Home » Авторски страници, литература

Изворът

2012.06.01 5 коментара

Разказ от Ибрахим Бялeв

Живеех в ”голямото село”, както наричахме София помежду си. Имахме си даже и ,,тристаен” апартамент на петият етаж, радвахме се на гледката от няколко съседни блокове, поолющени и посивели като върховете на Витоша. За съседите не мога да кажа нищо, защото не ги познавах. Едно „Здравей” беше достатъчно или някоя лицева гримаса, опитваща се да мине за усмивка.

Но имах и жена си, която бе всичко за мен. Всички „букви” в сърцето, че дори в битието ми, които имаха лична стойност. Тя беше някак и тази, която определяше за кое как и какво да се говори. Избрала ми беше една маска – задължително да я слагам пред чужди хора, но най-вече пред приятели. Имахме си и дъщеря, нашето съкровище, нашата малка принцеса. Единственото нещо, за което винаги си е струвало да живея. Тогава принцесата ни нямаше още пет годинки, но, надянали маските на лицемерието, учехме и нея да живее с маска. Да я носи, все едно е естественото й лице.

Имах и кола, даже две (купихме една и за жена ми), видимата част от живота ни трябваше да е перфектна. Но невидимата – като това, с което се хранихме – беше все в недостиг, там трябваше да се жертваме. И не само там – переше се само, когато се съберат достатъчно дрехи; крушките не биваше да бъдат оставяни ей така, безразборно да светят…

Наближаваше рожденият ден на дъщеря ми. Имаше повод да се покажем, правиха се планове. Колко хора ще каним, с какво ще ги нахраним – да няма одумвания след това. Но ние с жена ми бяхме учители – това, което получавахме, беше предварително изчислено, за какво може и за какво не.
– Ще кажеш едно стихотворение, ще останат с пръст в устата. Толкова малка, пък казва стихотворение – наредихме на малкото си момиченце. – Трябва да е някакво патриотично. „Да, това ще ни отива на нас, нали сме учители…”. И започнаха репетиции всяка вечер.

Една сутрин остра болка ме сряза от лявата страна на гърдите. Не беше за първи път това, и друг път се беше случвало. Знаех, че големия град няма как да ме излекува. Качвах се в такива случаи на колата и потеглях за ,,извора” си. Само там намирах утеха, само там от болката не оставаше и помен. Но колкото повече приближавах родното място този път, толкова повече се съмнявах и натъжавах. Беше ме страх да не би да не намеря това, което бях оставил.

Човек, където и да го е отнесъл животът, не може да се отдели напълно от корена си. Кой повече, кой по-малко запазва в сърцето си красотата на родната планина, песента, бащината дума, майчината ласка…
Когато гледах планината, ми ставаше леко, все едно, че се нося над нея като птица. Съмне ли, погледът стигаше далече, далече, чак до опрелия чело в небето Ореляк*. Надвечер виждах как слънцето от билата се обира и цялата планина ляга да си почине като уморен човек. А сетне звездите, тия пусти пирински звезди! Никъде, никъде няма такива. Сипнали се по небето като жълтици и блестят ли, блестят. Когато пък има пълнолуние, то е небивала чудесия. Цялата планина е като полята със сребро и сякаш чуваш как ти говори: ,,Не си отивай оттук, по-хубаво от мен няма да намериш”.
“Прости ми, земльо, че те оставих, прости ми…” – прокраднаха се издайнически няколко сълзи. Но не от болката, а от вината, която изпитвах.

Вратата на бащиния дом беше залостена. Не заради крадци, а заради животните, които влизаха без покана. Отворих я и зачаках мама да се зададе отнякъде. По едно време тя се показа, задянала сноп съчки. Като ме видя, ги остави на земята; опита се да се изправи, но не можа веднага. Дали от товара, който носеше, или от старостта – трудно й беше. Но не беше изгубила гордостта си. Приближи се към мен, протегна ми ръка да я целуна, придърпа ме после към себе си. Прегърна ме и ме притисна с все сила…

– Добре си ми дошъл, сине, защо си сами, да не е станало нещо? Малката какво прави, да беше взел и нея… Гладен ли си, хей сега ще направя нещо да те нагостя.
– Всички сме добре, а пък тя утре ще навърши пет годинки. Ти как си, защо носиш този товар? На тия години защо не се пазиш малко?
– Важното е не на колко си, а на колко се чувстваш – каза мама и леко се засмя. – Хайде ела, влизай. Ще се връщаш ли? Снахата знае ли, че си тук?
– Никой не знае, дойдох да те питам нещо. Ще празнуваме рождения ден на малката….
– Аз не мога да дойда, знаеш, снахата… Пък и с тази черна шамия, дето съм я надянала, откакто баща ти почина, и която няма да сваля… Не, не искам да ви излагам, там сте все големи, важни хора…
– Аз мисля ние да дойдем тук, с теб да го празнуваме. Какво ще кажеш, ще сме доста хора, да не те притесним с нещо?
– А-а, на драго сърце, та тя е моя внучка, как така… Сега цяла нощ няма да мигна, с отворени очи ще дочакам утрото. Но снахата какво ще каже, дали ще се съгласи?
– Ти там не му мисли, аз ще се оправя – отговорих. Но не знаех всъщност как точно да го постигна.

Приседнах до печката и зачаках да ме нагости. Знаех, че без да съм ял, няма да ме пусне да тръгна. Вгледах се в лицето й – времето беше рисувало безпощадно по него, всяка бръчка означаваше нещо. Питах се кои бяха причинени от мен – повечето или всичките…
Взе брашно и го замеси, сложи картофи да се варят, надроби на ситно праз, счупи и няколко яйца. Почна да точи тънки и фини кори, които препече на печката. Нареди върху всяка кора от праза, настърга от картофите, сложи от яйцата. Скоро баницата беше вече във фурната и миризмата й изпълни стаята.

На вратата се почука, майка ми излезе да види кой е. Беше комшийката.
– Видях колата пред къщата, имаш гости га че ли, кой е дошъл? Изпекох хляб, та ти донесох малко, може да е гладен. Пък и днес те нямаше, къде ходи?
– Синът е това, няма да стои, ще се връща. Почакай малко, направих му баница с праз и картофи. Много я обича, но там в града няма как да си правят. Ще ти дам един клин, не се връщай празна.

Жената влезе, поздравихме се и приседна на един стол. Погледна ме така, сякаш припознаваше в мене собствен син.
– Колко е хубаво, че си дошъл. И аз имам двама сина, но не се сещат да дойдат. Колко ни остава на нас с майка ти – всички наши набори се загубиха вече, идва и нашият ред. Събирахме тия дни билки и гъби, дадохме ги на билкаря. Взехме си кефенк** и всичко останало за погребение. Не искаме да сме в тежест на децата, че и те я дойдат, я не. А това ни очаква, било днес, било утре…
– Хайде, хайде, стига си говорила такива неща – отвърна й майка ми. – Това е работа на Аллах, той ако е казал, ще стане. Вземи баницата и върви да почиваш, че става късно.

След като изпрати комшийката, мама седна до мен и ми поднесе прекрасната баница със студено кисело мляко.
– Не й се връзвай на приказките, тя си е такава, много говори. Хайде яж, докато е топла. Снахата готви ли ти, трудно ще й е, защото и тя работи.
– Утре ще дойдем към обед десетина човека. Кажи какво ще ти трябва, за да донеса.
– Ти ме познаваш добре, защо ме питаш?
Това означаваше, че каквото и да донеса, няма да го приеме.

Беше станало късно, трябваше да тръгвам. Сбогувах се и потеглих с мрачно настроение. Как кажа на жена си, че имам план за рождения ден, който не бяхме обсъдили преди това? Реших да не й казвам, да бъде изненада и за нея.
Обадих се на директора на училището, в което работехме, на другия ден да дойдат по-рано. Същото казах и на останалите поканени колеги.

На сутринта се опитах да бъда по-любезен, но исках този път петелът да пее в нашия дом.
– Хайде мила, ставайте вече, че днес ни очакват трудни моменти.
– Има време до вечерта, ще се справя даже и без теб. А сега ми се разкарай.
– Обадих се на всички да дойдат на обяд, ще го празнуваме на друго място, затова ставай и се приготви, че няма време.
– Как така, и то без да ме питаш? Ха-ха, не ме разсмивай… Моля ти се, разкарай се вече.
– Ти си знаеш, но ако бях на твое място, щях да стана. Или попитай директора ни, ха-ха.
Както и предполагах, тя взе телефона и се обади. Но преди да проговори, си сложи маската и си смени гласа. Тонът стана мек и монотонен.
– Господин директор, добро утро… Мерси, станахте ли вече? Мерси, да, само исках да ви напомня за… Да, да, ще тръгнем от нас; да, и за мен е изненада… Да, доскоро виждане. Затвори телефона и си свали маската.
– Ти си луд, да, да, луд, това е истината… И другата истина е, че си най-голямата ми грешка в живота. Къде ще ни караш с тези малки деца, защо не ме питаш първо, защо? Омръзна ми вече да ти повтарям, че ти не си способен…
Но вече беше твърде късно. „Петел съм аз, петел, ха…”, настроението ми се подобри. Кокошката нещо кудкудякаше, но това не беше от значение.

Гостите започнаха да идват един по един, всичките любезни и добре облечени, довели бяха и децата си. Събрахме се пред входа, чакахме директора, той както винаги закъсняваше. Като пристигна, попита важно:
– В кой ресторант ще ходим?
– Ще ходим на ,,Извора”, не го знаете, затова карайте след мен. И който няма бензин, да си вземе, че пътят дотам е два часа.

Качихме се по колите и потеглихме. Не знаех какво ни очаква там, но знаех, че майка ми ще се справи. Тя беше истински извор, утоляваше жаждата и мъката на всеки.
Когато започнахме да се катерим по баира за нашето село, на жена ми й падна „пердето”, изпадна в истерия. Правеше всичко възможно да спре колата, искаше да скочи от нея, но беше късно… Маската й щеше да падне, и то един път завинаги.
Като пристигнахме, пред къщата ни чакаха около десетина жени. Само толкова бяха останали в цялото село. Всички те почти в един глас повтаряха „Добре дошли!”, а гостите гледаха смутено като в небрано лозе.

Слязох от колата пръв, целунах ръката на майка ми и след това на всички останали жени, които грейнали ми подаваха ръцете си. Това целуване на ръце беше свидетелството, че са по-големи от нас, а и че ги има все още… Но този ритуал беше доста труден за преглъщане за жена ми и за директора.

Когато влязохме в двора, ни очакваше небивала трапеза, пълна с лакомства. Баници, печена тиква, боб в гърне, печени пилета, пълнени с ориз, салати, отлежала гроздова ракия и вино, курабийки за децата, какво ли не…

Не я бях виждал майка си по-щастлива. Беше взела дъщеря ми в ръцете си и й говореше толкова нежно и топло, с думи, които и да се опишат, не всеки може така да ги изрече. Насядахме после покрай масата, а мама седна до мен.
– Да сте ми живи и здрави! Колко хубаво направихте, че дойдохте… Не мога да повярвам на очите си, снаха ми и тя е дошла на гости, внучката ми и тя. И побърза да дари детето с топли целувки и ласки.
Гостите започнаха да раздават подаръци на рожденичката, която сияеше от радост. Постоянно благодареше и им целуваше ръцете.

В един момент жена ми привика детето и се обърна към гостите:
– Подготвили сме за вас още една изненада, подарък от любимата ни дъщеря.
Малката вдигна високо лице, разпери леко малките си ръчички и с все сила започна да рецитира, като да беше правила това, от както се бе родила.

РОДИНАТА МИ

Аз също обичам България,
нека да бъде и пребъде.
България това съм аз и ти,
това е сънят и мечтите ми.

Позволете ми да я обичам,
да я сънувам, да я мечтая.
Не ме слагайте на сянка,
не мога да я виждам цяла.

България е ярка, светла,
има лъчи, изгрев и залез.
Аз съм изгревът, а ти лъчите,
нека да бъде и пребъде.

– Много хубаво, още на тези години я учите на родолюбие. Браво, от сега мога да кажа, че ще стане голям човек… – Разтопи се директорът.

Но дали бяхме свалили наистина маските или бяхме ги забравили само за малко, заради мъдростта на една майка и всичката й любов?

 

———————————————————————————-
*  връх в Пирин
**   бяло погребално платно

5 коментара »

  • Орфейя said:

    Много истинско, реално и доста тъжно – БРАВО на творците Помаци!

  • Pesho said:

    Щом имаш сърце, а не камък, то боли еднакво независимо дали си помак, или си християнин, или пък безбожник дори.
    И изворът е същият, дано за никого да не пресъхва…
    Поздравления за автора!

  • musala said:

    Страхотно, пренасяш се в друк свят,толкова топло и блиско, истинско поздравлявям го този човек кара ме да се замисля за някой неща.Случайно попаднах тук, и този човек ме накара да остана. Следя с интерес неговите разкази, дано да има още. Още един път благодаря.

  • Пламен said:

    Най-истинския разказ които някога съм чел 🙂

  • Katia Popova said:

    Прекрасен разказ, а и не само той. Творчеството на Ибрахим Бялев е достойно за поклон! Благодаря ти, ПОМАКО! Ти си като красиво Помашко дърво – това с най- дълбоките корени! евАЛЛА!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.