Home » Избрано, история

Житиеописание на един забравен български капитан

2012.04.05 2 коментара
Spread the love

Текстът*, който следва, ни бе изпратен от внука на един забравен днес български капитан, с когото далеч не само роднините му могат да се гордеят.

 

кап. Даню Дочев Петков
08 август 1912 – 31 юли 1996
Кавалер на Ордена за храброст

 

 

 

Биография

Даню Петков е роден на 8 август 1912 г. в с. Сотево (Симеоново, дн. Славяни), Ловешка околия. Завършва средно образование в Държавно педагогическо училище „Цар Борис III“ (Ловеч) (1932 г.). Кандидатства и е приет във Военното училище на Негово Величество. Завършва 55-ти „Тракийски” випуск през 1936 г. с отличен успех. През 1946 г. завършва Генералщабния отдел към военната академия „Г. С. Раковски” в гр. София.

Семейство

През декември 1940 г. поручик Петков се жени за Мара Михайлова Стоицева, дъщеря на известния съдия и интелектуалец Михаил Стоицев, кавалер на Ордена „За храброст” от Първата световна война, кмет на с. Микре, с. Александрово и гр. Угърчин, както и градски съдия в Ловеч – починал внезапно през 1936 г.

Даню и Мара Петкови имат двама сина.

Арх. Михаил Д. Петков, роден 25 май 1943 г. в град Охрид, Македония;
инж. Пламен Д. Петков, роден на 13 юли 1945 г. в гр. Ловеч, България.
Даню има трима братя. Петко Петков е дългогодишен начален учител и основател на училището и читалището в родното им село. Денчо е ветеринарен фелдшер, а най-малкият му брат – Цочо Петков, също офицер и известен български геолог. Завършил е 60-ти випуск на ВНВУ и парашутен курс в Германия, град Брауншвайг. Един от 10-те офицери, основатели на парашутно-десантните войски в България. Роден е на 06.11.1919 г. и умира на 19.10.2009 г. в гр. София.

Даню Петков сътрудничи активно на вестници в Свищов и Ловеч. Неговите статии и днес пазят актуалността и непримиримостта на гражданското му поведение и родолюбие, свързани с проблемите на България и Македония.

С почит към далечната и близка съдба на народа, с благодарност към освободителите. Владее френски език. Служи и е пример с високия си морал, интелигентност, с добротата си и готовността да помогне.

„Вие знаете ли какъв човек имате до Вас”, бе казал един негов познат с възхищение.

Военни назначения 1936-1945 г.

След завършване на академията е назначен в 2-и пехотен искърски полк. Служи на турската граница в гр. Елхово като подпоручик, след което е преместен в Свищов и Ловеч към Тридесет и четвърти пехотен троянски полк като взводен командир.

През 1941 г. заминава в състава на полка си в Македония, в градовете Битоля, Ресен, Охрид, Струмица и други. Като капитан е бил военен комендант на граничния район около манастира „Свети Наум” до Охридското езеро.

В Македония са изпращани най-подготвените войскови части и командири. Участва в първата фаза на войната.

При завръщането на 55-ти пехотен Охридски полк от Македония полкът и ротата от 270 души, която командва, воюва и попада в плен на немски части на СС дивизия „Принц Ойген”, а по-късно и с югославски партизани, от които той успява да освободи ротата си без жертви, успешно завръщайки се в Родината.

След завръщането в България през лятото на 1945 г. успешно кандидатства и е приет под номер 28-и като редовен слушател за подготовка на висши офицери към Генералщабната академия. След 1989 г. при последвалата реабилитация и повишение в чин остава единственият не произведен офицер. Остава капитан.

   55 “Тракийски” випуск на ВНВУ, 1936 г.

 

 

 

 

 

 

С присъда “Царски офицер”

През 1946 г. е уволнен с регентска заповед и изселен със семейството си в гр. Ловеч. Безработен. Разрешава му се само тежък физически труд като хамалин и превоз на дървени трупи в Троянския и Тетевенския Балкан. През 1948 г. е арестуван с обвинение за връзки със Земеделския съюз на Никола Петков и военните организации „Неутрален офицер” и „Цар Крум”. Без съдебен процес е изпратен в трудово-възпитателен концентрационен лагер Ножарово, Тутраканско, а след това в Белене, без право на свиждане първата година и редица други ограничения. Има две деца на 3 и 5 години. След освобождаването започва работа към ел. подстанция до с. Хлевене, Ловешко.

От 1954 до 1972 г. работи като каменар на кариерата „Слънчев Бряг” – концентрационният лагер край Ловеч, без право на избор. Работи като чука камъни при нечовешки условия. Продължава работа след пенсионирането си към Окръжно пътно управление Ловеч, за да бъде в помощ на синовете си. След 1989 година при последвалата реабилитация и повишение в чин остава единствения не произведен офицер в по-високо звание. Отказва компенсация за годините прекарани в концентрационните лагери Белене и Ножарово. Обявен за враг на тогавашната власт без право на друго образование, без право на друг, освен определения от нея труд. Без право да напуска града. Писател и поет със силно изявено чувство за дълг, достойнство, отговорност към народ и Родина. Роден лидер.

Награждаван в кратката си военна кариера с военен Орден „За храброст“ IV-та степен 2-ри клас, Орден „Св. Александър“ V -та степен с мечове между рамената, Орден “За военна заслуга” V-та степен без корона, Орден “За заслуга”, „За отлична военна служба“ и редица други почетни отличия.

Умира в гр. София на 31 юли 1996 г., петдесет години след издаване на регентска заповед за уволнение номер 70 от 31.07.1946 г.

„Бояха се от него, както човек се бои от светиня, до която не е достоен да се докосне – защото не победа на кръв трябва Господу, а победа на дух!”  –  Николай Райнов

 

Други биографични данни

Военни назначения
•    1936 г. 2-и пехотен искърски полк [п.п.]
•    1938 г. Взводен командир в 34-и пехотен полк
•    1941 г. Временен командир на подучастък в 4-и граничен участък
•    1941 г. Командир на рота в Струмишката пехотна дружина
•    1943 г. Командир на рота в 55-и пехотен полк
•    1944 г. Командир на рота в 34-и пехотен полк
•    1946 г. Слушател във Военната академия
•    1946 г. Уволнен с Регентска заповед номер 70/31.07.946

Офицерски звания
3.10.1936 г. –   Подпоручик (55-и „Тракийски” випуск на ВНВУ)
3.10.1939 г. –   Поручик
14.9.1943 г. –   Капитан

Отличия
Военен орден „За храброст“ IV-та степен 2-ри клас, България;
Орден „Св. Александър“ V -та степен с мечовете, България;
Орден “За военна заслуга” V-та степен без корона, България;
Орден “За заслуга” сребърен на обикновена лента, България;
Медал „За победу над Германией в Великой отечественной войне 1941-1945 г.”, Русия.

 

Михаил Петков

—————————————————————

* Под заглавие „Кап. Даню Дочев Петков – първенецът на 55-ти “Тракийски” випуск” текстът е публикуван наскоро и в сп. “Един Завет”.

2 коментара »

  • JHON said:

    ДА ТОВА Е ИСТИНАТА ЗА ТЕЗИ ДОБЛЕСТНИ ЧЕДА НА БЪЛГАРИЯ.ТАКАВА Е СЪДБАТА НА ОФИЦЕРСКИЯ КОРПУС,ТЕХНИТЕ СЕМЕЙСТВА И НАСЛЕДНИЦИ.

  • Петър said:

    Интересен разказ. Поздравления!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.