Home » Авторски страници, литература

Змийско мляко

2013.03.15 Няма коментари

Разказ от Здравка Ефтимова

 .

здравкаКаквото и да кажеш, ще ти простя, това не е правилно, защото прошката отдалечава най-много хората от сърцето ти. Залъгваш се – този ще изтърпи всичко, което направя, но не  е така, мила, не е така. Аз помня, когато хората мислеха, че ще умра, когато докторът беше казал на баща ми – не мога да ви обещая нищо, а човекът от съседното легло в болничната стая се обадил „Купете му ковчег“ – баща ми, който е корав мъж, който е направен едновременно от камък и слънце, рекъл „Добре“. Но ти не каза „Добре“, ти дойде  – аз съм бил без свяст, аз съм си тръгнал и още малко оставало съвсем да затворя пръстта  след себе си. Ти си ми давала тая отвара от змийско мляко – аз го зная, това е едно жълто цвете, горчив плевел. Като млад баща ми, който беше повече камък и съвсем малко слънце, ме караше да копая и да очиствам градината от змийското мляко.

Ти си мазала устните ми със змийско мляко,  а аз те виждах – аз те виждах през смъртта, как седиш в съседския двор, едно малко момиче с черна коса и черни очи, едно дребно хлапе, което беше толкова глупаво, че не помръдваше от мястото си, подреждаше ли, подреждаше камъчета, и никак не приказваше, та трябваше да питам баща си:

– Това дете да не е нямо?

За тебе той приказваше само като за слънцето, в себе си. За тебе той рече веднъж:  „Не закачай това дете, майка му го остави, майка му заминала някъде с някакъв шофьор“ – но аз чух от другите момчета в махалата, майка ти казала: – „Отивам да купя хляб…“, взела всичките пари от къщата, взела халката си, взела златния пръстен на баща ти – така разправяха после съседките, а баща ти, като се напиваше с моя баща, възрази:

– Че аз нямам златен пръстен.

Беше грабнала телевизорчето и с него отишла да купи хляб. Не се върнала и не избягала с един шофьор, а заминала в Рим, или може би в Бон, където мъжете са много по-добри от нас и имат много пари.

Баща ти от толкова пиене с моя баща не можеше да ти разказва приказки, пък и не знаеше нито една свястна история. По тоя край няма място за приказки, защото в приказката всички заживяват щастливо, а ние не заживяваме щастливо, при нас има ракия и приказката се удавя в нея. Затова ти не си проговорила дълго време и мислели, че си няма, и когато един ден баща ти… и той отишъл да купи хляб като моята майка, заминал за Рим – за мен Рим е място, откъдето няма връщане. В Рим ракията е по-тежка и мъжете плащат добре, а тия, които не могат да плащат, отиват за хляб и прескачат направо на небето. Небето е краят. Небето е ковчег, който ни чака днеска или утре. И като докторът казал за мене – „Тоя не го чакайте“, само ти си дошла с оная малка паничка змийско мляко – в тая паничка ядеше твоето куче Гашо. То заедно с майка ти отиде в Рим – а оттам, знаеш, няма връщане, защото ракията е гъста, в Рим мъжете обичат по-добре от нас. Когато баща ти замина за Рим – ковчегът му беше от картон, защото баща ми, мъж от камък, загуби най-добрия си приятел и му скова ковчег от картон – само аз, ти, баща ми и слънцето го изпратихме за Рим.

Тогава ние с баща ми разбрахме, че ти не си няма. Погали кучето и му каза:

– Утре ще има хляб.

Беше на пет години, а може би на седем, а аз бях на осем години – баща ми беше съвсем сигурен, защото, когато съм се родил, излязла някаква нова компютърна игра. Този ден баща ми ме научи, че ако нещо те боли, отиваш и го казваш на змийското мляко – аз не знаех какво е змия,  но знаех змийското мляко. Отведох те при него и казах на млякото – ето на това момиче баща му е в Рим и майка му е в Рим, научи го да приказва това момиче, защото няма с кого да си говоря, докато  татко е на работа. Баща ми беше все на работа – копаеше канали, а когато не копаеше канали, заравяше канали, затова се молехме да има канали. Аз даже си мислех по едно време, че каналите се ядат. Змийското мляко и каналите бяха най-важното нещо на света. Каналите увеличаваха камъка в татко и изяждаха слънцето, но се оказа, че съм се лъгал. Слънцето нищо не може да го изяде. „Кажи ми нещо важно, татко“ – помолих го, а той рече: – „Не мога, защото най-важното нещо е смъртта.“

После аз също започнах да копая канали, а тебе те държахме в къщи да готвиш и ти не приказваше. Змийското мляко не те научи да говориш по-добре, ти ме слушаше – разказвах ти как пердашех момчетата за шепа стотинки, как се страхувах, че полека и аз ставам на камък, защото ако не си камък, момчето ми, ще те изядат – както големите кучета изпохапаха твоя Гашо. Аз ставах камък, но ти беше слънцето в мене, мълчанието ти беше слънце, ти беше смъртта също, защото баща ми казваше, че няма нищо по-важно от смъртта, а от тебе за мене нямаше нищо по-важно. Аз копаех канали и закарвах вода в села. После заравях канали, работех къщи и под ръцете ми излизаха покриви и комини, и пак под ръцете ми се разрушаваха покриви и комини. Правех това, за което ми плащаха, но не намирах никъде змийско мляко – а то лекува всичко.

И приятелка си намерих, доведох я при татко и при тебе, и като видях очите ти… Ти нищо не каза, не защото не можеше да говориш, ами защото тоя ден  не беше набрала змийско мляко. Стори ми се толкова малка, като че майка ти отново беше заминали за Рим и баща ти също бе заминал за Рим. Още по-лошо, аз бях заминал за Рим и ти бе останала съвсем без нищо, без единствената приказка, която аз измислих за тебе. Тук има само змии, камъни и канали, които съм изровил, тук има  хора, с които съм се бил, тука има пари, които съм откраднал. Тук има жени, които съм целувал и за които съм пръскал луди пари, но няма приказки. Тук е Рим, затова аз те гледах така слаба и мършава, само с баща ми, който се беше превърнал съвсем в камък и не приказваше… а може би ти беше помолила и него да съчини някоя приказка, той не бе успял, затова вечер ти казваше  – „Лека нощ“. А на мене никога не беше казвал „Лека нощ“.

Та затова взех да си вярвам, че слънцето не може да се затули, че камъкът става слънце, щом човек като моя баща ти казва „Лека нощ“. Затова ти измислих приказка – за човека, който от камъни правел нощ, и за да са леки нощите, отнасял камъните далече от заспалото дете. Ти много харесваше тая приказка и вместо да заспиш, отиваше в градината и търсеше камъни. То пък една градина – баща ми имаше девет корена домати за ракията, горките зеленчуци – изсъхваха на коловете си, защото не ги поливаше. Само ти им носеше вода на тези домати, може би затова той ти казваше „почивай си, дете“. Ти отиваше в градината, при изсъхналите девет корена домати и донасяше камъни.

– Ето ги леките камъни, които  правят нощта толкова мека – казваше и си ги слагаше до възглавницата. Толкова много думи изказа на един път, толкова много, че се уплаших да не си болна. Когато беше добре, стоеше тихо до къщата, береше снопчета змийско мляко и събираше камъчета. Баща ми те научи на няколко букви, аз на всички букви, които знаех, и ти се преструваше, че четеш.

Не разбирах какво точно четеш, защо как човек ще чете, като гледа облаците? Ти четеше облаците, сигурно за някои хора по небето нещо е написано, но нали знаеш, че небето е нашия ковчег, там отиваме, когато дойде време да стягаме куфарите за Рим. Затова веднъж те напердаших – единственият път, когато съм те ударил – толкова беше мършава под ръката ми, че за пръв и последен път ми дожаля, че съм удрял някого. И когато не заплака, а събра камъните, с които си правеше къщички, и ги изхвърли далече от  изсъхналите домати, аз се заклех – никога повече няма да ударя това мършаво момиче. Никога няма да й казвам грозни думи. Ти престана да приказваш, престана да събираш змийско мляко, отслабна и баща ми, който не обръща внимание на такива неща, доведе у нас един доктор.

Ние не вярваме в доктори по тези места, не вярваме в приказки и сами знаем пътя за Рим. Знаем, че там мъжете имат много пари и жените са усмихнати, но не вярваме на тези жени.  Докторът каза, че не знаел какво ти е, че трябвали изследвания и баща ми не си купи ракия. Баща ми продаде телевизора, а той гледа новините и през цялото време говори мръсни думи, защото според него от телевизора говорели по-мръсно от него, но не можеше без новини, като че светът щеше да свърши без новини. Аз откраднах един мотор, първото нещо дето крадях, продадох го и те изследваха. Не знаеха какво ти е, отслабна и съвсем потъна във възглавницата. Баща ми ти купи нова възглавница, аз ти подарих моето одеяло, но не се оправи, ами взе още по-дълбоко да потъваш във възглавницата. Тогава взех да ти разправям оная приказка за камъните, които правели лека нощта и за човека, който вместо домати, засадил змийско мляко в цялата си градина. Още по-добре, че човекът бил умен – млякото не бива да поливаш, то обича най-много топлото, също като тебе. Така ти приказвах все една и съща приказка – месец ли два ли  „и ти донесох камъните, дето беше изхвърлила. Ти започна да ядеш и аз се заклех, че няма да бия никого, че няма да крада, ако оздравееш – и ти оздравя.

А когато доведох приятелката ми, то не беше приятелка, беше момиче като локва – днеска се появява, след час изчезва, стига да напече слънцето – ти пак престана да говориш. „Какво искаш?“ – питах те, като че не знаех, че нищо няма да кажеш. Но ти забърбори: – Хайде да избягаш в Рим. И аз ще избягам в Рим и там ще се разхождаме. В Рим хората са добри, там майките не отиват за хляб, а бащите си стоят вечер у дома. В Рим небето не е ковчег, то е змийско мляко.

- Не знаеш ли, че никъде на света няма Рим – казах аз. -Аз го измислих за тебе – защото нямаме приказки и трябва да си ги измисляме. Тук има само скали и ракия.

…После не помня, лекарят казал на баща ми: „Не се надявай, пребили са го“. Сътресение, възпаление и още не знам си какво, само сътресение навсякъде по мене и никакво здраво място, тъй че баща ми, който отдавна очакваше, че ще се разделим, защото по-голям пройдоха от мене нямало кой да роди, тъй като майка ми се стопила още на първия мой рожден ден, баща ми беше готов с ковчега – и лекарят в болницата бил готов, само една стара медицинска сестра, съвсем преди пенсия, се разплакала за мене.

–  Защо плачеш? Такива като този трябва по-бързо да изгният – подхвърлил човекът от другото легло и било съвсем очевидно, че никога повече няма да видя леките камъни на нощта, нито пък ще мога да ти разказвам за тях.

Но ти си дошла, ти си дошла и на никого не си продумала нищо. Това е съвсем естествено, защото  за какво са ти приказки тук, човекът е тръгнал, остави го да пътува. Но ти си топила блузата си в отвара от змийско мляко. С такова лекувахме Гашо, кучето ти, но то се стопи, умря, а ти си топила най-хубавата си блуза – бях ти я купил, като доведох приятелката си и ти дадох блузата, за да ми простиш, а не прости и престана да приказваш. Значи тая най-скъпа блуза си държала в змийското мляко и си наквасвала устните ми. Така може би два месеца, а може би два часа или две години, по нашия край времето няма значение, защото има само скали. За камъка два часа и два века е едно и също нещо. Времето е важно, само ако някой ти казва „Лека нощ“, а ти си ми давала да пия по една капка на ден от това змийско мляко. Докторът казал:

– Не може да бъде, съвсем не може да бъде! Той вече трябва да е мъртъв – но аз никак не съм бил.

Може би защото ти си ме чакала да тръгнем заедно за Рим, а аз дори оттатък, както съм те гледал през смъртта, не съм искал да те заведа. Докато съм крачил към небето, съм си казвал, че там няма да си с мен и няма на кого да разкажа единствената приказка в целия ни край. А като няма на кого да я разказваш, защо ли измисляш приказка – тя отива в Рим, горката. Аз те виждах – но не като голямо мълчаливо момиче, а като нямо хлапе. И що за мъж съм, ако зарежа едно малко хлапе, което вече е изпратило кучето Гашо за Рим? Докторът казал, че сигурно змийското мляко имало някакви особени свойства, но не е така – ти имаш особени свойства.

Сега ми казваш, че понякога ти идва на ума да си отидеш от мен. Аз съм лош, не можело така детето да живее – с такъв баща като мен, с такъв човек, който ще си вдигне шапката и ще замине по дяволите. Глупави думи! Нали знаеш, че никакви думи не могат да те отдалечат от мен. Че никой не може да те отдръпне от мене, че ти не можеш да се отдалечиш от мене, защото аз съм измислил приказка само за тебе. И ако човек измисли приказка за някого, двамата никога не се разделят, значи остават заедно, а Рим отива на кино. Не се страхувай за момчето. Аз ще отида за хляб,  ще го донеса у дома, а ти ще го сложиш на масата заедно с цветчетата от змийско мляко и камъните, които правят лека нощта.

Ще вечеряме заедно тримата. Всяка вечер, всяка вечер ще ядем хляб заедно, момиче.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.