Home » Авторски страници, литература

Смертию смерть поправ

2020.05.07 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Йото Пацов

Илюстрация: Нiclub.bg

“Бог не е Бог на мъртвите, а на живите, защото у Него всички са живи.”

[Лука, 20:38]

Гръм падна в къщата на Станчеви. Умря Васко.

Вяра не и се хващаше на Невена – нито когато го докараха с линейката на общинската болница, нито когато, отрупан с цветя и завит с одеялата, които тя беше скътала за сватбата му, лежеше в дъсчения ковчег в гостната. Всичко в къщата беше за него – и холната гарнитура, и секциите, книгите и сервизите в тях, бабините ракли с черги, килими, одеяла, и с оная торба, в която от време оно чакаха първата му брачна нощ кенарени чаршафи… Всичко беше за него – и самата къща, и имотът, и животът им… Само Васко го нямаше.

Стоян от онзи ден потъмня и се смъкна, не можеше човек в очите да погледне, речаха ли му “добър ден” на улицата, гледаше, като че ли са го напсували. Той беше последният от Станчови с мъжка рожба, на всичките трима други братя, все по-големи от него, все с женска челяд, единствена надежда беше синът му Васко да окачи на стената портрета на дедо Станчо, прадедо му, на който личаха май само мустаците и опълченското лъвче на калпака. И да продължи рода им, името им да се не затрие.

Дойдоха на погребението тежки от мъка, насядаха около ковчега. Стаята се смрачи от тъмните им костюми и небръснатите им лица, от очите им без светлик и без живот. “Как така бе, Стояне, как така бе, братко!” – питаха провисналите им рамене, а Стоян, мокър от сълзи, като от вира изваден, на пресекулки шепнеше клетви към себе си и молеше Васко да стане от сандъка, та да легне той… “Може ли род да стане за векове, та да се затрие за минута, кажи бе, Боже!” – галеше челото на покойния най-големият от четиримата, Данчо, прихванал през раменете Невена с другата ръка. А Невена, изплакала сълзите си, се тресеше ситно и мърдаше окървавените си от хапане устни в безкраен безмълвен монолог към мъртвия си син…

Този ден сбра пак живота на Станчеви, върза го на възел и го сложи в гърдите им, вместо сърце. Започна с ясен изгрев, с ведра сутрин, каквато отива на средата на септември. Всеки си хвана пътя – Стоян към бензиностанцията, Невена – към детската градина, Васко с “балканчето” – към автосервиза на Тодор Цалов, където се бе хванал да работи като монтьор, колкото да не си губи времето, докато чака повиквателна за казармата. Запали и отпраши по улицата към площада, мина пред читалището и съвета, по нанагорнището покрай училището към края на селото. Там, на кръстовището пред гробищата, до чешмата, в тъмната сянка на кипарисите – локва, разгазена от овцете кал. Не се намери никой да каже как е станало – “балканчето” насред пътя, Васко – до каменната стена на чешмата, свил се на дясната си страна като да си почине – завинаги…

Заровиха го в гроба на дядо му, пред хората приказваха кметът на селото, негов другар от гимназията в Луковит, попът. Васко не беше кръстен, когато се роди в селото и поп нямаше, само един клисар да бие камбаната при пожар и смърт. И затова Данчо, големия брат, каза на попа – опело и кръщене в едно да направиш, чу ли? Не стана ясно какво пя, но каза – всички ние сме чеда Божии, за нашите грехове Иисус отиде на кръста, всеки с кръста си, за да сме като Него, който смертию смерт поправ, прости, Господи, раба Божи Васко, дарувай го с милост, за да бъде в светлината и нине, и присно, и во веки веков, амин.

А за Невена и Стоян животът се мръкна…

Но не стана като с други в селото. Нито Стоян се хвана за чашата, нито Невена си скри очите зад черна шамия. Имаше нейни другарки, пак към четиридесетте, загубили рожба и се зачернили без време, сбабичосани вече, пречупени, оставили живота да изтече от тях, заедно със сълзите им. Сълзите си тя криеше, те бяха само за в гробищата, където тревата полека пожълтяваше около кафявата могила на Васковия гроб. Вървеше с изправен гръб, гледаше хората в очите, работата си гледаше с още по-голяма стръв от преди, като че ли на чуждите дечурлига в групата беше прехвърлила цялата грижа и цялото внимание, които бяха останали в майчиното й сърце. А за това, че вечер, откак се прибереше от детската градина и свареше Стоян да седи в тъмното в кухнята, и двамата се гледаха, хранеха и лягаха като че ли мъката беше зашила устата им, никой не знаеше. Смъртта беше в къщата им, една вечер Невена се опита да прогони тъмнилото и запали всички лампи, увеличи радиото, пусна за пръв пьт телевизора… Но й стана страшно и съвестно, усети как тъмното не изчезна, а само се сви под сърцето й, и остави нещата така – да си се оттекът без думи в полумрака на потъналата в скръб къща. Животът вървеше, както преди, само дето радостта й лежеше под камъка на дедо Васил Станчев, а мъката й си беше винаги с нея, разделена със Стоян, но не намаляла от това…

И имаше още нещо, което хем я плашеше, хем я караше вечер, като си легне, да стиска клепачи в нетърпеливо усилие сънят да дойде по-бързо. Сутрин не си спомняше почти нищо – някакво ласкаво присъствие, усещане за любов и топлина, стремеж за докосване до нещо, отделено от нея с някаква пулсираща мьтнобяла пелена, в която се долавяха блещукания като от кристалчетата в строшено парче мрамор.

Докато една нощ – беше след втората събота, в която прави деветини на Васко, пелената се разстъпи в нещо като коридор, и тя се опита да пристъпи в него, въпреки страха си, но още ненаправила и крачка, и се вцепени от изненада – към нея от бялата мъгла пристъпваше пъргаво, засмян и с протегнати ръце, синът й, Васко. “Ами нали си мъртав бе, сине!” – искаше да каже тя, но сълзите я задавиха, протегна и тя ръце, та го прегърна и го притисна до сърцето си. Мина й през ума, че щом са се срещнали, сигурно и тя вече е умряла, и затова шепнеше прималяла от щастие в ухото на сина си: “Слава Богу, сбрахме се, сине, слава Богу…”. А той я целуна още веднъж, отдръпна се, както я държеше за ръцете, та я погледна в очите, все така засмян, и каза онази дума, която тя мислеше, че завинаги е погребала под камъка на дедо Васил:

– Мале… Не плачи, мале. Бях щастлив с вас с татко, и сега съм щастлив. Бях жив – и сега съм жив, нали виждаш?

Тези думи, както и всичко останало, което си говориха, Невена си спомни сутринта, когато се събуди сред усуканите си завивки. А в съня си стоеше пред своя покоен син и не вярваше на щастието си, знаеше, че е невъзможно, убеждаваше себе си, че това е само видение, породено от голямата й мъка. А той се смееше на тези й мисли, като да ги изказваше тя на глас, и й разправяше колко много хора е видял тук, с колко се е сприятелил, как са го завели в една потънала в цветя къща, бяла, голяма, с големи прозорци, с хубава наредба, как им е казал, че тя е много голяма за него, като разбрал, че само той ще живее там. А те му казали, че няма да е задълго, и май че ще е така, защото се запознал и с едно момиче, ама много хубаво момиче, Валя, и тя наскоро починала, и двамата много се харесали, и са неразделни, и той е много щастлив, да не плачат за него, да не го жалат, защото му е мъчно и съвестно да ги гледа потънали в скръб, а той да е толкова щастлив. Това е дошъл да й каже, и още, за да му повярват, иска да идат с татко му при родителите на Валя, те са от Кутино, Врачанско, къщата им е до пощата, в центъра, лесно ще ги намерят, майка й се казва Цеца, а татко й е Владо Зарков, работи на тежките машини в кариерата, та да се запознаят…

Нищо не каза Невена на Стоян, изпрати го на работа като всеки ден, отиде и тя в детската градина, но пред очите й беше все Васко, какъвто го бе видяла в съня си – хубав, ведър, здрав. Усещаше все още ръцете му в своите и гледаше дланите си, като че ли можеха да запазят отпечатък от безплътното докосване. А вечерта едва дочака Стоян да се прибере, накара го да седне на масата пред нея и му разказа всичко, едно през друго, задъхано, със страх да не я прекъсне с присмех или невяра, защото се боеше да не би случилото се да изчезне завинаги…

Очакваше, че ще й каже, че така превъртат хората, но той я изслуша внимателно, попита пак за името на селото, стана, та намери пътната карта на България и й посочи къде е Кутино – до синята нишка на някаква рекичка, в зеленото между две жълти възвишения. После се обади на сменника си да поеме работата за утре, обади се и на директорката на градината, че с Невена се налага спешно да заминат за София, припали москвича в гаража и го изчисти, докато Невена извади от гардероба и оглади дрехите, с които бяха на погребението. И сутринта тръгнаха.

Намериха селото лесно, свърнаха от магистралата по разбит път покрай весел поток, потънал във върби, и само след три километра видяха табелата, и зад нея – сиромашко балканско селце, грейнало със златото на есенните овошки и пълните с кехлибарен кукуруз кошове. Пътят ги изведе пред съвета и пощата, и до нея – жълта двуетажна къща, пълна с хризантеми и божури градина, а на вратата, от некролога, им се усмихваше момиче с дълга чуплива коса, закачливи очи и ослепителна усмивка. Невена усети буцата в гърлото си, чак тук разбра, че още не е повярвала на съня си, и може би, за да повярва, прочете на глас замъглените от сълзите й думи: “Смъртта.. в разцвета… непрежалимата… Валентина Владимирова Заркова”.

Стоян бутна вратницата и двамата пристъпиха в двора сред цветята, без да знаят какво ще кажат на хората и как ще ги срещнат те. Спряха се пред вратата на къщата, без да смеят да потропат, но тя се отвори, като че ли дребната млада жена в черно пред тях ги беше чакала. Зад гърба й – мрачен мъж, който протегна ръка към Стоян:

– Сигурно сте на Васко родителите. Добре дошли. То не е за вярване, ама добре сте дошли. Право ни каза Валето, че днеска ще дойдете. Добре сте дошли…

Заплакаха жените, като се прегърнаха, захлипаха като една, мъжете си стиснаха ръцете и дълго не ги пускаха, като се гледаха в очите, накрая бащата на Валето преглътна буцата в гърлото си и на пресекулки каза:

– Аз съм Владо, на Валето таткото. А това е майка й, Цецка, влизайте, влизайте…. – пристъпи… и като пак погледна в очите Стоян, тихо, като че езикът му залепна, добави: – Свате…

После цял ден жените не можаха да се наприказват. Разказваха си първо сънищата – коя как е сънувала детето си, в какво е било облечено, какво е разправяло. Валя през миналата нощ казала на майка си, че с Васко вече са решили да се женят на Архангеловден, и ще е добре и родителите им да празнуват сватбата им, та да се съберат на тоя ден. Пресметнаха кога се пада – седмица и нещо дотогава, и се условиха да се съберат в дома на Невена и Стоян.

И никого да не канят – нали ги знаеш хората, за такова нещо и в лудница могат да ги пратят. Разбраха се коя какво ще приготви и за гробищата, и за трапезата, мъжете опитаха и виното, и ракията, която беше донесъл Стоян, после слязоха в избата да проберат от кое вино да наточи за сватбата.

А когато на Рангелова задушница раздадоха на гробищата и на съседите за Бог да прости, Невена и Стоян започнаха шетнята у тях, та да приготвят всичко за гостите, а Владо и Цеца на другата сутрин натовариха жигулата с каквото си бяха намислили и тръгнаха за Ъглен.

Сложиха празничната трапеза в лятната кухня, вътре в двора, да ги не гледат хората, сложиха портретите на Валя и на Васко един до друг, но вече без черния креп, а между две вази с бели хризантеми, насред масата рангеловия хляб, този път с две хванати за ръка фигурки, наречени на двамата млади, ракията и виното, купите със салатите и мезетата, пръстения гювеч с овнешкото, панерчето с грозде, круши и ябълки, другите селски есенни благини… И, когато наляха чашите с ракия, Стоян се изправи, изправиха се и Невена и Цеца, и Владо, и Стоян каза това, което цяла нощ бе мислил, вторачен в тавана на спалнята:

– То ни е за наздраве, ни е за помен нашата… Ама нека пием за децата, дано е верно, че са весели и щастливи, да се сберът, да се обичат и почитат, да им е пълна къщата и сърцата, а пък ние, каквото даде Господ, криво-ляво да прекараме този живот, да направим тук, каквото можем и за каквото сме пратени, та като ни дойде часът и на нас, да се сберем с тях, както му е редът…

И като помълча, донади:

– И като ни проводи свети Рангел при тях, дано с внуци да ни срещнат, миличките…

.

————————————————————————————————-

Йото Пацов е роден през 1949 г. в София. Следвал в СУ „Св. Климент Охридски”, завършил Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специализирал във Факултета по журналистика на Московския държавен университет. Публикувал свои стихохове, репортажи във в. „Септемврийче”, сп. „Родна реч”, в. „Средношколско знаме”. Работил като журналист в централния печат. Участвал със свои творби сборници и антологии като „Българска ловна антология“, „Горска христоматия“,  „Трифон Кунев – стихове“, „Българските герои по фронтовете на Първата световна война“, годишния алманах на СБП в САЩ и по света „Любослов”, сп. „Пламък”, „Антимовския хан”, „Знаци” и др. Кореспондент на чуждестранни медии, вкл. и военен кореспондент в Албания, Хърватска, Босна и Херцоговина, Молдова, Украйна и др. Пръв чуждестранен журналист, проникнал в зоната на Чернобилската катастрофа 20 дни след взрива. Съставител и автор на учебник за ловци „Ловът в България“, „Горска христоматия” и др. Бил е преподавател и секретар на Пловдивската духовна семинария, възстановил вестника на семинарията „Светлоструй”. Член на СБП, СБЖ, БЛРС, Лигата на българските писатели в САЩ и по света, Литературен кръг „Смисъл”. Автор на книгите “Петелът кълве звездите”, “Пръчка от леска”, “Лъжикерван”, “Учителите”, “Великите учители”, “Перо от гарван”, “Единаци”, “Петелът кълве звездите”,“Мравучки”, “Чудото с българина“ – мистични сказания”, „Фараонът на лисиците“, „Очила за канибали”, „Еписто”. Негови разкази са превеждани на руски, украински, турски, арабски, френски и др. езици.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.