост, хаджи Осман не можа да проумее тия думи, вбесиха го те, грабна той Аира за ръце и я повлече към къщи. Като пристигнаха, затвори я в една одая и нареди да й носят там храната, забрани й да излиза навън. Беше се зарекъл да не влиза при нея, да я остави в мъка да изкупи греха си, но не изтрая. На третия ден влезе при нея и се отдръпна изплашен: в погледа й гореше някакво безумие, косата й беше разчорлена, лицето й – подпухнало. Наля се със жалост сърцето му, коленичи той до нея, погали косата й и каза с треперещ глас:

– Стани, дъще, слънце на живота ми, радост в скръбта ми. Стани и се весели като преди. И всичко забрави.

– Не мога да се веселя, баба – изхлипа тя. Тежко ми е, баба.

– Стани, дъще, Аллах така е наредил живота. Тежък е той, но какво да се прави, като пътят за рая минава през него?

Аира не продума нищо, прегърна го, сложи глава на рамото му и заплака. Той я галеше, бършеше сълзите от очите и й шепнеше:

– Забрави всичко. Всемилостив е Аллах. Ще ти прости той. А, когато те прибере на оня свят, ще те вземе в рая, градината с многото шадравани и там ще живееш безгрижно като птичка. С шербет ще те пои Аллах, с небет шекер ще те храни.

– Не му искам шербета, баба. Ако не ме дадеш на Стан, ще умра.

Много я обичаше хаджи Осман и преди мислеше, че всичко е готов да направи за нея, но сега като слушаше тия думи, сърцето му се наля с ярост и той отвърна.

– По-добре умри, отколкото да те дам на този гяур.

– Добре, баба, каквото ти кажеш, това ще бъде – отвърна Аира.

– А така, чедо, аферим. Ще те вразуми Аллах.

Погали я, изведе я навън и като вървяха си мислеше: „Млада и глупава е още. Ще потъгува, потъгува и ще й мине.”

Привидно Аира се примири. Излизаше, както преди, на двора, но лицето й беше тъжно и замислено. И все поглеждаше към портата. Струваше й се, че тя ще се разтвори и ще влезе Стан. Но от него нямаше никаква вест. „Може би никога вече няма да дойде – мислеше си понякога тя. – Няма да дойде и аз напразно го чакам. Уплашил ли се е? Ами ако дойде и баба го съсече с брадвата?”. Не можа да изтрае сърцето й. Един ден излезе от двора и се затича към езерото. Стигна до брега, стоя известно време, като че се двоумеше, след това разпери ръце и се хвърли във водата.

Напразно я търсеха, напразна спускаха въжета с куки – не я намериха. Беше потънала в потайните води и не се показа повече на повърхността. Натежа от мъка душата на хаджи Осман, грохна той изведнъж, състари се, бръчки нарязаха лицето му, побеля главата му като бяла къделя.

Хората често го виждаха да обикаля нощем покрай езерото, чуваха го да говори сам със себе си, да хлипа и да протяга ръце към водите, като че се готвеше да посрещне и прегърне дъщеря си. И, когато една сутрин го намериха мъртъв край брега, искрено се зарадваха, че най-после мъките му са свършили.

В това време Стан се беше главил ратай в едно далечно село и хората го чуваха да свири тъжно и провлечено. С кавала изплакваше мъката си по Аира. Висок и строен беше той, веждите му бяха черни като крилата на гарван, очите му горяха като въглени, а погледът му беше дълбок и тъмен като нощта. Момите се заглеждаха в него и въздишаха, но той отминаваше покрай тях като сляп и глух.

Една нощ се завърна в Пчелино – не можа да изтрае. От овчарите научи, че Аира се е удавила в езерото, а баща й умрял. И глави се той ратай при друг чорбаджия и остана в селото. И пак всяка сутрин изкарваше стадата на паша, а мръкнеше ли, отиваше до езерото, сядаше на брега и се заглеждаше в бистрите води.

Веднъж, както седеше на брега и беше се загледал във водите, почувства умора – някой като че мажеше клепките му с мед, така се притваряха те и сънят го обори. Нощта бе лунна, светла като ден. И още полубуден-полузаспал, Стан погледна към езерото и що да види? Аира стоеше над водата, разплела златисти коси, протягаше към него ръце и го викаше. Той трепна, събуди се, но Аира я нямаше вече. Беше изчезнала в глъбините. Страх сви сърцето му – та нали тя беше удавница?

Няколко дни и нощи не ходи към езерото, но една нощ не изтрая – отиде. Спря на брега и глада: Аира се гмурна в заспалите води, спря се, протегна към него ръце и го вика с гальовни думи. Лицето й свети по-ясно от месечината, златистите й коси са разпилени върху тялото й.

– Ела, Стан – вика го тя, – ела, аз те обичам и ще те обичам така, както не могат да обичат земните жени.

Ужасен избяга Стан, но на другия ден все повече и повече го влечеше и, когато нощта залюля равнината в сребърни люлки, той пак тръгна към езерото, като подкара и стадото, за да не бъде сам.

– Аз знам, че и ти ме обичаш Стан – пресрещна го Аира, застанала над заспалата вода. – Но защо се страхуваш да дойдеш при мене? Ела, Стан. Моят баща ни раздели, защото ти не си правоверен, но сега той е безсилен. Ела, Стан. Без тебе ще погрознее лицето ми, от сълзи ще изтекат очите ми.

Още преди да се върне в Пчелино, закъснели пътници разказваха, че нощем, когато минавали покрай езерото, чували женски плач. Кой можеше да плаче в потайна доба? И пръсна се мълва, че това е Аира, че е станала русалка. Затова, когато научи, че Стан ходи нощем към езерото, майка му плачеше и го молеше:

– Не ходи, сине, към това проклето езеро, че тая русалка ще те грабне от мене, ще погуби душата ти. Нечиста сила се крие в нея, сине. Удавница е тя, ще те подмами, ще те погуби.

Не я послуша Стан. Всяка нощ отиваше до езерото. Аира излизаше над водата, протягаше към него ръце, молеше го да отиде при нея, от очите й се стичаха бистри сълзи и падаха над езерните води като бисери. Но Стан се страхуваше да се хвърли във водата. Напразно го молеше тя, напразно протягаше към него ръце, напразно лееше сълзи-бисери… И като се убеди, че той няма да дойде при нея, една нощ се превърна на златорунен овен, отиде при стадото му, разигра се и отново се хвърли във водата. А знае се, че овцете глупави: прескочи ли нещо една, всички прескачат след нея. Затова, когато златорунния овен се хвърли във водата, всички овци се хвърлиха след него. Като видя, че овцете се издавиха, Стан заплака горчиво. Какво му оставаше да прави? Овцете бяха чужди, чорбаджийски. Как щеше да се яви без тях при чорбаджията? Погледа, погледа, па се хвърли и той. Аира протегна към него ръце, обгърна го със златистите си коси и се гмурна към глъбините…

Като научиха хората, че Аира е подмамила Стан, достраша ги да не подмами и други ергени. Затова надойдоха при езерото, хвърляха ред тръни, ред вълна и го затлачиха. Изгубиха се бистрите езерни води, трева и трънак обрасна там, където някога се плискаха те, и нищо не напомняше после, че тук е било езеро.

Затлачиха хората езерото, не остана и помен от къщата на хаджи Осман, но хората нарекоха местността Аира. И днес, ако отидете в тази местност и разровите малко земята, ще започне да сълзи чиста, бистра вода. Разправят, че това са сълзите на Аира, които е проляла за Стан.
Кой знае?

.

——————————————————————————————–

* Петко Генов Бойкински е поет и журналист. Роден е на 2 януари 1910 г. в с. Търнак, Врачанско. Сътрудничи на редица издания преди 09.09.1944 г. – в. „Пижо” и др. Активно сътрудничи на редица издания и след 1944 г. Автор е на книгата със стихове „Без синури и граници” (1938), на „Самотни души” (разкази, 1943), „Христо Ясенов. Поет и гражданин” (очерк, 1945) „Освобождение” (1945), „Ден първи” (поема, 1945), „Русия” (поема, 1948), „Повест за живота” (поема, 1949), „Дъждовни небосклони” (Прага, 1976) и др. Легендата „Аира” е вдъхновена от родното му село и едноименната местност край него (Пише се Аира, а не Айра, като ударението пада на “и”). Легендата е публикувана през 1975 г. в Прага. Спас Антонов, който през 2006 г. издава “Картотека на съвременната българска поезия” (плод на над 50-годишна събирателска дейност и съдържаща информация за 10 800 български поети), отбелязва, че поради стечение на обстоятелствата, Петко Бойкински не се e радвал на голяма известност, но поемата на Бойкински “Повест за живота” е негова любима настолна книга.


One Comment »

  • Още said:

    В землището на село Търнак, Врачанско се намира едно чудно красиво място, в което природата е изсипала всичката си щедрост. “ Аира “ е неговото име. Стара, прастара легенда от този край обяснява произхода му, като го свързва с името и съдбата на местна девойка, която се наричала Аира. Тя била дъщеря на богат турчин, който живеел със семейството си в това село. С невиждана хубост била надарена тази девойка, но и с добро и всеотдайно сърце. Влюбена била Аира в един български момък. Овчар бил той в същото село и според легендата се наричал Иван. Цялото село, че и в околните села го знаели и не само, защото той бил личен с хубостта си, но и защото бил ненадминат свирец – кавалджия. Канели го хората да им свири – по сватби и кръщенета, на общоселски празници. И не отказвал Иван на поканите им, защото семейството му било от бедно по-бедно, та трябвало да припечелва по някой лев, да подпомага прехраната му.

    Поканили го веднъж и в дома на богатия турчин. Спазарили го през целия ден да им свири, да развеселява гостите. И такива звуци извличал Иван от кавала си, че бащата на Аира многократно възхвалявал майсторлъка му. “ Иване, Иване, на сърце ми падна твоята свирня “ – думал му – “ и ако не беше от друга вяра, щерка си за жена щях да ти дам – зет да зетуваш в къщата ми, та с кавала си дните ми да облагняваш! “

    Такива думи редял турчинът, а щерка му Аира с наведена глава и прибулено лице седяла под прозореца и очите си не откъсвала от Иван. Влюбила се тя в него и макар че от бащините си думи разбрала, че няма да й разреши да се ожени за него, защото е друговерец, наумила си да пристъпи бащината воля и да послуша сърцето си. То вече било направило своя избор и за другиго Аира не искала и да помисли …

    Набрала кураж девойката и вечерта, когато Иван си тръгнал от дома й, посрещнала го в бащините си градини, смъкнала фереджето от главата си и застанала с открито лице пред него. Разкрила му Аира не само хубостта си, но и сърцето си. И Иван, заслепен от красивата туркиня, също се влюбил в нея. Тайно от турчина двамата млади започнали да се срещат при близкото езеро. Разцъфнала там любовта им. Върбите наоколо всяка вечер спускали ниско клоните си и ги криели от лошите погледи. И само луната била свидетел на клетвените думи за обич и вярност, които си разменяли Аира и Иван.

    И така продължавали те да се срещат до оня черен ден, в който един от слугите на богатия турчин видял във вечерния сумрак прокрадващата се към езерото негова щерка, проследил я, а после се върнал и казал на баща й къде е. Разярен, турчинът грабнал ятагана и хукнал към езерото. Изненадал там двамата влюбени, замахнал с десницата си и отсякъл с един удар главата на чедото си. Хвръкнала тя окървавена и потънала в почернелите води. След нея бащата запратил в дълбините им и тялото на непокорната си щерка.

    Разказва легендата, че оттогава насетне Аира се превърнала в русалка. По цели нощи ходела тя по водата на езерото с протегнати към брега му ръце и пеела тъжни песни. Канела с тях Иван при нея да отиде. Седял той на брега всяка вечер и гаснел от мъка по Аира. И чувал нежния шепот на гласа й, но не разбирал какво искала да му каже. Само сърцето му усещало присъствието й и му заповядвало да я последва. Разумът обаче все още го спирал. “ Къде ще вървиш,момко,” -думал му сякаш – “ и тук, и там, в дълбините на водата, мъката все с теб ще върви, щом я няма твоята Аира. А и кому ще оставиш стадато си? За овчиците ти кой ще се грижи, ако и тебе те няма?!”

    Мятали се безпомощно мислите на отчаяния Иван, но спасение от мъката не намирали … И всяка вечер той продължавал да седи на езерния бряг. Очите му реели поглед над водите, които погълнали неговата изгора и сълзите неспирно извирали от тях. На едри капки те се отронвали от лицето му и се сливали с езерната вода – да отлетят сякаш от страданието, което стягало душата, от мъката му по изгубената любима, да отлетят, та дано да му олекне.

    Виждала Аира – русалката тази тъжна картина и също страдала. Зовяла любимия при себе си всяка вечер, до късно през нощите, в които Иван преседявал на брега, но той не можел да разбере какво му казва с песните си. Тогава русалката решила да го доведе при себе си по друг начин. Една привечер, когато Иван се приближил към езерото със стадото си, превърнала се тя в златорун овен и излязла на брега. Примамил той цялото стадо към себе си, обърнал го към водата, а после се хвърлил в нея. По него се хвърлили и всички овце. Последвал ги и Иван, защото нямало вече за кого да живее … А там, в дълбините на водата, Аира го пресрещнала, прегърнала го в здрава прегръдка и двамата заедно заплували към дъното, което от тук насетне станало техен дом. Прегърнали се дълбоко в езерните води двамата нещастни влюбени, разделени заради различията във вярата им. Прегърнали се с тях и двете им вери – християнка и мюсюлманска, защото за истинската, за голямата любов прегради няма нито на този, нито на онзи свят.

    И разгоряла се тази любов с нов пламък. Разправят, била толкова силна, че от нея езерото пресъхнало. На негово място сега се е ширнала красива поляна, обсипана със свежа трева и всякакви полски цветя. “Аира” започнали да я наричат местните жители, защото в паметта си те пазели спомена за красивата туркиня Аира, загинала под ятагана от бащина ръка, задето си позволила да престъпи волята му и да отдаде сърцето си на българин.

    ————————————————

    Преданието от с. Търнак е широко разпространено. Архив на ИМ -Враца, Е-ДК инв. № 2456. Разказана от Цветанка Василева, с.Търнак, записала Румяна М.Махмудова.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.