Home » Авторски страници, литература

Сирота вековна

2014.03.18 Няма коментари
Spread the love

Разказ от  Константин Каменов

 .

bwl-01-thumbНе бе трудно да си помисли човек, че това е най-голямата развалина между хората, когато го съзреше. Не винаги обаче първият поглед или външната картина могат да предложат истината за същността на едно живо същество.

Кой ли можеше да каже на колко години беше Балайко Гьорев? То и той знаеше само туй, дето майка му бе завещала на времето за неговото раждане – „Ко́га цъфтя́а сливите“. Надали някой друг, излюпил се в оная престрадала българска земя, там някъде край Вардар, знаеше нещо друго за рожданието си, освен кое плодно дръвче е цъфтяло тогава. Е, понякога имаше и случаи на раждане с „окапали плодове“, но… Що бе туй? Само спомен за това какво са имали у двора си тез одрипавели хорица.

Въстание, война, въстание, клане и пак война… Кой ти мисли за години, за читанки, за има́не? Жените деца чакат. Мъжете пушки носят. Из пътеки се лутат. И мине не мине година, някоя жена пак роди. Пушки гърмят, камбаните бият – цял Вардар знае. Туй всичко от баба научих. Бях я поразпитал малко, след като се нагледах на много страдални истории около Балайко. Доста възрастен бе тоз челяк от махалата. В една прехлупена къщурка, дето само керемидите й стърчаха над земята, живееше сам. Един ден изнесе на гръб ковчега с последното му споминало се правнуче. Той, дъщеря му и попът извършиха ритуала над гроба. Наблюдавах от съседния парцел как ни сълза потече по лицето му, нито някакво чувство премина.

Само заради странното му име ме бе зачовъркало да погледна по-отблизо този челяк. Кой ли не питах из махалата. Никой нищо не ми продума за него. Поглеждаха ме доста учудени след въпроса ми и си продължаваха пътя мълчаливи като лек ветрец.

Не мина и седмица от детското погребение, а Балайко изнесе до същия гроб дъщеря си.

И настана зима.

Таз година бе доста сурова. Сняг, студ, лед. Свири зловещо един вятър, а под дебелите дрехи тялото мръзне. Поне с мен беше така. А тази канара превита, за която тук пиша, нито се прехвърли да живее в празната вече, триетажна къща на споминалия се цял негов род, нито си сложи някоя по-топла дреха върху овехтялото пролетно сако, което не смъкваше от плещите си.

И с никой дума не продумваше. Сядаше сам на една и съща пейка в парка и ронеше хляб за птиците.

Зяпах го отзад един следобед и чаках да видя какво ще направи, а той, без да се обръща, ме попита:

– Що сакаш, мо́мче?

Поуплаших се, че ме е забелязал, и чудейки се какво да му отвърна, рекох без да се замислям:

– Сам съм, дядо. Няма с кой да пия кафе. Хайде да те черпя едно, та да има с кой да обеля някоя дума.

И отидохме до кафето. Празно бе. Само ние двамата, а той пак ме стресна с въпроса си:

– О́ти край мен се увърташ веке втора неделя?

– Не знаех, че си ме видял, но ще ти кажа. За един конкурс пиша разказ и реших ти да си моят герой. Кажи ми нещо за себе си!

Настана тишина. Аз го попивах в очите, той пък пиеше с тях кафето. Мина минута, пет, десет и след като взе чашката, та сръбна от ароматната течност, ми рече:

– Туй, дека ке ти кажувам днеска, не́ знам далʹ е истина. Много люде са ми го кажували йощ кога бееме у нашта си Македония. Мойто раждуване ке чуеш, алʹ да знаеш дека не сум са́кал так да жи́вям. Раждуването ми вес ден станува, а яз не можам да умрам. Сакам оти друг жи́вот да имам, ал…

***

От време оно…

Чекаше де́те мала Калина. Е́дно се ро́ди. Мо́мичка– у гробо. Другинко пак у калта захвърле́но. Третото тоже. У капините други фърли́а. Все осмаци, Они́ не траят как ко́га де́те се ро́ди на се́дум. Солзи у о́чите и́ не остана́а. То о́чи не остана́а на ли́цето убаво, а келяв мрак се спусна под вежди. Малье́нка бе йощ, но мъжот и́ здрав бе. Две пушки нарамил. Цял пояс с ножо́ве. И ко́га се върне от чета, дечиня се нада да види, а вес двор у кръст накиче́н. Клети ми птички. Ни солнце видели, ни миг не диша́ли, а йот женʹта у земʹтя. И кървава бе таз зе́мя страдална. Клепало бе найната песен. Девол дечинята вземʹше.

И се довтече йот Оризарцето село, е́дна ми стрина Неделя, та у Гьореви легна. Пред вра́та у до́ма. На черга таче́на кат пищна престилка:

– Не пла́чи, чедо! Ке те избавум. Сирота си ти и сум викнала попот, оти нада мен мать да ме стори на тебе. Не се пла́ши!

И се мина ден, два. Та месец ли бе? Три ли? Кой помни?

Пролет е веке. Сливи ке цъфтут. И води стрина Неделя, бабата детʹ на комитата Дино вдовица остала бе. Йот другийот двор се довтече:

– Виж, Калино! Чуй що Диновица днес ке ти кажува!

Седна старата же́на и вплете и́ ко́сите в змийова плитка. Па зе, че започна да слови:

– Калино, Калино! Ко́га се малье́чко тез дни ро́ди, първом за птица да мислиш! Птица, как Бог, у съ́рцето все да преплита. Взем си и клонче разцветно из некое дъ́рво. Никое де́те не мой се помине, ко́га Господот фърка и пролетта цъ́фти. Не́ знаш, но сите женища у нашето село тъй си спасихме свойте дечиня. Се́га за тебе се молим. Вервай и слушай Неделя. О́на е твоя закрила.

И тръ́гна си. А Калина пак светна. Живна и́ ли́цето скръбно. Рипна, па скърши йот дворо мале́нко клонче от цъфнала слива. Взорът и́ взе пък да дири из синйото не́бо птица да фъ́рчи. Дири, та дири, алʹ йок. Нема у небото птица. И оп, да повейне пак грейнало ли́це. Алʹ в тоз миг у вра́та на дво́ро чуруликна червеношийка напета.

– Господот с мен е! – про́викна Калина. Алʹ след усмивката болка се плъзна по белото ли́це. Стрина Неделя веке я бе прегърнала́ и до леглото довлече. Из мальката къща вес се́ло бе оглуше́но. Де́те начена да ражда Калина. Десет же́ни от се́ло край дуварот стоеха и сите сал на е́дна ду́маа:

– Диновице, тебе се кланям! Пред Господот так да излажеш таз малька моми́чка, оти о́на да поверва как мой да ро́ди живо туй де́те. Яз так не мо́а. Но и туй е на о́сум. Далʹ ке го би́де?

И страдат вес же́ни. Они секаш раждуват туй де́те Калиново. Десут же́ни.

Камбана удари и де́те разплака́ се. Птичка цвърчеше, а женʹте се си́те целува́а и после нарича́а коя що си бе наумила. Белкем се туй де́те засто́и. А стрина Неделя пред вра́та изнесе го голо и над гла́вата си вдигна го, па на сите извика:

– Мо́мче е! Немʹ йощ име! Ке го фъ́рлиме у капина.

И го стегна́а. И го пови́а. Изправи́а крехка Калина и край то село с Неделя, на кръстопътот оди́а у капина да го фърлат. Алʹ тогаз роса се зарони и они за туй не го гърли́а, а зачека́а. Двете зад храстот се скри́а. Неделя се кръсти, а моми́чка че́ка. Че́ка, но пусто. „И птица сдес нема. Сал Господот” – дума си стрина Неделя и все кръсти се.

Де́тето мъ́лчи.

„О, Господи, не дай! Па́зи го ден поне!” – плаче Калина.

А стара вещарица кръсти се. Кръсти и веля си: ”Дека челяк е? Оти тук не довтаса? Белким земля да е мала! Чудо сто́ри! Ай, Богородице, сто́ри чудо! Пра́ти челяк! Налʹ знайеш що е де́те да ро́диш?”

И ха… Затропоти гамале. Тихо. Кротко, алʹ иде. Росата спре. И Неделя пак нещо на Калина издума. Солнцето веке е нейде у Вардаро. Мрак е в не́бото, но все се съзира. Челяк води свойто гамале, па на кръстопътот се спре да си опи́нци стегне. Изтича Калина. Де́те пред ръцете сложи му па замоли го:

– Земʹ го! Земʹ го бе, чичо! Земʹ го тва де́те и име му дай!

– А-а, как ша го зема!? Не сум яз женен!

– Земʹ го бе! – скочи и стрина Неделя – Земʹ го! После пак ке ми го вратиш!

Калина пък не изтрая и де́те у ръ́цете тури му. А он уплаши́ се от туй що тя стори. Малечко де́те у ръ́цете сто́и му и ни шава, ни помрадну́а. Марко, и он уплаши се, па изрева и стопанинот негов зе, че изрече:

– Балайко!

Стрина Неделя тогаз дете́то зе да нарича:

– Всинца да у́мрат, Балайко да бъде! Он да остая во веки веков! Амин!

Калина пък се целува́ше тоз челяк и само кажува:

– Благодарско, чичо, благодарско!

Он пък си веле: ”Що й яз рекох? Как ий рекох? Де да знам що уплаши́х се? Толкоз враго́ве убил сум без страх за нашта свобо́да , алʹ се́га яз уплаши́х се йот е́дно снопче у ръ́це, йот е́дин жи́вот! За нищо не стаям!”

Стрина Неделя пък мальенки дрехи у ръ́це му сложи и му кажу́ва:

– Ту́ри ги връз мо́мчето и ре́чи: ”Некʹ Бог поживи те сто и йощ сто го́дин!”

И он го кажа́.

А Неделя за последно пита го:

– На кой си ти мо́мче?

– Яз сум на Геша. Илия ми каят. Алʹ сум комита.

Тогаз де́тето зе си Калина и двете към до́ма тръгна́а. А Неделя балтай се: ”Оти он свойто име не даде? Налʹ так требува! И сега язе на Балайко, Илия ке викам. Па кажува и на Калина:

– Калино, на туй дете Илия ке викаш! Салʹ ти. Некʹ други Балайко го словят.

***

Та това бе историята на Гьорев Балайко, всъщност Илия. Аз съм третият дето тъй ще го пиша. Той ми я каза. На него пък тейко му бил му разказал. Той пък от челяка на кръстопътя я чул, който в неговата чета бил е комита. И от жена си Калина, и от баба Диновица, и от другите жени у село Дъбино, близо там, край Енидже Вардар, чул как се е случило.

А на Балайко – Илия и жената спомина се. И деца, и внуци, и братя, и сестри. Та, когато го съзрях, скиташе се сякаш бездомен от есента багрена до зимата ледена. Лъкатушеше из улиците на Кючук Париж, квартал на Пловдив, дето отдавна били довтасали всички чеда на велики комити из Ениджевардарско. Гледам го само със сако върху кърпена риза, най-голямата развалина между хората. Една непостригвана с години бяла коса. Брада също тъй нестрижена, а очите му сякаш видели са целия свят и вече излъчваха пълно безсмислие към всичко околно. От друг негов разказ за туй какво въстание е имало кога се е родил, пресметнах, че бе само на сто и три години!

Боже, Боже, след седемдесет и аз ли ще бъда такъв?

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.