Home » Избрано

Светослав Овчаров: НЯКОИ ОЩЕ СЕ ОГЛЕЖДАТ В ОГЛЕДАЛОТО НА ТАТО

2010.08.27 Няма коментари
Spread the love

Oт Мариана Първанова (www.monitor.bg)

– Г-н Овчаров, подготвяте документален филм за Тодор Живков, който сте озаглавили „Човека и народа”. Какво типично българско има у Живков?

 – По време на социализма имаше виц: „Влиза учителката в час и казва: „Деца, новият лозунг е: ”Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!” А Иванчо вдигнал ръка и казал: ”Аз, другарко, знам и кой е човекът!” Всички знаеха „кой е човекът”. Той самият често се определяше като „първия човек в държавата”.  Ако за една част от интелигенцията поведението на Живков бе повод за подигравка и срам, то за повечето хора от народа той си остана „бай Тошо”. Един човек от нас, който се запъва на сложно-съставните думи, когото можеш да срещнеш на улицата, да го видиш да бере трънки в планината или сред публиката на събор надпяване. Подсъзнателно в негово лице народът усещаше един успял свой представител, който от прост селянин бе станал пръв държавен ръководител. Истински „селф мейд мен” по български.  На каква цена той е постигнал своето „първенство” – за това хората предпочитаха да мълчат. Убийствата през 1944 г., измамите и насилието през 1946 г., участието в съдебното убийство на Трайчо Костов, предателствата и подмолните действия на довчерашни другари, всичко това се приемаше „по подразбиране”. Ето, това е устойчив национален модел на поведение. Спомнете си, че Захарий Стоянов разказва в „Записките…” за един калфа, който обрал майстора си, докато оня бил на смъртно легло. След това се ползвал с огромно уважение сред абаджийския еснаф. Давали го за пример как се „става човек”. Та, такива ми ти работи за човека и народа…

 

– Какви качества го изстрелват на върха на държавната и партийната пирамида? И какво го задържа толкова дълго начело на властта? 

– Докато четях протоколи, спомени и речи от времето на комунизма, се опитвах да сравнявам личните качества на авторите им. Това не е лесно най-малко по две причини. Първата е, че истинските мисли на хората от комунистическата върхушка са скрити зад планини идеологически клишета. Работата с официозни текстове от това време е като в открит рудник: изкарваш камион руда, но добиваш шепа метал. Втората  е, че това говорене е метатекстуално, иначе казано: четенето между редовете е доста по-важно от онова, което е в самия текст.  Сещам се за разказаното на моя колега Киран Коларов, който в края на 80-те засне игрален филм за Живков. Първият гледал филма и казал: „Мене малко трябва да ме съкратиш!” Инструкциите, които получил на другия ден Киран от отговорните лица за културата, които присъствали на прожекцията, били че… „трябва да съкрати образа на Добри Джуров!” Иди проумей този свят…

 

Сравнявайки качествата на хората, ръководили държавата в продължение на десетилетия, установявам, че Живков с нищо не е бил по-различен от тях. Самият той казва по време на перестройката: „Нас Сталин ни е учил на комунизъм!” Уви, всички са ходили на това училище, при този учител.  Цялата социалистическа история на България е историята на битката за лична власт. Безскрупулна, безпощадна, задкулисна, ежедневна борба. Участниците в този „политически кеч” са еднакво жестоки, еднакво необразовани, лишени от друга вяра освен от вярата си в СССР. Живков притежава в най-чист вид онова, което Алеко Константинов нарича животна енергия – природна интелигентност, работохолизъм, великолепна памет, но и приспособимост, способност за оцеляване, душа, лишена от съмнения и съвест. Затова побеждава в тази битка. Той мимикрира заедно със съветските ръководители. Погледнете снимките и ще видите, че дрехите му са точно копие на костюмите на съветските вождове. На мястото на полувоенната шапка идва каскетът, след това панамена шапка, после бомбе… (между другото има снимки на Тодор Живков и във фрак!) , но нравът му си остава същият.

 

– С кои легенди се сблъскахте, когато събирахте материали за филма?

 

– На един от първите митинги след 10 ноември 1989 г. се появи човек, който на върлина бе закачил портрета на Тодор Живков, обърнат с главата надолу. В този ритуален жест на поругаване могат да се открият белези на прастарото желание за отмъщение на роба над падналия господар, което се събужда при всеки обществен катаклизъм. (Спомнете си, че италианските партизани обесиха Мусолини с главата надолу).   

 

Отиваше си една епоха, която някои изследователи наричат ерата Живков.

 

Някои набързо побързаха да я зачеркнат. Като представители на незряло гражданско общество ние се опитахме да обвиним за изкривения си образ от времето на социализма огледалото, в което се оглеждаме. Това огледало е Тодор Живков. Ама не си признаваме. Сещам се, че след 10 ноември под трофеите на Живков в Ловно-рибарския съюз махнаха името му и написаха: „Неизвестен стрелец”. Бре, той бил много добър, този стрелец! Някакъв Робин Худ, видите ли, гърмял из Воден и Мазалат, отстрелял няколко световни рекорда и ги подарил на държавата….

 

Не Живков създава легендите за себе си, а хората край него.

 

– Промени ли се вашето отношение към Живков  от времето на социализма, в бурните следдесетоноемврийски години и сега, когато подготвяте филм за него? 

– По времето на социализма съществуваше „кухненска демокрация”. Седяхме в нечия кухня, слушахме новините по Би Би Си и псувахме комунизма. Но той (комунизмът) ни се струваше вечен. Също като Живков, който го олицетворяваше. Спомням си много добре вечерта на 10 ноември 1989 г., когато разбрахме, че Живков е паднал. Карах към къщи и като се разминавахме с останалите автомобили, си присветвахме, все едно сме видели катаджия. Имаше общо приповдигнато настроение. Един приятел се женеше няколко дни след 10 ноември. Ние призовавахме в семейството им да има: „Де-мо-кра-ци-я!” (скандирайки). Тъстът му обаче пребледня и каза: „Отиде ми пенсийката!” Социални и психологически мотиви разменяха местата си.

 

Това няма скоро да се промени. Поне още едно поколение.

 

– Защо казвате, че с този филм комунистите ще ви обявят за фашага, а антикомунистите – за  сталинист? 

– Защото нашето общество е свикнало да разсъждава с прости категории.  Защото:  “Ако не мислиш като мен, значи не си прав!” Всеки опит да се предложи по-сложно обяснение се игнорира.  Съмнението, което трябва да бъде основен инструмент на изследването, се приема за слабост.

 

– Много българи с умиление си спомнят за Татово време. На какво се дължи това – на игра с паметта, която ни кара да си спомняме само най-доброто? Или носталгията по евтиния ток, ниските цени и сигурността? 

– Работата е малко като с казармата. Всички си спомнят майтапите на ротния старшина, а не неговата простотия. А всъщност простотията е била основното му качество. И майтапите му са били просташки. Мнозина си спомнят казармата основно поради това, че там не е било необходимо да мислят. Времето на социализма ни лишаваше от необходимостта да вземаме собствени решения. Не можеш да живееш, където искаш, не можеш да караш колата, която искаш, да ядеш, каквото искаш… Както имаше един лаф: „Всичко е забранено, а което не е забранено, е задължително!” Всички живеехме в това полусоциалистическо, полуфеодално общество, в което някой друг вземаше решенията. Изведнъж прескочихме в друг обществен строй и в различна система на мислене. Едно време все даваха за пример Монголия, дето прескочила от феодализма в социализма. Все ги жалех монголците за този скок. Днес българинът, подобно на монголеца, стои насред индивидуалистичната пустиня и не знае по кой път да поеме.

 

– Вие сте автор и на документален филм за Стефан Стамболов, цар Фердинанд, Константин Стоилов. По какво си прилича и се различава българският държавник от края на ХIХ в. и втората половина на ХХ в.? 

– Няма общи качества.  Всеки човек във властта трябва да бъде съден отделно. Стамболов и Стоилов са антиподи. Единият е недоучил семинарист, другият е доктор по право. Единият е хъш, другият – чорбаджийска издънка. Обединява ги желанието за служене на България. Съдбата изтласква на политическия връх в средата на ХХ в. хора, готови да служат на първо място не на България, а на СССР. Както самият Живков е казвал:  “Дори аз да обявя, че ще водим самостоятелна политика, ще ме изслушат и ще кажат: „Бре, този човек не е с всичкия си!” И ще ме пенсионират по болест и старческа непригодност!” Един вид – който го е назначил, той ще го пенсионира! Поне си го е казал искрено.

 

– А началото на ХХI в.?

 

– За съжаление тези в началото на ХХI в. са наследници на онези от втората половина  на ХХ в. Не на онези от края на ХIХ в. Основната им черта е цинизмът. Не че някога политиката е била територия на морала. А, сещам се нещо, по което си прилича политическият живот в България от края на ХIХ в. и началото на ХХI в. – присъствието на Кобурга на политическата сцена. Също както при идването на Фердинанд политическият живот се изкриви. Все едно някой постави магнит под компаса на страната.

 

– Как се е променил народът ни?

 

– Съществува „Оптимистична теория за българския народ” на Иван Хаджийски. Всеки, който я прочете, може да стане песимист. Ще повярвам в бъдещето на нашия народ, когато го видя да се смее на себе си. На себе си, а не на другите. Самоиронията е единственото, което може да спаси народ, склонен към хленчене, какъвто сме ние.

 

– Какво могат да заемат днешните държавници от Тодор Живков?

 

– Дълголетието. Но не в политиката.

.
Визитка
Роден е през 1957 г. в Провадия 

Завършва филмова и телевизионна режисура във ВИТИЗ през 1982 г. 

Сценарист и режисьор на повече от 25 филма, сред които документалните “Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят”, „Коста Паница – черти из живота и времето му“ и “Фердинанд Български” 

Игралните му филми са “Юдино желязо”, “Лист отбрулен”,  “Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” и „Зад кадър” 

Преподавател в НАТФИЗ

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.