Home » Авторски страници, литература

Предсказанията на оракула

2017.01.02 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Хасан Ефраимов

Илюстрация: http://ezolegends.blogspot.bg

Илюстрация: Еzolegends.blogspot.bg

Колко лета минаха вече. Какво ли не видях на този грешен свят. В походите на султана участвах и оцелях. Какви походи? Те са били едно време. Помагах му да защити това, което е останало от жалката и разпадаща се Империя. Дори дядо ми не е участвал в походи. Само се мъчел да защити и той. До Алепо даже ходих… Що кръв проляхме там. Газехме в реки от кръв. Взехме главите си под мишници и така воювахме. Но помогна ли това? Избивахме, избивахме, а не спираха да идват нови. Въртяхме калъчката като побеснели. Отсечеш главата на някого, а мястото му вече заели десетина нови. Да, там в Алепо… Подгизнаха краката ни от кръв. И не само те. Подгизнаха и душите ни. Дори не знаеха да държат ятаган в ръка. Някакви диваци, голобради момченца, изпълзели като гущери от пустинята. И тръгнали срещу Великата Империя на султана, дето от Всевишния му е дадена. И срещу нас… Срещу моите исполини от Делиормана. Та моите момчета бяха два пъти по-едри от тях. Трябваше само да замахнат с ятагана. Все едно замахваш и убиваш муха. Толкова е лесно. И кръвта се лееше. Тичаха и се блъскаха в стената, изградена от моите войници. Пясъкът подгизна. Пясъкът… Там земя няма и без това. Само безкрайни пясъци и пустини. Що правоверни изклахме. Сякаш има някакво значение какви са? Пред ятагана са еднакви всички. Колиш наред и толкова. Колиш без да питаш правоверен ли е или неверник.

После клахме и у нас. Отново правоверни. Надигнали глави селяните от Делиормана, защото беят го няма. Беят е на война и коли правоверни някъде там, в Алепо. И затова надигнали глави. Хванали горите, да грабят и бесят. Да грабят пак! Влязохме в горите и така чак до голямата река – Туна. Дотам е мое всичко. Очистихме горите. Навсякъде замириса на леш. Но сега всеки може да пътува свободно и до Разград, и до Русчук. И до Силистра може и навсякъде, където реши. И никой не ще си разиграва коня без мое знание. Тук дори султанът не идва без да ме пита. Провожда пратениците си дълго време преди това. Може ли от тази до тази дата да мина през земите ти? А уж били негови. Може, но само по пътя. Нито крачка встрани. Опашките между краката. Така минава всяко едно куче през моите гори. Само една кадъна или неверница, или някоя от раята да закачите, и ви изколвам като пилци. Той да се моли да не искам и заплащане. За да мине… И какво? Без това е взел-дал. За два дни мога да мина през великия му град. Няма да му помогнат и високите порти, и зидовете, с които се заградил.

Но за какво ми е? Вземаш от този свят само това, което можеш да изядеш и изпиеш. Само това. Нищо друго. Идваш гол и гол го напускаш. Раждаш се с плач, плачейки и заминаваш. С викове на ужас, с крясъци. Още чувам писъците им в ушите си. На заминаващите… През деня са търпими, но вечер… Най-силни са в тъмнината, в тишината. Що грехове имам! Що хора изклах! Влизах с молитва на уста в бой. Но нима може да се помолиш и оня, дето е горе и се чува само като загърми и завали, да ти прости? Да… изпраща ни и вятър. За да ни шепне и да ни напомня за него. За божествената му сила. И за да ни очисти хладният му повей. Да очисти кървавите ни души. Но той повява и преминава през мен. Душа ли ми е останала вече? После запалва огромния си фенер, разположен там, високо в небето, за да не може да го достигне никой. Запалва го, за да освети навсякъде. Ала душата ми е тъмна. Там не достига светлината дори на неговия фенер. Дали някой го е виждал като пали фенера? Аз поне не съм…

Дали ще видя и градините му небесни? Така, както виждам фенера му. Дали ще мога да вкуся от реките му, които текат, пълни с мед? Ще ми предложи ли ложе там, под някоя дебела сянка, за да полегне душата ми уморена. Сигурно ще прочувства отново. Ще се радва, ще се смее… И писъците в ушите ми навярно ще престанат.

И какво постигнах? Борих се и за вярата му. И като е права само неговата вяра, защо е дал и друга? Нима не е можел да прати гръм и да я секне още в зародиш? Не, тя вярата е една. И Всевишният е един за всички хора, независимо как го наричат. Колкото и да ми повтаря ходжата, че не е така. Нали говорих с оня… техния свещеник. И той е облечен целият в черно. Също като нашия ходжа. И брадите им са еднакви. И едни и същи лъжи изричат. Без малко не хвръкна главата на ходжата. Грехота било да говоря с него. И защо да е грехота? Той не е ли човек? Щял да ме обърне в неговата вяра. Та аз в себе си не вярвам вече! Как да повярвам на някаква си книга? Ама джелатинът като сложи главата на ходжата на дръвника, оня веднага пропя друга песен. Толкова струва една вяра. Колкото е пътят до дръвника. И така е редно. Ако и тогава продължи вярата, вече не е вяра, а простотия. Що ходжи изклах в Алепо, ала души да излитат не видях. И в Делиормана клах. Някои бяха хванали гората. Само червена кръв. Каквато е кръвта на всички хора. Напълни и гащите ходжата. Що не се примоли на своя Бог? Главата и на попа да сложа на дръвника, и той ще напълни гащите. Да се моли колкото си иска на своя Господ. Пред джелатина не вървят приказките им. Така си лъжат хората и не им казват, че вярата е една. Иначе защо щяха да са облечени в черно и двамата, и брадите им да са еднакви?

Дали имам още дни, отредени от оня, дето е един? Въпреки че го наричат с различни имена. Ако извикам ходжата и попа, и ги накарам да се помолят заедно за душата ми, дали ще помогне? Ще изтипосам и джелатина наблизо. Ще го накарам да си наточи ятагана пред тях. Там, до дръвника. Ха-ха-ха… Едва ли ще имат нещо против да се помолят. Без джелатина няма да искат. Сигурен съм в това. Но дали ще помогне?

И тази неверница сега… Откъде се появи? Пророчицата… С нейните видения за Шейтана. Сякаш не ми стигат другите дертове, а трябва да слушам и за Шейтана. Като че ли не е сред нас отдавна нечестивецът? Дръвникът… Той ще прогони Шейтана от виденията й. Помага винаги. Като се спусне ятаганът по тъничкото й вратле, изведнъж всички Шейтани ще изчезнат.

Беше много млада. Почти дете още. Устата й още миришеше на мляко. Бях сигурен в това. Лежеше там на земята, пльосната по очи. Косата й се подаваше под шарена забрадка. От пътя, над каменния дувар, се чуваха ревове и плач.

– Стани, къзъм – изрекох и изведнъж усетих жал в душата си при вида на това невинно същество.

Погледнах я в очите, но тя срамежливо склони глава.

Отидох до миндера под сайванта и поседнах.

– Ела… Седни – изрекох и на нея.

Тя пристъпи неуверено и стигна до миндера, но остана права.

– Седни де… Седни – подканих я отново.

Ходжата и попът веднага се настаниха до нас. Поднесоха ни кафе и двамата засърбаха горещата течност от филджаните.

– Защо вървиш навсякъде и разправяш такива неща? Настана смут… Хората не излизат вечер навън – обърнах се към момичето. – Не искат да излизат и през деня, а е жътва. Трябва да се работи.

– Шейтанът… – изведнъж извика момичето. – Аз видях Шейтана.

Ходжата и попът подскочиха почти едновременно. Кафето им се разля и ги изгори.

– Аллах… Аллах – заповтаря единият.

– Господи… Господи – не спираше и другият.

– Млъквайте… – извиках им по някое време, като видях, че нямат такова намерение.

Двамата веднага спряха с молитвите, но продължиха наум. Разбираше се по мърдането на устните им. От време на време се обръщаха на една страна и ръсеха плюнки.

– Къде видя този Шейтан, къзъм? – продължих, след като обстановката се нормализира.

– В съня си… Но понякога го виждам и денем. Не винаги… Само понякога.

Чуваше се само шептенето на двамата свещенослужители. Забръмча и пчела, близо до лицето ми, но не направих опит да я прогоня. Някъде залая куче. Цвърченето на врабчетата, накацали по асмата, омайваше. В далечината изкука кукувица. Неволно започнах да броя. Но изкука само веднъж и спря. Стигнах само до едно.

– Кукувицата… – изрече пророчицата и ме погледна предизвикателно. – Изкука само веднъж… Беше за тебе, Ага.

Изведнъж настана голяма суматоха. Ходжата и попът отново подскочиха едновременно, произнасяйки името, всеки на своя собствен Бог.

– Ага, на дръвника…

– Вземи й главата, Ага… – заповтаряха и двамата. Джелатинът вече беше изтеглил сабята си и пристъпваше към момичето, готов да отнесе главата му, позволила си да говори такива неща пред мен.

– Сатана… Шейтан… самият Шейтан говори с устата й – продължиха двамата.

– Прибери този ятаган и се махай – развиках се на джелатина. – Веднага глави си готов да посичаш. Ти ли ще работиш после на нивата? Може би с меча си ще копаш…

Добър войник беше. На няколко пъти ми спаси живота. Като развъртеше меча, жив враг не оставаше наоколо. Но изкарваше меча за щяло и не щяло. Нямаше само едно. Нямаше и капка жал в него. Би сложил и главата на собствената си майка там, на дръвника. После би замахнал, без да му мигне окото. Докато изтича кръвта на майка му, би сложил и главата на баща си и отново би замахнал. Такъв си беше. Понякога си мислех, че не е добре с главата. Та кой нормален човек би станал палач? Да, навярно беше болен. Сигурно има и такова заболяване, при което нямаш чувства. Болни са, умрели са или никога не ги е имало. Оня, докато те създава, забравя да сложи нещо. Лъжичка сол не забравяте ли да поставите, докато готвите? Никога ли не ви се е случвало? Та на него Всевишния е забравил да сложи щипката жал. Иначе не би погубвал така лесно човешки живот.

Джелатинът послушно прибра сабята си и се върна на мястото си, като продължаваше да не отделя око от момичето.

– Млъквайте… – развиках се и на двамата, които продължаваха да зоват Бог, всеки по свой начин. – И престанете да плюете, че ми оплюхте миндера. Още малко ще ви потърпя и вас ще пратя при джелатина.

При тази сериозна заплаха и двамата млъкнаха изведнъж. Все пак Бог беше далеч, а джелатинът толкова близо. А и едва ли щеше да им помогне. Двамата знаеха прекрасно това.

Погледнах отново към момичето, стоящо уплашено на миндера. Забрадката й беше се свлякла при опитите на джелатина да я поведе към дръвника. Косата й беше се разчорлила и сега къдриците й висяха така, а тя дори не правеше опити да ги оправи.

– Сложи си чембера, не е хубаво да стоиш така пред нас – изрекох, колкото да кажа нещо. Аз също бях чул кукувицата, но думите й потресоха дори мен.

– Кажи сега за Шейтана. Виждаш го в съня си, казваш. Виж, и косъм няма да падне от главата ти. Обещавам. Искаш ли да отпратя и тия двамата?

Тя кимна утвърдително и ходжата и попът с голямо нежелание се затътриха, оставили меките миндери.

– Отивайте си… Прибирайте се… Нямам нужда от вас – изпроводих ги, за да не се мотаят в краката ми.

– И какво представлява този Шейтан?

– Огромен… От тука до гробищата е дълъг, Ага… Целият е черен. Пуфти… Все едно хиляди бикове са се събрали на едно място и пуфтят заедно… Очите му светят в тъмното. Огън изскача от тях. От ушите му… пушек. Замъглява слънцето чак. Има хиляди крака и тракат, както тракаха керемидите, падайки при земетресението миналата година. Цялата земя се тресе, както тогава. Върви, върви и изведнъж вземе, че изпищи. И този писък ти къса сърцето. Падаш на земята и само държиш глава, притиснал двете уши, Ага. Повече си неспособен да се движиш.

– Тц-тц-тц – успях само да промълвя. – И какво ме засяга този Шейтан? Всевишният го е създал, той да мисли какво да прави с него.

– Идва за теб, Ага… Към земите ти. Ще прегази земите ти. Добитъка ти… Ще подпали житата ти… Идва, за да те вземе лично и да те отведе в пъкъла.

И друг път бяха ме плашили. Само с Шейтан не бяха.

– Нали не си мислиш, че ще ме сплашиш с някакъв си Шейтан. Пратил съм хиляди души там, при него. И правоверни, и неверници, нечестивци… всякакви. Може и повече от хиляди да са били…

Момичето поспря малко и после ме загледа в очите. Гледа ме дълго.

– Точно затова Шейтанът идва лично за тебе, Ага – изрече.

Не изрекох нищо повече. Дълго мълчах и я гледах и аз. Навярно беше луда някаква, откачена. Макар че изглеждаше съвсем нормална. Не на мене тия разкази за Шейтани. Нещо целеше. Искаше да ме сплаши. Да ме изкара от равновесие. Но не можех да разбера за какво й е. Та тя бе обикновена селянка. Въпреки това, нямаше да й позволя да ходи из селото и да ги разправя тези неща. Но нямаше да я дам и на палача. За какво? Какво като говори? Не и преди да разбера какво иска.

– Оставаш при мене – изрекох накрая. – Горе, при ханъмите… При дъщерите ми. Ще си имаш собствена одая. Никой с пръст няма да те докосне. И косъм няма да падне от главата ти. Ще я видим тази работа с Шейтана.

Извиках ханъм ефенди и й наредих да я изкъпят, преоблекат и настанят.

Свих си цигара. Поех дълбоко дима и се замислих.

– Хм, Шейтан…! Шейтан, а? Идвал за мен! Нямам търпение да се срещнем, Шейтан. Чакам те…

После се пресегнах към кръста си. Хванах обкованата в перли и скъпоценни камъни дръжка и издърпах сабята дамаскиня. Тя звънна с остър металически звук. Бях чувал хиляди пъти това изсвистяване. Дълго й се любувах и я галих.

– Шейтан…, Шейтан, ама… На дамаскинята, дали ще устоиш? Хиляди са опитвали… Не ги ли посрещна там… в пъкъла? Дали имам душа, за да се изправя срещу теб ли? Аз душа нямам отдавна… Шейтан с дамаскиня в ръка. Шейтан срещу Шейтан…

.

Добрич, 1.01.2017 г.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.