Home » Е-Списание

Маскарадът „Българско дисидентство”

2012.11.27 Няма коментари

Стартираме публикуването на “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”

Проф. Янко Н. Янков-Вельовски

§ 1. Маскарадът „Българско дисидентство”

А. Както самият феномен, така и понятието „дисидентство” (включително и „българско дисидентство”), са обременени от голямо множество вътрешни противоречия и идеологически и пропагандни наслоения при техната интерпретация, поради което често пъти се налага да бъдат правени редица неизбежни пояснения, уточнения и уговорки.
Преди всичко както феноменът, така и понятието, отразяват наличието на определена публично демонстрирана изява на несъгласие със същностните характеристики на общността, обществото и държавата, към която субектът бива считан за принадлежен – при което, обаче, то се проявява само в онези общности, общества и държави, в които принадлежността на личността е считана за задължителна и неотменима, а несъгласието – за забранено и обявено за отклоняващо се от господствуващата и приетата за нормална поведенческа изява.
Първите дисиденти са били представители на т. нар. „верско” или „църковно дисидентство”, и се били появили в лоното на християнската църковна общност, където несъгласието не се допуска и неговата проява като правило бива последвана от санкционно „отлъчване”.
Политическото дисидентство, обаче, е характерно за тоталитарните режими и най-вече за комунистическите, в рамките на затворения характер на които несъгласието е третирано не само като девиантно, но и като забранено престъпно поведение, подлежащо на най-строга санкционност.
Всъщност, класическият модел на политическото комунистическо дисидентство бе създаден и „наложен” в съветското комунистическо общество най-вече от Александър Солженицин и Андрей Сахаров, и през 60-те, 70-те и 80-те години този модел фактически изпълняваше т. нар. мултипленна функция, при която:
преди всичко бе форма на повече или по-малко съобразена с модификациите на марксизма изява на вътрешната свобода, на смелостта и на способността да бъде заявено известно, като правило минимално и не особено съществено, недоволство от политическия режим на властта и от масовата политическа нравственост; или метафорично казано, поставените пред опасността да бъдат обезглавени, „родените да летят” се съгласяваха да използуват дисидентството не само „като форма за оцеляване”, но и „като форма на полет в рамките на кафеза” на левичарските модификации на теоретическите анализи и на практическото поведение;
на второ место, бе форма на предоставяне на възможност на част от „страхливото мълчаливо мнозинство” да се самоиндентифицира с „героите на деня”, и така да си самоизгражда известна доза „самочувствие на хора, способни да мислят (но не и непременно да действуват!) по същия начин”; тази самоидентификация, всъщност, изпълняваше мощна терапевтична функция – подобна на функцията на самоидентификацията с любимия футболен отбор – при която запалянковците, които дори въобще не могат да ритат топка, все пак има самочувствието да твърдят: „Това сме ние!”;
на трето место, дисидентството имаше и функцията „да дава надежда и успокоение” на „страхливото мълчаливо мнозинство”, внушавейки му, че все пак има кой друг вместо него да свърши работата по съпротивата и промяната на Системата;
на четвърто место, дисидентството даваше възможност и пореден нов повод на мнозинството да осъществява стихийния си стаден порив към жигосващо (стигматично) отграничаване и противопоставяне на всичко, което е по-различно от него и нарушава стереотипния му психологически комфорт;
и на пето, но в никакъв случай не последно, место, дисидентството, което винаги се е било намирало на определена максимална или оптимална степен на контролиране от специалните служби, даваше възможност на съответните институции да го използуват за създаването на алтернативни направления.

Б. По правило дисидентството се възприема като организирана форма на съпротива срещу комунистическата власт и идеология, възникнала и утвърдила се в Съветския съюз и източноевропейските социалистически страни.
Самият термин има латински произход и неговите лингвистични форми dissidens и dissidentis буквално означават „този, който седи отделно”, „този, който не е съгласен”, „този, който има различно мнение”, „разколник”, „вероотстъпник”, „инакомислещ”, „другомислещ”; в Средновековна Европа „дисидент” е бил наричан „всеки отстъпник от вярата”, „всеки еретик”, а след Реформацията понятието станало синоним на „противопоставяне на господствуващата в дадена страна форма на вероучението – без, обаче, да се напуска самата християнска същност на вероучението”.
В годините на Студената война това именно смислово значение на понятието е било актуализирано от западните изследователи и институции, като за първи път то е било използувано през 1955 г. в документи на ЦРУ, а през 70-те години на ХХ век западната журналистика започнала да го използува за назоваване на всички публични личности в СССР и източноевропейските държави, които открито са се противопоставяли на комунистическата идеология и практика.
Още през 70-те години, обаче, голяма част от известните по онова време дисиденти (Вацлав Хавел, Владимир Буковски, Наталия Горбаневска и др.) определили термина като твърде общ и неточно отразяващ техните позиции и действия, поради което или не го приели, или го използували като термин, поставен в кавички. Тъй като съществени резерви към термина и неговите производни впоследствие (както през 80-те и 90-те години, така и след разпадането на системата на социализма) били правени и изтъквани и от редица други видни представители на дисидентския феномен, както и тъй като включително и днес няма пълна яснота и единодушие относно точното съдържание на понятието „дисидентство”, повечето сериозни изследователи се ориентирали към употребата на термина в кавички.
Самата поява и проява на „дисидентството” се свързва със средата на 50-те години, а неговият край – с края на 80-те години на ХХ век – което време, всъщност, съвпада с времето „от окончателното установяване на социализма в Източна Европа до самия крах на системата”, като по този дефинитивен начин съпротивата срещу системата от предшествуващия период е дефинитивно изключена от съдържанието на понятието. В литературата се изтъква, че самото начало на „дисидентството” се характеризира със своето интелигентско по същността си индивидуално културно-ценностно противопоставяне, което постепенно започнало да излиза извън рамките на чисто индивидуалния протест, преминало през етапа на формирането на приятелски групи от съмишленици, изказвания на официални форуми, публикуване на критични произведения, реабилитиране на забранени автори, отправяне на публични възвания, осъществяване на правна защита на репресирани личности, подписване на харти (като напр. чехословашката „Харта 77”), и накрая – създаване на организирана нравствена съпротива срещу властта. Така, самият „дисидентски феномен” може да бъде разглеждан като „път” или „дейност в развитие”, при което „организацията” е неговата „крайна форма” на проявление.
Онова, което заслужава специално внимание е, че като „тотално всеобщо правило” самите „дисиденти” не призовават към нищо, а демонстрират единствената си претенция „да служат за пример”, „да въздействуват върху широк кръг от хора”, като „събуждат критицизма им към властта”, и по думите на Александър Солженицин ги „мотивират за живот не в лъжата”, а по думите на Вацлав Хавел – „за живот в истината”.
Така, през целия около тридесетилетен период на проявление на „дисидентството”, самите „дисиденти”, всъщност, неизменно са отстоявали своята дейност изключително в сферата на морално-ценностните феномени, тълкувани като политически, като предпазливо и изрично са избягвали проявлението си в сферата на опозиционните феномени, които, всъщност, са чисто политически.
Така, макар и като правило „дисидентството” неизменно, външно и формално да е демонстрирало използуването на „конспиративни прийоми”, то всъщност винаги си е било оставало в сферата на легитимната дейност в рамките на Системата, и фактически никога не е било официално издигало и заявявало цели, насочени към разрушаване на Системата.
При това, дори и в случаите, в които някои от критичните позиции към властта са били имали безспорно антикомунистически патос, изразителите на тези позиции никога не са били водени от целенасочени усилия за смяна на самата Система. Впрочем, единственото изключение от това „правило” са били унгарците, които през втората половина на 80-те години вече са били изработвали и издигали достатъчно ясни програми за „трансформация на социализма”.
Във връзка с тази именно неизменно проявявана най-дълбока същност на „дисидентството” специално внимание заслужава обстоятелството, че не толкова самите негови дейци, колкото именно Западът и официалната власт в съответните социалистически държави са били силите и факторите, които са били заинтересовани да извършат и фактически са били извършвали такава семантично-смислова интерпретация, която да представи както самото движение, така и неговите дейци именно като опозиционни противници на Системата. При което, все пак, различните автори са представяли по различен начин самата степен на опозиционността , като напр.: някои автори са характеризирали дисидентите като „новите руски революционери”; други са ги определяли като представители на умереното и либералното направление в комунистическата теория и практика; а трети са приемали, че дисидентите, всъщност, съчетават в себе си елементите на либерализма и на революционността. Впрочем, същите гледни точки са били намерили своя израз и в някои от публикациите на самите дисиденти .
Днес, разбира се, специално изследователско внимание заслужават причините и механизмите на тази „еднаква заинтересованост” на „двете противоположни политически сили”.
Без тук да изтъкваме своите аргументи и съображения, ще отбележим, че авторът на това изследване, който има зад гърба си шестгодишен престой в комунистическия затвор като осъден именно заради връзките си със Западните дипломатически мисии в България, е ориентиран към гледището, че поне още през 70-те години, в резултат на серия „междуелитни джентълменски споразумения” по време на „дисидентството” т. нар. „конфликт между системите” вече се е бил намирал като „трансформиран” в състояние на „конвергенция между елитите, насочена срещу собствените им народи”; и че самият феномен „дисиденство”, всъщност, е създаден и поддържан в лабораториите на комунистическите тайни служби, при което е имал предназначението да обслужи идеологическите и практическите политически и организационни нужди на въпросната договорена конвергенция.
Според нашето гледище:
„дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елиминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения;
това е било стратегически и тактически нужен оперативен политически инструмент в ръцете на трансмутиращия комунистически елит, тъй като в контекста на целите на „джентълменското споразумение” автентичните антикомунистически индивидуални или организирани изяви вече категорично и договорно са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по споразумението;
едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права” – въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на западните елити започна просто „да не забелязва”;
който „механизъм за защита на човешките права”, очевидно, е бил имал предназначението да защитава именно „дисидентите”, но не и автентичните антикомунисти, не и най-обикновените граждани, които са били имали „историческия шанс” да бъдат третирани и от двете, уж противостоящи си страни, именно като „НЕчовеци”, и следователно като „Непритежаващи подлежащи на защита човешки права”;
Западът изключително стриктно е бил спазвал поетото от него „джентълменско споразумение” да легитимира и да дава исторически шанс за проявление и развитие на политическата сцена изключително на онези личности и организационни формирования, които са се били намирали в състояние на най-строг, тотален и директен контрол от специалните служби на Червената армия, пребиваваща в състояние на договорно гарантирана трансмутация в Червена Мафия.

Б. В литературата, посветена на т. нар. „българско дисидентство”, преди всичко самата теза за неговото съществуване е достатъчно ясно формулиран „дискусионен казус”. Разбира се, повечето от изследователите на темата, изхождайки от и позовавайки се на собствената си „героична дисидентска дейност”, почти едонодушно приемат, че е „несъмнено”, че е имало „българско дисидентство”.
Тъй като, обаче, така или иначе самата техна поява на „политическата сцена” безспорно е датирана най-рано през 1988 и 1989 г., когато българските специални служби почти насила са ги били изпратили там, те неизбежно поставят в центъра на „героичната съпротива” именно себе си и именно този най-ранен период; при което неизбежно са принудени да изтъкват уговорката, че поради независещи от самите тех причини (т. е. „тъй като друг им е бил виновен”?) „българското дисидентство” – за разлика от това на руснаците, унгарците, поляците, чехите – е било „закъсняло” и „недостатъчно развито” .
Все пак, обаче, някои автори, позовавайки се на представата и най-вече на софистичната аргументация, че в своята първа проявна форма „дисидентството” се е било изявило преди всичко като „път” или „дейност в развитие”, представляваща индивидуална „морално-ценностна съпротива на интелектуалци”, приемат, че както и в другите социалистически страни, така и в България то се е било появило още през 50-те години; и че „е била закъсняла” „само неговата” „организирана форма и проява”; и че така, всъщност, квалификацията „късно” или „закъсняло” се била отнасяла само за „финалната”, „организираната” изява” на „дисидентството”, и че и дума не може да става за „цялостна закъснялост”; и че самото българско „дисидентство” несъмнено е било „именно израз на публична контраадаптивна, корективна или критична позиция към властта и доминиращите норми в обществото в един продължителен период от време” .

——————————————————–

Бел.ред.: Откъсът е подготвен за публикуване от Николай Гусев.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.