Home » Избрано

“Житни поля, кървави хълмове”, книга за Егейска Македония

2011.04.08 4 коментара
Spread the love

 

С 11 години закъснение в България излезе книгата “Житни поля, кървави хълмове”, която казва дълбоко крити истини за българите в Егейска Македония.

 

Малко известен факт е, че известни фигури от българската история като Гоце Делчев, Христо Смирненски, Александър Станишев, Димитър Благоев, Антон Югов, Лазар Киселинчев и Васил Чекаларов са родени на територията на днешна Гърция. Нещо повече, те са от чисто български села и градове, част от Егейска Македония, която в началото на 20 в. е била с преобладаващо българско население.

Днес тази териория е част от Гърция, а българи почти няма или за тях изобщо не се говори. Българските политици и историци предпочитат да мълчат, а в същото време в Егейска Македония се появяват македонистки организации, които разясняват на населението „антично македонския“ му произход. При това положение беше приятна изненада на българския пазар да се появи наскоро преведената книга „Житни поля, кървави хълмове: преходи към националното в Гръцка Македония, 1870–1970” (ИК „Сиела“). Автор е гъркинята Анастасия Каракасиду, социален антрополог и професор в американския Уелсли колидж. Книгата има смелата задача да докаже, че националното съзнание на хората в Егейска Македония не винаги е било гръцко и, че ако днес е преобладаващо такова, то това е постигнато на цената на жестока асимилация, насилие и изопачаване на историята.

„Книгата доказва, че постепенната гърцизация на населението в Егейска Македония е отчасти естествена, но и отчасти насилствена. Това е голям пробив в гръцката наука, където тези факти обикновено се премълчават“, казва историкът доц. д-р Александър Николов, преводач на книгата. „Беше засегнато табуто, че това е изконна гръцка земя и колкото българи е имало там, те са били прогонени по силата на различни спогодби. А не се оказва точно така“, обяснява Николов и допълва, че става дума за едно население с меко казано спорна идентичност, което по силата на обстоятелствата е станало гръцко.

Книгата излиза на английски през 1997 г. и веднага бива преведена на македонски, за да послужи на Скопие в постоянната идеологическа борба с Гърция, която продължава и до днес. Не такава е обаче целта на Каракасиду. „Историята не ни е оставила една Македония, няма единна история, нито пък един единствен македонски народ, чието име и идентичност днес други се опитват да узурпират за себе си“, казва авторката. Нещо повече, никъде в книгата гръцката антроположка не говори за автономен македонски народ, който да е наследник на древните македонци на Александър Велики. Вместо това, тя не се стеснява от употребата на термина “българи” и “българско”, като се опира добросъвестно на изключително разнообразен документален и етнографски материал, събиран в продължение на години.

Логично, такава книга не се приема добре в Гърция. Под натиска на гръцкото Външно министерство „Житни поля, кървави хълмове“ е спряна от печат в английското издателство Оксфорд Юнивърсити Прес. Това предизвиква бурни протести и в крайна сметка, монографията е издадена в Чикаго Юнивърсити Прес. Междувременно Анастасия Каракасиду е подложена на заплахи за живота си и системен тормоз от страна на някои крайни гръцки националисти. Водещ атински журналист обвинява авторката в канибализъм и опит за разчленяване на гръцката нация. Жителите на Асирос – селището, което е в основата на антропологичното изследване на Каракасиду, излизат с отворено писмо, в което се разграничават от книгата, заявяват, че общината им никога не е била двуезична, и че те всички са „чисти гърци, 24 карата и по език, и по национално съзнание“.

Само няколко месеца преди това, много от хората в Асирос и региона признават пред Каракасиду българските си корени. Но и това не става лесно. Особено показателен е случаят с възрастната Пасхалина от село Амбаркьой, Кукушко. Първоначално тя разказва на Каракасиду как по време на Междусъюзническата война българската армия отвлякла сестра й и брат й. Пасхалина ги видяла отново едва след десетки години, в София, където имала нужда от преводач, за да ги разбира. В същото време в Гърция тя имала големи проблеми, хората я наричали „българката“, което я накарало дори да заведе дело в съда. Впоследствие обаче, когато Пасхалина е на смъртно легло, тя има нов разговор с Каракасиду, където разказва съвсем друга история. Оказва се, че Амбаркьой е било плячкосано не от българската, а от гръцката войска, защото е било изцяло българско. Затова семейството бяга и част от него остава в България. Когато след войната тя се връща заедно с баща си в стария си дом, той е опожарен. Това ги кара да се преместят в Асирос, където бащата се крие, за да не отиде в затвора, и малко по-късно умира. Пасхалина решава да стане гъркиня и да съди всеки, който я нарича българка. И така – до смъртния одър.

„Житни поля, кървави хълмове“ изобилства от подобни болезнени истини. И все пак, от българска гледна точка, някои позиции могат да бъдат поставени под въпрос. Каракасиду обвързва конфликтите в Егейска Македония с началото на т.нар. „македонска борба“, или борбата между гръцките андарти, ВМРО и турската власт за надмощие в региона в първото десетилетие на 20 в. Според антроположката дотогава „славянското население в района е нямало нито собствено национално самосъзнание, нито достатъчно ресурси, за да се консолидира самостоятелно срещу гръцката и българската доминация“. „Новите етикети на идентичност, които националните активисти се опитват да наложат върху християнското население на региона, разрушават досегашната ритуална и икономическа общност и създават дълбок социален разкол, който постепенно преминава в насилия и кръвопролитие“, пише Каракасиду. Дали обаче можем да приемем, че славяните в региона са били аморфна маса в началото на 20 в.? По този начин се пропускат значими прояви на българското национално съзнание като Илинденското въстание от 1903 г., което бушува и в Егейска Македония. Каракасиду пропуска и историческите свидетелства на много фигури от региона, които постоянно говорят за българи и българско население.

„Има хора в този регион, които и преди т.нар. „македонска борба“ са се изявили като българи, казва доц. Николов. Но не е истина и да се каже, че абсолютно всички са се били осъзнали като българи. Имаме и славяноезично, българоезично население, което още се преживява в общия контекст на православното, на т.нар. „руммилет“. Някои добиват и гръцка идентичност, нищо че майчиният им език е българския – това са „патриаршистите“, обяснява историкът. Нещата са сложни и трябва да има индивидуален подход – към район, селище, дори индивид. Затова книгата на г-жа Каракасиду е толкова ценна – тя дава снимка на един много сложен регион, където се преплитат преднационалното и формиращото се гръцко и българско национално съзнание, които влизат в конфликт. В крайна сметка, по силата на определени исторически обстоятелства, гръцката идентичност надделява, но Каракасиду е проследила този процес без да спестява нелицеприятни неща за гръцката политика“, смята Николов.

Наистина, Каракасиду говори за жестокостите на гръцката армия по време на войните, за забраната да се говори български и за строгите наказание за провинилите се, както и за кървавите методи на гръцките „борци за свобода“ в Егейска Македония. Но има и известни премълчавания. „Житни поля, кървави хълмове“ говори доста за „македонската борба“, но пропуска да спомене основния лозунг на гръцките четници – андартите, който е „вулгарос нами мини“ – българин да не остане! Този показателен лозунг е подет от гръцкия митрополит на Костур Германос Каравангелис и от офицера Павлос Мелас. По време на „македонската борба“ Каравангелис собственоръчно изготвя списък с над 2 000 българи, в това число всички учители и свещеници в епархията, които следва да „бъдат премахнати”. Заплащал е от една до седем турски лири за отрязана глава на убит българин от списъка. Мелас е прилагал на практика тези директиви, водейки си подробен дневник. Днес и двамата са гръцки национални герои.

„От мащабно насилие като „македонската борба“ много трудно се прави наука, кино и образование. Да, Каракасиду не познава добре българската история, много от нещата и са старомодни, но тя има баланс, има фин подход и интуиция“, казва д-р Алексей Кальонски, историк от Софийски университет и научен редактор на „Житни поля, кървави хълмове“. „Сблъсъкът на национализмите маркира това, че гръцката идентичност в региона е късно наложила се, не е зададена. В този смисъл книгата е обвинение срещу решаването на подобни въпроси с насилие, не само в миналото, но и сега,“ обяснява историкът. Според него книгата търси общите неща, общия живот, онова, което е обединявало хората, а не само това, което ги е разединявало. „Ние си приличаме както в общия живот, така и в насилието, което сме употребили едни срещу други в историята“, допълва Кальонски.

Изяснявайки тези неща, „Житни поля, кървави хълмове“ дава възможност за едно ново изследване на балканската история, което е далеч от пещерния национализъм на миналото. „Това е книгата на многото истини и на диалога, казва доц. Николов. В Р Македония искат да докажат, че в Егейска Македония има македонци от три хиляди години, както гърците искат да докажат, че има от шест хиляди. Няма такова нещо. Нещата са по-сложни. В България на моменти сме индиферентни и инертни, но от друга страна у нас тази книга няма да подбуди нелепи страсти, а ще даде добър тон за диалог“, смята историкът. Според него има нужда от съвместни проекти, които да изследват сложната история на региони като Македония и Тракия, където гръцкото и българско са влезли в досег и са се смесили. „Сложно е било положението в Егейска Македония, но и в Северна Тракия, където около Пловдив е имало гръцки анклави“, обяснява Николов.

И все пак, дали не е малко парадоксално, че трябваше гръцки учен да разбие мълчанието и да напомни за българите в Егейска Македония? Българи са писали по тези проблеми, но доста отдавна – като например книгите „Зверствата на гръцките разбойнически банди над беззащитното българско население в Македония и Одринско през 1905 и 1906 г.“ на Иван Ст. Николов от 1906 г. и „Гръцките жестокости в Македония“ на проф. Любомир Милетич от 1913 г. Днес и политици и историци предпочитат да мълчат, но това може да не е изцяло отрицателна стратегия.

„Истината е, че ние през 1944 г. сме се отказали от това население, многократно сме го предавали и за това тези хора са станали гърци, казва доц. Николов. Затова ние не можем да имаме някакви претенции и можем да действаме само на полето на историята, но деликатно. Виждал съм хора „гърци“ от Егейска Македония, които идват в Рилския манастир, палят свещ на гроба на цар Борис III и си заминават за Гърция, където живеят по-добре, разказва той. Въпросът е решен, човек сам си избира, няма какво да атакуваме пропагандно. Укрепвайки връзките си с Гърция на всяко ниво ние правим добро на тези хора. Има драма с българите в Западните покрайнини, защото Сърбия не се интегрира към Европа“, обяснява историкът.

И все пак, добре е, че „Житни поля, кървави хълмове“ излезе на български, макар и с 11 години закъснение. Въпросът е доколко нейният толерантен подход ще се реализира на практика или ще остане само на хартия. За сведение – книгата все още не е преведена на гръцки.

 

Петър Добрев

Източник:  http://e-vestnik.bg/3743

4 коментара »

  • Nik said:

    Под натиска на гръцкото Външно министерство Житни поля, кървави хълмове е спряна от печат в английското издателство Оксфорд Юнивърсити Прес.Това предизвиква бурни протести и в крайна сметка, монографията е издадена в Чикаго Юнивърсити Прес.

    Докато на Запад все пак можеше да пренебрегнеш забраната на едно издателство и да публикуваш в друго, моето изследване върху правното положение на малцинствата на Балканския полуостров се оказа заключено в секретната каса на министъра на външните работи на България по нова време (1985 г.) Петър Младенов. Така и не видя бял свят до ден-днешен.

    Както и да е. Важното в случая е, че съгласно ал.1 на чл.4 от действуващата Конституция на Гърция (11 юни 1975 г.), Всички гърци са равни пред закона.

    Превеждането на този евфемизъм на нормален (невизантийски) език означава, че в Гърция няма малцинства – всички нейни (на гръцката държава) граждани са гърци. Лица с друга национална, народностна, етническа или расова принадлежност автоматично се изключват.

    Възприемането на подобна формула е показателно за намерението на гръцките власти да не се отклоняват от приетия преди век курс за пълна асимилация на чуждия етнически елемент. В тази посока е особено показателно отношението към българския малцинствен контингент.

    Според Севърския договор между Гърция и Съглашението от 10 август 1920 г. под название Договор за покровителство на негръцките народности в Гърция в чл.3 и чл.4 изрично се признава качеството Б ъ л г а р и н на значителна част от населението. Чл.4 направо говори за лица от българска народност. Съвсем малко по-късно обаче гръцката държава изобщо отрича наличието на такава народност, а противещите се преследва всячески (побои, затвор, каторга на островите, убийства, известното рициново масло върху лед за говорене на български език, масови изнасилвания). В Гръцка Македония са закрити 340 български училища, изгонени са 750 учители, 19,000 ученици прекъсват обучението си. Затворени са 378 църкви с 300 свещеници.

    Постоянното наблягане върху етническия признак грък е доста стара традиция. За античните гърци и наследилите ги ромеи всички останали са били варвари.
    Грък в теорията, законодателството и особено в държавноправната практика на нашите съседи е понятие, прекалено натоварено с етатически, вместо с етнически, смисъл. Това не оставя място за наличие – не във фактически, защото действителността не може да бъде премахната със закон – а в юридически, аспект, на други етноси, малцинства.

    Абсурдно е държави – бивши империи – да не притежават букет от етноси и малцинства като наследство от времето на имперското си величие.

    Особено когато държавната им територия се е формирала като резултат от заграбването на чужди теритоии с автохтонно население. Така, само в резултат от Балканските войни (1912-1913) Гърция увеличава територията си двойно – от 63,000 кв. км. на 120,000 кв.км. Десет години по-късно Гърция обсебва и Западна Тракия, населена преимуществено с българи.

    Тези твърде лесни териториални придобивки са наливали масло в огъня на Мегали-идеята за възстановяване на Велика Елада.

    Независимо от юридическата еквилибристика на гръцките конституционалисти, на набъбналата в резулат от присвояването на чужди земи гръцка територия са живели, живеят и ще продължават да живеят лица от други етноси – българи, турци, албанци, арменци, евреи и др.

    Не разполагаме с конкретни данни за наличното в момента население от български произход в Гърция; гръцките правителства отдавна не публикуват статистически сведения, отразяващи действителното състояние на етносите (което е в унисон с асимилаторската им политика спрямо българите, често наричани славянофонни гърци, т.е. говорещи български диалект гърци).

    Най-простата екстраполация обаче би показала, че въпреки неколкократните погроми, забраната да се говори, чете и пише на български, премахването на българските имена и пр., една значителна българска общност, превишаваща 100,000 души автохтонно население (без гастарбайтерите) , продължава да живее в Гърция.

    Населените места от сегашната българска граница до Солун, въпреки днешните им гръцки названия, се обитават примуществено от българи; в отношенията помежду си те продължават да общуват на български. Мнозина от тях имат близки родственици (братя, братовчеди) в България.

    (През 1986 г. бях командирован до Юридическия факултет на Солунския университет. По улиците, в магазините нарочно говорех на български и всички гърци ме разбираха отлично. На връщане пътувах с кола и разговарях с всеки срещнат на чист български език – от Солун до границата.)

    Участието на Гърция в НАТО и в Европейския съюз не променя с нищо гореописаната ситуация.

    Подобно, ако не и по-категорично, е положението със законодателството и политиката на новата кандидатка за присъединяване към Европа – Турция.

    Но това е тема за друг разговор.

  • Mariana said:

    “Докато на Запад все пак можеше да пренебрегнеш забраната на едно издателство и да публикуваш в друго, моето изследване върху правното положение на малцинствата на Балканския полуостров се оказа заключено в секретната каса на министъра на външните работи на България по нова време (1985 г.) Петър Младенов. Така и не видя бял свят до ден-днешен.”

    Жалко, че не е видяло бял свят. Но не опитахте ли да го издадете все пак, макар и по-късно, след 1989 г. примерно? Не знам нищо за Вас, нито даже името Ви, но от коментара, който сте написал, човек може да остане с впечатлението, че темата наистина Ви е близка, и в този смисъл това, което сте натрупал като знания и информация, едва ли трябва да остане само като някакъв личен архив примерно. (Дори само като статии по темата, които да излязат публично, едни подобни натрупвания или изследвания биха били полезни, струва ми се, в някаква степен.)

  • Nik said:

    Мариана,

    Когато платиш геноцидните сметки за ток и вода, дърва за отоплителната печка тип “циганска любов” – ползувана и за готвене – не остават пари дори за хляб (пенсионерската кофичка кисело мляко е спомен от далечното минало).

    Къде ти средства за публикуване на изследване от няколкостотин страници…

    Същата съдба има и САЩ: характерни особености на висшето образование – завършено през 1985 г. Когато попитах защо няма да го издадат, отговорът от ЦК на БКП беше: “Българският народ още не е дорасъл да чете тази книга”; все пак разрешиха да бъде ксерографирана и предоставена на 10 основни български библиотеки – НБКМ, СУ, БАН, ПУ, ТУ, МЕИ, ЦИНТИ и пр.

    Поисках да ползувам копието в СУ (Софийския университет), но се оказа, че е в секретния отдел и може да се чете само със специално писмено разрешение от директора (впрочем, подобна беше и практиката в съветските публични библиотеки, където нямаш право да четеш дори собствената си дисертация без специалната санкция на още по-специални служби…).

    Изглежда корумпираните плутократични (евфемистично величаени като “олигарси”)елити у нас и на Запад са избрали България – вероятно и с оглед клептоманските навици на част от населението – за опитен полигон по провеждане на геноцид над цял народ. Най-уязвими са децата и хората над трудоспособна възраст – и те първи падат.

    Но – макар и без хляб (за кисело мляко и дума да не става!) – със Сизифови усилия успяваме да платим сметките за тока – само и само да можем да пишем това, което е и последната ни дума:

    БОГ ЗАБАВЯ, АЛА НЕ ЗАБРАВЯ.

  • Mariana said:

    Не съм за съжаление човек, който би могъл да помогне за издаването на едно подобно изследване, но бих искала да се запознаем, ако нямате нищо против и ако може така да се каже. Пишете ако искате на създателя на този сайт П. Стаматов. Ще му пиша да Ви даде ако искате някакви мои координати.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.