Ницше на балкона

 Разказ от Светослав Григоров – Грег

.

– Жена ми иска да ме убие. И остави, че иска да ме убие, но гледа да го направи по особено мъчителен начин – каза Киро Борсата. Въздъхна тежко като човек, който току-що е разбрал, че малката весела песен, наречена живот, неусетно се е превърнала в заредена с напрежение мелодия от филм на Хичкок, и отпи дълга глътка от чашата с уиски. Забелязах, че ръката му леко потреперва и това определено не бе вследствие на дългата му борба с алкохолните запаси на света. Въпреки явните признаци на стрес в него, не бързах да хващам вяра на думите му. Киро Борсата не бе от хората, които обичаха животът им да тече спокойно като пълноводна река. Това го депресираше и го караше да се чувства неуверен като човек, седнал за пръв път зад волана на автомобил.

Извадих от вътрешния джоб на сакото си дебела хаванска пура, от тези, които според непотвърдени източници били свивани на бедрата на четиринадесетгодишни кубинки. Помирисах я с ентусиазма на обучено куче, но не долових мирис на жена. Леко разочарован, като джентълмен, на който са сервирали мартинито без задължителната маслина вътре, извадих запалката – тежко Зипо, способно да нанесе средна телесна повреда на нищо неподозиращ гражданин, и около една минута разпалвах пурата като добре обучен пожарникар. След тази продължителна и трудоемка операция, която би затруднила дори и Бойко Борисов, дръпнах от нея и известно време й се наслаждавах като ценител на изобразителното изкуство, който току-що е зърнал картина на Ван Гог. Сега вече бях готов да задам очевадния въпрос:

– Що бе, Борса, мислиш така?

– Що? Щото не знаеш какво ми се случи онзи ден – изригна той като човек, който дълго време е крил мръсна тайна в себе си, но вече е дошло времето да я сподели с всички присъстващи. Това явно му дойде преко сили и Борсата пресуши на един дъх чашата уиски, която срамежливо, като девственица, се спотайваше на масата, сакън да не я забележи някой.

– И к’во ти се случи онзи ден бе, Борса?

– Ще ти кажа, ама чакай, че ми избега уискито, а тази история не е за безалкохолно – отвърна той и затърси сервитьорката с трескав поглед на малко момче, на което са откраднали любимата играчка.

Момичето, което се наслаждаваше на своите двайсет години с неподправената искреност на петгодишно дете и обитаваше тялото на русо девойче с дълги крака и завидна гръдна обиколка, се беше запиляло някъде, което изнерви Борсата до краен предел. Този ценител на женската хубост взе да се върти нервно на стола и да обследва заведението с поглед на добре обучен агент на ДАНС. Накрая я зърна да излиза от тоалетната и замаха с ръце като давещ се в морето човек. Тя отреагира с бързината на спасител и цъфна на масата ни, красива като майско утро. Борсата отреагира адекватно на положението и поръча бутилка уиски.

– Една чаша няма да ми стигне, пич – каза той извинително, като ученик, хванат да преписва, щом момичето се отдалечи. – Историята е безпределно напоителна и поучителна.

– Борса, не ми говори като начална учителка, ами давай по същество, че пурата ми ще се изнерви.

– Добре де, добре. Човек да не се обоснове.

– Мани я обосновката! Давай по същество, че с твоята обосновка една бутилка уиски няма да ни стигне!

– Чакай, че още потрепервам, като се сетя за случая, а и чашата ми е безнадеждно празна.

В този момент като по поръчка сервитьорката цъфна до масата ни като пролетна пъпка на рядко красиво цвете. Приличаше на Диана – богинята на лова. В ръцете си държеше бутилка уиски, вместо колчан със стрели, но това беше малка, незначителна подробност, която не можеше да смути душите наши. На какво ли не бяхме се нагледали в този живот на тази планета, и в частност в родната ни татковина.

Богинята ни напълни чашите с божественото питие и се отдалечи с грациозна походка, която за известно време задържа погледите ни встрани от чашите, но после жаждата си каза думата и ние ги надигнахме със замах, на който би завидял и най-добрият дървосекач в Северна Канада. След като смазахме гърлата и поизпразнихме главите, Киро Борсата започна да разказва историята си:

– Значи онзи ден, пич, тръгвам да претаквам зелето. Държа го на терасата, за да не се налага да слизам до мазето по никое време, и казвам на жената, в необясним пристъп на икономия, да затвори вратата, за да не бяга топлото навън. Тя, проклетницата, само това чакала. Врътна дръжката и изчезна някъде. Аз обаче не знам този факт. Чаткаш ли?

– Чаткам, Борса, като подкован кон – отвърнах и отпих от уискито, като с едното око следях какви ги върши Богинята на лова.

– А така. Претаках си аз зелето на спокойствие и дръпнах една цигарка, далеч от моя свещен крокодил, после чукнах на вратата да ми отвори. Нищо. Чукнах пак и отново нищо. Задумках здраво, но отсреща ни вопъл, ни стон. Спрях се, за да не ставам за резил пред комшиите. Викам си, тая моята пак се цапоти нещо в спалнята пред огледалото, като свърши, ще дойде. Запалих нова цигара и зачаках. Обаче, пич, как се чака спокойно при температура около нулата и по къс ръкав?

– Трудно – отвърнах, колкото да покажа, че следя мисълта му.

– Анджак. Трудно. – съгласи се Борсата. – Взех да обикалям терасата като куче, но и това не помогна. Взех да се вкочанявам все повече. Викам си: „Ега ти майтапа, да умра на терасата от бяла смърт. Ще ми се смее целият квартал.” Това ме мобилизира и се сетих, че държа една двулитрова бутилка с ракия на терасата за спешни случаи. Преди една година ми я беше дал тъстът, но аз все не можех да стигна до нея, па и като се сетех за жената, ми се отщяваше. Сега обаче й бе дошъл моментът. Нека се пукне от яд моята като разбере, че ме е спасила ракията на баща й. Открих я бързо и ударих сто грама на екс от първа среща с бутилката. Веднага почувствах как животът нахлува в мен заедно с ракията. После нека ми разправят, че пиенето било вредно. Това са някакви невежи моралисти, които въобще не са наясно с нещата от живота, иначе що санбернарските кучета ще ходят с манерка, пълна с коняк на врата, за да спасяват закъсали туристи в планината. Това наскоро го прочетох, Грег, в една книжка и направо паднах. Те, хората, са го измислили отдавна, а аз мислех да го въвеждам в България.

– Остави ги тия санбернари и коняци, Борса, ами кажи какво стана после! Не се разсейвай, момче!

– Да бе, да! Отплеснах се малко. Сори. Още явно съм под преживяния стрес. Та значи взех да надигам аз бутилката по-често и нещата не изглеждаха вече чак толкова безнадеждни. Вярно, не се знаеше докога ще вися на студа, но поне смъртта се отлагаше за неопределено време. Разтършувах се из терасата, колкото да се занимавам с нещо – и като намерих буркан с корнишони, направо подскочих от радост. Ега ти късмета, и мезето осигурих… Ударих един лакът на капачката и отворих буркана. Първият корнишон ме накара да се почувствам като първия път с жена. Ега ти екстаза, пич! Вторият също ме докара почти до оргазъм, а третият потвърди правилото, че след първия път всичко става навик. Това ме накара да се почувствам леко трансцедентално, но бързо се стегнах. Един българин не залита така лесно по трансцеденталното. Той държи преди всичко на елементарното оцеляване.

– Ти си бил неоткрит философ бе, Борса – вметнах аз.

– Това не е нищо, пич! – успокой ме той. – Философската част сега започва.

– И такава ли има? – притесних се.

– На една българска тераса всичко има.

– Е, не! Ти просто си израснал с няколко века, Борса. Жена ти трябва по-често да те затваря на терасата.

– Айде няма нужда!

– Познанието е болезнен процес, мен.

– Сега ти взе да ми философстваш. Слушай к’во стана по-нататък.

– Слушам, философе мой.

– Пийвах си така известно време ракия и мезвах с корнишони, но ми доскуча и взех отново да ровя из терасата. Под бидона със зелето най-неочаквано намерих някаква книга – „Тъй рече Заратустра” от Ницше.

– Стига, бе! – не се въздържах аз.

– Няма майтап, пич. Викам си: „Ега ти късмета. Пиене имам, мезе също, а сега и духовна храна. Кой като мен?”

– Никой.

– Точно. Никой. Седнах до прозореца и зачетох. Този пич там непрекъснато повтаряше за някакъв свръхчовек. Това така ме надъха, че си викам и аз ще се превърна в свръхчовек заради тази моята. Ще оцелея, въпреки постоянния тормоз на жената. Напук на нея. Да разбере и тя к’во е това свръхчовек. И се мобилизирах, мамка му. Голяма работа е този Ницше! Знаеш ли какво е казал? „Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда.” Това направо ме уби, пич! В моята душа е такъв хаос, че раждам направо съзвездия. От най-големите. И си викам: „Щом този пич е превъзмогнал човека в себе си, що да не го направя и аз? Да не съм по-халтав от него?” И си надигнах бутилката с ракия. В този момент разбрах, че ще се живее, и вече от нищо не ми пукаше. Корнишоните в буркана само затвърдиха това мое научнообосновано мнение. Бях изпаднал във философска абсистенция, когато комшията от дясно се показа през терасата и ми зададе резонния въпрос какво правя. Веднага му отвърнах, че се наслаждавам на чистия въздух и прекрасното време. Няма да се излагаме, я. Той ми каза, че неговото зеле е станало и, че е назрял моментът да го пробваме. Аз възторжено се съгласих. След малко се появи с чиния, пълна със зеле. Аз му налях от ракията и се чукнахме за мое здраве. Комшията вляво обаче веднага надуши заверата и се включи в купона от движение. И така, както кротко си пиехме, изведнъж ни доскуча. Знаеш как е. Чашите пълни, погледите мътни… и запяхме. Ама как запяхме, мамка му! Виехме като вълци срещу луната. Добре се получи, но не така мислеше родната полиция. Някаква патрулка спря пред входа и направи сериозен опит да ни развали купона. Чак тогава тази проклетница – жена ми – разбра, че ме е затворила на балкона, но беше късно, пич. Похарчихме половин бутилка ракия и приобщихме полицията към нас. Ракията застрашително намаля, но комшията отдясно каза, че имал домашна кайсиева. Това направо ни разтопи. Полицаите така се трогнаха, че се обадиха по радиостанциите на дежурния да му кажат, че разследват тежък случай на домашно насилие и скоро няма да се върнат. Така и не разбрах кой извика циганите музиканти да свирят под балкона, но стана добър купон. Имам спомени, че накрая жената ме молеше да се прибера, но аз твърдо отказах и й казах, че искам да остана отвън и да стана свръхчовек. Тя тръгна да ми налита с точилката, но единият полицай прояви професионализъм и за миг остави бутилката, колкото да я възпре. Накрая дойде друга патрулка, която прибра първата, а аз си останах на терасата и посрещнах изгрева като първия свръхчовек.

Киро Борсата запали цигара. Дръпна дълбоко като строителен работник след първата излята плоча, отпи мераклийска глътка и ме погледна въпросително.

– И къде е опитът за убийство, мен? – запитах, колкото да го подразня.

– Как къде, пич? Затвори ме при минусови температури на терасата и само Ницше ме спаси от бавна и мъчителна смърт.

– И какъв е изводът?

– А кажи де? Ти си умникът.

– Изводът, Борса, е, че в трудните моменти едната философия ни остава.

– Ега ти, пич! Знаех си, че ти ще ми обясниш ситуацията с едно изречение. Затова те уважавам. Да пием за философията!

– За философията – рекох.

Вдигнахме чаши и се чукнахме. Звукът прокънтя в полупразното заведение като летен гръм. Богинята Диана ни погледна учудено, а аз й намигнах. Философски при това.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Светослав Григоров – Greg е роден във Видин през 1969 г. Завършил е право в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като юрисконсулт в Министерство на отбраната и като адвокат. От 2012 г. е управител на фирма за консултантски и охранителни услуги. Светослав все още няма издадени книги. Пише за удоволствие и се стреми да предизвиква усмивки с разказите си, тъй като смята, че трябва да изживеем животът си с усмивка. Още творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

.