Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Пътят нагоре

2019.08.18 Няма коментари

Разказ от Георги Гълъбов

Илюстрация: Sway.com

Настаниха ги в стая срещу стълбите, водещи надолу към парното помещение и банята. В другия край на коридора се намираше огромна умивалня и тоалетна. Самата стая имаше три легла с по две одеяла, чисти чаршафи и калъфки, радиатор. Голата крушка, висяща от тавана, довършваше мебелировката. В другите стаи бяха настанени семейства, сами жени.

Пристигайки на портала в лагера, ги накараха да паркират “Запорожец”-а отвън, на улицата. След това ги препратиха на третия етаж в т.н. карантина. Там трябваше да престоят, докато Интерпол направи проверка за тяхната благонадеждност. Горе, на етажа, завариха и други българи, които се бяха “застояли” там, по известни само на тях причини. Доктор Николов, съпругата и синът им бяха освободени само след два дни, което според тукашните норми беше летящ старт в емиграционния процес.

Лагерът в Трайскирхен всъщност беше една стара триетажна казарма, строена още по времето на Първата световна война, в която настаняваха хора, успели да се проврат под “Желязната завеса”. На долния етаж се намираха кухнята и столовата; на втория, в големи самостоятелни стаи, бяха настанени мъже от всички държави на Източния блок.

Получавайки “лагер карта”, всеки можеше да се движи свободно из Австрия, да работи, да си наеме квартира. Храната и леглото бяха осигурени само за първия месец и след това трябваше да се плаща наем от тридесет шилинга на човек – нищожна сума за тези, които имат работа, но за повечето безработни лагерници астрономическо число.

Доктор Николов, привлечен от възможността да играе табла, отиде до българската стая, но скоро забеляза как двама–трима души се стремяха да насочват разговора около подробностите, кой как се е добрал до Австрия. Това бяха хора на Държавна сигурност, които, представяйки се за емигранти, целяха да научат каналите, през които бягат хора от България. “Докторът”, както свойски започнаха да го наричат в българската стая, беше достатъчно интелигентен, за да не се хваща на тази въдица, и в последствие посещаваше сънародниците само, ако го повикаха за някой болен.

Всеки беше записан в бюрото за настаняване на работа, но за жалост малко намираха, поради незнание на немски език.

Австрийците, които имаха нужда от евтина работна ръка, идваха с колите си на ъгъла в края на улицата, където сутрин рано се събираше група от желаещи да работят. Когато някоя кола спреше за секунда, вътре се хвърляха поне четирима души, които нямаха никаква представа за каква работа ще бъдат наети и колко ще им плати “баровецът”. Понякога на човека му трябваше един или двама работника и другите излизаха от колата, съпроводени от жлъчни подмятания от страна на онези, които само преди минута ги бяха гледали със завист. Понякога се случваха и трагикомични ситуации. Нищо неподозиращи австрийци, виждайки тълпата от хора, препречили улицата, забавяха хода на колата. Тогава за секунда в автомобила се набутваха няколко души, които изплашеният до смърт човек прогонваше с викове: “Raus, raus!” (“Вън, вън!”). Това беше трагичното. Комичното се получаваше, когато изгонените излизаха от колата и всички се заливаха от смях, забравили за момент унизителната ситуация, в която бяха участници.

Някои от жените, които нямаха пари да си платят “наема”, се принуждаваха да преглътнат унижението и да практикуват най-старата професия на света.

Някои се изхитриха и продаваха помощта, която получаваха от “Каритас”, благотворителна църковна организация – ваучер за 150 шилинга, с които само от един “народен“ магазин можеше да се купят дрехи. Този ваучер се продаваше за 70-80 шилинга.

В далечната 1971 година само няколко държави приемаха емигранти. Това бяха Австралия, Канада, Швеция, Нова Зеландия, САЩ и ЮАР. За Швейцария заминаваха инвалиди и хора с увреждания.

В повечето държави българските медицински дипломи не бяха признати и се изискваха допълнителни изпити за приравняване към тамошния статут. Единствено, най-богатата държава в света – ЮАР приемаше български доктори и признаваше българските им дипломи. Изборът за семейството на доктора беше лесен – ЮАР. В посолството, когато ги интервюираха, ги осведомиха, че пътят до там и хотел-пансиона ще бъде осигурен от държавата. Но ги предупредиха, че европейците там живеят отделно от цветните хора и интимните контакти между расите са забранени от закона. Времето, необходимо за обработване на документи около емигрирането, беше 3-4 месеца.

Докторът си намери временно работа в една болница като санитар.

Миеше подове, тоалетни, сменяше чаршафи на леглата. Един ден бе повикан в кабинета на дежурния лекар да почисти пода, понеже болно дете бе повърнало дадения му панадол. Детето беше там за преглед със силно главоболие и температура.

Младият дежурен лекар беше поставил диагноза грип и подкани майката да сложи детето на легло в къщи, колкото се може по скоро. Професионалното любопитство на “санитаря” го накара все пак да погледне в картона с изследванията на пациента. Тогава на излизане от кабинета каза на чист немски език:

– Това дете има менингит!

Чувайки страшната дума “менингит”, майката отказа да напусне кабинета. Въпреки накърненото си самолюбие, младият дежурен доктор бе принуден да повика главния лекар, който, много изненадан, също потвърди диагнозата на санитаря.

Изборът и наемането на помощния персонал не влизаше в задълженията на главния лекар, и затова остана дълбоко озадачен, как този санитар беше в състояние да постави диагноза с такава точност. Нареди да го доведат в кабинета му и остана приятно изненадан, когато разбра, че това всъщност е един добър лекар емигрант, когото нуждата е принудила да мие подовете в неговата болница.

– Вижте какво, колега, аз имам щат за фелдшер тук и, ако искате, заемете това място, мога да помогна и с приравняването на образованието ви с нашето.

От този ден докторите в болницата се обръщаха към него с “колега“, а помощният персонал с “Нer Doctor”. Заплатата му също се увеличи три пъти, в сравнение с тази на санитар. От болницата му предложиха жилище. Светъл апартамент с две спални, едната с баня, отделна баня, гостна, кухненски бокс към трапезарията, тоалетна за гостите. Към апартамента имаше и гаражна клетка, но канибализираният “Запорожец” отдавна бе прибран за отпадъци.

За разлика от България, където всяко пространство, заградено с четири стени, в което можеше да се побере креват, бе наречено „стая”, тук хората брояха само спалните.

Жилището им се намираше в центъра на Баден и само на минута от влака-трамвай, с който започнаха да правят екскурзии до Виена. Естествено, най-интересното място там се оказа Пратера, с всевъзможни изненади за деца и възрастни. Ицето – синът им се влюби във Виенското колело, на което се возиха много пъти, тъй като малчуганът обичаше да гледа града от високо. Возиха се и на корабче по Дунава, запалиха свещи в огромната църква “Свети Стефан”. Не подминаха и двореца на императрица Мария Терезия, където видяха изключително интересната картина на съпруга й Франц Йосиф. Тази картина бе нарочно поставена в едно помещение, наподобяващо по-скоро коридор, отколкото стая. Когато посетителят влезеше в помещението, тялото на Императора изглеждаше обърнато в посоката на идващия. Погледът, дори върховете на обувките му, бяха ориентирани точно към минаващия покрай картината посетител и го следваха до излизането му от помещението. В друга зала видяха портрет с руменото личице на Орлето – едва проходилия син на Наполеон – и посмъртната му маска, с изпито от арсеника лице десетина години по-късно. Императрицата се беше изплашила, че приликата в характерите на баща и син е прекалено голяма, за да го остави жив.

Бяха поканени на вечеря в дома на главния лекар. Кокетна къща в Гринцинг, квартал на Виена, там, където завършват Алпите. Интересно за този квартал е, че всяка къща, която закачи борово клонче на вратата си, е дом-ресторант и всеки е добре дошъл да прекара приятно в домашна атмосфера. Вечер потъналите в цветя и зеленина къщи, осветени с множество декоративни светлини, създаваха усещането за театрална сцена, подсилено и от файтони-таксита.

Главният лекар, чието име беше Волфганг, и съпругата му Роберта настояха доктора и съпругата му да ги наричат Волфи и Берти. Естествено, от своя страна докторът Тервел и съпругата му Адриана бяха Тери и Ади. Ицето си остана Ицето и, въпреки невъзможността да комуникира, с Берти станаха големи приятели от пръв поглед. Чичо Волфи, уважаваният и всяващ вледеняващ респект в болницата, се превърна в „конче”, на чийто гръб Ицето се покатери моментално.

Волфи и Берти имаха омъжена в Лондон дъщеря, от която все още нямаха внуци и появата на малчугана наистина ги зарадва.

Берти се оказа много добра домакиня, трапезата беше отрупана с най-различни вкусотии, от които завиха пакет с ябълков щрудел за Ицето. На Тервел му беше направило впечатление как дори доста заможни хора в Австрия избягваха да си купуват “Мерцедес-Бенц”. Обяснението на Волфи беше много странно от българска гледна точка.

– В австрийското общество имаме строго спазвани традиции относно йерархията – обясни Волфи. – Тук обикновен работник не би си купил “Мерседес-Бенц”, защото не подхожда на общественото му положение. Той ще се вози във “Фиат”, “Пежо”, “Ситроен”, “Фолксваген”. “Мерседес-Бенц” е кола за директори и собственици на фирми. Дори аз, като главен лекар на болница, се возя в “Ауди”.

“Странни традиции – си помисли Тери. – Ако нашите хора имаха възможност, само в “Мерцедес”-и щяха да се возят.”

Верни на обещанието си, южноафриканците бяха готови с визите точно след три месеца. Въпреки сравнително доброто начало в Австрия, Тервел и Аделина вече имаха планове за ЮАР. Никак не им се искаше снегът да ги затрупа тук. Направиха прощално събиране с колегите от болницата и на другия ден Волфи и Берти ги отведоха до летището. Ицето се разплака, когато се сбогува с леля Берти. Ади за малко да го последва. Докторите си стиснаха ръцете и се разделиха с обещанието да поддържат връзка.

В България Южна Африка беше представяна като робовладелска страна, където нещастните негри бяха бити с камшици от белите си господари. Понякога по прегледите в кината и единствения канал на телевизията показваха прашните коларски пътища и локвите покрай тях, от които негърчета пиеха вода, заедно с дивите животни.

От брошурите в южноафриканската амбасада съвсем по-различна картина им бе представена, но закърмените от комунизма с недоверие към всичко, Николови решиха, че истината по всяка вероятност е някъде по средата.

В самолета около тях имаше млади хора от богати държави като Австрия, Швейцария, Германия, които, колкото и странно да беше, също емигрираха за ЮАР.

Малко преди да приземи самолета, пилотът направи един кръг над Йоханесбург, давайки възможност на пътниците да видят града от високо. Гледката наистина бе величествена: широки магистрали с детелини на кръстовищата, небостъргачи в центъра и море от фамилни къщи, много от които бяха с басейни в дворовете си.

На летището ги посрещна представител на хотeл-пансиона – усмихнат млад човек, който, въпреки мургавия цвят на кожата си, ги приветства на перфектен английски.

Само след час бяха настанени в четиризвезден хотел в сърцето на Хилброу. Двойна спалня за тях и единично легло за Ицето. Плюшени пердета, климатик, картини по стените, телефон, просторна баня с огромна вана. Долу на улицата огромни четирицилиндрови “Хонди” се състезаваха от светофар до светофар, “ръмжейки” като сърдити динозаври. Нестихващ поток от луксозни “БМВ”-та, “Мерцедес”-и, “Порше”-та и дори голямата рядкост за Австрия – “Бентли” и “Ролс Ройс”. Имаше и много ”направени” коли. Видяха една с форма на барака-тоалетна, с казанче за водата отзад и вееща се ролка тоалетна хартия. Друга, почти с големината на бебешка количка, скъсен наполовина кабриолет “Мини Купър”, само с две седалки.

Поканиха ги да слязат на вечеря в ресторанта на партера. Красиво подредени маси, колосани бели покривки и салфетки, цветя навсякъде. Менюто се оказа разнообразно и нямаше ограничение колко да се поръчва. Тези, които отиваха на работа рано, заедно със закуската можеха да си поръчат сандвичи за обяд.

След вечеря любопитството надделя и, въпреки умората, излязоха на кратка разходка. Направиха им впечатление горещината и сухият въздух. Дрехите и обувките, с които идваха от Европа, изобщо не бяха подходящи за този климат.

На сутринта обиколиха магазините, купиха си подходящи летни дрехи и обувки. Къси панталонки, сандалки и фланелки за Ицето.

От хотела им дадоха безплатни карнетки за градския транспорт, карта на града с обозначени спирки на автобуса, с който трябваше да отидат, за да се регистрират за работа. Предупредиха ги да ползват жълтите автобуси, защото червените били за цветното население.

Тервел от ранна възраст бе посещавал Алианса, където научи перфектно немски език, но завърши Английската гимназия. Тъй като в България тази гимназия беше едва ли не запазено място за децата на висшите партийни другари, баща му, много добър среден техник по електротехника, инсталира безплатно цялата електрическа инсталация във вилата на един от тях, за да „вкара” сина си в гимназията.

На интервюто предложиха на Тервел докторско място в Барагувана – болница предимно за цветнокожи пациенти, където трябваше да работи няколко години, след което можеше да започне частна практика. Заплатата му дори можеше да е по-голяма от тази на лекарите, практикуващи в болниците за европейци. Докторът прие.

Аделина познаваше Тери от Алианса, но за разлика от него учеше английски. По-късно го завари и в Английската гимназия, където тя можа да влезе, благодарение на отличната диплома при завършване на седми клас и пълната си шестица от приемния изпит. Със златния медал при дипломирането си във Висшия икономически институт за малко да се размине, когато лекторът, преподавайки „Основи на Комунизма”, реши да й даде четворка вместо шестица, защото, въпреки знанията, не отговаряла на въпросите с „чувство”. За късмет, на поправителната сесия изпитващият се оказа човек, за когото знанията бяха по-важни. Изключително интересен бе фактът, че през цялото си образование тя никога не беше получавали оценка, по-ниска от шестица. Дори, когато започна работа в Спестовна каса, я назначиха за заместник-директор на клон. Другият заместник беше син на някой си от Президиума на ЦК.

На интервюто за работа за нея имаха само едно предложение:

– Госпожо, кажете, къде искате да работите?

Естествено, това предложение не можеше да бъде прието, докато не си намереха жилище. Пък и Ади трябваше да гледа детето.

На другия ден кола от болницата дойде пред хотела за Тери. Върнаха го рано следобед. Колата и шофьорът щяха да бъде на негово разположение, дори когато напуснат хотела-пансион.

Болницата, която се оказа в покрайнините на Йоханесбург, всъщност имаше много удобен достъп, тъй като автобанът бе вдигнат високо над земята и опасваше града, давайки възможност за много улеснено придвижване. Сумата, която бяха определили като първоначална заплата, според Аделина не беше кой знае колко по-голяма от това, което щеше да взима за година в Австрия, на което Тери се засмя:

– Милинко, това ще ми е заплатата за един месец, не за година!

– Сериозно говориш, нали? Не ме занасяш? Това е толкова фантастична сума… Та ти за два дена тук ще получаваш, колкото за година в България. Гледай, чак настръхнах от изненада!

Решиха да останат поне един месец в хотела-пансион, докато си намерят жилище.

В болницата с Тери работеха доста европейци – доктори, които като него бяха отскоро и си „отработваха” правото на частна практика. Интересно за Южна Африка беше, че щом един член от семейството работи, от неговата медицинска застраховка се ползваше цялото семейство. Дори златните корони, поръчвани при зъболекар, бяха безплатни за пациента. Прегледите и лекарствата, изписани за лечение от болниците, също.
Шофьорските им книжки от България бяха признати и равностойни. Южноафрикански им бяха издадени, въпреки лявото движение по пътищата и десния волан на колите.

Тери разпита колегите в болницата, кои са по-престижните квартали в града. Номер едно се оказа Лоуьр Хаутън, който бе съвсем близо до хотела им. Друго име, което будеше уважение към притежателя на къща там, беше Сантън. Колегите му го посъветваха да не бърза с покупка на жилище, а като начало да намери под наем нещо комфортно, удобно и за детето. Не биваше да се игнорира и сигурността, защото се оказа, че престъпността е висока и двойнозаключената врата не представлява препятствие за крадците. Намериха един частен хотел-пансион, където имаше денонощна охрана и портиер. Имаше и чудесен басейн, в който водата през зимата се затопляше и покривът можеше да се затваря. До него се намираше зала за фитнес.

Ресторантът се оказа суперлуксозен, храната – разнообразна и приготвена така, че да задоволява дори специалните изисквания на религиозните евреи, които се оказаха голям процент от наемателите. Странно, но в далечната 1972 г. ЮАР все още нямаше телевизия и навсякъде се въртяха прожекционни апарати с лента. Така че кафе-сладкарницата се превръщаше в своего рода киносалон. Прислугата почистваше апартаментите всеки ден, оправяше леглата, переше и гладеше бельото.

Щом получи първата заплата от болницата, семейство Николови се нанесоха в частния хотел-пансион. Малко след това Ади забременя. Мъжете в семейството бяха много горди: малкият, защото ще става батко, а големият – татко. Ади също беше много щастлива, защото надали някога щеше да има по-благоприятна възможност да роди детенце. Не след дълго започнаха да купуват розови бебешки дрешки – щяха да си имат момиченце.

Детето се роди навреме, без усложнения, и след седмица мъжете ги прибраха от болницата. Изглежда като че ли всички бяха чакали това бебе, защото се оказа, че едва ли не всяка жена от хотела идваше да поздрави Ади. Всяка носеше някакъв подарък и скоро масичката в антрето бе затрупана с кутии. Ицето, който усвои английския много бързо, беше нещо като портиер-разводач и не се притесняваше да предупреждава гостите да пазят тишина, когато бебето спеше. През другото време отиваха с количката в кафе-сладкарницата или сядаха под палмите край басейна.

За година, откакто Тери започна работа в болницата, някои от колегите, „изплатили” дълга към държавата, напуснаха и започнаха частна практика. Тери стана завеждащ на отделението по вътрешни болести, като съответно и заплатата му се повиши.

Ицето тръгна на училище, заедно с дузина деца от хотел-пансиона. От училището сутрин идваше малък автобус, в който, освен шофьорът, имаше и телохранител. Следобед ги прибираха по същия начин. Освен английския език, започна да усвоява и африканс – езика на местното европейско население, който се оказа много близък до холандския.

Ади си намери работа в една банка, само на три минути път от хотела, и организира нещо като детска градина за Елизабет – вече проходилата им дъщеря. Плащаше на едно цветно момиче, тъкмо излязло от гимназия, да се грижи за децата. Това момиче, което имаше достъп до всичко ценно, което притежаваха Николови, никога не взе нито цент. На следващата година, когато си купиха къща, взеха и момичето със себе си.

Тери стана главен лекар и служебната кола продължаваше да бъде негова, затова купиха “Мерцедес” за Ади, която се издигна до менажер в банката.

Къщата купиха с пари, заети от същата банка, с изключително изгодна лихва. Намира се в Лоуър Хаутън. Поради размириците, избухнали в Совето – място извън Йоханесбург, където живееше цветното население, много богати хора, изплашени от несигурността, започнаха да продават на цени, 3-4 пъти по-ниски от покупните. Така Николови се сдобиха със завидно ценен имот в най-престижния квартал на Йоханесбург, на още по-завидно ниска цена. Към къщата имаше и три апартамента за прислугата, басейн, тенис и скуош кортове. В четворния гараж предишният собственик им остави като подарък един чудесен вишневочервен “Бентли”, от който Тери нямаше нужда, но все пак го запази.

Когато момичето, което работеше при тях, им каза, че иска да се омъжи, Ади й приготви чеиз и плати всички разноски по сватбата.

Младият мъж, за когото момичето се омъжи, се оказа шофьорът на Тери. Дадоха им единия от апартаментите за прислугата. В другите настаниха готвачката и градинаря.

Къщата беше оградена с висока ограда, метална врата с дистанционно и охранявана от специална фирма. Градинарят имаше и два дресирани добермана, които обикаляха имота нощно време. Около смътните събития в Совето се наложи да вземат разрешителни за огнестрелно оръжие, което носеха винаги със себе си. В касата, оставена им от предишния собственик, освен няколкото пистолета “Узи”, имаше и “Колт”-помпа с осем изстрела, два АК 47 и 308 карабина с телескоп.

След като получи разрешение да започне частна практика, Тери оборудва клиника за пластична хирургия, която не след дълго се наложи като една от най-престижните в ЮАР. Ади напусна банката и пое функцията на изпълнителен директор. Към клиниката имаше и малък хотел, където можеха да отсядат придружители по време на операциите. Елизабет, която обожаваше баща си, искаше подобно на него да се посвети на медицината. Крис, както Ицето вече искаше да го наричат, се насочи към инженерство. Привличаше го телевизията, която най-после беше дошла в ЮАР – малко по-късно, но затова пък най-модерната в света. Записа се да следва кибернетика и далекосъобщителна техника.

Семейството често ходеше на излети до Дракенсберг, Хартабиеспот дам, Каньона на „Кървавата река” – втория по големина в света. Там английските колонизатори, въпреки малобройната си армия, бяха унищожили хилядите, нападащи ги Зулу войни, избивайки толкова много от тях, че реката потекла червена от кръвта им. От там дошло и името на реката и каньона. Там се намират и известните в целия свят, оформени от природата три Рондавелс – скални формации.

Веднъж, спирайки за почивка в Дракенсберг, им направи впечатление сребристия цвят на тревата. Докъдето им стигаше погледът, тревата беше „сребърна”. Ели се наведе, откъсна стрък и показа на баща си малкото цветенце. Това беше еделвайс. Една изумителна находка. Надали някъде другаде в света можеше да се срещнат еделвайси, покрили земята като трева, докъдето стигне погледът! В Европа еделвайсът бе под защита със закон.

По време на излетите до Кругер – националния парк, където посетителите влизаха с колите си между живеещите на свобода диви животни, често колоната от коли се движеше бавно, защото няколко слона бяха заели пътя и никой не можеше да мине покрай тях. Интересни за всички бяха бабуните, които се бяха научили да се качват върху капаците на колите и пиеха от водата, която шофьорите пръскаха за тях през чистачките. Нищо неподозиращите пътници, понякога оставили част от прозорците отворени, бяха посрещнати от „приятелски” настроени щрауси, които светкавично промушваха главите си през прозореца и храната, която повечето хора имаха около себе си, изчезваше, благодарение на дългите им шии.
На местата, оградени специално за посетителите, където можеше да се купят сувенири, кафе и безалкохолни напитки, се разхождаха огромни костенурки, на които деца, та дори и възрастни, се качваха за малка разходка.

Веднъж шофьорът на кола, преминала с предните си гуми през „клон”, лежащ напряко на пътя, не почувствал задните гуми също да друснат. На пътя зад колата също не се виждал никакъв клон. Тогава, повдигайки внимателно предния капак на колата, човекът бил изненадан от огромен щестметров питон, настанил се удобно върху топлия двигател. Принудили го да напусне скривалището си, като го чукнали няколко пъти по главата с удължена стойка за фотоапарат. В това време от другите коли снимали интересното приключение. За щастие, когато човекът бил извън колата си, наоколо нямало лъвове.

На връщане, след приятно прекараните сред природата почивни дни, Николови станаха свидетели на странен инцидент. Бяха в близост до Нелспруит, когато лекотоварен автомобил, движещ се непосредствено пред тях, изведнъж се отби от шосето и се загнезди в крайпътните храсти. Тервел спря колата и заедно с Крис отидоха да видят дали има пострадали. В кабината намериха само един възрастен човек, който беше в безсъзнание. Без да губи нито секунда, докторът му направи сърдечен масаж, изкуствено дишане и, когато пострадалият отвори очи и отпи няколко глътки вода, го отведоха в местната болница. Оказа се, че старият човек беше дехидратиран и загубил съзнание, вследствие на топлинен удар. Климатикът в камионетката му отказал да работи и, шофирайки в четиридесет и два градусовия пек, човекът беше припаднал. По някаква невероятна случайност Тервел беше там и спаси живота му.

Ключа от колата на пациента и визитната си картичка доктор Николов даде на дежурния лекар. Бяха готови да си тръгнат, когато един санитар дотича с молба от възрастния пациент, да се върнат при него за пет минути. Завариха го, седнал в леглото, с венозна система в ръката му. Беше добил нормален цвят на лицето, което грейна в усмивка, щом ги видя да влизат.

– Мили хора, докторе, вие ми спасихте живота днес. От все сърце ви благодаря. Не, не, че ме е страх да си отида от този свят, но не по такъв нелеп начин. Аз имам малка фермичка наблизо и бих се радвал да ми гостувате, ако имате възможност, разбира се. Наричат ме Ом Денис де Вилерс.

Тери, Ади и децата също се представиха, размениха си адреси и се уговориха след две седмици да му гостуват в събота и неделя. Въпреки уговорката, доктор Николов още на другата сутрин се обади в болницата и провери какво е състоянието на пациента. Говори с дежурния лекар, който го осведоми, че той се възстановява добре и ще бъде изписан на следващия ден.

В петък, преди да тръгнат, Ади се обади на Ом Денис да провери, дали е удобно да идват. Старият човек каза, че ги очаква.

Фермичката се оказа с четиридесет и осем моргана* площ. Голяма сграда с “теч рууф”- импрегниран сламен покрив с около 40 см дебелина, който всъщност е изключително добра топлинна изолация. Имаше складови помещения, работилница, занемарен басейн, няколко трактора под навес. Имаше и подобни на казарма помещения за работниците. Вятърна помпа смучеше вода някъде от дълбините, пълнейки огромен контейнер, кацнал върху висока метална кула.

Крис беше тръгнал с нежелание, но когато Ом му показа блиндираното подземно стрелбище и банковата каса, пълна с най-различни оръжия, реши, че престоят ще бъде интересен и за него.

Докато обядваха, старият човек им разправи историята на живота си: семейството на баща му пристигнало в ЮАР, когато бил дете. Купили тази земя, разчистили я, построили къщата, започнали да отглеждат различни плодови дървета, от които сега само бананите са останали. Съпругата и двете му дъщери, връщайки се от църква, се ударили челно в камион, теглещ две ремаркета с добитък. Поради огромната си маса, камионът не бил в състояние да спре рязко и ги убил на място. След това Ом дълги години страдал, не могъл да започне отново. Но времето е безпощадно, лети, отминава като вода, течаща през пръстите, която не можеш да задържиш – и ето, вече е на преклонна възраст и сам.

Двата дни минаха бързо. Обещаха да го посещават веднъж в месеца. Ели попита дали ще е възможно да ползва басейна. Ом обеща. И когато след месец дойдоха отново, басейнът ги посрещна с кристално чиста вода и грижливо подредена градина. Майка и дъщеря прекараха часове там, докато мъжете изпробваха умението си да поразяват мишени на стрелбището. Въпреки треперещите си ръце, когато държеше оръжието, Ом беше далеч по-добър от гостите. Но на излизане десетте стъпала нагоре го затрудниха много.

Вечерта, насядали около масата, домакинът сякаш между другото им каза, че откакто се запознал с тях, имал една идея, която искал да сподели: фермата му струвала няколко милиона ранда. Ако се съгласят да го вземат да живее с тях, ще им остави всичко. И без това човек нищо не може да вземе със себе си. Естествено, би могъл да отиде и в старчески дом, ако семейството на доктора не го иска. Но за него е далеч по-добре да бъде сред млади хора, отколкото между старците в някой дом, където разговорите се водят единствено около болестите, с които те като че ли се хвалят.

Ади и децата нямаха нищо против Ом да живее с тях. Уговориха с адвокат да оформят документите и на другата седмица Тери и Крис го доведоха в Йоханесбург. Настаниха го на долния етаж, откъдето щеше да му е по-лесно да излиза навън. Докараха и камионетката, с която той смяташе да се разхожда из града, но след като се изгуби два-три пъти и прекара доста време по задръстените от коли улици, решиха за по-сигурно да го возят, когато му е необходимо. Фермата дадоха под наем на семейство, пристигнало наскоро от Ангола, където се занимавали със същия бизнес. Скоро Ом свикна децата да го наричат „дядо” и беше много смешно да го слушат как разговаря с „внуците” на някаква смесица от английски и африкански, ръкомахайки оживено.

Имението, непосредствено до тяхното, принадлежеше на семейство Джейкобсън – много заможни и уважавани във висшето общество евреи. Доктор Марсел – доктор по икономика, притежаваше огромно портфолио акции в златни и диамантени мини в ЮАР и Австралия. Това го бе поставило в борда на директорите на Англо-американската корпорация. Есмей Джейкобсън, с фигура на статуетка и до скоро прима балерина в балета към местната опера, имаше собствено балетно училище. Дъщеря им, Бренда Ли, единствената наследница на огромното им състояние, следваше Английска филология в Йоханесбургския университет.

Марсел и Тери станаха доста добри приятели, тренираха заедно кунг фу. Марсел се возеше в “Ролс ройс”, Тери – в “Бентли” и това често бе повод за приятелски закачки, кой има по-добра кола. Веднъж дори попитаха директора на Пътна помощ, с когото често играеха голф, да каже, според него коя от двете коли е по-добра. Отговорът му бе колкото странен, толкова и приятен:

– Нямам представа, господа, досега от Пътна помощ никога не е поискана услуга за закъсала кола като вашите.

Ади, която в България беше достигнала до кандидат майстор на спорта по земна гимнастика, също се сприятели с Есмей и често правеха заедно различни упражнения за поддържане на фигурата. Тайно двете майки се бяха разбрали, че ще се радват, ако един ден Крис и Бренда Ли направят семейство… хем богатството й няма да отиде в чужди ръце.

Крис се дипломира и за няколко години се издигна, като стана един от директорите в Южноафриканската национална телевизия.

За изключителни заслуги като ръководител на Катедрата по пластична хирургия и многобройните си международни публикации, Тери бе удостоен със звание „професор”.

Хотелът, под вещото ръководство на Ади, също се разрасна и скоро към него прибавиха още един, с казино в Сън Сити.

Ом Дени де Вилерс живя дълго като част от семейство Николови, които го обградиха с внимание и любов. По негово желание, след смъртта му прахът му бе разпръснат във фермата му край Нелспруит.

Ели се дипломира като лекар и се зае да специализира акушерство. Бяха неразделни с Брендето, която също завърши бакалавърска степен и започна да преподава английски на новопристигащи емигранти.
Марсел често водеше семействата със самолета си до Дърбан, където имаше закотвена огромна яхта. Излизаха в океана на риболов, любуваха се на китовете или се гмуркаха с акваланги до рифовете.

Тери също искаше да купи самолет, но с Марсел решиха, че ще бъде по-удобно да си вземе хеликоптер, с който да могат да посещават и трудни за кацане места. Записаха Крис в летателен курс и не след дълго имаха хеликоптер и пилот. За разлика от баща си, който обичаше луксозните автомобили, Крис си купи боен американски “Хамър”, оборудван с всевъзможни оръжия, радиостанции и приспособления за нощно виждане. Започна да води сестра си и Бренда на излети до Дракенсберг, където “Хамър”-ът му беше у дома си. Друг път отиваха до яхтата за два-три дни и се прибираха, загорели от слънцето.

Родителите им се радваха на тази дружба и с удоволствие се съгласяваха да ги пускат сами.

Англо–американската корпорация направи предложение на Тери – да им разреши да сондират във фермата край Нелспруит, тъй като имали потвърждение, че на няколкостотин метра дълбочина има огромен златен залеж. Предложението всъщност даваше 7% от добитото злато да бъде за собственика на земята. След приключване на дейността си, Aнгло-американската корпорация се задължаваше да възстанови фермата в сегашния й вид. Тери се съгласи и след година започна да получава по десет милиона ранда на месец.

– Ако печелиш така, след пет-шест години ще започнеш да ме настигаш, професоре – шегата на Марсел беше чиста истина.

На Ади и Тери им правеше впечатление, че синът им никога не искаше пари от тях, но в същото време разполагаше с доста големи суми, които според Ади далеч надхвърляха инженерската му заплата. Опитаха се да го заговорят на тази тема, но не получиха задоволителен отговор. Той дори се засегна от любопитството им и предложи да им плаща наем или да се изнесе на квартира, ако толкова им пречи. Естествено, те не искаха наем, единствено грижата им за него ги беше накарала да питат.

Всъшност, без никой да подозира, Крис беше създал канал за доставка и разпространение на наркотици. Той самият не ги ползваше, но като електронен специалист можа да изработи управляеми от разстояние уреди, с които неговите снабдители му доставяха „стоката”. От търговски кораби, прекосяващи водите на ЮАР, се пускаше малък контейнер, който, потъвайки на няколк стотин метра дълбочина посредством сателитна навигация, известяше за местонахождението си. Необезпокояван от никого, Крис излизаше в морето на риба и „викаше” контейнера, който се издигаше до повърхността и посредством магнити се закотвяше под яхтата му. Така той, без да бъде възпрепятстван от никого, си прибираше „стоката”. След това контейнерът потъваше отново, докато го прибереше следващият доставчик. В началото Крис искаше контейнерите да стоят на около сто метра дълбочина, но тъй като имаше известна опастност леководолази или рибарски мрежи да приберат „стоката”, реши контейнерите да лежат, замаскирани като скала на дъното, но всеки път на различно място и дълбочина.

Още от студентските си години Крис беше създал мрежа от проверени хора, на които имаше безусловно доверие, но никога не ги срещаше лично. Всеки един от хората му беше проверяван многократно, преди да му бъде гласувано дори най-малко доверие. Ако някой допусне грешка, чрез която властите биха могли евентуално да се доберат до неговата организация, то този човек изчезваше.

Доставките пристигаха веднъж, понякога и два пъти в месеца, всяка от триста до петстотин килограма чист хероин, за което получаваше милиони. За шест или седем години, откакто започна да се занимава с този „бизнес”, натрупа огромно богатство. Малко хора можеха да се похвалят с повече пари от него. Всъщност, парите му бяха в диаманти – много по-лесно преносими и с далеч по-малък обем. След това диамантите, посредством различни банкови машинации, се депозираха в швейцарски и американски банки.

Един ден Ели доведе в къщи млад човек, с когото случайно се запознала в една от книжарниците на Хилброу. Беше висок, строен, с гъста, черна коса до раменете и сини очи. Същински магнит за младите представители на нежния пол.

Представи се за строителен инженер, роден в България, но прародителите му били руски благородници, избягали по време на революцията през октомври 1917 година. Не искаше да се хвали с произхода си, но все пак при една от следващите си визити показа сребърна чаша с княжески монограм, която принадлежала на рода му повече от двеста години. Ели никога до сега не беше се увличала сериозно и с тази толкова бързо разцъфнала връзка предизвика безпокойството на родителите си.

Тогава Марсел, който между другото притежаваше и няколко бижутерийни магазина, след като разгледа сребърната чаша, се престори на възхитен. Но вечерта на четири очи каза на Тери, че това е съвсем наскоро изработен сребърен фалшификат с изкуствени рубини, смарагди и няколко евтини речни перли. Той много добре познаваше старите руски майстори, чиято изработка винаги бе служила за пример в бижутерийната индустрия. На другия ден им даде и адреса на човека, който беше изработил чашата – посредствен златар от близкото до Йоханесбург градче, Крюгерсдорп.

Тери се обади в България и нае частен детектив с молба да провери, кой всъщност е този човек. След няколко дни дойде и отговорът – „инженерът” беше завършил строителен техникум, лежал в Сливенския затвор две години за измама. Там научил за семейство Николови, споменато в предаване по телевизията относно изключително успели сънародници извън Родината. Обект на вниманието му станала младата госпожица Николова, която обиграният нехранимайко бил сигурен, че ще съумее да прелъсти. С фалшив паспорт и ново име пристигнал в ЮАР. Детективът, заедно с доклада си, изпрати и няколко снимки. Марсел и Тери решиха да изобличат публично малкия мошеник по време на едно от пиршествата, каквито те правеха веднъж в месеца. Между гостите имаше и роднини на Есмей, работещи във високите ешелони на Външно министерство, отговорни за имиграцията на ЮАР.

„Инженерът”, решил, че моментът е много благоприятен да вдигне тост с „графската” си чаша, замръзна от изненада, когато един от гостите, седял досега с гръб към него, се оказа златарят от Кругерсдорп. След това Тери прочете вече официално преведените документи от България, към които роднините на Есмей проявиха огромно любопитство, завършило със слагане на белезници на кандидат-младоженеца. След което една камионетка на полицията без много шум го отведе. Ели през цялото време, докато траеше това малко представление, стоеше като ударена от гръм и можа само да каже:

– Боже, каква глупачка съм била!

На Данчо – „инженера” дадоха шест месеца условна присъда за влизане в ЮАР с фалшиви документи и го върнаха по етапен ред в България. Там го пуснали на свобода, защото не било възможно да съдят човек втори път за едно и също престъпление. С истинското си име заминал за Англия, където го чули да се заканва на професор Николов от ЮАР. За нещастие, тези закани стигнаха до ушите на Крис, който нареди на негови хора да приключат със случая. Не след дълго намериха въпросния човек починал, вследствие автомобилна катастрофа в нетрезво състояние.

Един ден Уилиам, шофьорът на Тери, доста загрижено му каза, че някаква жена се опитвала да се сближи със съпругата му. Уж случайно се срещала с нея, когато пазарувала, заговорила я. Нейната „госпожа” имала дъщеря, която била ухажвана от Крис, но майката се съмнявала в намеренията му и търсела начини да се осведоми за него, като за услугите била готова да я награди добре. Филис, която с годините беше станала част от семейството на доктора, отговорила, че Крис е израсъл в ръцете й и в никакъв случай няма да го шпионира. Тогава онази я заплашила, че ако не се съгласи да помага на нейната „госпожа”, неприятни неща може да се случат на близките й в Совето. Това беше накарало Уилиам да разкаже на боса си за случилото се.

Крис нареди на негови хора незабелязано да следят Филис и не след дълго разбра коя е въпросната жена. Естествено, тя нямаше никаква „госпожа”, пазеща дъщеря си, но бе пратена от хора, които се стремяха да научат, колкото се може повече в помощ на тези новопоявили се конкуренти. Те членуваха в един мотоциклетен клуб, който, освен с наркотици, се занимаваше и с проституция, банкови обири и кокошкарски въоръжени набези на бензиностанции и барове. Оказа се, че те си доставят „стоката” от Иран и Китай, и нямат нищо общо с неговите хора от Южна Америка. В сравнение с него, те внасяха нищожни количества „стока”, ползвайки „мулета” през границата, които често биваха залавяни. Всъщност, това бе подбудило интереса им към неговата организация, която бяха поискали да копират.

Чрез подставени лица Крис се свърза с друг мотоциклетен клуб, който, получавайки една голяма сума, започна война за надмощие с наричаните от него ирано-китайци. Двете мотоциклетни банди се изтрепваха и това беше един много удобен параван за хората на Крис, които, от своя страна, съвсем невидими, ликвидираха новаците, без да привличат вниманието към себе си. Естествено, ако случайно се образуваха „допирни точки” с властите, там той имаше хора, на които можеше да разчита в трудни моменти. Беше послушал съвета на майка си и се сгоди за дъщерята на съседите – Бренда Ли. Семействата решиха сватбата да бъде след шест месеца.

Каква бе изненадата му, когато Тери и Марсел го извикаха на един сериозен мъжки разговор. Оказа се, че те вече знаят много добре за „търговията” му и дори се отнесоха с уважение към организацията, която беше създал, и богатството, възлизащо на няколко милиарда. Но според тях сега е настъпил моментът, в който трябва да престане с триковете и да легализира търговските си интереси, за което те са готови да му помогнат. На възражението му, че ще загуби много пари, ако се откаже, Марсел го успокои – ще му помогне да го продаде на хора, които, без да го познават лично, ще му плащат 5% в швейцарска банка и няма да се налага да върши нищо нелегално в бъдеще.

Крис знаеше колко е опасна търговията с наркотици и с каква лекота можеше да бъде ликвидиран, затова се съгласи да послуша баща си и бъдещия тъст. След няколко месеца направиха „скромна” сватба, на която присъстваха лични приятели и роднини на двете семейства, гости от България, Израел, Канада, Австрия, Швейцария. Младоженците заминаха за Лондон, откъдето започна сватбеното им пътешествие.

.

—————————————————————————————-

* Морган – южноафриканска и немска мярка за площ. Един морган е равен на 0.6177 акра. Един акър е равен на 4.046 декара. 48 моргана са равни на 29.6526 акра.

Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.