ЗА ГЛУХИТЕ КАМБАНИТЕ ДВА ПЪТИ НЕ БИЯТ

Автор: Божидар Чеков

Шест години след френското си издание, на книжния пазар в България се появи българският вариант на „КГБ и Сие” на разследващата френска журналистка Румяна Угарчинска*. Авторката на „Истината за атентата срещу Йоан-Павел II-ри”, този път запознава читателя с маневрите на „тихия фронт” в навечерието и след падането на Берлинската стена. С няколко десетки конкретни примери тя разобличава двойнствеността на шпионската дейност на кагебистите и техните ученици от страните сателити на Съветска Русия. Внедрени във външнотърговски централи, разузнавачите дошли от Изток, разполагат с огромни финансови ресурси предназначени за кражба на западна технология. За целта унгарските банки се превръщат в мост към финансовите институции от другата страна на „желязната завеса”. Един от възловите играчи в отношенията със Запада е агент D-209 Петер Медгеши. Активен борец против влизането на Унгария в MBФ, веднага след промените, той е в първите редици на строителите на пазарна икономика. Политическите му амбиции се увенчават със забележителен успех през 2002 година. Медгеши е избран за министър-председател на Унгария. Въпреки осветляването на неговото агентурно досие, той остава на поста си до 2004 година. Медгеши е типичен пример за хамелеонските способности на сътрудниците на специалните служби по време на преходния период от социализъм към капитализъм.
Унгария и България са тясно свързани като подизпълнители на проекта „Нева”, създаден по заповед на съветското разузнаване през 1986 година. За реализацията му, Москва отпуска на първо време 600 милиона далара. Нашите разузнавачи са натоварени с „изсмукването” на западни технологии, необходими за производството на твърди дискове в ДЗУ Стара Загора. За да заобиколят ембаргото на КОКОМ, българите изплитат мрежа от задгранични фирми пръснати от Австрия до Англия и от Израел до САЩ. Огнян Дойнов от Виена ръководи „нашите момчета”насъбрали се в холдинга НОРДЕКС. Сътрудникът на МОСАД – Роберт Максуел дава рамо на българите. Никога няма да стане ясно дали „Големия Боб” се появява в българската политическо-разузнавателна мрежа, за да дава или за да взима. След като неговият труп е открит безжизнен близо до Канарските острови през 1991 година, всички разбират, че медийната му империя отдавна е трябвало да фалира. Българските му приятели в това време са създали банки, филиали и дъщерни фирми в многобройни офшорни зони. По улиците на Кипър, Люксембург, Лихтенщайн и швейцарския град Цуг, родната реч става често явление. Разбрали, че съветската система върви към провал, „нашите хора” бързо „приватизират” каналите създадени за събиране на техническа информация. Милиони долари изчезват безвъзвратно. Деца на една система, в която полицейската връзкарщина е по-важна от конкретното производство, българските „другари-бизнесмени” се провалят един след друг на терена на реалния капитализъм. Във Франция и САЩ след неколкократни съдебни процеси за отклоняване на парични средства в големи размери, някои от тях дори лежат в затвора. Докато българските прощъпулник-капиталисти се мъчат да пробият в Силиконовата долина, техните колеги от ЩАЗИ превземат без много шум пазарите в Гърция, Румъния, Унгария, Югославия, Полша и България. Сократис Кокалис чрез неговия холдинг Интраком закупува медии и телекомуникационни предприятия в цяла Източна Европа. През 2002 година е разкрито агентурното минало на предприемчивия бивш сътрудник на ЩАЗИ. Мартин Шлаф е друга важна фигура от кръга на източногерманското разузнаване. Кодовото му име е Ландграф. Преди падането на „стената”, Шлаф е главен партньор на „КоКО”, предприятие за финансови сделки, чиято основна задача е да осигури валута и нови технологии за ЩАЗИ. След 1989 година бившият сътрудник с мълниеносна бързина се превръща в „потенциален инвеститор”. Като такъв той има дялово участие в „Казина Австрия”. По-късно Мартин Шлаф става мажоритарен собственик на българската телефонна компания Мобилтел, чрез семейния си инвестиционен фонд Мобилтел – Виена.
Най-голямото превъплащение на разузнавачи в бизнесмени безспорно става в Русия. Тук мащабите са други. Хората от службите дори не крият миналото си. Към 1990 година 500 хиляди агенти работят в различните разузнавателни ведомства КГБ, ПГУ, ГКНТ и ГРУ. Юри Андропов дългогодишен шеф на КГБ, предвиждайки края на Съветската империя слага началото на нейното преобразуване чрез органите, които познава най-добре. Преждевременната му кончина, обаче лишава „войните от тихия фронт” от техния главен командир. Огромните природни богатства и интереса на чуждите бизнесмени към тях събуждат апетитите на желаещите за участие в подялбата на плячката агенти. През 1991 година опитът за преврат срещу Михаил Горбачов се ръководи от председателя на КГБ Владимир Крючков. По време на управлението на Борис Елцин и след него, служителите на КГБ формират охранителен пояс около президентството. КГБ е преименувано на ФСБ, но пипалата му продължават да пълзят навсякъде в преразпределението на националните богатства. Всички млади олигарси: Михаил Фридман, Владимир Евтушенко, Роман Абрамович, Олег Дерипаска, Юри Лужков, Михаил Ходорковски и Владимир Гусински се обграждат с бивши или действащи кадри от тайните служби. Някои генерали от КГБ направо отварят фирми за икономическо разузнаване. С времето обаче финансовата тежест на олигарсите надхвърля 84% от най-важните руски предприятия. Охолният живот, който водят, прекомерното им разточителство, както и размерите на организираната престъпност, разпалват недоволството на редовите руски граждани. Поради липсата на истинска опозиция, бившите служители на тайните служби се превръщат в политически противовес на олигарските. Сблъсъка Владимир Путин – Михаил Ходорковски е типичен пример за силовата победа на руския „национал-капитализъм” над пазарна икономика без правила.
В продължение на 344 страници Румяна Угърчинска разказва увлекателно как централизираните икономики на социалистическия лагер преминавт в ръцете на съмнителни инвеститори с активната помощ на тайните служби. За представянето на „КГБ & сие” в София, тя доведе господин Ив Боне – шеф на Френското контраразузнаване до 1985 година, който е автор на предговора на българското издание на книгата й. Точно в този момент, Комисията по досиетата осветли имената на 170 дипломати, бивши сътрудници на ДС. Това събитие показа неоспоримата актуалност на труда на Угърчинска. Господин Ив Боне, който е участник в аферата „Фаруел” и е ръководил на времето експулсирането от Франция на 47 руски дипломати, отговори ясно на зададените му от журналистите въпроси за така създалото се положение. „Кирливите ризи трябва да се перат бързо! Иначе се вмирисват…” – подчерта той.

Париж 30/12/2010

––––––––––––––––
Б.Р. Френската разследваща журналистка Румяна Угърчинска е родена през 1963 г. в София, но само 9 години от живота си е прекарала в България. Гимназия завършва в Париж, френска филология – в СУ “Кл. Охридски”, магистратура по информация и комуникации – в Сорбоната. Преподава в Парижкия институт по криминология, работи за различни френски вестници и списания. Освен „Истината за атентата срещу Йоан Павел II” и „КГБ&сие„, друга нейна книга преведена на български език е “Газовата война. Заплахата от Русия”. В разследванията си тя се занимава с мафиите в Източна Европа, нелегалните канали за трафик, фундаменталистките организации от Кавказ до Босна и т. н. Тази година бе удостоена с наградата „Черноризец Храбър” на Съюза на издателите в България.
Новата книга все още може да бъде намерена в онлайн книжарницата на издателство „Милениум“ (линк)