Home » Авторски страници

28 години демокрация без меритокрация в образованието и науката. Част 2

2018.09.10 Няма коментари

(Част 1 – тук)

ДОКОГА ТАКА?

Животът е диалог, в който трябва да се настроим на споделяне.

Мартин Бубер

От клетъчната биология се знае, че „думите“, с които си говорят клетките, са молекули, които носят сигнали – сигнални молекули. Те се разпознават от молекулни рецептори – „антени“, разположени на клетъчната повърхност. Сигналните молекули се свързват с рецепторите си, сигналите им се пренасят в ядрото, активират съответните гени и чрез синтезираните протени се осъществяват клетъчни ефекти – организмът е в добро здраве. Ако ги няма сигналите и/или рецепторите, се получават болести. В клетъчната патология има състояния, при които рецепторите за сигнални молекули, например инсулин, са скрити под повърхността на клетките. В кръвта на тези хора циркулира много инсулин, но той няма как да се свърже със скритите рецептори и така инсулинът не може да изяви ефекта си – поддържане на кръвната захар в нормални стойности. Затова човек се разболява от захарен диабет тип 2 – болест с тежки последствия, ако не се открие и лекува навреме.

Така е и с организма на човешкото общество. „Животът е диалог” (La vie en dialogue), в който трябва да бъдеш заговорван, трябва да се настроиш на чуване – пише професор Мартин Бубер в знаменитата си книга „Аз и ти“ (Ich und Du), публикувана за първи през 1923 г.

През демократичните (или неокомунистическите) 28 години „сигналите“ свободно циркулират в общественото пространство, но депутатите и министрите не ги чуват – липсват им рецепторите, с които могат да разчитат сигналите. Така обществото боледува тежко, настъпва икономическа, здравна, морална и демографска криза.

Подобно на Платон за управлението на държавата, най-добрата форма за управление на образованието и науката е „аристокрацията на заслуги“ – меритокрация, осъществявана от мъдрите и морални личности. Именно те могат да реализират ефектите на големите „сигнали“, да дават отговори на големите въпроси.

Някои от тях са:

Студентът излиза ли от Alma mater studiorum, наистина „нахранен със знания”? Знае ли великия смисъл на Sapere aude (“Имай куража да изразяваш мислите и идеите си”)? На Learning to share, sharing to learn (“Научи се да споделяш, споделяй да се учиш”)? На arеte – старогръцката педагогика на добродетели и взаимно уважение? Всичко, което прави, да е arete – превъзходно и красиво.

Преподавателите осъзнават ли, че „истинският университет е състояние на дух и разум“? Не виждат ли, че на студентите се гледа като донори на пари, а не като реципиенти на знания и морал? Чуха и осъзнаха ли педагогиката на акад. Благовест Сендов? – „Образованието и науката са като създаването на децата. Това не е бизнес, а любов. Катастрофа е, когато стане бизнес!“ С други думи, докога много български университети ще са повече икономически, отколкото академични проекти?

Обучават ли студентите непрекъснато, през целия им живот (LLP – Lifelong Learning Program; CME – Continuing Medical Education). Чрез евристичния поток на дидактичната каскада – информация-знание-начин на мислене? Пример за подражание ли са за моралните рефлекси на студентите – взаимно да се уважават и обичат, да създават brain-and-heart friendship (BHF)? Да имат куража да преминават поне веднъж на червено по пътя на науката, за да направят своя зелена пътека в него? Да постигнат своите Еврика ефекти? И тогава да кажат: Vox Studentium vox Dei!

Докога университетите и БАН ще продължават да бъдат фабрики за звания (degree factories) без знания? Докога ще продължава деформацията на науката, образованието и културата (НОК) – политиците и другите началници не се ли тревожат, че така страната ни ще бъде НОКаутирана?

За да не стане това, нека депутати, министри и медии „се настроят на чуване“. Не само университетските началници да „имат право“ да пишат във вестници за състоянието на българската наука и образование. И да обсъждат на срещи в Народното събрание обявените на 3 април 2018 г. изменения в Закона за развитие на академичния състав, където пише и за минималните национални изисквания към научната и преподавателската дейност.

Не видяха ли депутатите и началниците, че изискванията не са приоритетно адресирани до качеството, а до количеството на научната и образователна продукция? И какво е това оценявана с „точки“, при което най-много точки се дават за защитени дисертации и публикувани монографии, и така наречени „хабилитационни трудове“ и „студии“! В кои реномирани университети в света го има? – в американските Massachusetts Institute of Technology (MIT), Stanford University, Harvard University или в други от първите 800 най-добрите университети в света за 2019 г. според World University Rankings. (От българските само Софийският университет попада сред класираните между 801 и 1000 място.)

Тогава защо депутатите и началниците не чуха Magister dixit: Quousque eadem? (Учителят каза: Докога така?). И защо не поканиха някои от нашите световно известни учени, работещи вече много години в едни от най-престижните университети в Западна Европа, САЩ и Канада. Например, проф. Минко Балкански – физик, който повече от 70 години работи във Франция; проф. Михаил Давидов от Медицинския факултет на Университета в Хамбург; проф. Крикор Дикранян и проф. Владо Кефалов – от Вашингтонския университет в Сейнт Луис, Мисури; математикът Христо Сендов – професор по Western Statistical and Actuarial Sciences в университета в Лондон, Онтарио в Канада; проф. Антон Тончев – ръководител на Катедра по анатомия и клетъчна биология, Медицински университет-Варна, работил 10-12 години в Япония и Германия.

Ето някои от темите, по които действат в Медицинския факултет на Вашингтонския университет в Сейнт Луис: Parting the Clouds: Three Professionalism Frameworks in Medical Education (“Разкъсване на облаците: Три професионални модела в медицинското образование”); Rethinking the Educator Portfolio: An Innovative Criteria-Based Model (“Преосмисляне на характeристиката на учителя: Модел, базиран на иновативни критерии”). Там се стремят да постигат професионализъм, базиран на добродетели (virtue-based professionalism). Не на звания без знания!

В тези страни главното изискване за удостояване на даден университетски преподавател с PhD, DSc, доцент или професор е приноса му в науката – няма американска, българска или италианска наука, има НАУКА. Там стойността на университетския преподавател и учен се определя от силата (импакта) на списанията, в които той/тя публикува, и от броят на цитиранията на неговите/нейните публикации. Наукометричните показатели impact factor, citation index и h-index (Hirsch index) са оценка за приносите в науката. Като се знае, че обучението, базирано на съвременна наука, е най-добро, то научните приноси на преподавателите значително допринасят за подобряване на качеството на образованието.

Както многократно съм казвал и писал, къде публикуваш означава какво публикуваш, каква е научната стойност на твоите резултати. След “къде” публикуваш и „къде“ си цитиран, идва “колко” е броят на публикациите и цитиранията ти. Преминалите успешно през такива “квалификации” могат да участват на „олимпиадите“ на науката и образованието и някои от тях – най-добрите – да станат доценти, професори или член-кореспонденти и академици на БАН. Не може със скок на височина 170 см да участваш на олимпийски игри, така както с публикации в нереферирани в света научни списания (peer reviewed journals) – в конкурс за хабилитиране. Точковите лабиринти, направени в “минималните национални изисквания“, са адаптивна реакция за научно-изследователско безплодие на създателите им и техните лобита. Не може тези, които поддържат статуквото, да правят реформи и закони, които ще нарушат статуквото. И пак, степените „доктор“ и „доктор на науките“ не трябва да са задължителни и ограничителни оценъчни критерии за хабилитиране. Те са вредни от интелектуален, финансов и антикорупционен аспект. Те са средство за поддържане в зависимост на кандидата от неговия „научен ръководител“.

Казано с други думи, български принос в науката е значително по-обективен критерий за оценка (Табл. 1), отколкото принос в българската наука. Погледнете много от нашите хабилитирани учени и преподаватели (често представяни в медиите с 300-400 публикации) в „огледалата на науката“ – електронните бази данни Pubmed, Scopus и Web of Science. И ще видите голямото разминаване с техните западни колеги. Нобелистите по физиология или медицина Джордж Паладе, Кристиан де Дюв, Рита Леви-Монталчини и Алберт Клод имат съответно „само“ 236, 174, 135 и 91 публикации (по данни на Pubmed). Разбира се, те са професори без “минимални национални изисквания“ за „доктор на науките“.


.

Д-р Георги Чалдъков

———————————————————————————————————————————————————–

* Авторът е главен редактор на международните списания Biomedical Reviews и Adipobiology. Член е на Международната академия на сърдечносъдови науки.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.