Краят на илюзиите

Иво Христов, 24may.bg

„В тъги, в неволи, младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде…“

Хр. Ботев

На двадесет и осмата година от началото на „прехода“, без да сме водили война, населението на България е намаляло с два милиона. Толкова още са напуснали страната. Разтегната във времето, неумолимо тече спиралата на демографското угасване на държавотворния народ – българите, съчетана с опразване на територията и концентрация на населението в два-три градски центъра. България стремително се деиндустриализира и деинтелектуализира, а в структурата на остатъчната българска икономика преобладават „услуги“ и сектори със семпло технологично ниво. Печелившите отрасли са поделени и разпределени между няколко олигархични клана, закачени за административните структури на остатъчната държава, с която се намират в персонална, корупционна и властова уния. Селското стопанство бележи устойчива тенденция към продължаваща концентрация на поземлената собственост и финансовите потоци в ръцете на няколко крупни агрогрупировки, водещи до формиране на преобладаващо монокултурно латифундистко земеделие. В международното разделение на труда България бива „специализирана“ в износ на суровини и преработени материали и във внос на технологични стоки, които доскоро произвеждаше. Накратко, това е икономика на страна, плъзгаща се към развиващия се свят.

Двадесет и осем години след Десети ноември наблюдавахме поредните „революции“, „борби с олигархията“ и „смяна на системата“ (за кой ли път), в която една част от господстващата върхушка, впрягаше присъдружната си медийна, политическа, икономическа и криминална прислуга за борба с другата олигархическа разцветка, като за целта биваха мобилизирани и хвърлени като площадно пушечно месо жертвите на олигархията, някои от тях искрено убедени, че действително им е дадена историческата дума и шанс за действие. И тъй като пушилката на приказката за наивници, наречена „преход“, все пак бавно започва да се сляга, сред отровните й миазми мержелеят видимо сивите очертания на един нов свят, в който мнозина започват инстинктивно да усещат, че са предопределени да бъдат в основата, а не на върха на хранителната верига. Оттам идва трескавото мятане и безразборното търсене на изход: „искаме нови избори, нов парламент, ново правителство, намаляване на депутатите, увеличаване на „гражданския“ контрол; да ги заменим с „народа“; да сменим тази избирателна система с онази, този с онзи, да отменим парламентаризма, да го заменим с пряка демокрация; партиите са негодни, да ги заменим с „личности“; трябва да се смени „системата“, не знаем с коя, но трябва; не ви признаваме „прехода“, искаме друг „преход“…“

Но вече е късно: шлюзовете на историята неумолимо се затварят….

Как и защо допуснахме всичко това?

Допуснахме го от страх, допуснахме го от наивност, допуснахме го от глупост, допуснахме го, защото нямахме елементарна представа за това в какъв социален свят навлизаме и какви са неговите жестоки закони, допуснахме го защото „лъжливи уста слушахме с вяра“ (Ботев). Защото мълчахме, защото търпяхме, защото се надявахме.

Мълчахме, докато сръчни юнаци под формата на „реформи“ приватизираха и разпродадоха натрупаното с десетилетия от нашите бащи и майки, а нас ни водеха за носа по площадите, насъсквайки ни в сблъсък на „комунисти“ и „антикомунисти“. Търпяхме, докато сриваха държавността, криминализираха обществото, подивяваха нравите, затриваха доблестната българска войска и индустрия, и от развита европейска страна ни превръщаха в „Африка в Европа“. Ослушвахме се, докато ограбваха парите ни под формата на банкови фалити и „лоши“ кредити, немеехме и крадяхме, заедно с крадците, които съсипваха нашето селско стопанство, разсейвахме се, докато се сриваше научната инфраструктура на страната и хиляди достойни български учени, инженери и техническа интелигенция си отидоха, замлъкнаха или заминаха там, където интелектът им се цени. Извръщахме се, когато над два милиона наши пенсионери – строителите на съвременна България бяха докарани до условия на систематична мизерия, глад и уморяване. Инфантилно се надявахме поредният грабеж на здравеопазването да ни направи по-здрави. Гледахме с широко затворени очи, как нашата младеж и активното ни население „изтичаше“ навън, за да не се завърне никога, прогонено от скудоумието на собствената си страна. С приказки, че от нас нищо не зависи и страхливо снишаване, допуснахме една нагла, арогантна и охранена клика да запуши всички изходи за динамично развитие на нацията, да отнеме всички живителни сокове, даващи възможности за алтернативно развитие и да паразитира върху остатъчните ресурси на страната, гарнирайки го с високопарни приказки за европейски избор. Точно по европейските мерки сме на дъното по продължителност на живот, по заболявания, по неграмотност, по крещящо социално неравенство, по технологично неразвитие, по най-малко инвестиции в наука, образование, култура. По всичко онова, което прави от стадото народ и горда нация.

Възрастните поколения доживяха да видят най-големия кошмар на живота си – да видят как рухва в блатото на посредствеността една достойна страна, която те съградиха. Младите поколения са объркани и търсят изход. Мнозина в чужбина, други в пошлата българска действителност. За колцина от тях става все по-ясно, въпреки щедро ръсената дезинформация на разнообразната медийна прислуга, че „комай ни лъжат тия синковци“ (Вапцаров). И че въобще не живеем в най-хубавия от всички възможни светове. Те са млади, те са скептични. Но нещо много важно: за разлика от редица български генерации дотук, те поне не се страхуват. Ние за първи път в нашата история имаме младеж, която е отърсена от Каиновия белег на българското племе – страхът. Страхът за хляба, страхът за положението, страхът за кожата, страхът за оцеляването като самоцел. Сега поле за амбициите им е целият свят: кой ще ги спре, но пък имат само една страна, която могат да нарекат своя – България.

Тия младежи имат тежката задача да я извадят на нов коловоз. Или пък да я погребат. От тях и от нас зависи.

.