Home » Избрано

Будител на годината ‘2018

2018.09.04 2 коментара

Те палят свещ, вместо да проклинат тъмнината.
Те са промяната, която искат да видят в света.

Те създават добро за много хора
.
Те са Будителите на България днес.

„Будител на годината“ – 2018 пита Вас, слушателите, кои са хората, които бихте нарекли днес свои будители.

Номинирайте ги с кратък текст за тяхната мисия и дейност през изминалата година. Важно е да посочите имената на личността или организацията, която номинирате, както и информация за контакт с Вас.

Очакваме Вашите номинации до 15 септември 2018 г. на адрес: [email protected]

До края на месеца жури в състав: проф. Огнян Герджиков, д-р Милен Врабевски, проф. Пламен Павлов, Добрина Чешмеджиева, Кирил Калев, Елеонора Гаджева, Снежана Йовева-Димитрова и Ива Дойчинова ще определят 10-те имена в кампанията „Будител на годината“ за 2018-та година на програма „Христо Ботев“ на БНР.

През месец октомври очаквайте представяне на 10-те будители на годината в ефира на БНР и БНТ. На специално създадена платформа в сайта bnr.bg ще можете да гласувате за тези, чиято дейност искате да подкрепите лично. Церемонията „Будител на годината“ – 2018 ще се състои на 1 ноември 2018 г. и ще се излъчи по БНТ 1.

Информация за хода и етапите на кампанията ще намирате своевременно в сайта на програма „Христо Ботев“ на БНР.

 

Легенда за Данко (Художник И. М. Тоидзе)

2 коментара »

  • A.Bantchev said:

    Неиздадената “Книга за българските будители”

    Народе? Народе???? Буден ли си или още спиш многовековния си сън? Не мога да разбера! Гледам те и се чудя. Чудя се дали си още жив. Отдавна се опитвам да напипам твоя пулс. Много е слаб, но като че ли все още го има. Като че ли все още има надежда!
    Кажи ми, народе – кой те приспа така? Кой иска да потънеш в дълбок сън като Спящата красавица и никога да не се събудиш от него? Или ти самият си решил така – трудният живот те е уморил и е изчерпил и последните ти живителни сили? Може би нелеката ти съдба през всичките тези столетия те е изтощила и копнееш за дълга почивка, за забрава? Искаш да заспиш, за да забравиш своето минало, да забравиш своето настояще. Да избягаш от непосилната действителност. Може би вече нямаш сили да стоиш изправен срещу ветровете, да се бориш с бурите и предпочиташ да легнеш тихо в тревата и да се отдадеш на сладка дрямка? Може би ти е по-приятно и удобно да живееш лежейки?
    А може би просто няма кой да те събуди? Дали всички в царството също спят дълбоко и непробудно? Няма кой да ми каже! Тишина… Тежка тишина е обгърнала всичко… Тишина, в която мълчанието отеква като силен и отчаян вик, като предсмъртен вопъл…
    Но аз знам. Някога, преди много време, е имало други, различни и странни хора. Хора – будители. Хора, които не са осъзнавали какво вършат и защо го вършат. Както човек не знае какво точно е любовта и защо обича. Чувал съм, че те ходели в мрака, който обгръщал земите на нашата родина и както и всички останали хора, също изпитвали болка. Но вместо да стоят в тъмнината и да проклинат Слънцето, което не иска да се появи, те правели точно обратното – без страх ходели навред и търсели някой останал лъч, с който да запалят отдавна загасналите свещи. А когато не успявали да прогонят гъстия мрак по друг начин, те палели себе си. Палели собствените си сърца и се опитвали да предадат искра и в сърцата на околните. И явно са успявали. Щом нас ни има…
    Знам, че имената на някои от тези хора са останали записани в камъка, имената на други са записани на пергамент и хартия. Но може би повечето имена са изчезнали завинаги, а с тях и живота и съдбите на толкова много достойни синове на България. Сега ние благодарим на известните, но как да благодарим на тези, които са изгорели като падащи звезди в нощта? Не можем да съберем имената на всички. А дали нашата признателност е достатъчна? Дали вече Времето и Забравата не са ни превзели и покварили завинаги? Събрахме ли тези, които знаем в „Книга за българските будители“? Народе? Чуваш ли ме? Спиш ли? Днес като че ли спиш по-дълбоко от всеки друг път. Но няма кой да те събуди. Няма ги твоите будители, които да те разтръскат силно и да те принудят дори и насила да станеш от мекото и удобно легло и да напръскаш лицето си със студена и свежа вода. Да се огледаш в огледалото, което винаги стои непокътнато и да си кажеш – „Та аз съм хубав!“ Може би не по-хубав от другите народи, но със сигурност не и по-грозен. Няма ги Новите будители, които да напишат книга за Старите будители. Да я напишат независимо дали с думи или без. И тя така си и остава ненаписана вече толкова години. А годините раждат векове. Вековете са родители на хилядолетия…
    Народе, кого чакаш да напише тази ненаписана книга? Аз ли трябва да я напиша? Но нали Аз съм Ти и Ти си Аз?! И не знам дали имам достатъчно сили за това. Дали ще мога да се справя? Та аз не знам дори кой съм! Не знам и какво трябва да пише в такава книга. Как да я започна? Как да я завърша?
    Началото като че ли е по-лесно. В първата част ще напиша всичко за Старите будители. Тези, които са живели много преди нас и са изгорели, за да осветят нашето настояще. Ще опиша как са живели, всяка тяхна дума, ще се опитам да се върна назад във времето, за да отгатна всяка тяхна мисъл. Ще се опитам да им благодаря, ако е възможно, за това, че съществувам.
    Но как да продължа след това? Какво трябва да сложа във втората част? За какво очаквате да пиша?
    Може би за Новите будители, които не съществуват. И които никога няма да се появят. И за тъмнината, която ни обгръща и ни задушава. За бледите сенки на наши сънародници, които преминават границите и поемат незнайно накъде. За мрачните и мръсни улици, от които тези сенки се опитват да избягат. С мрачните и мръсни сиви къщи, в които властват Бедност, Глад, Нищета, Студ, Омраза, Смърт… За загасналите отдавна и разхвърляни по земята свещи с изтръгнати фитили. За купът изтръгнати и захвърлени сърца…
    Това ли очаквате да пиша?
    Не – не е това.
    Ще пиша за Новите будители, които съществуват и винаги ще съществуват! Които ще изгорят, за да осветят нашето бъдеще! Има ги! Народе, отвори очи и ги виж! Виждаш ли ги? Кои са те? Приличат ли на старите? Харесват ли ти? Може би някои от тях приличат на Старите будители. А някои може би не. Но нима е нужно всички да си приличат? Трябва да има думи, но трябва да има и мисли, чувства. Трябва да има хора, които да оставят слова на камък, дърво или хартия, но трябва да има и други, които да палят искри и да ги поддържат без те самите да знаят това. А ти, народе, знаеш ли колко лесно и на какви неочаквани места може да се появи пламък? Когато непознат се усмихне на непознат. Когато ръка, вместо да запрати камък по бездомна котка, и подари парче хляб. Когато друга ръка остави монета в шапка или стара кутия от цигулка на улицата. Когато ръка, получила удар, не се свие в отмъстителен юмрук, а се протегне с открита приятелска длан. Когато ръка хвърли непотребното билетче от автобуса не на земята, а в далечното кошче за боклук. Когато утринните слънчеви лъчи огреят малката чаша и тя от наполовина празна се превърне в наполовина пълна. Когато… Нужно ли е да продължавам да пиша?!
    Въобще – нужно ли е да има думи изписани на хартия? Не е ли достатъчно думите на тази книга да се появяват в сърцата на хората? Рано или късно те ще станат достатъчно, за да може всеки да ги забележи и да се спре, за да ги прочете. А дотогава?!
    Виждам, че не спиш, народе. Просто не желаеш да си отвориш очите. А Слънцето отдавна е изгряло. Не се бой! Смело го погледни! Няма да опари очите ти. Просто го погледни и ще видиш, че тъмнината отдавна я няма. Това просто е било сянката на твоите мисли…

    Почакай, искам да ти кажа и още нещо. Само още едно малко нещо.
    Народе, обичам те!

    © Адриан Банчев

  • Забравен said:

    Сърцето на Данко

    от Максим Горки

    Имаше в старо време на земята едно племе, чиито табори бяха обкръжени от три страни с непроходими гори, а от четвътрата – със степ. Весели, силни и смели хора бяха те. И настъпи веднъж тежко време: дойдоха отнякъде други племена и изгониха първите вдън-горите. Там имаше блата и мрак, защото гората беше стара и клоните и тъй гъсто се бяха преплели, че през тях не се виждаше небето и лъчите на слънцето едва можеха да си пробият път до блатата през гъстите листа. Но когато слънчевите лъчи падаха върху водата на блатата, оттам се издигаше смрад и от тая смрад хората гинеха един след друг.
    Тогава жените и децата на това племе почнаха да плачат, а бащите се замислиха и потънаха в скръб. Трябваше да излязът от тая гора и затова имаше два пътя: – единият – назад, там бяха силните и зли врагове, другият – напред, там се възпряваха великаните-дървеса, прегърнали се плътно един друг със своите могъщи клони и забили възлести корени дълбoко в лепкавата тиня на блатата.
    Тия каменни дървеса се възправяха денем мълчаливо и неподвижно в сивата дрезгавина, а вечер, когато пламваха огньовете, още по-плътно се приближаваха около хората. И винаги, денем и нощем, около тия хора имаше пръстен от дълбока тъмнина, който сякъш се готвеше да ги премаже, а пък те бяха свикнали със степния простор. А още по-странно биваше, когато вятърът шибаше върховете на дърветата и цялата гора бучеше глухо, сякаш се заканваше и пееше погребална песен над тия хора.
    Ала те бяха силни хора и биха могли да тръгнат на смъртен бой с ония, които веднъж ги бяха победили, но не можеха да умрат в боевете, защото имаха да оставят завети на поколенията и ако биха умрели, от живота биха изчезнали с тях и тия завети. И затова през дългите нощи под глухия шум на гората, в отровния смрад на блатата те седяха и мислеха.
    Ала нищо не изтощава телата и душите на хората така, както ги изтощават мъчителните мисли. И хората изнемощяха от мисли. . . Между тях се роди страх, който скова яките им ръце, от плача на жените над труповете на умрелите от отровния смрад и над съдбата на скованите от страх живи хора се роди ужас и страхливи думи почнаха да се чуват в гората, отначало несмели и тихи, а след това все по-високо и по-високо. . . Искаха вече да отидат при врага и да му дадат в дар своята свобода и вече уплашени от смъртта, не се страхуваха от робския живот. . .

    Ала в това време се яви Данко и сам спаси всички.
    Данко беше един от ония хора, млад красавец. Красивите хора са винаги смели. И той каза на другарите си:
    – Камък насред пътя не се маха с мислене. Който не върши нищо, от него нищо не става. Защо губим сили за мисли и скръб? Ставайте да тръгнем из гората, да минем през нея, защото тя ще има край – всичко в тоя свят има край! Да вървим! Хайде! Хайде! . . .
    Вгледаха се в него и видяха, че той е най-добър от всички, защото в очите му светеше много сила и жив огън.
    – Води ни! – казаха те.
    Тогава той ги поведе . . .
    Поведе ги Данко. Всички тръгнаха дружно след него – вярвяха в него. Труден беше пътят! Тъмно беше и на всяка крачка блатото разтваряше своята жадна плесенясала уста и гълташе хората, а дървесата препречваха пътя като мощно стена. Клоните им се бяха преплели; корените се бяха изпънали като змии навсякъде и всяка стъпка струваше на ония хора много пот и кръв. Дълго вървяха те . . . Все по-гъста ставаше гората и все повече намаляваха силите им!
    И те почнаха да роптаят срещу Данко, като казваха, че той, млад и неопитен, напразно ги е повел нанякъде си. А той вървеше пред тях и беше бодър и светъл.
    Ала веднъж буря завилня над гората и дървесата зашепнаха глухо и страховито. И стана в гората тъй тъмно, сякъш там се бяха събрали наведнъж всичките нощи, които са минали, откак гората е била родена. Вървяха мъничките хора между големите дървеса сред страшния шум на мълниите, вървяха, а разлюлените великани-дървета скърцаха и гневни песни бучаха, а мълниите, летящи над върховете на гората, я осветяваха за миг със син, студен блясък и изчезваха тъй бързо, както се появяваха като плашеха хората. И дърветата, осветени от студения блясък на мълниите, изглеждаха живи, прострели своите корави дълги ръце, сплетени в гъста мрежа, сякъш се опитваха да спрат хората, които бягаха от плена на мрака. А из мрака на клоните нещо страшно, тъмно и студено, гледаше вървящите хора.
    Това беше труден път и уморени от него, хората паднаха духом. Но те се срамуваха да признаят безсилието си и озлобени и гневни, се нахвърляха срещу Данко, срещу човека, който вървеше начело. И почнаха да го укоряват, че не знае как да ги води – да, точно тъй!
    Те се спряха и под победния шум на гората, сред разтреперания мрак, почнаха уморени и зли да съдят Данко.
    – Ти – казаха те – си нищожен и вреден за нас човек! Ти ни поведе и измори и заради това ти ще загинеш!
    – Вие казахте: „Води ни!“ и аз ви поведох! – извика Данко, като изпъна срещу тях гърдите си. – Аз имам мъжество да водя и затова ви поведох. А вие? Какво сторихте вие, за да си помогнете? Вие само вървяхте и не можехте да запазите силите си за по-дълъг път! Вие само вървяхте и вървяхте – като стадо овце!
    Ала тия думи ги разяриха още повече.
    – Ти ще умреш! Ти ще умреш! – ревяха те.
    А гората все така бучеше и бучеше, като пригласяше на техните викове, и мълниите разкъваха мрака на парцали. Данко гледаше ония, за които бе поел тоя труден път, и видя, че те са като зверове. Много хора се бяха изправили около него, но по лицата им нямаше благородство и той не можеше да чака милост от тях. Тогава и в неговото сърце кипна негодувание, но от жалост към хората то угасна. Той обичаше хората и мислеше, че може би без него те ще загинат. И сърцето му пламна от огъня на желанието да ги спаси, да ги изведе на открит път и тогава в oчите му блеснаха лъчите на оня могъщ пламък . . . А когато те видяха това, помислиха, че той е освирепял и затова очите му така ярко блестят, задебнаха като вълци, очаквайки, че той ще се бори с тях, и почнаха по-плътно да го обграждат за да могат по-лесно да го хванат и убият. А Данко вече разбра какво мислят и от това сърцето му още по-ярко пламна, защото тая тяхна мисъл роди у него скръб.
    А гората все така пееше своята мрачна песен и гърмът трещеше, и дъждът се изливаше…
    – Какво да направя за хората ? ! – извика по-силно от гръмотевицата Данко.
    И изведнъж той разкъса с ръце гръдта си и изтръгна от нея своето сърце и го издигна високо над главата си.
    То блестеше ярко като слънцето и по-силно от слънцето. И цялата гора млъкна, осветена от тоя факел на велика обич към хората, а тъмнината се пръсна от светлината му и там, вдън-гората, разтреперана падна плесенясалата паст на блатото.
    – Да вървим! – извика Данко и се втурна към своето място, вдигна високо горящото си сърце и осветяваше с него пътя на хората.

    Очаровани, те се втурнаха подире му. Тогава гората отново зашумя, като разлюля учудено върховете си, но тоя шум бе заглушен от тропота на тичащите хора. Всички тичаха бързо и смело, увличани от чудесната гледка на горящото сърце. Загиваха и сега, но загиваха без оплаквания и сълзи. А Данко непрестанно вървеше напред и сърцето му непрестанно блестеше, блестеше !
    И ето че изведнъж гората отстъпи пред него, отстъпи и остана назад, гъста и мълчалива, а Данко и всички ония хора изведнъж потънаха в море от слънчев блясък и чист въздух, измит от дъжда. Бурята остана там, зад тях, над гората, а тук блестеше слънцето, въздишаше степта, искреше в брилянти от дъжд тревата и реката лъщеше като злато . . . Беше вечер и от лъчите на залеза реката изглеждаше червена като кръвта, която бликаше на горяща струя от разкъсаната гръд на Данко.
    Хвърли поглед пред себе се към степната шир гордият и смел момък Данко, хвърли радостен поглед към свободната земя и се засмя гордо. А след това падна и умря.

    А хората, радостни и изпълнени с надежди, не забелязаха смъртта му и не видяха, че редом с трупа на Данко неговото смело сърце още гори. Само един предпазлив човек забеляза това и страхувайки се от нещо, стъпи с крак върху гордото сърце . . . И разсипано в искри, то угасна.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.