За предстоящата среща Борисов-Груевски и един наскоро провел се македоно-български дебат

Днес стана известно, че българският премиер Борисов е потвърдил, че тази вечер ще бъде в Р. Македония, за да се срещне с македонския премиер Груевски. В интервю за Нова телевизия Борисов заяви, че: „Няма нищо тайно във визитата в Македония“. Двамата премиери са говорили по телефона преди няколко дни, при което Борисов казал на Груевски: „Не е хубаво така, с другите премиери в Европа имам по десетина срещи, те идват в България, ние ходим там, комуникацията е прекрасна. Основният принцип в Европа е, че нищо не е договорено, докато всичко не е договорено. Ела, дай да поговорим малко. Не ни отива – на двете държави да бъдем в такива отношения, ние трябва да бъдем в най-най-добри отношения и трябва да покажем това и на хората“. Груевски започнал да увърта в началото: „Да, но как, кога, медиите какво ще кажат…“, но в крайна сметка се разбрали да се видят. За тази среща с македонския премиер Борисов разказа още, че: „Казал съм му просто – ще дойда да се видим, да вечеряме, да поговорим, заедно с външния министър, без почести, без помпозности. Да седнем като приятели, като хора, да обсъдим това, което комисиите правят. Мисля, че това е добър жест, не е лош”.

За малко изненадващата визита на Борисов в Скопие първи съобщиха македонски медии. „Ако не иска да дойде Фюле, българският премиер идва в Скопие“, написа изданието „Република“. (Еврокомисарят по разширяването Щефан Шуле отказа визита в Македония, планирана за следващата седмица, заради нестабилната политическа ситуация в страната.) Други македонски медии излязоха със заглавие „Бойко Борисов на тайно посещение в Македония?“.
*
Преди десетина дни в съседна Македония се проведе дебат „МАКЕДОНИЈА И БУГАРИЈА ЧЕТВРТО ПОЛУВРЕМЕ“ („Македония и България – Четвърто полувреме“), организиран от една македонска НПО – Македонския център за европейско образование. Заглавието на този дебат прави някаква смислова препратка към името на македонския филм „Трето полувреме“, за който достатъчно се шумя, след като той излезе. (Ако някой все пак не е чул – „Трето полувреме е македонски игрален филм със силно антибългарско пропагадно звучене, интерпретиращ миналото по доста некоректен начин.)  И се опитва да подскаже, че трябва да се премине към повече диалогичност. В този дебат участват Димитър Бечев от т.нар. Европейски съвет за външни отношения; Антоанета Праматарова от Центъра за либерални стратегии; д-р Явор Сидеров (представен като самостоятелен изследовател и анализатор); проф. Любомир Фръчковски от Скопския университет „Св. Кирил и Методий“; Бартоломей Кайтази, бивш посланик на Р. Македония във Ватикана; д-р Ирена Стефоска от Института за национална история в Скопие; Боян Маричик от Македонския център за европейско образование; македонски граждани.

В изказването си на дебата Димитър Бочев прави връзка между българския комунизъм и българския национализъм, извеждайки по някакъв начин този национализъм като продължение на комунизма и неговата политика. (Като се има предвид колко антинационален беше в много отношения българският комунизъм, това е малко странно твърдение.) „Нито в България, нито в Македония, може да има един разказ за историята“, казва още Бочев. Той похвалва книга на Румен Аврамов, отнасяща се за македонските и беломорските евреи. Хвали и филм на Анжел Вагенщайн по същата тема. (И Аврамов, и Вагенщайн са привърженици на тезата за голямата отговорност и вина на България за изпращането на македонските евреи в нацистки концлагери по време на Втората световна война.). „В София има националистически опити да се казва, че някой ни откраднал историята“, споменава Бочев. „Трябва да се върви към позитивен сценарий – заявява обаче той – и тук е отговорността на елитите в двете държави“. Бочев говори на македонски, а дебатът като цяло се провежда на двата официални езика, със симулантен превод на английски – за тези, които може да не разберат нещо на двата използвани езика, както заявява в началото модераторът Боян Маричик.

По-късно Антоанета Праматорова от Центъра за либерални стратегии (Праматарова работеше преди време в държавния сектор) казва в своето изявление, че вече имало едно „приватиризане на национализма, национализмът няма едно лице в съвременния свят“. Праматарова приветства инициативата да се води „разговор на ниво гражданско общество, а не само на ниво европейски правителства“. Казва, че от 2002 г. е в неправителствения сектор и смята, че този сектор „дава възможност за по-активна политика в региона“. „Европейският съюз не предлага решения за всички възможни проблеми“, казва още Праматарова. Говорейки за важността на „функциониращата пазарна икономика“, „гражданското общество“ и пр., тя споменава, че търсенето на „нашата нова идентичност ще отнеме десетилетия“.

„Би било илюзия да мислим, че нашите добросъседски отношения ще бъдат изградени в рамките на седмици или години, това ще отнеме десетилетия“, заявява Праматарова. Тя смята, че официалната българска политика в това отношение оставя неясноти. „Лично аз бях доста смутена от начина, по който беше представена българската позиция. От една страна можем да кажем, че официална българска позиция няма – заявява Праматарова – ние си общуваме главно чрез медиите. В България общественото мнение също се формира от това, което ни разказват българските медии за ситуацията“. От изказването на Праматарова става ясно, че тя не одобрява това, че през декември м.г. българското правителство реши да реагира малко по-твърдо по отношение на Р. Македония. Както и това, че Борисов се е отнесъл до БАН по въпроса каква политика да води България към своята съседка. „Българското правителство преигра на българската сцена, създаде едни свръхочаквания, и моите опасения са, че в българското общество се създадоха едни очаквания, които този договор за добросъседство няма да задоволи.“ (Има се предвид предвиждания договор за добросъседство между Р. България и Р. Македония – бел.ред.) „Различните бълбукащи и в България национализми очакват нещо повече от този втвърден тон спрямо Македония“, обяснява Праматарова.

Един от македонските граждани, присъствали на дебата, Деян Гацов, заявява, че политиците и от македонска, и от българска страна, имат кривици за сегашната ситуация. Той казва още, че трябвало да се направи „бинационална стратегия“ за българо-македонското сближаване.  Гацов заявава, че българите трябва да разберат, че „не могат да мислят, че македонците са българи. Македонците имат собствен идентитет; ние смятаме, че сме македонци. И не може българите романтично да мислят: да, тези са българи, но не помнят, че е така“. Според Гацов трябва „и македонците да разберат, че не могат да мислят, че българите са татари“. „Историята е една – казва обаче Гацов – тя не е наша или ваша“. И се обръща към експертите да кажат дали за няколко месеца може да се направи стратегия, която чрез медиите да покаже на хората, че „ние не сме врагове, а приятели, първи братовчеди“. Той обаче използва в това си изявление думата „пропаганда“. Пропаганда, която да убеди гражданите в това, което той споменава, в името на сближаването. (Тук може да си зададем въпроса доколко човек, израснал в определена пропаганда среда, може да си даде сметка, че поне част от вярванията и позициите му може също да са плод на пропаганда. Но и да си го зададем, това разбира се не променя нищо. Наистина бе създадена отделна македонска идентичност и тя е част от самосъзнанието на вече няколко поколения – и в СФР Македония, и в днешна Р. Македония.)

Целият дебат може да се чуе във видеото, приложено тук.

Ще позволя да цитирам, във връзка с темата за предстоящата междупремиерска среща и днешното състояние на нещата в българо-македонските отношения, два коментара от дискусии във Фейсбук на един македонски журналист, който в миналото имаше проблеми с македонските власти. Единият коментар се отнася до това как хората с българско самосъзнание в Р. Македония са социално и политически „представени“ в македонското общество. А другият за това как днешния македонски политически и обществен елит се отнася към едно евентуално затопляне на отношенията с България.

„Няма нито един българин, който да заема някаква ръководна длъжност, няма активист в синдикат или пък начело на синдикат, няма човек с българско самосъзнание, който да оглавява неправителствена организация (освен ако тя не е с български характер). Няма българин, който да е кмет на община, член на общински съвет или пък депутат в парламента – и това е точно, поне няма някой да се заявява публично като такъв. Най-голямата причина защо е така, е във факта, че българите не са формирали политическа партия, която самостоятелно или чрез коалиция да подаде листи или кандидати. Причината за това, освен страхът, който въобще не е без основание, е и това, че мнозинството българи в Македония, поне тези, които ги познавам, не искат никакво политическо участие в парламентарния (или на местно ниво) живот в Република Македония, защото отричат съществуване македонски етнос и/или не искат с политическото участие да потвърждават пред македонистките им опоненти, че са етническо малцинство в страната.“

„Голяма част от политиците, както и някои (държавни) историци, писатели, журналисти, академици и прочие, чувстват, вероятно с право, че ако се отоплят отношенията с България и ако се обективизира историята и историографията в Македония, ще загубят привилегирования статут в обществото.“

Ясно е, че затоплянето на българо-македонските отношения е сложен процес – сред всички исторически, политически, идеологически и пр. натрупвания във времето, които са довели до това, че през ХХ век се образува отделен македонски народ и език, и после този новосъздаден народ започна да си търси корените хиляда години назад… Някои смятат, че на тези отношения трябва да се гледа по-прагматично. Други смятат изглежда, че демонизирането на думата „национализъм“ (на патриотарството, бих го нарекла аз, и македонско, и българско, понеже в случая тази дума ми се вижда по-подходяща)  е ключ за решение на проблемите. Разбира се, че е добре да има повече диалог, нормално обсъждане на всякакви тези и проблеми. Но едва ли натрупаните различия и неразбирания, както и многото пропагандни фалшификации, могат да бъдат преодолени или изоставени чрез използването на нови такива.

Ясно е, че крайните изказвания могат само да нагнетяват напрежение. Ясно е, че трябва да се имат предвид всички фактори – не само исторически или политически, но и психологически и други. Не знам само обаче дали представителите на български тинк-танкове могат в тези сложни българо-македонски отношения да се справят по-добре от правителствените представители (без да имам някакво „юнашко доверие“  и към последните).

Мариана Христова