Home » Авторски страници, българи зад граница

За едно италианско семейство и неговите български деца

2015.12.04 Няма коментари

България ги изоставя, Италия ги осиновява и ги кара да учат български

Снимка: scuolabulgara.jimdo.com

Снимка: scuolabulgara.jimdo.com

Исках да разкажа тази история още преди месец, когато в нашето училище дойде онова италианско семейство. Дни наред нямах покой, исках да намеря правилните думи, които бушуваха в мен, но не можех да ги подредя в един разказ. Искам да ви разкажа урока, на който ме научиха те – двама италианци. Пред тях свалям шапка и им се покланям.

На прага на училището застана едно усмихнато семейство: майка, баща и две момиченца на около десет години. Всички те говореха италиански, нищо, че двете деца допреди 10 месеца са били в приемно семейство в един малък български град. 10 месеца са били достатъчни тези две деца да научат фантастично италиански, преживявайки невероятния стрес на голямата промяна не само на семейството, държавата, културата, но и на езика.

Личеше по всичко, че италианските родители бяха доволни, защото най-после бяха открили българско училище. Те са търсили българи в старата църква на фонтана ди Треви, сред емигрантите и неделните автобусчета, които всяка седмица пътуват до България. Най-накрая една жена ги упътила към училището до Ватикана. Децата бяха видимо притеснени, не знаеха какво ги очаква. Заведох ги в нашата църква, защото беше единственото спокойно място в цялото училище.

Седнахме на една пейка петимата, а пред нас само разпънатия на кръст Исус… Мислих, че може би това е правилното място за един особен разговор, но те веднага отсякоха, че не са вярващи. Родителите ме заливаха с въпроси, искаха да знаят всеки детайл, те самите искаха да учат нашия език… Тогава изведнъж попитах децата на български дали ме разбират.

Може би това беше най-тежкият въпрос, който някой им беше задавал през последните 10 месеца. Изведнъж се сепнаха, сякаш се чуваше само туптенето на сърцата им. По-малкото момиченце, което седеше в скута на майка си, ме загледа втренчено и сякаш искаше да потъне в нея. По-голямото беше седнало на моите колене и чувствах как искаше да избяга, но беше като сковано.

Бедните малки душици, какво ли не минаваше през крехките им главички. Двете думички, които произнесох бяха като ками, които се забиха дълбоко в изстрадалите им сърчица…

В тези няколко секунди тишина видях в техните очи цялата им история и страха да не изгубят толкова търсеното щастие – мама и татко, които да ги обичат. Бяха объркани, разбираха ме, но не искаха да говорят, не знаеха какво би последвало след това…

Днес те са още с нас, чувстват се у дома и нямат търпение да ходят на българското училище.

Мисля си за многото български майки, на които се обадихме, за да водят децата на българско училище, и които измислиха хиляди причини, за да не го направят. Мисля си и за онази българска майка, изоставила своите деца, и за другите български майки в Италия и по света, които режат коренчетата на децата си, срамувайки се от родния език и култура. Няма да забравя и за едни български баба и дядо, които бяха на ваканция в Рим със своите „английски” внучета, с които не можеха да комуникират, защото малките знаеха куп други езици, но не и майчиния си… Мисля си за теб, българска майко, която, замаяна от своето егоистично благополучие, изграждаш един живот без ценности и без история…

А на теб, италианска майко, благодаря за това, че прие нашите деца и стопли замръзналите им сърца! Благодаря ти, че не им отряза корените! Благодаря ти за този невероятен жест на хуманност! Благодаря ти за обичта, която даваш на тези деца, когато ние, българските майки, сме заети с други дела…

 

Венета Ненкова,

Българско училище „Асен и Илия Пейкови“ – Рим

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.