.
Теодора Горанова представя дебютната си стихосбирка „Мечтаеш ли за пролет“ — книга, която изследва вътрешния свят на човека чрез поезия, носеща искреност, емоционална дълбочина и съвременно звучене. Родена в Мадан и израснала в Кюстендил, Теодора живее в Съединените щати от 2004 г., където развива професионалната си кариера в сферата на финансите. Преди да поеме по този път, тя работи в България за вестниците „24 часа“ и „Труд“. Срещите ù с журналисти и допирът до разнообразни човешки съдби оставят траен отпечатък и оказват влияние върху нейния творчески поглед. „Мечтаеш ли за пролет“ събира стихове, посветени на универсални теми като любовта, самотата, загубата, вътрешните търсения и надеждата. В основата на книгата стои идеята за пролетта като символ на обновлението — онзи момент, в който човек намира сили да продължи напред, въпреки трудностите.
.
.
Стихосбирката ще бъде представена на 15 май 2026 г., от 18:30 часа, в Генералното консулство на Р България в Ню Йорк. Събитието във Фейсбук ТУК.
Следва предговорът на книгата.
Когато поезията те намери…
Поезията… Понятие, което докосва като повей на вятър. Като крило на птица. Като въздишка на ангел. Самата дума настройва чрез енергиите си на други вълни – фини, вълшебни, кристално чисти. Въздействието ù върху човека е в синхрон с нейната същност. Разбира се, че има хора, които трептят на други честоти. И това е нормално. Поезията попива у тези, които я усещат и търсят – като средство за хармония и отделяне от плътността на ежедневието. Като танц, който понася душата в измерения, различни от тези, които телата ни обичайно обитават. Подарък от онези ефирни светове, в които животът има друг порядък – вселенска любов и пълнота, кодирани в гените ни. Те помнят откъде сме дошли.
А поетите? Поетите успяват да открият ключа, който отваря порталите към тези необятни светове. Лесно ли е да бъдеш поет? Привилегия ли е, дадена на малцина, или усет, който се влива внезапно, и долавяш слова в немерена реч? Разпознаваш песента на вселената, подредена чрез ритъм и рими. И улавяш думи, дошли от светлината… Дори в началото да са неукрепнали, трудно прилягащи една към друга, тези думи носят заряда на нещо различно, необичайно, трептящо на свои вълни. Понякога чудото се случва в мига, друг път изисква търпение, воля, постоянство – до онова плавно разширение на съзнанието, когато думите следват себе си в подредбата и песента им става хармонична – като ритъма на вселената.
Поетите израстват – като кристалите, изчиствайки постепенно стила си чрез фините трептения на словото. На думите, с които се научават да боравят без страх. Онези високовибриращи думи, които променят чрез честотата си – и тях, и тези, които ще пуснат стиховете в сърцата си. Държа стихосбирката на една жена, събрала смелостта да даде публичен живот на стиховете, споходили я в мигове на озарение, на вливане в онези вибрации, където се ражда поезията. Тя е българка, независимо, че живее в Ню Йорк. А българите са особена порода хора – сърцати, смели и умеещи да разчитат думи в светлината. Ако отворят душата си към фините ù трептения. Където и да се намират на Майката Земя. Теодора Горанова е от тези българи. И в ръцете ми е нейната първа стихосбирка – „Мечтаеш ли за пролет?“. С подзаглавие – „Стихове за тук и сега“. Точно в сезона на пристигащата пролет книгата стигна до мен. А думите „тук и сега“ събудиха философа, живеещ в сърцето ми. Как по-добре би могъл да бъде изразен смисълът на живота? Като сезон на разбуждане, пролетта слага криле за развитие на всяка същност, обитаваща нашия свят! И напомня особено осезаемо, че животът наистина е винаги „тук“ и „сега“. Дали думите идват от миналото, с онзи копнеж за сакралност, който пробужда желание да го преживеем отново, дали се завръщат от бъдещето, което обитаваме чрез мечтите си, те винаги ни намират „тук“ и „сега“, за да ги преживяваме отново и отново, в мига.
Стиховете на Теодора Горанова са систематизирани в четири части: Малки неща, Истини, Любов и Корени. Все неща от живота, в които сме потопени „тук и сега“. В първата част авторката ни превежда през сезоните, всеки от които обгръща с оптимизма си и дарява своята философия, както и с „малките“ неща, които всъщност са основата на всичко, което е важно в живота и ни окриля, повдига и движи напред.
„Ценете малките неща и ги забелязвайте –
звездите, грейнали в нощта, и пурпурните залези,
птицата в лазурното небе – устремена в полет,
слънчев лъч по твоето лице и аромат на пролет.“
А благодарността, подредена сред същите „малки неща“, всъщност притежава огромната сила на осъзнатост и чувство на признателност и свързаност с всичко, което ни прави щастливи.
„Благодаря за изгрева чуден, раздиращ небето в червено,
че от този изгрев събуден отваряш очи пак до мене!“
Стихотворенията в следващата част – „Истина“ звучат философски. Започвайки от истината като категория, сблъсъка ù с лъжата и смисъла на достойнството, Теодора превежда читателя през лабиринта на настоящето, през реалните и виртуалните преживявания на днешния свят и преплитането им, което често води до объркване – докъде е истинското и откъде е измислицата. И как все по-голяма е опасността да загубим себе си в илюзиите.
„Животът е ужасно кратък, знам – затова живей го тука и сега,
не виртуално в инстаграм – със фотошоп и филтър, и лъжа.“
В третата част, с име „Любов“, Теодора изповядва любовта като емоция – преживяна, почувствана, осъзната и щедро отворена към взаимност. Всъщност, нали това е смисълът на любовта? Да се разливаш към другия, да го обгръщаш с енергията си и да крачиш до него в един ритъм.
„Аз искам песен да ти подаря – звънлива, весела и мелодична,
изпята с много топлина и със красотата на момиче.
Аз искам да ти подаря света – пъстър, шарен и различен.
И чистотата на една сълза, и полет на свободно птиче.“
В последната, четвърта част – „Корени“, се случва събирането в „тук и сега“ на минало и настояще, на свързаност с природата, с всичко наоколо, с реалното и илюзорното. За да се прояви, да се сбъдне, да се случва отново и отново… при всеки прочит, при всяко усещане. Точно заради искреността си, стиховете докосват, отключват у читателя пътеки към личните му пътувания по линиите на времето и пренасяне на преживяното в мига.
„А малкото момиче в мен живее, заровено в душата ми дълбоко,
и иска пак на воля да се смее, да тича, да се къпе във потока.“
Така се получава преливането между различните същности, обитаващи едновременно с нас всичко, което го има. Защото за мисълта няма граници, тя създава и дава живот на световете. Фантазията, рожба на мисълта, събира и вади на показ картини, които е успяла да провиди при пътешествията из неизмеримото, и да ги подреди в галерията си като образи чрез слово.
„Понякога искам да бъда морe – солено, шумно и бурно
Друг път искам да съм небе – слънчево и лазурно.
…
Понякога искам да бъда гора – непроходима и гъста.
Друг път искам да бъда зора и светлина да разпръсквам.
…
Всичко това в едно се преплита. Затова е толкова сложно.
Разумът говори, но сърцето не пита. И бие в гърдите тревожно…“
Такава е магията на словото, украсено с рими. Да разказва, но на своя дискретен език – като танц на прелитащо ято, като ехо от шепот, докосващ душата. Когато човек, поел този път, продължи смело напред, всеки следващ полет из световете, където се ражда поезията, ще бъде по-успешен, по-извисен. И там ще открива нови и нови измерения, където думите започват да се подреждат сами – по най-завладяващия и красив начин! За да стигнат до всеки, който ги търси и умее да им се наслади, да оцени заряда им. Пожелавам на Теодора Горанова още много вдъхновяващи полети! Да експериментира смело, да улавя словата, римувани с музика, и да ги пренася чрез усета си върху белите листи. До следващата книга, в която ще покаже себе си в развитие – обгърната от мощната енергия на поетичната светлина!
.
.
Материала подготви Калина Томова
.
