2022-07-05

3 thoughts on “Български емигрант от САЩ вдигна паметник на Георги Марков, президентът го откри

  1. Бай Ганьо уби Алеко.
    Прочитайки писмото става ясно кой уби Георги Марков.

    Ако можеше всеки който види паметника да прочете това писмо…

    Слава на интернета и коментарите. Ако ги нямаше и аз нямаше да съм чел писмото, а без него Г.М. е друг човек.

    И в българските медии коментарите с това писмо бодът очите на неговите убийци.

  2. Цялото писмо:

    Георги Марков до Димитър Бочев

    ПИСМОТО
    18-22. 02.1977 г.
    Лондон

    Драги Митко,
    Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”). Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.
    Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.
    Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.
    За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.

    Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

    Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.
    Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).
    Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.
    И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.
    Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

    Драги Митко,
    Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда.
    След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.

    Най-сърдечно твой
    Жоро

    Преписано от „Аз бях той – 121 документа за и от Георги Марков“, София, 1999, док. №93

  3. Проф. Тодор Абазов: „Трябва да се съжалява,че една благородна като замисъл инициатива, да бъде отдадена дължимата почит към личността и делото на Георги Марков с паметник,какъвто той несъмнено заслужава, беше опорочена с използването й като повод за политическа пропаганда. Така към дълго проточилият се спор кой и защо го уби, в който със свойствената му едностранчивост сега храбро се включи и г-н президентът ни, се прибави нов щрих, който засенчва не по-малко важния въпрос кого всъщност погубиха с неговата смърт.

    Обидното за паметта на Георги Марков в случая е, че той е интерпретиран едноизмерно като политически памфлетист в опозицията комунизъм-антикомунизъм, което опростява и обеднява образа му, а той е далече по-сложно и по-дълбоко явление, в много отношения актуално и днес.
    “Задочни репортажи за България” и есетата му наистина имат открит политически патос; поради публицистичната им насоченост те преследват определено идейно въздействие; по силата на предназначението си търсят конкретна обществена реакция.

    В тъканта на всичко това логично е заложена една колкото интелектуална, толкова и прагматична целесъобразност. Но внимателният техен прочит показва, че тази целесъобразност далеч не изчерпва замисъла и съдържанието им, че те са натоварени с мисловна и нравствена енергия, която отива отвъд събитийните им поводи, че в този смисъл те са отглас на по-дълбоки виждания и тревоги.

    Този именно техен пласт е не по-малко важен от истината за смъртта на Георги Марков и е необходимо той да бъде осмислен, ако искаме да видим него в реалия му ръст и оттук да преценим в пълна мяра вината на онези, които причиниха гибелта му.

    Един късен негов текст с подчертано изповеден характер има ключово значение от тази гледна точка. Става дума за писмото до приятеля му писателят Димитър Бочев, журналист по онова време в “Свободна Европа”, датирано 18-22.02. 1977, което е публикувано в сборника с документи “Аз съм той” (1999). Това писмо, макар че стана обществено достояние преди 15 години, по необясними за мен причини не намери нужния отзвук и стои извън полезрението на близки, приятели, почитатели, разследващи и изследователи. А то дори само с факта, че е мислено и писано, както се вижда, в продължение на пет дни, говори красноречиво за значението, което Герги Марков е отдавал на застъпените в него тези.

    Няколко от тях имат принципно значение.

    “От много отдавна вече не вярвам в “свобода на словото”, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в “независимия ” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си. Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в “Работническо дело”, трябва да се съобразяваш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки (”Аз съм той”, с.222).
    (…)
    … нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грежа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т.е. повишенията, пенсиите, разните други удобства плюс суетата да се наричаш радиожурналист , което при всички случаи звучи по-добре, отколкото “таралежовъд”. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата.(с.222).
    (…)
    Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата (с.224).
    (…)
    Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия,че почти всички хора, които срещнах – и тукашни, и емигранти – всъщност се бореха и мечтаеха да получат нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички – и англичани, и германци – смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина.

    Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.
    За мой и твой ужас, това е действителността. Това е същият конфликт между партията и отделните творци.

    Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите, източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието,основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен” ( с. 225).
    Това писмо на Георги Марков опровергава натрапваната години наред от двете хипотези за смъртта му представа за него като за обикновен антикомунист-пропагандист, според едната искрен, а според другата престорен. Категоричното му отрицание на комунистическата тоталитарна система не подлежи на съмнение, но от писмото става ясно, че той не е имал много добро мнение и за капиталистическата фарисейска система, по понятни причини носил го мълчаливо в себе си.

    На пръв поглед това откритие може да звучи изненадващо, но в действителност то е логично следствие от типичните за него бунтовност и неподкупност. За да разтълкуваме и оценим в дълбочина този факт, трябва да вземем под внимание, че той го декларира след седем години и осем месеци пребиваване на Запад, време достатъчно, за да вникне в същността му, и година и половина преди гибелта си, което придава завършеност на убежденията му.

    Така откровението му придобива смисъла на равносметка и на завет едновременно. Без направените в него констатации е невъзможно по-нататък да се разсъждава обективно върху личността и идейния облик на Георги Марков, нито да се видят в реалната им перспектива неговите текстове.

    Оттук пред нас възниква въпросът, какъв всъщност е Георги Марков, как можем да го определим? Дали така плоско и еднозначно, както го е направил г-н Плевнелиев?

    Отговора ни дава сам той: “Според най-различни идеологични квалификации нашият век бил полесражение на революцията срещу реакцията, на комунизма срещу капитализма, на правата вяра срещу кривата вяра, на бедните и гладните срещу богатите и ситите, на онеправданите срещу властниците и т.н., класа срещу класа, раса срещу раса, маса срещу маса…
    В действителност конфликтът е един: Истината, че си човек и имаш право да се отнасят с тебе като с човек.” (Аз съм той”, с.140).

    Чужд на актуалната по онова време дилема “или-или”, възнегодувал срещу комунистическата система, разочарован от капиталистическата, по този начин озовал се между “двата свята”, най-точно е да се каже, че Георги Марков е убеден хуманист, чийто идеал е свободата и добруването на човека, където и да се намира. Прегърнал този принцип, той се изявява в съжденията и поведението си като независим, непримирим и веротърпим, позиция, рядко наблюдавана в годините на студената война.

    Независим в мнението си за противоборстващите идеологически и политически системи. Непримирим към посегателствата срещу личността под какъвто и флаг да се проявяват. Веротърпим към различията, стига техните носители да са искрени, безкористни, хуманни и от своя страна също така веротърпими към различията.

    Проф. Тодор Абазов (1926 г.) е един от доайените на българската журналистика, публицист и дългогодишен преподавател, гл. редактор на сп. “Български журналист” (1977 – 1990) и др., автор на книгите “Въведение в публицистиката”, “Случаят Йордан Василев” и мн. др. От страницата на проф. Тодор Абазов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *