2022-09-26

4 thoughts on “„Руските“ просветители св. св. Кирил и Методий

  1. Пичове, така е датиран ръкописът в самата библиотека в Румъния.

  2. Доколкото ми е известно, в България има само по-късни преписи на Успение Кирилово. И около този ръкопис има въпросителни, може би защото се съди по преписите.

  3. Пичове, Успение Кирилово е от ХІІ-ХІІІ век.

  4. Признавам, че дотогава не бях се качвал на самолет. Когато в ранния следобед „Туполев“ зарулира към западния край на летище „Враждебна“, не изпитвах страх, а някаква странна смесица от необясним възторг и благоговеен трепет от случващото се. Осъзнавах, че всъщност излитам от тази царевична нива, където на пети юни 1912 г. прадядо ми Вълкадин/2/ е прерязал с предварително стерилизираната през огън мотика пъпната връв на баща ми Владимир; после запрегнал воловете, качил баба ми и четвъртия си внук на каруцата и потеглили към селото. (Баща ми се е родил с късмета си: дядо Вълкадин е бил многоопитен народен лечител – главно на говеда, но явно не му е била чужда и хуманитарната медицина).
    Неизповедими са пътищата Божии! След повече от 60 години правнукът излиташе от мястото на това фамилно свещенодействие (а какво друго е раждането на човека?!), за да изпълни една тривиална „съдебна мисия“.
    Сериозното и смешното се срещаха. Следваше неизвестното.
    Пилотът форсира двата двигателя, Ту-134 се устреми към изгрева, и след секунди под крилата му останаха гьоловете и кариерите на Искъра, бусманското блато и нивите на Равно поле и Долни Богров. Плавен ляв завой – и вече летим над Стара планина. Друсането, което ни съпровождаше в началото, беше престанало.
    Седях до илюминатор от дясната страна, точно над крилото. Гледах за първи път от такава височина и не можех да откъсна поглед от пейзажа. Този навик ми остана, но първия път винаги е най-вълнуващо. Прелетяхма Балкана, Дунава, Румъния. И се приземихме.
    Не, не беше Москва. Не беше и Русия. Беше Украйна. Киев. Неколцина от пасажерите слязоха. След още час други се качиха. До мен седна симпатичен „млад мъж на средна възраст“. Представи се като доктор на техническите науки Юрий еди-кой-си. Завързахме непринуден разговор.
    А нашата крилата птица не даваше и признак, че се кани да литне към столицата на СССР. Боядисани в тъмно реактивни изтребители бяха окупирали пистата, излитаха и кацаха през две-три минути. Явно трябваше да изчакаме някое затишие в тоя неспирен вернисаж на военно могъщество, за да се хванем за опашката на шанса да се окажем отново в небето.
    След още час най-после отлепихме от твърдата земя – след поредното кацане на изтребител и преди поредното форсажно излитане на следващия.
    Нямах обичайните проблеми с руския, съпътствуващи 99% от нашите (вкл. “учени“) сънародници. Разговорът вървеше гладко, „без сучка и задоринки“. Събеседникът ми разказваше увлекателно за своята специалност, слушах го с неподправен интерес – не от нормалната в такива случаи куртоазия. (Все пак вроденото ми любопитство неслучайно ме беше абонирало за „Наука и техника за младежта“, „Космос“, „Юный техник“, „Техника–молодëжи“, „Знание-сила“, „Наука и жизнь“). Поддаквах отвреме-навреме на събеседника си въз основа на лаишките си познания.
    От дума на дума стигнахме и до близостта между двата езика. Когато споменах, че, „както е известно“, техният алфавит е всъщност българската азбука (кирилицата), Юра ме изгледа изпитателно през дебелите си рогови очила. Да не би да го будалкам?! Хайде де, той за първи път чувал подобна небивалица! Тъкмо обратното – и българите, и монголците, и казахите, и узбеките, и всички останали били получили алфавитите си от Матушка Русь, разбира се („разумеется“).
    Наложи се да обяснявам надълго и нашироко на този иначе интелигентен и, както изглеждаше, широко скроен руски човек, кои са „Кирилл и Мефодий“ и техните ученици Климент, Наум, Горазд, Ангеларий и Савва (св. Седмочисленици). Той не беше чувал никое от тези имена. Разходих го из историята на най-старата (езикът ми не щеше да се извърти да каже „древната“, пък камо ли „античната“ украино-руска история – държавна, църковна, културна, литературна. Човекът наистина чуваше всичко това за първи път. А не беше средностатистически руснак – учен, доктор на науките, начетен и образован [а какво, какъв ли е бил тогава урὸвенът (нивото, равнището) на типичния обитател на тая иначе физически необятна територия…].
    Разговорът в самолета ме наведе на нерадостни изводи. Колко мощна индоктринация е била впрегната в действие, за да „въведе в неведение“ съзнанието не само на лесно манипулируемите „народни маси“, но и на най-издигнатите умове на огромния конгломерат от нации, афиширани към оня исторически момент като „съветския човек“.
    Осъзнавал ли съм тогава, че отваряйки очите на симпатичния руски очилатко, всъщност съм осъществявал „идеологическа диверсия спрямо установения в резултат на Великата Октомврийска социалистическа революция социалистически строй в родината на победилия комунизъм – непобедимия СССР“?
    Едва ли. Макар и до известна степен „напомпван“ с идеите на марксизмо-ленинизма (като 99% от населението на НР България), все пак останах шокиран от дълбочината и широтата на историческата перверзия, целенасочено внушавана на изолирания от външния свят „гражданѝн Советского союза!“ (та за този „гражданѝн“ България си беше жив Запад, Бургас – повече от Кан и Сан Тропе, взети заедно, а „Златните“ и „Слънчев бряг“ заместваха Майами Бийч, барабар с плажовете на Калифорния…).
    Години по-късно, вече като преподавател в Юридическия факултет на Софийския университет, директно питах гостуващите съветски колеги (юристи-международници) защо предговорите на всяка тяхна монография, студия или дори статия задължително започваха с анализ на „поуките, изводите, препоръките и решенията“ на поредния конгрес на КПСС? Те просто мълчаливо повдигаха рамене и разговорът по темата беше приключван с този елементарен, но и многозначителен, наглед нищо не казващ, жест.
    Междувременно самолетът се повъртя няколко минути над горичките от тънкостволи брези на Подмосковието и плавно рулира на пистата в Шереметиево. Разделихме се поживо-поздраво с мимолетния ми познайник и всеки пое по пътя си. (Питам се: какви ли мисли са се въртели в главата му тогава и как се е почувствувал само петнадесет-двадесет години по-късно, когато неминуемото развитие на събитията наложи немалка част – но не цялата – от истината за историята на Русия да изплува на повърхността? Не знам. Но ми се видя умен мъж. Няма как да не се е замислил.)

    Откъс от „Москва за три дни… (В памет на неподражаемата Майя Плисецкая)
    https://www.eurochicago.com/2015/06/nepodrazhaemata-maya-plisetskaya/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *