Home » Авторски страници, литература

Ю

2019.09.23 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Владимир Георгиев

Илюстрация: Shutterstock

Младежът идваше всяка сутрин в шест и половина сутринта, да му вливат нещо във вените. Носеше абокат, а след манипулацията обвиваха ръката му с бинт. Запечатваха отверстията с лепенки и беше като нов. Все едно се е одраскал леко. Тази болница работеше денонощно.

Трудно говореше. Така и не стана ясно дали се казва Юсуф или Юри. Сестрата в превързочното го наричаше Ю, въпреки че засне личната му карта и отлично бе осведомена за имената му.

Ю дойде със закъснение този ден – може би чак към десет часа. Носеше разпарчетосана книга в джоба си. Пяна от устата му се стичаше бавно и упорито, като сода от кисело мляко. Бършеше се и току попипваше книгата. Той беше или глухоням, или просто изпитваше болка, която не му позволяваше да говори. Но ръкомахаше.

– Успокой се! – сръга го сестрата. – Сега ще те оправя.

Но той продължаваше, прикривайки абоката си, сякаш проблемът му нямаше нищо общо с него.

– Болничен ли искаш? – схвана тя. – Нали ти дадохме преди? Какво? Кажи де!

Не беше това.

– Ъф ме уф. Не. Лошо. Не бива. Мног лошо. Сега как? – мънкаше.

Дотърча и приятелката му. Досега не беше идвала. В отделението стана шумно, но шумно от движение, а не от говор. И тя, приятелката на Ю, така говореше, образно, с ръце и мимики, да го подкрепи. Имаше и брекети на зъбите – за да затвърди неспособността си; да я украси. Или да я оправдае по свой си начин.

Ю беше неспокоен. Уволнили го били, задето не дал навреме болничния лист. Старият изтекъл. А пък новият не бил изготвен, защото старшата сестра била в отпуск. Друг не можел точно сега, по празниците, да издава болничен лист в това лечебно заведение. Това стана ясно след много жестикулации и питане.

– Но… но! – гъргореше.

Девойката добавяше срички и цели изрази, за да уточни речта на Ю. Каза:

– Но! – и вкара два пръста в гърлото си, но не да повърне, а да заплаче. После постави дланите върху корема си.

Вляха му течността, превързаха го и той дълго стоя на прага, объркан и отчаян, с калцуни на краката, готов всеки миг да се върне, за да бъде излекуван или да получи документ, че е годен.

Никой не му обърна внимание.

Ю беше останал без работа.

Приятелката му нямаше какво да сложи в гърлото си, освен пръстите. Вероятно би свирнала като всеки бабаит, ако можеше. Тя беше слабичка и лицето й – такова ъгловато, почти злобно в отчаянието си – не разкриваше щедростта на съвременна яка дупара, която си струва да бъде уважавана.

Нещастни хора. Младежи. При това – скромни, объркани и съвсем обречени поради това.

Дали имаха дете? Или то идеше? Момичето все докосваше корема си.

Държейки се за ръцете, тръгнаха навън с калцуните, сини, найлонови и леки, не чуваха шумоленето им по плочките, не виждаха присмехулните погледи насреща си, като да бяха слепи, а не неми. Забравиха да ги свалят тези калцуни на излизане от болницата. А трябваше ли?

Вероятно.

Ю не знаеше, че на негово име са издадени три клинични пътеки. И, че лечението му отдавна е преустановено. Просто са му наливали нещо във вените за из път. Докато се свърши времето на пътеките. На клиничните или на неговата. Той подписваше документите с надеждата, която кара неспособните да се подчиняват по необходимост.

– Ето тук! – посочваше сестрата. – И тук!

Струваше му се, че тези документи са пътека към нещо важно, че всъщност не може с тези вече подписани документи да остане на улицата, щом вече веднъж е ясно, че се лекува и че скоро ще е напълно здрав да чува и дори да говори. Дори да говори! Защо не?

Ю не го беше разбрал добре това с клиничните пътеки и с болничните листове. Подвързваше книги в един малък цех. От изпадналите листи правеше свои книги. Тях ги съшиваше с машината и така си твореше собствени вързопчета – някаква амалгама от различни хартиени истории, които, разединени, се обединяваха от едно – че миришат на мастило и на говор. Да, книгите говорят. Като него. Мълчаливо. И толкова по-хубаво му ставаше, когато си въобразяваше, че долавя говора по страниците, в диалозите – макар и разнопосочен, непоследователен – вярваше, че чува всичко чрез този диалог и че приказливите хора всъщност не могат да мълчат, защото се страхуват да не бъдат чути.

Но работодателят му – напротив, със сигурност знаеше, че този неблагодарен младеж е влязъл в далавера с националната здравноосигурителна каса. За да клинчи от работа. Или за друго. Все едно – не ставаше за длъжността.

– За нищо не става! – така рече, подписвайки заповедта за уволнението. – Дори и книги не може да подвързва. Само ги чете.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.