Сламени вдовици, сламена страна…

Емиграцията е доброволно или насилствено напускане на родината за дълъг период или завинаги. Обикновено причина за това е някаква отрицателна промяна в живота – природна, икономическа или военна. Социолозите групират факторите за това явление като привличащи (изтеглящи) и принуждаващи (изтласкващи). И за профан в материята като мен е видно, че преди четвърт век това непознато за страната ни явление бе истинска екзотика. Тогава оградената ни с кльонове граница и строгият пропускателен режим правеха невъзможно излизането от страната и на най-възторжените любители на пътешествия и отчаяни авантюристи. Успелите все пак да го сторят бяха дамгосвани с клеймото „невъзвращенец” и „изменник на родината”.

С падането на „Желязната завеса” нещата коренно се промениха. Народът се юрна по света като отвързан от синджир. Да си спомним с какво детско любопитство почти цялото население на източен Берлин отиде „на гости” в забранената западна част на града. Последваха опашките пред западните посолства, с всички перипетии по издаване на визи и задгранични паспорти, и далаверите, свързани с тях. Всичко това е минало, за което си спомняме със снизходителна усмивка. Пътуването с цел туризъм е вече възможно като детска игра. С пълноправното ни членство в Европейския съюз вече е възможен и престой за продължителни периоди от време и дори заемане, обикновено на непрестижни работни места. Образованите, късметлиите и паралиите успяват да се установят и за постоянно. Примерът им се продължава от все повече следовници.

Обещанията за „светло бъдеще“ на мутиралата в „демократични капиталисти” комунистическа номенклатура останаха далече в миналото. Подобно бъдеще се осъществи само за тях. Разрази се небивал грабеж, политическа и институционална корупция. Икономиката се срина и в резултат стотици хиляди хора останаха безработни, озоваха се на социалното дъно. Според социологически изследвания почти половината от българите виждат като единствен изход за оцеляване емиграцията. От прекрасната си родина – в която няма война, природно бедствие, масова епидемия или природен катаклизъм… А само страх от бедност и невъзможност дори за обикновено физическо оцеляване, камо ли за разширено възпроизводство. В последните години Терминал 2 на летище София стана нарицателен, като трамплин към мечтаното от мнозина емигрантско бъдеще. Не, че и останалите КПП – та остават назад в трансфера на човешки материал.

Прекрачвайки заветните граници, бъдещите емигранти се озовават в непознатия, но страстно мечтан свят. И започва трансформация на отделните човешки индивиди, досущ като в Дарвиновия труд за еволюцията. Под влиянието на новите условия на живот и чуждата среда, у някои от тях настъпват странни мутации, в резултат на което след няколко или повече години могат да се получат съвсем различни от предишното си битие хора. Често в пълен контраст на това, което са били в родината си. Има например емигранти, които само месеци след като са напуснали родината си започват да говорят родния си език със странен, новопридобит акцент. Като един мой познат, който след едногодишно пребиваване в чужбина, като се върна, каза: „А когато бях в КЕнада…”. Има хора, които идвайки в страната си, държат да парадират с материално или интелектуално превъзходство в парвенюшки стил, а ла „Криворазбраната цивилизация”. Но това се касае за примитивите, не усещащи степента, в която се отдалечават от битността си на българи. Обикновено хората на бизнеса и на културата, които по-интензивно общуват с родината, не го допускат. Но у всички наблюдаваме едно раздвоение на съзнанието. И парадоксално, то може да се усили от наличието на съвременните средства за комуникация – стационарни и мобилни телефони, социалните мрежи на интернет, и разбира се СКАЙП. В който илюзията за личностно присъствие е пълна. Но… в двуизмерен вид.

Модерните технологии до голяма степен намаляват нивото на носталгията. И най-вече на тази към близките. Но с нищо не компенсират живата връзка, прекъснатата пъпна връв с Отечеството. Всъщност носталгията от типа на тази в песента „Кажи ми, облаче ле бяло” е вече досаден атавизъм. Но защо ли възрастните винаги се просълзяват, когато я чуят? Може би за това, че тя нищо ли почти нищо не говори на чуждоезичните им деца, все по-трудно сричащи българската реч? Именно тук се крие шизофренното раздвоение на отрасналия и възпитан в родината си индивид, потопен в чужда езикова, икономическа и културна среда.

Дъщерята на моя близка, изучена във Франция, емигрира със съпруга и двете си деца преди 3-4 години, естествено във Франция. Сега е лекарка в малко градче. За кого родителите й построиха преди време вила в престижната курортна местност около Варна? За какво бяха блъскали десетилетия, за да я отгледат и изучат? Внучетата им ще растат, без да са свидетели на най-милите и сладки моменти от живота им. На кого да помагат и да се радват?

Наскоро водих разговор, смисълът на който бе, че освен «сламени вдовици», както наричат жените на моряците, командированите или работещите в чужбина, страната ни вече изобилства и със стотици хиляди «сламени» родители, дядовци, баби, приятели, цял един народ и че цялата ни държава е сламена и обезкървена от емиграцията на младите и можещите. Уместното, но често еснафско родителско желание да изучат отрочетата си в чужбина се връща в известен смисъл като бумеранг и троши съдбите им, обрича ги на безрадостна старост. Нежизнеспособната икономика и цялата ни балканска действителност е виновна разбира се за това, но често и сами си причиняваме неща, което друг не може да ни причини.

Преди година в английски емигрантски вестник проявиха интерес към мой пътепис, в който правя аналогии и разграничения между манталитета на островитяните и нашего брата. Изпратих им също и два-три материала със социално-политическа тематика, свързани с актуалното положение в страната ни. Отговорът на главния редактор бе, че тези теми не представляват интерес за читателите му. Хората, установили се за постоянно на Острова, са загърбили според него тези проблеми и искат да забравят всичко, напомнящо им за бившата „родина”. Пазя дори и оригинала на мейла му. Което за мен е страшно и симптоматично…

Но какво чак толкова хубаво ги чака там? Европейският съюз е от години в икономическа криза, като особено потърпевши са южноевропейските страни. Значителна част от икономическите ни емигранти от тези страни се завърнаха обратно. Защото, например в град Херона – или Жирона, както му казват каталунците – градската управа е задължила магазините да заключват кофите за смет, за да не могат бедняците да търсят храна в тях. Полицията пренасочва бедстващите към социални центрове, за да получат подслон и храна. В момента в Испания, според данни на социалното им министерство, има 1 милион и 700 хиляди семейства, в които трудоспособните не са на работа. Подобно е положението във финансово катастрофиралата Гърция, в Италия и Португалия. Може би нашенците са привлечени от по-високия размер на социалните помощи? Но по-високия стандарт на цени и наеми стопява това предимство.

На всеки българин му е ясно, че не може ей така да цъфне в някоя страна като турист и да му поднесат на поднос разрешение за работа и легален престой. Минаха тези наивни времена. Обаче по нашенски се търси по-лесното. Изтощителните официални процедури, целящи прецеждане на квалифицираната работна ръка от потенциалните метачи на улици и миячи на чинии, карат мнозина да търсят „втория” начин. И стават автоматично жертви на мошеници и измамници.

Богатата Норвегия е слисана от емигрантската вълна, която поради кризата в почти цяла Европа приижда към нея. В момента хиляди испанци, гърци, българи и граждани от Третия свят (каквито сме вече и ние всъщност) търсят там спасение от безработицата. Но вместо с предложения за работа и социална помощ, норвежците ги посрещат хладно, със затворени врати и непоносими цени, които правят пребиваването им невъзможно. Да си припомним двата самолета роми, които бяха екстрадирани светкавично с малко джобни евро. Без всякакви обяснения и извинения. Норвегия отказа да се присъедини към ЕС, но подписа Шенгенското споразумение, което даде възможност за свободно влизане в нея на гражданите на държавите – членки. Страната обаче няма изградена система, която да посреща дошлите без пукната пара в джоба си. Правителството не осигурява настаняване, пари или помощ. За самите норвежци сблъсъкът с толкова много емигранти и нищетата, която носят те, също е стресираща. Норвежците обаче не могат да им предложат помощта си, защото за самите тях животът толкова далеч на север не е лек, той изисква постоянна борба. Прииждащите не говорят трудния норвежки език или пък перфектен английски, и за тяхно съжаление не са политически емигранти (каквито бяха допускани допускани с демократично снизхождение). Дори вече е опасно, защото могат да попаднат на мушката на снайпера от някой последовател на Брайвиг. А причините за това последният изложи в защитната си реч пред съда. Той попита: „Демократично ли е никога да не се попитат гражданите на страната дали искат да посрещнат у дома си африкански и азиатски бежанци, нещо повече, дали искат да се превърнат в малцинство в собствената си страна?”

Нека да погледнем и към Великобритания. Анкети там показват: 69% от хората смятат, че имиграцията е проблем или даже много голям проблем. Друго проучване сочи, че 70% от британците са недоволни от политиката на мултикултурализъм и ислямизация на страната. Трето показва, че трима от всеки пет британци смятат, че животът в собствената им страна е станал тежък именно като пряк резултат от мултикултурализма (източник – в. „Таймс“, февруари 2010 г.) А някой смята ли, че отношението към българи и румънци ще е различно? Истерията, разразила се от очакваната имигрантска вълна от двете страни след отпадане на ограниченията в края на 2013 г. сочат какво ще е евентуалното отношение към бъдещите им „гости” и не дай Боже съграждани. Естествено, това не се отнася за привилегированото малцинство на богатите, които отдавна се превърнаха в граждани на света, без оглед на цвят на кожата, националност и религия. Вече хилядолетия парите благоухаят и придават блясък и на най-тъмните субекти.

Възникнаха многобройни сайтове, предлагащи услуги за успешна емиграция. Примамката – образование, работа, успешен бизнес. Всъщност освен официалните държавни институции, работещи в сътрудничество със съответните социални и дипломатическа представителства на държавите – приемници на емигранти, повечето от тях не заслужават особено доверие. По тази причина мнозина, след няколкомесечно присъствие на черния трудов пазар, се завръщат разочаровани с дребни спестявания. Независимо от това, едно значително количество от сънародници продължават да работят и живеят зад граница. Благодарение на мизерния им бит и направени почти кървави спестявания, оказват финансова помощ на близките си – родителите и децата си в родината.

По данни на нашата статистика обаче, средствата от финансови преводи от българите зад граница към страната, в последните няколко години са по-големи от чуждестранните инвестиции. Тогава за каква икономическа политика за привличане на инвестиции говорим? Ситуацията у нас в момента е същата, каквато е била в Турция при първата вълна от техни емигранти в Германия. Именно те положиха икономическите основи за бъдещия икономически възход на родината си. Но каква е цената?

Цената е шизофренията на погубеното поколение, живеещо в двата свята – на новата и на истинската си родина. Аз лично нямам право на мнение и съм само безмълвен свидетел. Скъпите ми сънародници вече са направили своя избор. Всеки знае себе си! Но крайният потърпевш е България. Защото тя загива. И пак в заключение няколко стиха на Румяна Симова, които могат да заместят цялото ми изложение.

СКАЙП

‎…а мама ми говореше по скайп
и исках да я галя по ръцете,
върху които двойка паяци
годините й в мрежа вплетоха.
И исках да й кажа как ми липсва,
как зее празнина в душата ми,
да й разкажа тъжната си истина
и колко до сега съм се напатила,
и колко ми тежи вината…
Вината, дето бавно ме убива..
И колко всъщност мразя скайпа,
и опашатите лъжи, че съм щастлива.

… а мама ми говореше по скайп
и виждах във очите й надежда,
че мога с всичко да се справя,
и всичко покрай мене се подрежда.
И трябваше да й спестя заблудите,
но нямах сили да го сторя…
Затова се втурнах като лудите
със кармата си да се боря.

…а мама ми говореше по скайп
и колко ласкав бе гласът й,
и вярваше във мене до безкрайност,
и ме побиваха студени тръпки
при мисълта, че хората са смъртни
че утре може да потърся мама,
но с някой друг роднина да се свържа,
и да ми каже – Майка ти я няма…

…а мама ми говореше по скайп,
накрая ме целуна през монитора
и аз потънах като в тайнство
и топла обич се разля в гърдите ми…

Р.Й. Симова, 2012 г.

Светослав Атаджанов

––––––––––––––––––––––––––––-

Бел.ред.:  Текстът е смислово свързан с друг текст от същия автор, който може да се прочете тук.