Home » българи зад граница, Избрано, литература

Оре-Чоре

2019.10.10 Няма коментари

Разказ от Георги Витанов Богат

Георги Ватинов Богат (1948-2017). Снимка: Fakel.bg

Че мечка ние имаме, това може да види всеки, защото мечката е налице. Тя се намира в селската градина, ако може да има такава дума, равнозначна с градска градина, жива мечка, драги читателю, уловена от гората и поставена там в клетка. Ние сме хора горски и това си ни личи. Защото с какво могат да се пофхвалят африканците, ако не с лъв, с какво ескимосите, ако не с тюлен? Човек се хвали с такъв добитък, с какъвто разполага, а в известен смисъл той се и сподобява с него, и понеже ние с други добици не разполагаме, хвалим се с мечката. И се сподобяваме с нея. Като ни се захвали някой с лошо, ние се стремим да му отвърнем с лошо и му викаме: “Внимавай, щото мечка ще те гази!”. Като ни е страх, а ние се стремим да надвием на този страх, викаме си: “Мечка страх, мен не страх!”, и си плюем под фанелата. Когато някой се пише по-ербап от тебе, а пък ти си мислиш, че си коскоджа по-ербап от него, викаш му: “Абе, ти с мечката ли с мед ще се надяждаш?”. Като пък някой свикне все на хубаво, а то все хубаво не може да бъде, викаме за този някой: “Такова е, кога мечка накуси телешко!”.

Ето как на нас в устата ни е все мечката, защото мечката е в гората, а и ти си в гората, мечката е около тебе; тя е и душманин твой, и другар твой. Често ти с тая мечка делиш и мед, и боровинка, и стока, а и мегдан. Като живееш с мечката, ти не може да не се сподобиш с тая мечка. Ние живеем с мечки и това си ни личи.

Но понеже мечката не е човек, а животно, ние по никакъв начин не искаме да се оприличаваме на нея и в момента, в който някой ни оприличи на мечка, ние се сърдим и искаме да извадим очите на този човек, който ни е оприличил. Така, когато веднъж искахме да направим един мост с мечки по перилата, който да изобразява типично нашенското, т.е. “Мечи мост”, един наш ръководител яростно се опълчи срещу това, защото щяло да излезе лошо име на селото ни – мечка. Не искаше той да се оприличаваме на мечки. Тогава ние го попитахме: “Ами на що да се оприличаваме, на паяци ли, или на маймуни?”. Той рече: “На нищо…”.

Дали защото дълги години сме имали ръководители, които са разпореждали да приличаме на нищо, ние сега твърде често приличаме на нищо във всичко. Но ние вече не желаем да приличаме на нищо. По-добре да приличаме на мечки, отколкото на нищо.

Та, ето защо, за да сме по-наясно, че сме твърде различни ние с мечката, хващаме една мечка от гората и я туряме в клетка. По-голяма нагледност и очевидно различие от това, драги читателю, иди си търси.

Седи мечката в клетката и гледа като човек, който иска да ти каже нещо много важно и значително, срещу нея е застанал човекът, който гледа с тъп и неказващ нищо поглед. Човек и мечка – две загадки на природата. Коя е по-висшата и по-съвършената загадка? Човекът или мечката?!!! Не мога да кажа нито едното, нито другото, щото ако кажа, че съвършенството е човекът, то отговорът ми би бил пристрастен към човека – ако пък кажа, че е мечката, то веднага ще бъда таксуван, че разсъждавам като мечка, защото човешката логика държи всички съждения да са в нейна полза. А бих искал да съм безпристрастен като справедлив съдия, търсещ истината.

Но да си призная откровено, замисляйки се по-дълбоко, много би ми се искало да разсъждавам като мечка, особено като си помисля, че една мечка никога не търси да убие човека, а човекът винаги търси да убие мечката. Една мечка по никой начин не желае да има тя в бърлогата си човешка кожа за украса или пък да има същата да си направи от нея кожух. Още по-малко мечката иска да си прави човешки кюфтета, а и сапун от човешка мас, докато обратното, човек го иска много. Мечката дори няма и капка желание да хване човека, да му тури на зурлата един чембер със синджир, да го разиграва по горските поляни с една гъдулка и да го кара той да й се кланя като млада невеста или да го кара да показва как стара баба меси с келяви пръсти бяла фудула. Мечката няма никакви такива желания, защото това не й е в нрава. В нрава на мечката е да си пасе тревица, да си похапва боровинки и медец, а понякога да си откърши и един кочан млечна царевица.

Щом е така, аз казвам – да живее мечката! Ако хората имаха такова мечо съзнание, ние нямаше да се закачаме един друг и щяхме да си живеем в общочовешката гора, в която за всеки има място, щастливо като мечки.

Но защо човекът се стреми да прави всичко лошо на мечката, а мечката не се стреми? Ами защото човекът е сербез и той желае да бъде господар. В този си хилядолетен стремеж, по едно време човекът беше стигнал до такъв сербезлък, че искаше дори да бъде и господар на себеподобните си. И не само че искаше, ами и беше. Дълги години човекът беше господар на себеподобните си, докато разбере, че така няма да го бъде. Ние и днес, драги читателю, имаме човеци, които искат да бъдат господари не само на мечките, но и на себеподобните си, и като не можем вече да бъдем господари на себеподобните си, хващаме една мечка и я туряме в клетка в селската градска градина. Седим един срещу друг с мечката и се фукаме, че сме все пак господари на нещо си. Ние и за това убиваме мечката, за да си докажем, че сме сербез хора и господари, и по този начин много заприличваме на Оре Чоре.

Оре Чоре беше селският идиот, един от онези селски идиоти, които имаше навремето във всяко село и всяка паланка, и тези идиоти придаваха на селището си един своеобразен колорит. Имаше навремето идиоти много, във всяко село, и днес ги има, но днес идиот може да бъде всеки. Навремето идиотите бяха личности, каквито са сега кметовете и другите селски първенци. Ако в моето село беше Оре Чоре, то в Банско беше Лаганчо. Като някой ти рече на тебе “Какъв си Лаганчо”, то значи той ти вика, че приличаш на банскалия. Но рече ли ти “Оре Чоре”, сто процента бъди сигурен, че ти съобщава за някоя черта на човек от Добринище. Подобно нещо беше и с Коста от Осеново (звучи това като някоя графска или баронска титла, нали, нещо като Гердхард фон Вестфален), Йопата, Джибата и така нататък.

Оре Чоре беше беловлас, постен човек с рядка бяла брада, с лице изсушено и сгърчено като крушов ошав, и с цвят на такъв, имаше очарователна усмивка, каквато може да има най-разцъфналото полско цвете, и като се усмихваше, та примигваше с очи, около белите му власи сякаш се появяваше ореол. Божествена усмивка имаше Оре Чоре.

Беше преметнал през рамото си едната половина от стара, срязана на две ярешка вулия с презрамка от конопена сиджимка, и от нея се подаваха навънка кутре, хляб и цървули. Старите, отдавна прогледнали на петите нещавени свински опинци той бе събул от краката си и ги бе сложил между кутрето и хляба, с оглед да не би кутрето да вземе да изяде хляба, та беше бос, опинците застрашително гледаха с празните широко ококорени дупки кутрето, като да го плашат, а кутрето кротко подаваше муцунката си от вулията и гледаше кокалестите, очовкани нозе на Оре Чоре с кални нокти. Беше облечен с дълга, била някога бяла, дрипава ленена кошуля, но най-важната от всички особености на неговия външен вид бе особеността, че на рамото му имаше винаги стъпил един орел. Този орел Оре Чоре бе наследил от баща си, а баща му от неговия пък баща, и имаше изгледи този орел да остане дълго и занапред, като се има предвид дълголетието на тези птици, ако не беше попаднал в ръцете на наследника идиот Оре Чоре.

Като вървеше с орела на рамо, Оре Чоре имаше вид на някой вековен, очукан от бури и гръмотевици горски цар, който се поклащаше неизменно с торбицата, тояжката и свирепия орел на рамото си, на някой добър горски дух или мъдрец, а често и моето детско въображение го рисуваше като оживял сух дънер с кацнал върху му орел. От време на време орелът се стрелкаше яростно върху някоя безшумно появила се между камънаците мишка или врабец, или някаква живинка, невидимо летяща във въздуха, и после отново се връщаше на любимото си място, рамото на Оре Чоре.

Като ходеше по селото и просеше, Оре Чоре даваше част от изпросеното с келявите си като сухи корени пръсти на кутрето от вулията, кутрето въртеше муцунката си и не искаше да приеме храната като сито бебе, а после той даваше на орела. Орелът дърпаше храната от ръцете му внимателно, помагайки си с криле, та това беше чудна атракция за мало и голямо. Като нахранеше животните си, той често взимаше едно листо от шавар, като единия край захапваше с черните си изронени зъби, а другия опъваше с пръсти и цъмъникаше на тази символична тамбура чудновати мелодии, на които той сам бе композитор.

“Цъмъ-нъмъ, цъмъ-нъмъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ-мъ-нъмъ, цъм-цъм-цъмънъ… Чъм, цъмънъ, цъм, цъчънъ…” – цъмъникаше с все по-нарастваща страст и виртуозност Оре Чоре пред насъбралата се публика, а орелът започваше да се върти и неспокойно да се надига на краката си като закопнял играорец, та с едното си око поглеждаше ту символичния инструмент, ту публиката, умираща си от смях.

Орел и човек живееха в мир и съгласие – човекът хранеше орела, а орелът увенчаваше човека с вечност и дива красота. Като минаваше да проси, всичко живо се трупаше да гледа как върви Оре Чоре със страховитата птица – и ми се чини, че хората даваха част от сиромашкия си залък не толкова на просяка, колкото на орела.

Този богоугоден просяк беше богат и угоден с чудноватото си пиле, докато не беше подмамен от Тръчи Лажи. Тръчи Лажи беше човек сербез и мюзевирджия, чието мюзевирджийство прерастваше често в злонамерена хитрост. Той си умираше от наслаждение да накара някого да извърши някаква лошотия и тогава злорадо разказваше как е станало всичко с неподправено удоволствие. Злорадият хитрец бе подмамил малоумния Оре Чоре, че орелът краде от храната му, и веднъж кореноподобните ръце на слабоумеца бяха извършили непоправимото. Така веднъж птицата като клъвнала от просяшката трапеза на Оре Чоре парче сланинка, той я бе пернал с тоягата си, ударил я лошо и орелът умрял…

Сега, като ходеше по селото, Оре Чоре не беше вече оня богоугоден идиот, който прилича на горски дух или цар, увенчан с вечна красота, а на жив просяк, драги читателю, безцветен и незабележим като буца суха пръст…

Ето как в момента, в който Оре Чоре се бе почувствал господар над пилето си, той се бе лишил от него завинаги, като по тоя начин се бе лишил от красотата си, а без красотата си ние заприличваме на буца суха пръст. Така, като затваряме мечките в клетка, ние затваряме в клетка част от себе си, и това не е чак толкова зле да речем, но като убием мечката, ние убиваме част от себе си. Но убием ли и орела, и дървото, и тревата, убием ли въздуха и водата, ние убиваме значителна част от себе си и по този начин заприличваме на селския идиот Оре Чоре. И много се притеснявам, страх ме е, дали продължавайки така, човешката идиотщина няма да стигне до там, че един ден, който, дано никога не настъпи, може да се превърнем в дрожди, отглеждани в изкуствена среда. Ако нарушим средата им дори за миг, дрождите от живи същества се превръщат в мъртва гнилоч или, кажи го, в буца суха пръст.

 

Източник: Fakel.bg

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.