Home » Избрано

„Политическа религия” и православна църква

2016.12.11 Няма коментари
Spread the love

Използването на Православната църква за вътрешна и външна политика има двустранни негативни последици

Доц. Дилян Николчев, Libertarium.net

Russian President Vladimir Putin visits the church of the Protaton, dedicated to the Dormition of the Virgin, in Karyes, the administrative centre of the all-male Orthodox monastic community of Mount Athos, Greece, May 28, 2016. REUTERS/Alexandros Avramidis - RTX2ELIL

Руският президент Путин в Карея, Света Гора. Снимка: REUTERS/Alexandros Avramidis

Преди няколко години публикувах статия, озаглавена „Българската православна църква между вярата и политическата религия: посттоталитарни влияния и проявления“. В нея обърнах внимание на един тревожен за страната ни в последните години процес, а именно – все по-отчетливото демонстриране на явни и скрити „канали” на взаимно влияние между Българската православна църква и политиката, респективно техните взаимно обвързани църковни и политически прояви. В същия текст употребих и се опитах богословски да анализирам понятия като „политическа религия” и „православни политици”, определения, на които както тогава, така и днес малцина обръщат внимание.

„Политическата религия” сама по себе си не е религия в собствения смисъл на думата:

това е идеология, притежаваща всичките признаци на религията, но не предполагаща вяра в Бога и задължително следване на определени традиционни религиозни принципи и правила. С оглед на традиционните религиозни специфики в Източна и Югоизточна Европа религията, на която заложиха тези „политически религии”, бе единствено възможната – православието, изразено чрез някои поместни православни църкви. Днес един от дълбоките проблеми, на които трябва да се обърне сериозно внимание, е за характера и степента на влияние на православието в регионалната и световна политика.

Наред с общоупотребяваните вече понятия „ислямски свят”, „ислямска политика” и производните им политически интерпретации в популярната и научната литература, през последните години все по-активно започнаха да се използват и аналогичните им в религиозно отношение обозначителни термини „православен свят”, „православна политика” в контекста на различните политически и обществени събития, най-вече в Източна и Югоизточна Европа. Очевидно е, че поне засега „православната политика”, за разлика от „ислямската политика”, не стъпва на световната сцена като едно монолитно политическо цяло. Това се дължи на обстоятелството, че са налице неясноти по някои съществени въпроси, като напр. за това дали има де юре и де факто такива държави или недържавни субекти, които както по идеологически път, така и посредством лидерски позиции, се обединяват около „вменената им православна идеология”. Във връзка с това е необходимо да се установи действително ли днес съществува перспективата „православната политика” да навлезе като религиозно-политически фактор в територията на локалната и световна политика и дали една такава политика се явява алтернатива на про-ислямската политика на Изток и на прохристиянската политика на Запад?

Процесите на инкорпориране на православието в политиката,

от една страна, а от друга, на политизацията на Православната църква в държавите от Източна и Югоизточна Европа – за съжаление са тотално премълчавани, подминавани и неизследвани в тези държави. Това не позволява обективно да се оценят самите процеси както като политически, така и като православни фактори. Но е сигурно, че политизацията на религията и религиозацията на политиката са закономерен резултат от неуспешния политически преход в тези държави от Европа, както и от неудачната модернизация и социализация, довели до социална криза и бедност в условията на икономическо развитие, а вследствие на това – и до криза на демокрацията, на националната и на религиозната идентичност в източноевропейските страни.

Що се отнася до инициаторите на тези процеси, колкото и анонимни да са те, то безспорно това са „новите православни политици”, отличаващи се с изключително повърхностни познания в областта на православното богословие, вследствие на което учението на Църквата се интерпретира като политическо-религиозна идеология по един особено спекулативен, манипулативен и демагогски начин, неотговарящ на православните канонични традиции. По правило това са хора, приели православието в резултат на „внезапно обръщане” към вярата, пъстра представителност на най-различни социални слоеве от населението, люде с различно ниво на интелигентност, всичките обаче изповядващи „политическа религия” „в полза” на Православната църква. Тези „нови православни политици” са характерно явление за страните от бившия социалистически лагер: Радован Караджич и Вук Драшкович в бивша Югославия, Корнелиу Вадим Тудор в Румъния, Жириновски и Дугин в Русия, Волен Сидеров и Слави Бинев в България и др.

За същите „нови православни политици” важен фактор в привличането на последователи на „политически православните” формации е съществуването на силни обредни православни традиции всред широките социални слоеве – наследство, завещано в голяма степен от порядките на комунизма в тези държави. Именно в средите на слабограмотни в политическо и религиозно отношение хора

„новите православни политици”, в по- голямата си част сторонници на комунистическата идеология,

намериха най-добрата за политическо-религиозна пропаганда почва, която сравнително успешно експлоатираха и експлоатират за постигането на определени политически цели.

Характерна за „новите православни политици” е убедеността им, че те са истинските православни християни, докато всъщност съвсем не е така – те рядко изповядват учението, традицията и преданието на Църквата, и често гръмогласно издигат политически лозунги, стоящи в явно противоречие със същността на Църквата и още повече с нейните канони. В стремежа си да подчертаят своята загриженост за Православната църква тези „нови православни политици” се вживяват в ролята си на „хибриден светски и духовен епископат”: приемат църковни и политически награди за изключителни заслуги за православното единство, с особено политическо-молитвено настро- ение протягат ръце за архонтска „благодат”, изключително активни са в областта на църковната дипломация, громят враговете на православието – ереси и политици – повече, отколкото самата Православна църква.

Изключение от тази панславянска политика не направиха и българските леви политици, както и някои техни висши църковни „покровители”. Нека само да припомним действията на Българската социалистическа партия, демонстрирането на активност от страна на „новите православни политици”, загрижеността на част от висшия клир за режима на Милошевич. Тези прояви на политически и „религиозен” панславизъм поразително напомняха например политическата и религиозната активност на тогавашния руски президент Елцин, на лидера на най-голямата руска комунистическа партия Зюганов, а също и на Жириновски. Неизменно в техните политически платформи и програми присъстваше православната вяра, нещо повече – укрепването на връзката с Православната църква в полза на Русия. Така Русия все повече заприличваше на скрито православно царство, където границите между политиката и православната вяра и нейната църковна институция на практика се размиха.

Подобен православен комунизъм се роди и в нашата страна

– с най-активното участие на тези, които до вчера убиваха православните християни само заради това, че вярват в Христос, а днес внушават на народа ни нова вяра – в идеите на православния комунизъм, защото според тях (по думите на Зюганов), „ако се вгледаме в Нагорната проповед на Иисус Христос и Моралния кодекс на строителя на комунизма, то по своето вътрешно същество те не се различават”.

От съществуващите православно-политически идеологии най-универсална е евразийството в лявата му версия, т.е. в съчетание с „православния комунизъм”. Най-добро представителство на тези политическо-религиозни православни течения днес се наблюдава в Русия, където управляващите – в лицето на партията „Единна Русия” на президента Владимир Путин – неприкрито използват проправославните и прокомунистическите настроения, партии и движения не само за укрепване на властта, но и за консолидиране на православния свят в самата федерация и на международния терен около политиката на Русия и за политиката на Русия. Поддръжниците на тази про-Путин политика отидоха дори още по-далеч, като заговориха за „ядрено православие” в контекста на „руската политика за национална и духовна сигурност” и във връзка с ядрената военна мощ на европейско-азиатската федерация. Така националистическият политически управленски руски вариант на политическото православие бе използван и на международен терен посредством активирането му по време на събитията в Украйна например и по този начин постави „политическото православие” като скрита карта и значим фактор в международните отношения.

Ставащото днес в Русия – по думите на свещ. Яков Кротов – е „национализация на православието”,

превръщането му в държавна идеология, като РПЦ възприема „функциите на полкови военен свещеник, който изпълнява задачи на командването” . Емблематичен пример за тази про-Путин политика е съвместното честване на руски учени и военни служители през 2007 г. на 60-годишнината от Руската програма за ядрени оръжия във Военната зала на славата на Катедралата на Христос Спасителя. Критиците още тогава заговориха, че Русия влиза в ХХI век, носейки „брониран нагръдник, украсен с разпятие”; „още един пример за хибрида между Църква и държава”. Поддръжниците пък на Путин предпочитаха да наблегнат върху новото симфонично единство между Църква и държава, установено с идеологията от ХХI век за „ядрено православие”.

Тази игра на „политика в религията” е позната и в страните от Източна и Югоизточна Европа, преди всичко в някои „православни държави“ от този регион. Тя, естествено, се характеризира с ред специфичности в резултат на придобития исторически опит от всяка от тях. Например „интеграцията” на православието в политиката на Република Гърция има вече двувековна традиция и дълбоко е пуснала корени в политическия и в държавния живот на южната ни съседка. Може дори да се каже, че съществува основание Гърция да се нарича православна държава, без това определение да се поставя в кавички, независимо че чл. 13 от нейната конституция от 1975 г. гарантира свободата на вероизповеданията. При това срастване на Църква и държава, на православна религия и политика, през последните години се стигна до ескалиране на националистически тенденции на православнорелигиозна основа. Православието в южната ни съседка вече се е превърнало в „гръцка вяра”, в „елинистическо православие” в политическа по същество форма. Нека също да припомня и реакцията на Гръцката православна църква по време на събитията в Косово, когато тя рязко се противопостави на политиката на западните демократични ценности и застана зад политиката на етническо и религиозно прочистване от страна на Милошевич в този регион на Балканите.

Останалите държави от Източна и Югоизточна Европа имаха обаче съвсем друга политическа и религиозна съдба, тъй като те вече бяха опознали тоталитарния държавен атеизъм чрез кръв, затвори и концлагери, което, от една страна, „обезкърви” религиозно тези народи, а от друга, ги постави в условията на неподготвеност за настъпилите демократични промени в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Вероятно странно за мнозина, периодът на антирелигиозност в тези бивши комунистически страни сравнително бързо бе подменен от нова православнорелигиозна и политическа идентичност, израз на която дадоха възникналите вече свободни политически партии и движения. В същото време на преден план в православната религия и политика отново излезе

идеята за „Трети Рим” в лицето на Москва и нейната православна политика.

Да се преодолее съветското минало – това означаваше в частност да се възстанови дълбоко наранената Руска православна църква, да й се помогне да се възроди. Същевременно обаче вратите на политиката се отвориха широко за Църквата и затова както клириците сами за себе си като личности, така и православната символика и реторика, нахлуха масово в различните политически партии, групи и движения независимо от техните понякога противоположни политически идеи.

Обединяващи тези процеси бяха руският месианизъм и рязкото противопоставяне на религиозен принцип на западната демокрация (т.е., противопоставянето на православие и католицизъм, и то не на базата на догматични различия, а на политически прикрита религиозна, со- циална и дори етническа основа). С други думи,

политиката в Русия прегърна православието, за да използва Църквата като инструмент –

като обединяваща и сплотяваща сила в епохата на силна дезинтеграция на постсъветското комунистическо общество. Бившият руски патриарх Алексий II в продължение на години бе член на Съвета за национална сигурност към президента на Руската федерация, орган от първостепенно геополитическо, икономическо, разузнавателно и военно значение. Този пример демонстрира как Руската православна църква посредством най-висшия си представител се превърна в един от основните политически фактори за политическа стратегия във всички сфери на държавния живот на руската държава.

Убедително доказателство за „политическата кройка” на Руската православна църква в лицето на нейното йерархично ръководство дойде по време на Великденската литургия през 2014 в катедралния храм „Христос Спасител”. Тогава предстоятелят на тази най-голяма по диоцез и население православна църква патриарх Кирил (Гундяев) подчерта, че всички опити да бъде отнета Украйна от Русия в миналото са се проваляли. Каза го така, като че ли някой е нападнал Руската федерация, и за да не остане съмнение в изреченото от него пред богомолците, допълни, че руснаците трябва да се молят, та никой да не може да унищожи „Свещената Русия”.

В заключение, опитът за православна идеологизация и сакрализация на политиката в страните от Източна и Югоизточна Европа и за използване на Правосланата църква за вътрешна и външна държавна политика, е

процес и тенденция с двустранни негативни последици.

От една страна, той засяга постигнатите до момента европейски принципи и ценности, а от друга, ерозира сърцето на Православната църква, нейното Евангелие в контекста на казаното: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци” (Деян. Ап. 5:29).

 

—————————————————————————————————————————————-

* Разширен академичен вариант на този анализ е публикуван в сп. „Християнство и култура“, бр. 91, 2014 г.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.