Home » Авторски страници, литература

Животът продължава

2015.05.16 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Валя Василева

.

72720248_8_585x461_prodavam-koplekt-kufari-delsi-viza-promo-100lv-_rev001– Тук е пълно с боклуци! Уау, колко излишни и безполезни неща, как са живели тези хора? – младата жена нацупи силиконови джуки и махна пренебрежително с ръка, отрупана с масивни бижута. Току-що беше купила апартамента, намиращ се в над осемдесeтгодишна кооперация на пъпа на София. – И този куфар, само колко е стар и олющен, за нищо не става, всичко е потънало в прах, човек да не смее нищо да пипне, целият ще се изцапа. Утре всичко ще изхвърля. Ще се обадя на някоя фирма. – Хубавицата, облечена в нещо средно между еротична нощница и малка лилава рокля с тънки презрамки, дълбоко изрязан гръб и деколте с тюлени елементи, тръсна меденоруси екстеншъни и побърза да напусне жилището, като внимаваше да не се препъне на високите си с леопардов принт сандали, чиито каишки се увиваха над тънките ú глезени. Закъсняваше за важна среща с някакъв господин Голяма работа.

Сърцето на куфара се сви. Той не се чувстваше чак толкова стар. Не очакваше такова арогантно отношение към него, и то в присъствието на различни по големина, намачкани от живота сакове, начело със сеньора Роза – малка лачена дамска чанта с капак, цвят бордо, къси дръжки и декоративен пискюл. Той имаше безспорен авторитет всред тях и те всички се отнасяха към него с нужното уважение. Наричаха го Господин Делси, не само заради логото на фирмата, което гордо проблясваше на предната му страна, а и заради благородството и аристократизма, които излъчваше. Казват, че вещите приличали на собствениците си. Носели техните черти и нрави. Господин Делси не само притежаваше харизмата на господаря си, но беше и сладкодумен разказвач. Имаше интересен и изпъстрен с прекрасни спомени живот, за който благородно му завиждаха останалите съквартиранти.

***

Началото на 80-те години на миналия век. Шареният пазар в далечна арабска страна, хората са дружелюбни и спокойни, не бързат да живеят, времето завинаги е спряло, навсякъде се носи миризма на екзотични подправки, швейцарски и японски часовници са наредени върху скъсани парчета плат направо на земята, в близост до изящни порцеланови китайски сервизи за чай и за кафе, в златните магазини мъже купуват гривни на жените си, те са забулени с черно отгоре до долу, виждат се само очите им, и онзи тесен и дълъг магазин за куфари и чанти. Продавачът – млад едър мъж с тънки мустачки, носи светла карирана риза с къси ръкави и тъмен панталон. Господин Делси винаги ще помни деня, когато в магазина влиза висок, добре сложен мъж на средна възраст, с прошарени коси и елегантно облечен. Има горда осанка и премерени движения. Носи авторитетни златни очила, зад които надничат закачливи сивосини очи. Доктор от България. Погледът му се заковава на черния куфар с модерен дизайн – допълнителна удобна дръжка отстрани, която позволява да го теглят на двете му помощни колелца. Пита продавача колко струва и веднага плаща в брой. Мъжът с карираната риза не скрива разочарованието си, изгаря от желание за голямо пазарене, но докторът просто няма време и талант за такъв тип общуване.

А после годините се завъртат неусетно – господин Делси гордо лети на двете си колелца по лъскавите подове на световните летища, влиза в тузарски бутици, непрекъснато го тъпчат със скъпи подаръци. Сърцето на доктора е голямо. Такова е и сърцето на господин Делси. Винаги има място в него и за още един подарък. После задължително има своите пет минути слава, когато го посрещат на родното летище. Само с какво внимание го обсипват: По-внимателно с куфара! Има чупливи неща! Много е тежък! Внимавайте с колелетата! Ето я дръжката, от тази страна го хванете! – така казваше докторът, като не го изпускаше от очи.

Сеньора Роза го слушаше с възхищение и респект. Преди години съпругата на доктора я беше донесла от Италия. Тогава се върна с подути около глезените крака, защото във Венеция имало много стъпала, мостчета, а госпожата беше вече на възраст и после цяла седмица бе на диета от безсолна извара и диуретици. Покрай джунджуриите – венециански маски, ангелчета, кръстчета и гондоли от синьо стъкло, които щедро раздаде на комшийките и приятелките си, донесе и тази чанта, подарък от единствената дъщеря. Някога вътре е имало парфюм и доскоро се усещаше миризмата на роза. Оттам дойде и името ú. Господин Делси го измисли. Те двамата бяха чужденците в този дом. Намериха бързо общ език – есперанто, и почти всичко си бяха разказали за сто и един хиляден път. Почти всичко, защото имаше един период от живота на господин Делси, с който той не се гордееше особено и беше предпочел да не го споделя с никого, и най-вече със синьора Роза. Страхуваше се, че тя няма да го разбере и ще си помисли нещо лошо за него, защото тя не беше живяла в „онези времена“. Някои ги наричаха демократични, а други просто – годините на куфарната търговия.

Господин Делси не обичаше да си спомня за онези години. Докторът току-що беше пристигнал в България, поради приключване на контракта в онази арабска страна, и започна да работи като джипи в кварталната поликлиника. Един ден на гости се появи някакъв далечен роднина и помоли да вземе куфара за малко. Щял да си опита късмета в чужбина. Докторът на драго сърце предложи услугите на господин Делси. Голяма грешка! Само ако знаеше какво го очаква… Не му беше лесно тогава на господин Делси – натъпкан до пръсване с ръчни месомелачки, железарски инструменти – дискове за рязане на метал, ножове за стругове, всичко това на отиване, а на връщане, ох, беше развил алергия към преждите от мохер, стековете цигари – повече Марлборо, по-малко Камел, дънки, джинси и всякакви видове парцали на килограм. В багажниците на прашните автобуси, всред отровните бензинови изпарения, в съседство с прашни чували и сакове, господин Делси бавно и сигурно агонизираше. Та той беше роден за лъскави воаяжи, беше летял на боинг. Но нямаше кой да го чуе. Освен това беше накърнено чувството му за принадлежност. Нямаше го вече онзи специален подарък за любимия човек, а господин Делси обичаше да създава радости на най-близките си същества. Беше се изгубил като идентичност. Вече не знаеше кой е, откъде е и накъде отива. Бяха го превърнали в муле, и то от най-примитивна класа. Слава Богу, този роднина се запиля някъде по широкия свят, тъй като не можа да издържи да забогатее, както му се искаше – бързо и много, трябваше да дойде пак да го вземе, щял да опита друг бизнес и друга дестинация, но така и не дойде. Тези пътувания оставиха на господин Делси не само душевни, но и физически травми – загуби блясъка и самочувствието си на аристократ, а едното му колело сериозно бе повредено при едно от последните пътувания.

Последваха години на застой. Понякога, в мигове на отчаяние, му се струваше, че все пак „онзи период“ не беше чак толкова лош, дори само заради това, че тогава беше млад и имаше някаква надеждица, че нещата ще се оправят и току-виж отново се е качил на някой самолет – вече нямаше претенции на какъв, даже не искаше и на самолет, можеше на влак или дори на кола. Можеше и да не е непременно в чужбина. Беше съгласен на всичко. Куфарът е куфар, когато е на път, иначе е една ненужна вещ, която само заема място, обикновено над гардероба или под спалнята, и в двата случая събираше прах. И все пак имаше надежда. Неговите роднини, от първа линия до девето коляно, не спираха да пътуват, имаха минимум над двадесет хиляди летателни часове, а бедният господин Делси нямаше и двадесет. Разбира се, този си период той гордо преглъщаше пред сеньора Роза, на чието мнение особено държеше.

Но сега нямаше време за никакви спомени. Утре всички щяха да бъдат изхвърлени, а се бяха привързали един към друг в годините на застой, даже беше започнало да им става уютно и хубаво в старото жилище върху прашния гардероб.

– Сеньора Роза, искаш ли да избягаме през нощта? Вече няма живот за нас в този дом – господин Делси беше изпълнен с решителност.

– Къде ще ходим, стари приятелю? Нямаме билети, нито визи, нито паспорти…Кому са нужни днес очукан куфар и скъсана чанта? Чух какво каза младата господарка, много е мотивирана и мисля, че нищо хубаво не ни чака занапред – въздъхна сеньора Роза и тъжно поклати пискюла си.

– Ще се махнем, няма да се оставим току-така – твърдо отсече господин Делси. Спортните сакове се размърдаха и изгладиха уши. – И ние ще дойдем с вас. Няма да се оставим да ни унижават.

Всички се почувстваха застрашени за бъдещето си. Отдавна докторът беше починал, покосен от инфаркт в разцвета на силите си. Дъщерята, свикнала от малка на лукс и разкош, реши, че няма смисъл да си губи времето с някакво висше образование и замина на екскурзия във Венеция, без да има намерение да се връща. Господарката, останала съвсем сама, се разболя. Нямаше кой да я гледа и последните години от живота си прекара в хоспис. Дъщерята пращаше редовно пари от Италия да се грижат добре за майка ú. И на погребението не успя да дойде. Точно тогава се отворил неотложен ангажимент. Последно само този бащин имот й тежеше, но ето че и от него се освободи чрез брокер.

Господин Делси напразно се надяваше, че дъщерята все някога ще дойде, ще го види и ще си спомни колко много подаръци е носил в миналото за нея. Помнеше я като малко момиченце „на пристигащи“ на летището – руси къдрици се спускат по облото бяло личице, очичките греят от щастие, тича с розовите сандалки и се хвърля със все сила на врата на татко си. А господин Делси, застанал отстрани, целият сияе, защото е пълен с кукли и играчки, атлазени роклички и златни обувчици за принцеса. Все нещо ще трепне в сърцето й. Представяше си как тя влиза в стаята, поглежда нагоре към гардероба, той е там със сеньора Роза, ахва като ги види, издърпва ги внимателно с двете си ръце, издайническа сълза се търкулва по скулите, тя бърше с мека кърпа прахта, полепнала с годините по него, изтупва нежно и сеньора Роза, и сигурно ще ги вземе с нея за Италия и повече никога няма да се разделят. Но днес всичките му надежди бяха окончателно разбити. Не можеше и не биваше да има такъв край.

***

Камион с надпис „Титан“ беше спрял до контейнерите за боклук и вдигаше невъобразим шум в четири часа сутринта. Единият от товарачите, млад мургав мъж, се обърна към по-възрастния си колега:

– Я, гледай само какъв куфар, здрав е, нищо му няма, даже пише… Делл-си, някаква чанта, и колко много сакове! Бинго! – белите му зъби светнаха в тъмнината. – Мойта нали ще ходи в Испания да бере ягоди и само ме врънка за куфар, че и чанта нямала. Ето, уредих я най-после и с двете. А ти вземи саковете.

– Какво каза младежът? – обърна се сеньора Роза към господин Делси, нали беше италианка и не разбираше добре български.

– Каза, че животът продължава – намигна ù весело господин Делси.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

ппВаля Василева (с литературен псевдоним Ивон) е родена в Пловдив през 1962 г. Завършила е Английската езикова гимназия и медицина в София. Живее и работи като лекар в София. Казва, че за нея писането е хоби, но има вече три издадени книги – „Маркови обувки“, сборник разкази (2011), „Приеми ме, Любов“, стихосбирка (2011) и „Маг Навона“ (2014). Още творби от същата авторка могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.