Разказ от Вили Димова
…Тръгнахме през нощта. Пътувахме с влак. Беше тъмно и студено. Толкова беше студено, че можехме да правим ледени фигурки с дъха си.
Спряхме на малка гаричка. Трябваше да изчакаме друг влак, за да продължим нататък. Наближаваше утрото. Вътре в гаричката беше топло. Огънят пръскаше светлина чак до вратата. В стаята нямаше никой. Беше така чисто и уютно, че ми се прииска да се сгуша до прозореца. Първите слънчеви лъчи пробягаха по върховете на елите, наблизо бе връх Българка. Полите на планината стигаха чак дотук и сякаш гората бе красива по краищата им дантела.
Наблизо се обади куче. Вратата се отвори и влезе стопанинът. Бил на сутрешната си обиколка. Поздрави ни с добре дошли и ни почерпи с топло кафе и препечен хляб. Оттегли се настрани, за да не ни безпокои и да прекараме времето си тук, както намерим за добре.
Той седна до прозореца и, унесен в мълчание, се пренесе някъде. После задържа дъха си, като че да съхрани мига, и се върна в реалността. Вдигна очи, спря погледа си на мен и попита:
– Как е пътуването? Забравиха да спират влаковете тук, правят го само като закъсат. Пътуващите влизат в гаричката, за да се стоплят. А като си тръгват толкова бързат, че забравят и вратата да затворят.
– А защо не им кажеш?
– Да кажа?! Тук чистото се вижда и топлото се усеща, нали…?
– В една книга прочетох, че хората, за да се разбират, трябва да направят крачка един към друг.
– Прочела си го, казваш… Прочете ли как се казва гаричката?
– Подвик. Почти като подвиг.
– Почти. Но не е.
– А аз си мислeх за Япония, докато пътувахме. Искал ли си да идеш в Япония? Япония беше разтърсена от земетресения. Много хора си отидоха. За нас сякаш времето в Япония е спряло, замряло е в заличените сгради, квартали, брегове, а то продължава да тече. Толкова е тревожно…
– В Япония ме питаш дали бих отишъл. Аз да те попитам нещо: в такава ситуация българите какво биха направили един за друг?
– Не знам. Но в България днес сякаш се живее между забравата и самозабравата. Чудя се дали въобще избираме как да живеем.
– И с дъщеря ми все това си говорим. Тя пише книга за свободната воля. Казах й: „Дъще, ако разумът може да отсее, ще те разберат”.
– Земята се променя. Случайно ли е това, което се случва?
– А как се променя човечеството?
– Има много трагедии, а със смъртта в България сякаш се свиква. Като че ли нищо не се е случило.
– Изглежда се приема като нещо безобидно.
– Смърт, която може да е причинена от една човешка грешка, от човешко недоглеждане и безхаберие.
– Нима човешкият живот тук не струва нищо?
– Аз си мисля и за друго: дали не свикнахме някой друг да носи отговорност вместо нас.
– Друг да избира вместо теб? Какъв ли избор ще имаш тогава?
Навън се чу свирка. Влакът всеки момент щеше да потегли.
–––––––––––––
ВИЗИТКА
Вили Димова е родена в гр. Карлово. Тя е филолог по образование. Работила е като редактор в Нова българска телевизия. В момента работи като PR на Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите в Пловдив.
