2024-04-19

1 thought on “„Нойе Цюрхер Цайтунг“: Изтощителното обезлюдяване на България

  1. Идеята за съдбата на българина изисква житейски, а не научен опит. Никой учен, писател, философ или поет не може пълно да разкрие неговата най-съкровена лична история, неговите илюзии, надежди, грижи и страхове. Ако миналото е това, което си спомняме, а бъдещето е това, което очакваме да се случи, то къде точно се намира животът на българина! Не стои ли той винаги на ръба между едно нерадостно минало и едно обещано бъдеще, което никога не се случва.
    Разбира се, историците и изследователите посочват фактите, причините и следствията от миналото, но те си остават някак като застинали принципи, недокосващи реалната съдба на българина. Той продължава да виси все така страшно над пропастта, затворен в себе си, невярващ в качествата на племето си да се превърне в общност, невярващ, че този народ е способен сам да промени живота си.
    Изпитал на гърба си огромната тежест на три империи – византийска, турска и руска, неговото оцеляване винаги е било проблематично. Една нискоцивилизована империя като османската е рушала църкви и културни ценности. Няма защо да се заблуждаваме – нейната цел е била поглъщане и изличаване на българския народ. А заличаването на едно племе започва с разрушаването на езика, културата и религията му. И както пише в един свой текст изследователят Енчо Мутафов: „България е била една жалка картина за гледане – едва е влачела плачевното си състояние, да те е срам да погледнеш след Кьолнската катедрала към вкопаната в земята църквица, да се изчервиш от съпоставката между един мадригал от Монтеверди и просташкото подвикване на хорото”.
    Драмата на тази историческа реалност по някакъв начин пронизва поколенията дори и до днес. Просташкият патос на чалга-културата, нейните ориенталски обертонове, натрапващи телесната вулгарност на кючека на фона на материално изобилие, водят корените си от там.
    После идва Освобождението от османското иго. Но то идва като нова трагедия. Пак същият изследовател Енчо Мутафов пише: „ То открадна революцията ни, българските ни идеи и ни наложи свои. Нова трагедия, защото зачерква нашите усилия за свободна българска държава. Новата беда зачерква старата”.
    Следващото „Освобождение” отново идва от изток. Железният юмрук на сталинския режим брутално прегазва малката балканска страна, налага и един от най-античовешките режими в света – комунистическия. От този момент нататък следват екзекуции на инакомислещите сред интелигенцията, налагане на ирационалния съветски стопански и културен модел. Започва безграничната власт на каскетите, на гротескните и зловещи фигури на Червенковци, Живковци, Пеко-Таковци, Мако-Даковци, Тано-Цоловци. Власт, в която няма нищо българско. Тя сляпо следва икономиката , културата и идеологията на една тоталитарна източна империя.
    Българинът отново трябва да оцелява. При нови условия. С нови властващи сатрапи, наложили му чужди на неговото мислене парадигми. Новата власт му отнема всичко – земята, добитъка, сечивата, а най-много от всичко – остатъците от човешкото му достойнство.
    Той отново увисва над пропастта. Смален и обезличен, напълно зависещ от Онези Горе, подобно на героите от „Замъкът” на Кафка. До ушите му достига една системно насочена пропаганда, че започва нещо ново, че светлината в неговия живот почти се вижда, просто трябва да изчака, защото сега развитието е на определен стадий, етап…
    В същото време властващата каста на комунистическите каскети постоянно увеличава властта си, правомощията си, привилегиите си и доходите си. Създава такъв репресивен апарат, че всяко несъгласие със системата буквално ти погубва живота.
    Тогава българинът намира ново спасение, нов начин за оцеляване! Започва да симулира. Започва да се записва в редиците на комунистическата партия, твърдейки, че вярва в нейните утопични идеали. Започва да се вписва в измислените концептуални схеми на комунизма, да играе в театъра на светлото бъдеще, театър, който завършва трагично за него и децата му, повечето от които сега живеят в чужбина. Харвардският психолог Стивън Пинкър пише, че съществуват две принципно различни визии за човешката природа. Едната – трагичната, признава изначалното несъвършенство на човека, склонността му към порок, злоупотреба с положение и забогатяване. Втората – утопичната, отрича всичко казано дотук и го нарича измислица.
    Комунизмът следваше утопичната визия, като смяташе, че може да промени природата на човека от горе, чрез властта. Той затова и се сгромоляса в бездната, затрупан от безсмислените си и налудничави декрети и закони, които трябваше да променят човешката природа.
    Само че под развалините на това сгромолясване остана не властващата комунистическа номенклатура, а вечно висящият над бездната българин. Самата комунистическа номенклатура виждайки, че утопията и колабира, инсценира нещо като „ промяна на модела” и през 1989 година повярвалият българин излезе на улицата, мислейки си, че нещо става, мислейки си, че нещо се случва към промяна и по-добър живот. В този театър на абсурда се включиха и комунистите, заедно с огромния си репресивен апарат от ченгета, доносници и служители на държавна сигурност. Те най-силно викаха за преоценка на ценностите, за едно ново бъдеще и нов морал. Сякаш моралът може да бъде „нов” или „стар”, подобно на мобилните телефони.
    Бедният българин мръзнеше по площадите с патоса и усещането, че участва в нещо като революция. Вечер до късно слушаше по телевизията скудоумията на Виденовци, Лиловци, Премяновци, заедно с декларациите и обещанията на мними опозиционери, дисиденти и демократи, повечето от които са израснали, хранейки се от нафората на комунистическите привилегии. По-късно се оказа, че метастазите на комунизма са обхванали почти цялото общество. Като се започне от селския кмет и се стигне до владиката, всички носят в хастара на съвестта си картончета от ДС. Журналисти, професори, философи, писатели, дори учени по молекулярна биология цял живот са носили наколенките на д-р Ливайн, за да се докопат до по-добра житейска позиция.
    Тези хора ли щяха да преосмислят всички форми на стария живот? Разбира се, че не! Те само го претълкуваха в своя полза. Благодарение на своя опит в конспирациите и във властта разграбиха банки, приватизираха де що има, още по времето, докато българските „демократи” и „опозиционери” четяха разтърсващи декларации и речи по улици и площади.
    Вгледайте се в лицата на днешните „бизнесмени”, вижте кои са собственици на банки, предприятия и курорти. Това са бивши ченгета от ДС, бандюги, свързани с властта и ДДС измамници. В посткомунистическите страни без пряка връзка с хора на политически позиции бизнес просто няма. Щом животът изгуби естествените си сили в състезанието между можещи и неможещи, между пасивни и предприемчиви – моралът става проблем. Всъщност това в момента е най-големият проблем на тази нещастна страна.
    В същото време българинът продължаваше и продължава да живее в измислените от съветските инженери панелни жилища. Да гладува и мизерства така, както преди. Отдавна е време митът за „безкръвния преход” да бъде развенчан. През този период от 23 години много хора изгубиха живота си от глад, мизерия, липса на лекарства, липса на условия за нормален живот. Стотици възрастни хора се самоубиха, не виждайки изход от непосилното си съществуване. Защото обикновеният човек оценя живота си от гледна точка на всекидневната си необходимост, а там цари само упадък. Всяка етика формулира погледа си, изхождайки от собствената си съдба, а не от някакви дългосрочни стратегии и програми.
    Българинът винаги е живял като човек, поканен на тържество, на което така и не доживява да пристигне.
    В съзнанието му пропълзява нихилизмът, а той – нихилизмът, винаги следва като каруцата коня упадъка. Българинът започва да живее някакво моментно битие, без отношение към бъдещето, но това няма нищо общо с будистката нирвана, а има нещо общо с будистката паничка за просене..
    На фона на това оцеляване, обикновеният човек вижда как политици и партийни чиновници от ден на ден затлъстяват. Пред очите му се оформя една каста от хора, които, обитавайки с години пространствата на политиката, крачейки дълго по меките килими на парламента, започват да стават неимоверно богати.
    Тези благоверни люде живеят в луксозни къщи, карат скъпи джипове и купуват имоти в чужбина в стила на Доналд Тръмп. Получават месечни и годишни бонуси в такива размери, че един български пенсионер би живял с тях три хиляди години. Но нали тези хора са на бюджетни заплати! Или може би само политиците трябва да бъдат оставени с по едно око, а всички останали българи да бъдат напълно слепи, за да не виждат, че пъпната връв на тези политици с така наречения „голям бизнес” всъщност никога не е била прерязвана.
    Но какво се случва с обикновения човек? Той просто разбира двойнствения характер на настоящето. Оттам идва и отвращението му към всички политици. Към всички леви и десни пространства, които всъщност са пространства на егоизма и личното преуспяване. Вижда как лидери, загубили по десет пъти избори, стоят като аятоласи начело на провалени партии, и не можеш да ги извадиш дори с взрив от парламента. Волята си за вечност в политиката те артикулират като дълг, като титанична работа не за себе си, а за България. Сякаш не можеш да работиш титанично за същата тази България и извън парламента. Тук думите на Алековия Бай Ганьо „келепир има в тая работа, да знаеш…” удрят като метеорит в съзнанието, за да ни подскажат, че няма нищо ново под „родното” слънце.
    Нещо от този келепир, от тази гигантска лъжа, пронизва целия ни политически живот, независимо с каква словесна орнаментика ни поднасят лидерите своите програми. Политическото говорене отдавна е изчерпало възможностите си. Изпълнените с фалшив патос речи на Бузлуджа, заедно с размаханите червени знаменца, вече не са безпочвена и малоумна романтика. Те са пълна деменция по отношение на заобикалящия ни свят.
    Драмата на българина вече е някак извън политическите дебати. Извън всякакви леви и десни политически пространства. Останал за кой ли път да виси над пропастта, той може би ще намери усета си за посока, заедно с едни по-крайни прояви на волята, без които никой народ не е стигнал много далеч. Може би затова думите на Макс Планк от доклада му „За същността на свободата на волята” сега ни звучат още по- убедително:„ Бъдещето принадлежи на онази раса и на онзи народ, които намерят и покажат воля то да им принадлежи”.

    .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *