Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Борис Смилев: Премята споменът неясна броеница…

2015.05.13 Няма коментари

Георги Н. Николов

.

Корица на сп. "Бисери"

Корица от брой на сп. “Бисери”

С тези кратки редове бих искал да разкажа за Борис Смилев – поет, неспокоен дух, пътник по света… Българин, който, макар и американски поданик, се връща в родината, на борда на кораба „Lusitania”, за да се запише доброволец в Балканската война. И да намери ранната си смърт на 22 март 1913 г., в престрелка между наши и турски солдати, при село Кючук Сандъкли…

Иначе одисеята на Смилев не е „традиционна” за общия емиграционен поток, тръгнал към разни краища на света в края на ХІХ – началото на ХХ в. Данни за него черпим от сп. „Бисери”, № 20 на същата фатална 1913 г. По страниците му научаваме, че е роден през 1886 г. на борда на кораба „Stella”, някъде между Ню Йорк и Флорида, и е записан на името на капитана. Че фамилията му е от майката Смила от Велико Търново. Неизвестно как озовала се в САЩ, тя е била член на пътуваща естрадно-театрална група.

До 14-годишна възраст Борис живее в различни градове на Америка, по-късно и в Канада. Там завършва средното си образование и постъпва в университет. Но, според неговия биограф от списанието Димитър Дечев, доведеният му баща умира и през 1904 г. майка и син поемат обратния път към България. Където младият човек става железничар, за да издържа Смила, но скоро умира и тя.

Пак статията под заглавие „Борис Смилев” пояснява, че това е повратен момент за автора. Той отново поема скиталческата орис, стигайки Одеса, Трапезунд, Смирна, а по-късно се връща в Америка. Първо в Ню Йорк, после в Сан Франциско и накрая в Гранит-сити, където редактира български вестник. По страниците му Смилев печата стихове, къси новели, лирични разкази. Част от тях са запазени в сп. „Бисери”, във вестник „Балкански орел” – Гранит-сити и на френски – в списание „Revue Canadiene”. Публикациите секват някъде около 1910 г. Идва ред на прелетялата през океана вест за мобилизацията, следвана от пътя към родината и трънения венец на смъртта…

Борис Смилев е определян като певец именно на смъртта, а още – на еротиката и на пантеизма. Днес скромното му творчество възражда дарование, което още е било в процес на развитие, шлифоване и на неизбистрени тематични търсения. Поетът споделя съдбата на други наши автори, изгорели в пламъците на барутни стълкновения: Димчо Дебелянов, Илия Иванов-Черен, Кирил Гюлеметов, Стамен Панчев, Бойчо Липовски, Владимир Попанастасов-Пепо, Михаил Летов, Христо Витков и т.н. Всички те, като силуети от тъжно житейско домино, се подреждат в условен „военен” дял от българската литературна история. Съхраняващ пожълтели страници, които съвременникът има защо да разгърне отново и отново.

Днес можем да определим Смилев не като представител на т.нар. емигрантска литература – понятие, вече архаично и носещо политически привкус. А на духовността ни по света, чиито семена са пръснати къде ли не. Като имената на част от творците все още очакват да бъдат възродени за нов нашенски прочит. Откриваме ги по различни континенти – скромни светлинки на българската душевност – оцеляла и оцеляваща във времето, за да прекрачи с достойнство в бъдните години…

.

БОРИС СМИЛЕВ

І.

Той беше самотен, самотен в света…
Защото самотен, затуй беше смел.
И тръгна. Години, години скита,
да дири безумно свещената цел.

Той чука на много железни врати
и всякъде проси, и всъде пита
и всъде бе мамен. Но туй не смути
в самотния скитник светата мечта.

Остана самотен до края в света
и ден на почивка му тук не изгря. –
Но срещнал из пътя си нейде смъртта –
– защото бе дирил – той тихо умря.

(Он тихо умер сам. Но умер он как бог).
(Сологуб)

Трапезунд, 1909.

.

ІІ.

Настръхнали, смръзнати, бели стени,
на кърви и ужас святая святих.
„Недей се тревожи… недей, не стени…
Загрижено, с усмях, безличен и тих
сестрата ми трие потта от чело.
Отзаде си чувам – ланцета звънти,
насмешливо, остро, студено и зло.
В главата ми гноен звънът му кънти.
Безстрастно хирурга се готви: „Игла,
упойката, вата, канюлите… йод!
Ланцета се смее. Насмешката зла
ми сякаш душата облива със пот.
И мислите гаснат от ужас и страх,
напразно напрягам си волята. В тях
царува стихийно уплаха без свяс,
пред болки, пред мъки, – пред лобния час…

(В операционната)

София, ноември, 1912.

ІІІ.

Нима наистина е огънят угаснал?
Нима наистина по пътя стар съм тръгнал –
по пътя стар – неведомо за де?..
Нима наистина съм смогнал и изтръгнал,
из своето сърце
на мъките пиявичния корен –
уж тъй дълбоко враснал?
Нима наистина на веки е изгаснал
могущия светлик? Нима отново морен
ще трябва да вървя по старите си стъпки?
Тръпки
безсилния ми мозък безжалостно тресят.
Нима наистина пак лигавата гадост
на блудния живот отново ще ме глътне?
Нима отново там ще хлътне
широката ми радост,
че съм можал да се издигна малко?
Нима отново жалко
пречупен и разбит ще се помъкна скептик,
покрусен в душа, но все пак търпелив,
с ската тайфа на другите човеци, –
пик равен там,
и пак без срам,
и пак със мъки в душата,
и пак със жлъчка на устата?
Нима наистина отново ще залоча
из обширния леген на долните наслади?
Нима наистина отново ще заточа
безсмислени хвалби на блудкавия делник…

(Из дневника на поета)

Чикаго, 1912.

.

БАЛАДА

І

„Вилнеят вълните. И вала след вал
наваля се пяна, засмяна и зла.
Вилнеят вълните. В лудия бал
луната пияна се люшка!
Ела!
Вълните вилнеят. В шутош и смях
шипящи се ширят, кипят на мъгла,
и съскат, и блъскат, и пръскат. Във тях
русалки разблудни се любят!
Ела!
Вълните вилнеят. И члуна ми бял
полита, залита, сред голи тела.
Телата кристални във белий вуал,
ме блазнят и дразнят!
Смили се, ела!
Вилнели вълните във танец проклет.
Напразно я чакал. Тя с други била.
Вилнели вълните и труп един блед
Люлели със песен, вакхална и зла.
На парахода Lusitania. 1912

ІІ

…Всред тих, вековен лес,
две тъмни езера.
Русалки в тайна глъбина
живеят там…
– И нивга, никой человек
не е русалките видял.
Но знайно е от памти-век,
че тежък е томува дял
на тоя свят определен,
кой в късна доба, заблуден
под тъжен месец, би съзрял
русалките край тъмен бряг. –
…Сред тих вековен лес,
две тъмни езера.
Русалки в тайна глъбина
живеят там…
– И тежък дял ме чака мен,
че в късен, буен, лунен час
русалките съгледах аз,
що крият твоите очи –
две тъмни, тъмни езера,
вековен лес край тях мълчи!

Бургас. 1904
(In Legendenton)

.

Жена със вечно стръвна плът
с безстидно грейналата гръд
вакхичен танец и копнеж
за тръпки болни. И стремеж
без край към вечния ни пол…
Причастие, – акорд във moll…
И дебнещ, таен, глух вертеп,
незнайна, пуста, вечна степ… и пр.?
И на тая елегия, с този нежен стих:
Във вятъра днес се целуват
две устни засмени и луди!..

.

—————————————————————————————————————————————-

Бел.ред.: За съжаление опитите и на автора на този материал, и на нашите, да намерим някъде в мрежата снимка на Борис Смилев, не се увенчаха с успех. Благодарим във всеки случай на Георги Николов за неговите усилия да вади от пепелта на времето имената и творчеството на български автори емигранти от различни поколения.

Да се запази от забрава името на Борис Смилев си струва и заради това, че той е бил от едно поколение, което е било готово да измине пътя до родината си и да умре за нея, нищо, че ако не беше войната, заради която е загинал, той вероятно щеше да подреди живота си зад океана. И неговият талант вероятно щеше да има възможност да се развие и разцъфти.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.