Home » Избрано

Външната политика на Обама е калкулация от разходи и ползи

2011.07.18 Няма коментари
Spread the love

Президентът на САЩ проявява стратегическа сдържаност и следва премерена линия на международната сцена

                                                                              Фарийд Закария, в. „Вашингтон пост”

Веднъж на няколко месеца коментаторите намират по някоя нова голяма стратегия на Барак Обама. В началото той бе антивоенен кандидат, доколкото победите му в първичните избори на Демократическата партия изразяваха последователната му опозиция срещу войната в Ирак. Но дори някои от десницата като Робърт Кагън отбелязваха, че той бил интервенционист по такива въпроси като Афганистан. Някои го критикуваха за многопосочността му, посочвайки предложенията му за сътрудничество с всички новоналожили се играчи – от Иран до Русия и Китай. Наблюдавайки енергичното му общуване с азиатските държави, застрашени от Китай, политологът Дениъл Дрезнер съвсем наскоро стигна до извода, че в основата на новата велика стратегия лежи идеята за “контраудара”.

И така – каква е доктрината на Обама? По същество самото търсене на доктрина е погрешно. Доктриналният подход към външната политика вече няма много смисъл. Всяка американска външнополитическа “доктрина”, с изключение на една,

бе създавана в годините на Студената война

за нуждите на един двуполюсен свят. Тогава американската политика спрямо една-единствена държава – Съветския съюз, доминираше в цялата стратегия на САЩ и бе решаващият фактор в глобалното село. Изключението тук е доктрината “Монро”*. В съвременния многополярен и многослоен свят няма централна опорна точка, която да формира цялата американска политика. Формирането на политика изглежда по-разнопосочна, колеблива и противоречива дейност, защото отделните региони изискват подходи, които не са приложими на други места.

Обама обаче има мироглед и премерен подход към международните проблеми. Неговите възгледи са открити и ясни. Още в първите дни на президентската си кампания той заявяваше, че вижда основата на американската външна политика

между идеологията и реализма

и така ясно изрази своята позиция. “Изпитвам огромна симпатия към външната политика на Джордж Буш-старши”, сподели той в интервю през май 2008 г. Същата година в интервю за Си Ен Ен той още веднъж говори с възхищение за него, а също за Хари Труман, Дийн Ачисън и Джордж Кенън – заради трезвия им интернационализъм**. През април 2010 г. ръководителят на президентската администрация Рам Еманюел изтъкна пред “Ню Йорк таймс”: “Ако трябва да бъде охарактеризиран, той е повече политик на рeализма като 41-вият президент Буш.”

Коментаторите отделиха много внимание на реакцията на Обама към Арабската пролет, особено на речта му от 19 май, в която той очерта категоричната американска подкрепа за демокрацията в региона. Всички американски президенти са подкрепяли и ще подкрепят разпространението на демокрацията. Въпросът обаче е следният: трябва ли тази подкрепа

да включва активни действия за свалянето на недемократичните режими,

включително прилагането на военна сила?

В това отношение зад риториката може отново да видите прагматизъм в действие. След като бе хваната неподготвена от събитията в Тунис и Египет – както и много други, включително ръководителите на тези страни, – администрацията на Обама видя, че протестните акции в Египет може да постигнат успех и мълчаливо прие неизбежното. На Роналд Рейгън му трябваха две години, за да се обърне срещу Фердинанд Маркос***. Докато на Обама му трябваха две седмици, за да убеди Хосни Мубарак да си подаде оставката.

Днес е модно да се критикува Обама за липсата на последователна политика спрямо Арабската пролет.

Но трябва ли той да има такава политика?

Налице са огромни различия между положението в Тунис, Египет, Либия, Сирия и Саудитска Арабия, между американските интереси в тези страни и способността ни да влияем на събитията там. Да вземем страната, с която американските интереси и ценности са в най-остро противоречие – Саудитска Арабия. Започнеше ли администрацията настойчиво да иска смяна на режима в Рияд, започнеше ли да поощрява големи протести (а значи и нестабилността) в кралството, цената на нефта щеше да литне. САЩ и по-голямата част от развития свят почти сигурно щяха да изпаднат във втора рецесия. В същото време саудитският режим, който има легитимност, власт и много налични пари, които може да харчи, вероятно би издържал. Но тогава щеше да бъде бесен на Вашингтон. Колко ли тогава ще струва “по-последователната” близкоизточна политика?

В Либия администрацията се сблъска с потенциална хуманитарна криза, заради която вътрешната опозиция, Арабската лига, ООН и ключови европейски съюзници призоваха всички към международни действия. Администрацията намери начин да участва в многостранната интервенция, но сложи лимит на това участие. Сирия е друга история, там има режим, който твърдо и брутално контролира ситуацията. И макар да ми се иска Обама да бе огласил предпочитанието си за оставка на президента Башар Асад, заслужава да се отбележи, че същите тези хора, които искат да чуят това от Обама, го критикуват, че е призовавал за свалянето на Кадафи, без да има средства да постигне това. Или може би те искат нашата военна намеса и в Сирия, която би ни донесла четвърта война?

При всички тези случаи характерното за политиката на администрацията е внимателното пресмятане на разходите и ползите. Голямата съблазън на съвременната американска външна политика от Версай до Виетнам и Ирак се изразява в това да излезеш с гръмка декларация или да формулираш доктрината, което след това води до огромни ангажименти и разходи. Ние се отърваваме от десетилетие на подобна риторика и намеса и продължаваме да плащаме цената за тях – над 2 трилиона долара, да не говорим за огромните човешки жертви. В този контекст една външна политика, която набляга на стратегическата сдържаност, е подходяща и мъдра.

—————————————

*Това е доктрината на петия американски президент Джеймс Монро, управлявал през 1817-1825 г. Тя утвърждава изолационизма на САЩ, най-вече от европейските сили, но наред с това обявява търговската експанзия на САЩ в Латинска Америка и стремеж за надмощие на целия американски континент.

** Хари Труман е президент на САЩ през 1946-1953 г., а управлението му се свързва с началото на Студената война, плана “Маршал” за следвоенното възстановяване на Европа и създаването на ООН. Дийн Ачисън (1893-1971) е бил държавен секретар на Труман. Джордж Кенън (1904-2005 г.) е виден американски дипломат и историк, посланик в СССР и бивша Югославия, считан е за една от ключовите фигури на Студената война.

*** Авторитарен президент на Филипините, управлявал страната от 1965 до 1986 г., когато е свален след народен бунт по подобие на Арабската пролет.

 

Източник:   в. „Сега”

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.