Home » Авторски страници, българи зад граница

Преди лотарията „Зелената карта“: Руска Славова

2014.11.02 Няма коментари
Spread the love

Това е разказ за Руска Славова, записан от Георги К. Иванов. Този разказ е от една поредица за старата ни емиграция в САЩ, наречена Преди лотарията „Зелена карта“, която започнахме (вж.тук) в Eurochicago.com, за наши сънародници, принудени от обстоятелствата да напуснат България по времето на комунизма.

Техният път не минава през граничните контролно-пропусквателни пунктове на България. Те нямат върху паспортите си печат излязъл. Те дори не са имали и паспорти. Техният път е минавал през безпътието – през граничните ограждения и бразди, през секретните постове, на които се стреля без предупреждение, по дълги, сложни и трудни пътеки, водещи към свободата.

Техните преживелици са записани от Георги Иванов – авторът на книгата за Българските черкви в САЩ и Чикаго (http://otzvuk.com/Knigi/TSURKOVNI%20OBSHTINI.pdf)

*****

Ruska_Slavova_001„Още с появата ми на белият свят са решили, че няма да ме бъде. Оставили ме под едно корито да умра. Но друго било писано – да живея ето вече 80 години, да мина през много мъки, унижения и страдания, което не пожелавам на никого, както и да изживея радости и удовлетворение, което пожелавам на всеки“. Така започна разказът си Руска. Било е 2 ноември 1934 г., вечерта. Майка й ражда. Бабите, които акуширали, свършили работата си, както знаят. Родило се здраво момиче – сестра й. Засуетили се по него. Оставили майката да дойде на себе си. Прехвърлило полунощ, родилката започнала да стене. Погледнали бабите, видели, че иде още едно дете. Дошло то, но не показвало признаци на живот. Бабите набързо решили, че това няма да оцелее или вече си е отишло. Завили го и го отнесли на двора. Сложили го под едно дървено корито да не го наядат животните. „Това съм била аз. Баща ми вече бил у дома, слязъл от кошарата в село уведомен, че отново е станал баща. Показали му сестра ми. По едно време майка му, баба ми, му казва да повика братята си, че трябва да се изкопае гроб и да се погребе другото, на което не му било писано да живее. Завели го при коритото. Повдигнал го той и извикал „ама то е живо“. Тогава татко казал, че аз съм негов “подарък от Бога“. Така в семейството на Георги Минев – тракиец от Одрин и Мата Кьосева от Егейска Македония, събрали се в село Голямо Шарково, Елховско, до самата граница с Турция, се сдобили с още две дъщери. „Кръстена съм Русанка на името на сестра на баща ми. Близките ми хора ме наричат Руска“.

Голямо Шарково е малко китно село в Родопите. Родителите на Руска, както и всички от този край, се занимават със земеделие и скотовъдство. Растяла на воля сред природата, сред голям и задружен род и най-близките си приятелки – близначката и каката, по-голяма от тях с четири години. Бащата изпитвал слабост към нея – нали му е дар от Бога! Вземал я със себе си горе при овцете и козите, където прекарвала от ранна пролет до късна есен. Пила топло, прясно издоено мляко, яздела коне. Вечер, насядали около огъня, слушала приказките, разказвани от баща й. Приказки за принцеси и самодиви, за хайдути, които защитавали хората от изедници и чорбаджии. Тези истории формирали у нея чувството за справедливост, милосърдие, състрадание към изпадналите в беда, сила, смелост. Била някъде 10-12 годишна, когато баща й я убеждава да прекарва повече време долу в селото, да бъде сред сестрите си и връстници, да посещава училище, да се научи да чете и пише. „Каза ми, че като се замомея и моят принц отиде войник и ми пише писма, аз трябва да мога да ги чета и да му отговарям“. Не станало, както го е мислил баща й. „В клас не можех да се концентрирам. Имах проблем с четенето. Този проблем много по-късно ми беше обяснен – дислексия, неправилно разчитане, объркване на някои букви, така че думата губи смисъла си. Мислите ми бяха все горе при овцете и козите, пасбищата и свободата, вечерите около огъня и историите, разказвани от татко“. Скоро напуска училището и отива пак горе при баща си близо до звездите.

Идването на комунистите на власт не засяга особено детския свят на Руска. Разбира, че нещо особено се е случило, по начина, по който хората започнали да общуват помежду си. Изчезнали онези открити разговори на мегдана, хората се затворили, повече стояли по домовете си. Властта посегнала на частната собственост, на имотите на хората. Опитите за съпротива били жестоко смазвани. Брат на баща й с още няколко други от селото забегнали в Турция. Това било причина властта да изсели дядо й и баба й. Все повече войска била докарана да пазят границата, която Руска познавала като пръстите на ръцете си. „Бях наясно кога и откъде минават граничарите. Знаех деретата, през които можеше да се мине от другата страна в турско“, спомня си Руска.

През зимата на 1949 г. в селото се появили особен вид войници. Доста по-възрастни. Някъде 25-30 годишни. Те нямали пушки. Наричали ги трудоваци. Копаели окопи. Те били много важни в случай, че турците нападнат България. Една вечер Руска става свидетел на разговор между баща й и негови приятели. Говорили как да помогнат на трудоваците с храна и дрехи. Зимата била студена, а онези горките не били облечени добре, не ги хранели като за работата, която работели. „Така аз бях въвлечена в една тайна работа. Почти всеки ден носих на трудоваците храна – суджуци, сирене, хляб, които хората събираха помежду си. Всички бяха много доволни. Особено един от тях – бате Иванчо. Така му виках. Той не пропускаше да благодари и да прати много здраве на добрите хора, които проявяват такава грижа към тях. През лятото вече, бате Иванчо ме запита дали мога да им помогна да минат границата оттатък в Турция. Страхували се, че като свършат с окопите, могат да ги убият като врагове на новата власт. В село често се чуваха изстрели. Говореше се, че имало убити при опит да преминат границата. Та страховете, които сподели бате Иванчо, не бяха неоснователни за мене. И ето сега от мен може би зависи дали да останат живи. Аз нямам още 16 години. Колко му е да кажа „няма проблем“. Така и казах. Предупреди ме това да си остане само между нас двамата. Той щял да реши на кого и кога да каже да се стягат за бягство. От този ден започнахме да говорим само за това – кога“.

Руска решава, че най-подходящо да преведе трудоваците през границата е вечерта, когато се очаква да дойде подвижно кино в селото да прожектират филм. Поредната прожекция била обявена за 2 юли. „Предполагах, както и друг път, ще дойдат да гледат филма граничарите и трудоваците. По-подходящ момент от това здраве му кажи. Превеждам ги колкото са и се връщам да си догледам филма. Както се вика сега, ще си имам алиби. Този план казах да бате Иванчо. Той се съгласи“.

Това време дошло. Камиончето с машинката за прожектиране пристига в селото. На смрачаване войниците идват под строй, насядат на поляната, смесват се с месните. Руска се разхожда насам-натам да я видят повече хора и се измъква в посока на границата към мястото, където трябва да се срещнат. Бате Иванчо й бил казал, че щели да бъдат около 10-15 човека. Руска пристига първа на уговореното място. Не вижда никого. Не чува нищо. По едно време бате Иванчо се появил. „Питам къде са другите, той отговаря, че ще ни следват на разстояние. Предложи да тръгваме да не губим време. Това исках и аз, моето време за алиби е ограничено, колкото е продължителността на филма. Тръгнах напред. Той след мене. Спуснахме се в едно дере. Не след много време разбрах, че сме в турско. Спирам и му казвам: „Бате Иванчо, оттук нататък вървете спокойно. България остана зад вас. А аз да се връщам, докато не е свършил филмът. Казвам „вас“, но не виждам други. Питам дали другите не са се загубили в тъмнината, каква им е уговорката? Той ми отговаря, че няма други, а аз няма да се връщам, а продължавам с него. Понечих да възразя, но той извади нож и ми нареди да вървим напред. Чувствата, които ме обзеха в този момент, не могат да бъдат описани. Ужас, страх, ярост, безсилие. Всичко това на куп, в допълнение и с другото, което се случи малко по-късно. Той посегна на моята моминска чест – в тъмнината, с нож в ръка и със заплахата да не съм издала и звук, бях изнасилена на земята. Така от този ден, 2 юли 1950 г., до 1985 г. аз станах част от бате Иванчо. Трябваше да споделям неговата съдба и да нося нейното бреме“.

Дочакват утрото в храсталаците. През рехавата горичка, недалеч от мястото, където са, виждат къщи. Иванчо й нарежда да вървя към тях. Да почука на първата врата и да каже, че са бегълци. Преди да стигне до първата къща, Руска вижда един възрастен мъж. Приближава го и му казва, че са двама избягали от България. Търсят да се предадат на властите. Разговорът върви гладко. Турският език, който Руска знае от най-ранната си възраст, не е съвременният литературен, както и този на възрастния турчин. Разбират се добре. Той отговаря, че наблизо има граничарски пост и ще ги заведе до там. Повиква Иванчо. Така двамата, водени от стария турчин, скоро се отзовават пред една не много угледна сграда. Настаняват ги в малка стая с легло, но без завивки. Питат ги дали са гладни и им донасят варен бял фасул. И ги оставят. „Иванчо набързо измисля нашата история. Женени сме. Аз имам неговото фамилно име – Руска Стойкова. Бягаме от комунизма. Ако не поддържаме тази версия, могат да ни разделят и това ще е лошо най-вече за мене, каза той“.

Това е историята, към която Руска трябва да се придържа оттук нататък. „Какво знам аз за него, за моя „съпруг”? Нищо не знам. Само това, че му помагах да оцелее, той и другите. В тоя момент го мразех до дъното на душата си. Идваше ми да го убия. Кой си ти, който ме изнасили, когато аз те спасявах, прекарвайки те през границата с риск за собствения си живот. И сега заради тебе аз съм разделена от близките си – майка, баща, сестри. Кой си ти, изрод такъв? Не съм на себе си – уморена, грохнала физически и психически. Дори не мога и да плача, сълзите са ми пресъхнали. Едно хлапе, с коса вързана на конска опашка, има-няма 45 кила, с една рокличка и гумени цървули на краката, без време станало жена. И нищо, нищо, нищо друго. Изведнъж инстинктът за оцеляване проработи. Започнах да си налагам да съм спокойна. Само така можех да посрещна неизвестното, което идваше към мен, или аз отивах към него!“.

На другата сутрин ги качват в джип и ги завеждат в затвора в Одрин. Тук ги разделят. Разпитват ги. Разпитващият говори български. „Ту спокойно, ту крещи и удря по масата. Аз отговарям, каквото ми беше казал предната вечер Иванчо. Не трябваше да се обърквам. Лошо стана като ми дадоха лист и молив да пиша показания. Не ми повярваха, че съм на 16 години и не съм ходила на училище. Отнесох няколко шамара, но това не помогна да пропиша“.

В началото на август с влак и под конвой заминават за Истанбул. От гарата ги откарват пак в затвор. Това е по времето на турския празник „Шекер байрам“. На този празник по традиция се ядат сладки неща, най-вече захарни изделия. Бонбони дават и на клетите затворници, и нищо друго.

От затвора Руска и Иван са преместени в малък апартамент, от който нямат право, пък и възможност да излизат. Поети са от английското разузнаване. Разговорите са на български език. Руска не може да се обърка, а и няма в какво. Единственото невярно в твърденията й е, че е жена на Иван. Това пък е въпрос, който най-малко интересува разпитващите. Възрастта и видът й са достатъчно основание да бъде оставена извън всякакво подозрение. Спрямо Иван нещата стоят по-другояче. Скоро стигат до заключението, че не е провокатор – агент. Решават да го направят такъв, който да работи за тях. Извеждат го често за по няколко дни. Обучават го в диверсионни действия, боравене с оръжие и взривни материали. Подготвят го за връщане в България. Всяка мисия се заплаща по 30 златни лири. Повече от страх от евентуални последици от страна на специалните служби, ако откаже да изпълни задачи, отколкото заради 30-те златни лири, Иван се връща в България. Свързва се с посочения му от тук човек. Поради непредвидени обстоятелства, поставената задача не е изпълнена. Връща се невредим. „Странно, когато Иванчо отсъстваше, изпитвах страх и за него и за себе си. Той беше единствения човек, който познавах в този нов свят“.

В Истанбул има сериозно българско присъствие. Тук е клонът на основания от Г. М. Димитров Български национален комитет, обединяващ българските емигранти-земеделци от Европа и Америка. Една от главните фигури в него тук, в Истанбул, е Йордан Пиналски. Той е връзката с турските специални служби, английското и американското разузнаване, установени в Истанбул. Пиналски трябва да приеме новия контингент – Иван и Руска Стойкови, които вече са на свобода. Могат да излизат, да се разхождат да се срещат, с когото искат. Руска среща свой съселяни. Чрез тях, по техни си канали, уведомява баща си къде се намира. На един от тях споделя неразположението си. Той изказва предположение, че е бременна. Завежда я на лекар. Съмнението се потвърждава. Бременността е факт. За това научава и Пиналски. Той знае фалшивата версия на Руска и Иван и нарежда да бъдат венчани. Детето да се роди в законно семейство. Той заедно с Фоти Георгиев са кумовете (Фоти Георгиев е баща на проф. Георги Фотев, който по-късно е директор на Института по философия към БАН и министър на просветата в правителството на Иван Костов. Няколко месеца бяхме заедно трудоваци в Марица Изток – б.а. Г.И.).

Йордан Пиналски настанява младото семейство в апартамент в близост до този, където живее той. Успява да внуши на Иван Стойков, че има да играе голяма роля в борбата срещу комунистическото управление в България. Обещава му държавна служба и редица привилегии в свободна България. Възлага му задачи да проследява други емигранти, да следи с кого се срещат, какво разговарят. В изпълнение на тези разпоредби Иван често отсъствува с дни. Руска ражда момиченце на 10 април 1951 г. Кръщават го Славка. Иванчо продължава да отсъства „по задачи“. На Руска й е казано, че това, което прави мъжът й, е от особено значение за освобождаването на България от комунизма. Тя вече има основание да мрази комунистите, който са изселили родителите й във вътрешността на България, след нейното бягство. По този начин възприема по-лесно отсъствието му.

Пиналски, по възрастен от Руска с 22 години, скоро променя поведението си спрямо нея. Със заплаха той я принуждава да стане негова любовница. „Ти си млада и здрава. Аз съм възрастен, отдаден на борбата за освобождаване на България от комунизма. Тази борба не ми остави време да създам семейство и поколение, което да продължи борбата или да участва в управлението на България след комунистите. Ти ще бъдеш тази, която ще роди моите деца. Ако откажеш, не очаквай нищо добро за себе си и това дете. Сълзите ми не го трогнаха. Молбите ми не бяха чути. Въпреки волята ми, бях принудена да се подчиня на неговите долни желания. Много скоро отново бях бременна. От него, от Пиналски. Ванчо беше наясно. Повтаряше това, което му казваха, че ние сме избрани да бъдем жертва в тази борба. Защо и аз, питах, но никой не ми даваше отговор“.
След като разбира, че Руска е бременна, Пиналски наема по-голям апартамент. Купува й нови дрехи по тогавашната мода и негов вкус. Идва жена да помага в отглеждането на бебето, да чисти и готви. Живот, на който мнозина биха завидели. Но не и Руска. Тя проклина този свой живот. Мисли за самоубийство. Примирява се, приемайки нещата за временен кошмар. „Ще се боря заради децата си“, зарича се тя.

Второто дете пак е момиченце. Питалски иска да бъде кръстено Васка. „Имах любовница с това име. Искам детето ми да носи нейното име, каза ми той. Отговорих му, че това е мое дете и ще бъде кръстена на името на моята майка – Мата“.

Започва да мисли за бягство. Преди всичко трябва да се махне от Пиналски. Една от идеите й е да отиде в българското консулство и да иска да се върна в България. Страхът от репресии там отклонява тази мисъл от главата й. Решава друго, взема децата и дрешките и отива в къщата на един познат македонец. Там след няколко седмици я открива Ванчо. Донася и дърва за отопление и малко пари. „Чувствам се задължен към тебе и децата, искам да съм с тебе, но ако не изпълнявам техните нареждания, ще ме убият“, казва й той. Не закъснява да се появи и Пиналски. Обещава, че всичко е до тук, и я увещава да се върне в стария апартамент с Ванчо. По молба на Ванчо тя склонява, но мисълта за бягство не я оставя. Надежда вижда след среща с д-р Борисович, служителя от американското консулство, пред когото разказва историята си. Преди това той е работил в България и говори добре български език. Обяснява й, че трябва да подаде молба за емиграция и да чака, докато се намерят спонсори, които ще я поемат в САЩ. Първоначално Руска иска да подаде молба само за себе си и двете деца, без Ванчо. Д-р Борисович я съветва да включи и Ванчо. „Сама с две малки деца ще бъде проблем за намиране на спонсор, казва й той. С мъж е по-друго“. Така Ванчо влиза в списъка на чакащите да емигрират, заедно с Руска и децата.

Пиналски разбира, но не прави опити да ги спре. Руска брои дните в очакване да се махне от този кошмар. Това става чак през 1955 г. Спонсор е една методистка църква от град Санта Паула, малко градче северно от Лос Анджелис, Калифорния. През м. ноември излитат от Истанбул и с едно кацане в Ню Йорк пристигат на новото си място. Настанени са в малък апартамент. Намират работа на Ванчо в мебелна фабрика, професия, която той имал от България. Семейство, членове на църквата-спонсор, им подарява кола, собственост на загиналия във войната в Корея техен син.
Адаптацията не взема много време. С хубавото се свиква бързо. Спонсорите са доволни – новото семейство се справя добре. За съжаление съдбата не е отредила много време на Руска да се радва на живота. Дебнат я нови изпитания със стари актьори. През пролетта на 1957 г.хот Турция в Чикаго пристига Йордан Пиналски. Официалната версия е, че идва като помощник на Г. М. Димитров да подсили структурите на обединените земеделци тук. В Чикаго разпитва за Руска, научава местонахождението й и идва при нея и семейството й в Санта Паула. Не стои дълго. Достатъчно, за да направи още едно дете на Руска, и да убеди малодушния Иванчо да се преместят всички в Чикаго. Руска приема под натиска на двамата мъже, пред невъзможността да се справи сама с двете момичета и третото, което е на път.

(Следва продължение)

Ruska_Slavova_002

Руска с Иван и двете дъщери пред личният им автомобил в Санта Паула

 

Ruska_Slavova_003

Руска с епископ Дометиан, управляващ Българската епархия в САЩ, и отец Антим Енев, първият свещеник на църквата “Св. София” в Чикаго

 

Ruska_Slavova_004

Д-р Паприков (с мустаците) представя Руска на цар Симеон и царица Маргарита

 

.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.