Всичко от литература

литература

• Пианото

  Разказ от Георги Михалков

   

  

  Беше една от онези тихи и спокойни привечери в края на лятото. Слънцето залязваше и меката му портокалова светлина обливаше града. По фасадите на сградите, витрините на магазините и по големите прозорци играеха златисти и медночервени отблясъци. Настъпваше последният час от деня, когато постепенно всичко се потапяше в мастилен здрач и очертанията на сградите, дърветата и хората сякаш се стопяваха в него. Антон вървеше по една от главните улици на града между луксозните магазини. Не бързаше, искаше напълно да се наслади на спокойната привечер, изпълнена с красиви млади жени, които бавно и плавно минаваха покрай него със загадъчните си усмивки и с дискретните аромати на скъпите си парфюми. Той обичаше тези часове в последните летни дни, когато всички си отдъхваха от горещината, от ослепителната слънчева светлина, а прохладният полъх докосваше лицата им  като крило на птица.

  Изведнъж Антон трепна. На няколко метра пред него идваше онази жена, която вече за втори или трети път виждаше тук, на тази улица. Тя вървеше бавно и унесено. Светлият й поглед се рееше над главите на хората, които минаваха покрай нея. Не беше млада, може би наближаваше петдесетте, но красотата й все още беше запазена. Къдравите й посивели коси се спускаха свободно на раменете й. Хармоничното й тяло – малко закръглено, а краката й  – дълги и стройни. В последните дни на лятото тя беше облечена в бяла рокля, която подчертаваше плавните й форми. Личеше, че често минава по тази улица, не поглеждаше нито магазините, нито сградите и не обръщаше внимание на хората покрай нея. Антон забави крачките. Някога, много отдавна той беше виждал тази жена, но не можеше да си спомни къде и кога. Това одухотворено лице, тези нежни устни и сините езерни очи му бяха познати. Струваше му се, че не само ги беше виждал, но и сънувал. Вярно, годините бяха оставили своя отпечатък. В ъглите на очите й се виждаха снопчета от бръчки, устните й се бяха отпуснали. По шията й също се забелязваха бръчки, а тялото й беше натежало като узрял плод.

  Коя е тази жена, която може би познавам, питаше се Антон? Сега тя беше минала покрай него и той сякаш усети трепета на бялата й тънка рокля. Какво странно нещо е паметта? Срещаш някого, запечатваш образа му, запомняш името му, а след години този образ изчезва или остава някъде дълбоко в съзнанието като блед спомен, подобен на стара пожълтяла снимка и напразно се мъчиш да я разгледаш по-добре, за да се сетиш кога, къде си виждал човека на снимката, кой е, как се казва, но напразно. Всичко е изчезнало завинаги. Времето го е изтрило, както вълната заличава стъпките по мокрия пясък.

  Но два дни поред, по едно и също време, на тази улица Антон срещаше тази жена. И двата пъти болезнено се вглеждаше в лицето й и все повече се уверяваше, че я виждал и то неведнъж. Не подхождаше на възпитанието и на възрастта му, но реши да я проследи.

  Когато жена мина покрай него, той направи още две или три крачки, после се обърна и тръгна след нея. Тя вървеше все така спокойно и унесено. Днес беше облечена в тъмносиня рокля, която като леко платно на лодка ту се показваше, ту се скриваше между хората по тротоара. Антон я следваше и беше сигурен, че тя няма да се обърне и дори не би предположила, че някой я следи. Вървеше и си казваше: “Аз навярно я познавам, но много отдавна не съм я виждал и нищо не си спомням за нея. Не помня името й. А е възможно и да се лъжа… Не бих си позволил да я заговоря, а и тя едва ли ще ми обърне внимание, ще ме вземе за натрапник и ще подмине без да ме погледне.”

  След двеста или триста метра жената изведнъж се спря и влезе някъде. Антон избърза. Беше бар с голям неонов надпис “Пиано-бар “Нощни звуци”. За секунди той се поколеба да я последва или не, и неволно се запита какво ли търси сама жена тук? Минута или две остана неподвижен пред вратата, после се реши и влезе. Вътре беше полутъмно. Огледа се и я забеляза да върви между масите. Сигурно търси някого, може би се среща с някого или често идва, сяда на една и съща маса и си поръчва нещо за пиене.

  Изведнъж тя изчезна. Антон остана озадачен. Тя сякаш потъна в земята. Прав, в центъра на бара, той се озърна наляво и надясно, но никъде не я виждаше и не можеше да си обясни как така изчезна, сякаш се стопи. Усети, че хората, които седяха наоколо по масите, го оглеждат любопитно и се чудят защо е прав и кого търси. Реши веднага да седне и да почака. Може би тя щеше да се появи така внезапно, както и изчезна. Седна на най-близката празна маса и започна пак да се оглежда. Повечето хора в бара бяха на средна възраст, мъже и жени с посивели или бели коси. Навярно постоянни посетители, които идваха тук да изпият по някое питие или в този, не много известен бар, си уреждаха тайни срещи. Антон изпита угризение и срам. Почувства се като подлец, който иска да надникне в нечий чужд живот, за да разкрие старателно пазена тайна. Реши веднага да стане и да си тръгне, но в този миг усети в бара леко раздвижване. Огледа се и я видя. Тя може би излезе от някакво служебно помещение, облечена в дълга черна рокля, а голите й рамене изглеждаха мраморни.

  Премина като сянка между масите и седна пред пианото в ъгъла, което Антон едва сега забеляза. Не повече от минута тя остана неподвижно пред пианото с гръб към посетителите в бара, а после започна тихо да свири. Антон седеше, забил поглед в гърба й, в белите й като от порцелан ръце и в дългите й посребрени коси, които се спускаха върху раменете й. Слушаше музиката от пианото и изведнъж в съзнанието му започна да изплува като далечен остров в морето един спомен. Отначало блед и неясен подобен на забравена мелодия, но с всяка измината минута все по-ярък и по-плътен, сякаш всичко се случваше сега, в този момент, пред очите му.

  “Та това е Сандра, Сандра Станиславова, как не се сетих – промълви неволно той и като че ли едно голямо цветно колело, подобно на виенските колела, се завъртя и го върна в детството му. Тогава живееха в една стара четириетажна сграда в центъра на града. На всяка площадка на сградата имаше по два апартамента: един по-голям и един по-малък. Родителите на Антон живееха в по-големия апартамент, а в по-малкия, до техния, имаше наематели, които често се сменяха. Обикновено млади хора или студенти. Той си спомни времето, когато в съседния апартамент дойде да живее млада жена. Тогава беше ученик, може би в осми или в девети клас, и един ден, когато се прибираше от училище, видя младата жена на стълбището. Стори му се, че по-красива жена не е виждал: с руси коси като житни класове, сини очи и тяло, което приличаше на изящна цигулка. Тя се спря и, без да се познават още, приятелски му се усмихна. Тази усмивка и светлият й поглед разлюляха сърцето му. Той се изчерви и едва промърмори:

  – Добър ден.

  – Здравей – каза тя. – Аз съм Сандра и ще бъдем съседи. Живея в апартамента до вашия.

  Гледаше я и сякаш стълбището на старата кооперация – мръсно, грозно, с излющени стени, с изкривен дървен парапет, с малки и немити прозорци – светна, а полумракът се стопи. След тази първа среща, Антон често я виждаше. Тя и майка му станаха приятелки, Сандра им идваше на гости, на кафе. От езерния й поглед лицето му пламваше, като че ли някой запалваше огън пред очите му, дланите му се изпотяваха и сърцето му биеше като на уплашен заек. Понякога я сънуваше. Знаеше, че е пианистка. Когато си беше у дома тя свиреше и пианото й огласяше не само етажа, на който живееха, а целия вход на сградата. Слушаше я примрял и му се струваше, че вижда дългите й тънки пръсти как с любов и нежност докосват клавишите. Тогава той нямаше почти никаква представа от музика. Не знаеше какво свири и на кои композитори изпълнява творбите, но от музиката й се чувстваше лек като прохладен полъх.

  Когато баща му и майка му говореха за нея, споменаваха, че тя е една от най-талантливите млади български пианистки, че изнася много концерти и че славата й вече е прескочила границите на страната, а Антон беше горд, че я познава и често я вижда.

  Един късен следобед Сандра дойде у тях. Още щом я зърна, му се стори, че тя прелива от радост като пълноводен пролетен поток. Прегърна майка му и нямаше търпение да им съобщи голямата новина:

  – Лельо Тинче, – каза задъхана Сандра – мечтата ми се сбъдна! Предложиха ми едногодишен договор! Заминавам за Виена – града на музиката! Там ще свиря!

  – Сандра, момичето ми! – възкликна майка му – колко се радвам и колко съжалявам, че цяла година няма да се виждаме.

  – Лельо Тинче, – продължи Сандра  и ги погледна притеснена – имам една голяма молба. Най-ценното нещо, което притежавам, е моето пиано. Не мога да го занеса при родителите си в провинцията, а и какво ще стане от дългия път, сигурно след това няма да може да се свири на него, удобно ли е да го оставя при вас… Трябва да освободя апартамента. След година, като се върна, ще си го прибера.

  – Може, разбира се – намеси се бащата на Антон – апартаментът ни е голям, има място и ще го пазим като очите си.

  – Безкрайно съм ви благодарна.

  *

  Тя замина за Виена, а голямото й черно пиано остана в апартамента на Антон, за да я чака. Поставиха го в един ъгъл в хола и така свикнаха с него, като че ли винаги е било там. Колкото пъти Антон го поглеждаше, езерните очи на Сандра го озаряваха и сърцето му започваше пак да бие, сякаш жребец препускаше по безкрайно поле. Питаше се как ли живее във Виена, къде изнася концерти и как й минават дните в далечната страна. Чакаше с нетърпение да мине дългата година и тя да се върне.

  Годината мина, но Сандра не се върна. Отначало родителите му мислиха, че са й продължи договора, но една вечер баща му каза:

  – Сандра е останала завинаги от другата страна на желязната завеса.

  Антон разбра какво означава това. Тя никога повече нямаше да се върне и той никога вече нямаше да я види. Сандра навярно не смееше да им пише писма, за да не ги злепостави, а може би им беше писала, но те не ги получиха. Не знаеха какво да правят с пианото й. То продължаваше да стои все така тихо и кротко в ъгъла, в хола, и да я чака. С годините много неща се промениха. Наложи се да сменят жилището. Заедно с всички мебели пренесоха и пианото в новото жилище. Не след дълго се преместиха в друго жилище и пак пианото тръгна с тях. То беше станало като член на семейството. От Сандра не идваше никаква вест и вече не знаеха къде е, в Австрия или в някоя друга страна. Името й никъде не се споменаваше и напразно се питаха жива ли е, свири ли, изнася ли концерти – нямаше кой да им отговори.

  Антон възмъжа, отдели се от родителите си, често пътуваше, известно време живя в други градове и забрави за Сандра и пианото. Когато родителите му видяха, че от Сандра не идва никаква вест, бащата му реши да подари пианото на един свой племенник, чиято дъщеря започваше да учи пиано. Така неусетно и тихо изчезна и пианото.

  *

  Сега Антон седеше в този полумрачен и опушен бар и слушаше как Сандра свири. Кога ли се е върнала в България, запита се той? Може би ни е търсила, но не е успяла да ни намери? Нямало е кой да й каже къде сме отишли, къде живеем, а баща ми и майка ми отдавна се споминаха.

  Сандра, вглъбена, свиреше някаква бавна носталгична мелодия, но никой в бара не й обръщаше внимание, не я забелязваха  и не я слушаха. Почти всички по масите говореха, смееха се отривисто, пиеха, шумно се чукаха с чашите. В полумрака мъжете ухажваха жените, полупияните им погледи светкаха като на дебнещи вълци и не им беше до музиката на Сандра. На Антон му стана обидно. Докъде беше стигнала Сандра, известната и талантлива пианистка, изнасяла концерти по европейските сцени. Сега беше принудена да свири в бар, където дори не я поглеждаха и само някои от присъстващите от време на време й хвърляха снизходителни отегчени усмивки.

  Какво се беше случило с нея, питаше се Антон? Омъжила ли се е, имала ли е семейство, деца, къде ли са и защо се беше върнала? В кои държави е живяла и спомня ли си понякога за майка му, за баща му, за него, Антон, и за пианото, което беше оставила у тях и което толкова дълго я чакаше да се върне? Само тя можеше да отговори на тези въпроси, но сега, пред това старо пиано в бара седеше една възрастна, уморена жена, която свиреше за някакви дребни пари може би, за да преживява.

  Това не беше Сандра, която Антон познаваше, младата жена с езерните очи. Той стана и се отправи към изхода. “Не трябва да се връщаме в миналото. Нека всичко остане там, така, както беше“ – каза си той и излезе. Но нищо не остава така, както е било, ако пак пресече пътя ти.

   

  Крайморие, 30.08.2012 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  Георги Михалков пише художествени произведения на български и на есперанто.  Негови творби са преведени на английски, корейски, македонски, немски, руски, украински, унгарски, хърватски,  японски, и други езици. Автор е на сборниците с разкази “Глинената камила”, “Почивка на Карибите”, “Затворената мида”, на повестите “Златният Посейдон”, Майски дъжд, на романите “Преображение Господне” и “Бягства”, на пиесите “Една дъждовна вечер”, “Промъкване в сърцето” и други. През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. книгата с разкази “Хубав сън” е преведена на корейски и издадена в Южна Корея. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София.

  Разкази на Георги Михалков са публикувани в “Словото днес”, “Капитал Лайф”, “Литературен вестник”, Труд”, в списанията “Везни”, “Знаци”, “Светове”  и др. Член е на СБП и на ПЕН-клуба.

• Въжетата

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  В големия град, където живеех, изведнъж ми свърши въздуха. Опитах се да дишам както досега, но не се получаваше. Бях неспокоен, огледах се и без много да мисля, се качих на колата. Мартенският ден бе осеян с ниски провиснали облаци, през които от време на време се провираше слънцето. Дори то не можеше да стопли измръзналата ми от зимата или нещо друго душа. В началото мислех да се спусна до плажа, но като потеглих, кой знае защо обърнах в обратната посока.

  Импулсивно подкарах към родния си град. Той се разстилаше в безкрайната Добруджанска шир, тих, провинциален и много, много скъп за мен. Там бяха старите ми приятели, спомените от младостта ми и мама. Като самотен стрък дива трева, тя се олюляваше под напора на годините, зимите и болките, събрани в един тъй дълъг и тъй кратък човешки живот. Натиснах здраво газта и колата зафуча зарадвана, че можем да потеглим изобщо нанякъде.

  Десетина километра преди моя град пътят някак се стесни. Той си продължаваше напред все тъй равен, сив от избелелия асфалт, но твърде тесен, за да продължа. Спрях и се огледах. Накъдето и да погледнех, небето се затваряше далеч – далеч, като наивна детска мечта. Забелязах встрани черен път и се спуснах по него. Не знаех накъде води и не ме интересуваше. По-важно бе, че встрани зеленееше висока около педя от новата пшеница, а пътни знаци и катаджии просто нямаше.

  Странно, но черният добруджански път бе като магистрала, в сравнение с асфалтовия. По него колата возеше без да друса, небето бе още по-широко и бе пълно с чист, ухаещ на влажна пръст въздух. С всяко вдишване усещах как обтегнатите ми нерви се отпускат, как неусетно се сливам с всичко наоколо. Чувствах някаква кротка радост, безпричинна и светла като отлитащ мираж. Беше ми хубаво.

  Тогава ненадейно отнякъде изскочиха кучетата. Бяха две огромни каракачанки, с провиснала чернобяла козина. С големи скокове заподскачаха край колата, мълчаливо, спокойно и уверено. Виждаше се, че се чувстват стопани на тази земя, за разлика от мен – пришълеца от града. Пътят се спусна в малка низина, където пасеше стадо овце. Встрани до тях, на дълга тояга се бе подпрял овчар. Като наближих, овчарят свирна с уста и кучетата се спряха. Размахаха важно опашки и застанаха като стражи до стадото. Към мен дори не поглеждаха, все едно колата я нямаше. Спуснах стъклото, за да поздравя овчаря. Махнах с ръка, а когато той се усмихна в отговор видях, че това беше жена. Чертите на лицето й бяха малко груби, кожата зачервена от слънцето и вятъра, а очите й светеха с блясък, какъвто не бях виждал у нито една жена в града. Несъзнателно спрях колата.

  – Добър ден!

  – Ти си петият тази седмица! – отвърна жената. Учудено я погледнах. Тя приближи и ненадейно ми подаде ръка. Излязох от колата. Съвсем по мъжки се здрависахме. Не знаех какво да кажа. Тя обаче знаеше.

  – От кой град бягаш?

  – Не бягам… Просто свърнах насам. Тук е широко и светло. Но… ти си права! Сви ми се душата в града! – признах и ми олекна.

  – Знам, знам! – замислено поклати глава овчарката. С грубите си, засечени ръце сви стрък суха трева и го прегриза със зъби. Имаше най-белите и красиви зъби на света. Бе облечена с вехти мъжки дрехи, но женското в нея прозираше.

  – И ти си изгубен като другите! Селянин в града. Нито дете, нито мъж. Май не си струва човек да пораства голям, а?

  Отново се зачудих как да й отвърна. Тя изглежда се мислеше за психоложка или нещо подобно. Прозряла мислите ми, жената простодушно се засмя:

  – Най-обикновена патка съм! Нормална жена пасе ли овце сама в тоя кър?

  – Май не! – побързах с отговора и сега вече гърдите ми се напълниха с много въздух и… смях. Спогледахме се приятелски с жената. Нямах спомен да съм приемал някого толкова близко, за толкова кратко време.

  – Тия, дето минаха преди тебе, бяха читави хора! И ти си такъв.

  – Как разбра?

  – Читавият човек го тегли към откритото! Все му се иска да е на широко и светло. Трудно му е в града. Там се чувстват добре мизерниците. Там са скрити без лице, без срам, без нищо човешко!

  – Според теб излиза, че в градовете живеят главно мизерници?

  – Няма такова нещо! Много читав народ се мъчи там, за да оцелее, къде заради себе си, къде заради децата си. Работа се намира там, училище за децата. Не е като на село. Убиха го селото вече! Знам аз! Нали преди да хвана къра и аз се мъчих в града. През всичкото време бях като болна! Ама тук… оздравях!

  Замълчахме. Тази странна жена будеше симпатия без да кокетничи, без грим и скъпи тоалети. Тя бе истинска като земята под нея, като необятното небе и като въздуха, който най-после ми стигаше.

  – Блазе ти! – въздъхнах, а тя се засмя с глас:

  – Ако ти стиска, купи десет овце, грабни една чумага и идвай!

  – Бих дошъл! – казах съвсем сериозно – Само, че ако бях сам. Не мога да зарежа жена си и детето!

  – Така е! С повечето хора е така. Вързани са в града с въжета, които дори да искат, не могат да срежат. Работа, семейство, приятели, имот – все здрави въжета, които теглят към града. Понякога тъй стягат, че те задушават и свършваш. Понякога…! Бедата при нас българите е, че всичките сме селяни! От мен до последния професор в университета. Колкото и да го крием, все идва ден, в който късаш най-стегнатото въже и бързаш към полето, планината или гората! Там дириш спасение. Знаеш ли, май е време вече!

  – За какво?

  – От кога не си бягал истински? Както някога като дете!

  – Ами… не си спомням. Отдавна вече не бягам.

  – Виждам! Имаш си кола и… корем!

  – И какво?

  – Нищо. Просто остави колата и бягай по пътя! Ще ти стане чудно, колко тежък си станал за душата си. И не се срамувай, само двамата сме! Няма кой да те види. Ако искаш, даже си повикай! Първият, дето дойде, крещя близо час. Ама после се оправи човекът. Дори се усмихна като си тръгваше.

  – Е, аз не съм толкова…!

  – Знам! Хайде, бягай!

  Като послушно хлапе си свалих палтото и по навик посегнах да заключа колата. Очите на овчарката заискриха усмихнати:

  – Ама не прощава градът, а? Аз тука всеки ден крада коли и си возя овцете с тях.

  Беше тъй приятно да можеш да се засмееш свободно и без задръжки. Хвърлих ключовете на предната седалка и си плюх на петите. Права бе жената. Толкова тежък и отпуснат бях станал, че по едно време сърцето ми щеше да изскочи през гърлото. Бягах и с всяка крачка сякаш късах едно или друго, претрило до кръв душата ми въже. Когато съвсем премалях, се отпуснах направо на земята с разперени ръце. Дишах и въздухът ме изпълваше целият. Пред очите ми се виеха червени кръгове, в центъра на които съзрях малки сини цветчета. Току пред мен, встрани от пътя синееше цяла полянка с тях. Внимателно набрах нежните диви цветенца и ги оформих в две букетчета. Върнах се до колата и подадох едното на овчарката:

  – Заповядай! Другото букетче ще нося на мама.

  Изобщо не можех да допусна, че от блестящите очи на жената биха се заронили тъй едри сълзи. Стъписан я гледах, но тя подсмъркна, изтри с опакото на ръката сълзите и въздъхна:

  – Понякога без въжета е по-трудно! Хайде, върви си!

  Качих се в колата и потеглих. Допреди час нямаше път за мен, а сега всички пътища бяха мои.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Красимир Бачков е роден на 18.08.1958 г. в гр. Добрич. Автор е на пет сборника с разкази и един роман. Превеждан е на английски, руски, украински и словашки. Има девет национални награди за проза.Член е на СБП – София и Сдружението на писателите в Добрич. Основател и редактор на сп. „Антимовски хан“. Работи като учител по Изобразително изкуство. 

  .

• Когато се зажених

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  Ние българите много обичаме да си празнуваме. Едва ли има нация с толкова много празници в годината като нас. Ако ли пък празникът е от голямо значение като Великден или Коледа, то намираме начин да го правим по два пъти, а понякога и по три пъти. Кой ли ще отрече значението на съборите или както ги наричаме по нашия край “сборовете”. Това са забележителни дни, защото всяко село, селище или малък град празнува, най-вече яде и пие на корем.

  Така беше и тая година. Зададе се Коледа и Нова година. Целият малък колектив от службата си организира банкет в личното заведение в града. То бяха наздравици, то бяха танци, то бяха разпивки. Два дена след това се разказваха истории коя от друга по-интересни и цветисти. И понеже банкетът беше организиран твърде рано, почти седмица преди празника, то задължително трябваше да се повтори в по-скромен и камерен вид.

  Събра се отново колективът, надонесе мезета и домашни питиета, повдигна се настроението и както му е редно, започнаха лакърдиите. Любопитното при българина е и другото, че когато празнува, говори за работа, и обратно. Този път правилото бе нарушено от нашия колега и сладкодумец, Манолчо. Той най-мразеше на банкет да говори за работа, затова подкара оня свой цветист набор от разкази за минали банкети и лични празненства. Имаше какво да разказва, защото беше минал вече четиридесетака, а на тая възраст мъжете имат твърде богат житейски опит, както с жени, така и с напивания.

  Подхвана Манолчо лакърдиите, а навалицата жадна за смях и ведро настроение се умълча и заслуша.

  – Та да ви разказвам – започна той – имам много мили спомени от моя годеж с булката, които просто се помнят и не са за премълчаване.

  Той вдигна чашата си с червено телишко вино, отпи една юнашка глътка и продължи.

  – Ние по Монтанско, навремето му викаха Михайловградско, си имаме специален табиет за такива случаи. Обикновено годежът го сливаме със сватбата, защото не можем да търпим и да чакаме. Преди да идем на булката в дома, трябва задължително да минем през някакво заведение и да му ударим по три питиета за отскок. Навремето беше модерно годявката да се прави в подлеза на гарата. Там имаше една малка дискотечка, където на нас младите сякаш ни беше вързан пъпът.

  Какво се смеете бе, подлезът не беше, както е сега, насеян с пикня и лайна. Беше си чистичък и новичък. А дискотеката бичеше нонстоп и все парчета на Бони Ем.

  Та навървихме се ние в тъмната хралупа, осветена само от мигащи разноцветни светлини и озвучена от силна модерна музика. Ударихме му по три гипса, изтанцувахме му по няколко модерни диско парчета. Дъртите пиха ракия, но това са подробности. Уискито нещо не им допадаше. После, подходящо подготвени, тръгнахме за селото на булката.

  Колите свиреха с клаксоните, ние викаме колкото ни глас държи, цветните балони се вееха на антените, абе всичко бе, както си му е редът.

  Пристигнахме на село, а там ни чакаха старите. Бабичката на булката ронеше сълзи. Старецът пък влачеше някакво двулитрово шише с ракия. От време на време го надигаше, опитваше се да свирне юнашки, ама като нямаше зъби, само изшъткаше и викнеше “опа-а-а”.

  Софрата беше вече приготвена, комшиите поканени, селската духова музика правеше разгрявка с червено вино и хората на Дико Илиев. Чакаха само нас – сватбарския екип. Седнахме на масите и…

  – Абе карай на интересното, остави тези приказки, дето всички си ги знаем – обади се нетърпеливо Ванко.

  – Ама аз само да кажа какво вино пихме… – опита се да дообясни Манолчо.

  – Знаем какво сте пили, ето от това телишко вино, дето сега си го наливаш в чашата.

  – Позна! От него беше! Та да мина на интересното. Хапнахме, пийнахме, а старецът се обади на тъщата: “Кино-о-о, ша знаиш, че вече нямаме гъски!” “Що бе тате?” – попита загрижено тъщата. “Ами натръшкали са се и трите барабар с гъсоко до реката. Лежат и не мърдат. Някаква болест ги е май натиснала. От време на време гъсоко си протегне гушата и се мъчи да изкрека и това си е. Какво шъ ги праим, ма?” “Шъ ги колим!” – отсече тъщата като командир пред взвод от новобранци.

  На мен като младоженец ми е все кофти, хей така да седя и само да ям и да пия. Искам да направя някакво добро впечатление, да се покажа като работлив момчурляк. Изтъпаних се, провикнах се: “Мамо, тате, мога ли да помогна с нещо?” “Абе я си пий пиенето бе, чедо, има време за работа.” – изфъфли старецът. “Верно бе – рече тъщата. – Нека видим какво може момчето. Да му дадем да свърши некаква работа. Коце-е-е, я му дай един чувал да иде да ги заколи и да ги ощипе. Нека свиква с домашната работа.”

  Взех аз чувала и тръгнах към реката. Стигнах. Гледам едни едри бели гъски се натръшкали заедно с гъсока до сами една купчина с пращина. Лежат и не мърдат, сякаш са умрели. Подритнах аз една – не мърда, подритнах друга – и тя. Ами сега!? Никога досега не бях клал гъска и ми беше някак притеснено. Не, че ме бе страх, просто така – като видя кръв и ми се гади, а пък ми беше и жал. “Карай Манолчо направо втория етап – щипане на перушината без клане!” – рекох си. Нормални хора преди да започнат щипането, топят птицата в гореща вода, за да й се отпуснат порите на кожата. Понеже нямаше наблизо подобна сгода, аз хванах първата гъска, топнах я в реката и започнах. Беше голям зор, ще знаете. Гъската си е едра птица и перуш – много. Щипах аз, щипах, изпотих се здраво. Стигнах до гъсока. В него беше останала някаква душица, защото като го пипнах, си отвори едното око и рече: “Га-а-а”.

  Взех един камък и го чукнах по главата. Опрости се завалията и аз започнах. Не остана перце по гъските, ша знаете, нали съм си стриктен. Седнах на един камък да почина и си мисля: “Как ще ги отнеса сега и четирите птици? Тежки са, няма да мога. Я да отнеса най-напред чувала с перушината, пък после ще се върна пак с количка и за тях.”

  Речено – сторено. Нарамих чувала и тръгнах. Сватбарите вече бяха се понапили. Викаха, дюдюкаха, музиката свиреше повече от фалшиво. Телишкото вино беше хванало и музикантите.

  Видя ме бабичката и пита: “Свърши ли, чедо, работа?”. “Да, бабо, ама не можах да ги донеса, че са тежки. Донесох само перушината”. “Нищо чедо, дедо ти ще иде да ги прибере, а ти седни да си допиеш пиенето. Нали си ми младоженец. Ех, милото на баба…”

  Седнах аз до булката, а тя ми напълни чашата до ръба. Беше горда с мен, защото пред цялата сватбарска дружина се показах работлив и отзивчив.

  – И после какво стана? – запита нетърпелив Киро.

  – Ами какво стана… Стана така, че умрях от срам пред всички.

  – Казвай де, казвай – сега е най-интересното. – усмихнат каза Ванко.

  Идва дедото на булката, умълчан и угрижен. Погледна ме, после изведнъж се засмя и се провикна: “Хей, шъ знаете, че гъските са си живи и здрави. Някой си е варил ракията и е изхвърлил пращината край реката. Те нали са си водни душици. Отишли да се поизкъпят и видели манджата. Нали си е гъска и не разбира, яде всичко, каквото му попадне. Нагълтали се с пращина до човките. Алкохола ги хванал и ги натръшкал. Като отидох, бяха вече на крак. От щипането ли, от здравата ли гъша душа, се освестили. Вървят и се завалят, голи, както ги е майка родила, а гъсокът грака, та се не трае. Друг път не съм го чувал да грака толкова силно. Може и да го боли, не знам. Боже Господи! Такова чудо не бях виждал. Да щипеш жива гъска!…” – каза и се прекръсти.

  При тия думи на дедо, всички спряха играта и така се закикотиха, че щяха да умрат от смях. А моя милост, да ви не разправям какво чувстваше. Идваше ми да умра, но от срам. Булката до мен се осериози, намръщи, каквато си е и сега в повечето случаи. Смали се някак и дума не продума до края на сватбата. Такъв фал да направи нейният възлюбен и то на сватбата. Това се помни бре-е-ей! С години се помни!

  – А какво стана с гъските? – попита през сълзи Ванко.

  – Ами живяха още пет-шест години, докато дедо не ги изкла, коя за задушница, коя за Коледа. Изкла ги, ама нито веднъж не ме покани да им опитам месото. Казваше, че съм извършил голям грях пред Господ.

  – А поникна ли им перушина?

  – Да бе! Никой не го очакваше. След месец минах към село. Видях ги да щрапат в индийска нишка към реката. Имаха нова перушина. Беше една лъскава и хубава, перушина за чудо и приказ. Ха наздраве! За идващата Коледа!

   

• Не мога да забравя

  

   

   

   

   

   

   

  Осветяващо – Пълнолунието.

  Сънят – бягащ от мене.

  В прохладата излизам.

  Очите ми насищат се.

  Животът ми – Смисълът.

  И нощта как отива си.

  Не мога да забравя.

   

  Дори и да се нижат дните.

  И нощите – Пълнолуние.

  Пропълзяваща хладина.

  Като вятъра спускат се мислите.

  Полети извисяващи – Любовта.

  Къде ли се скрива всичко?

   

  Прибираме се и начало.

  Ръце протягаме.

  Обръщам се – Погледи.

  Пълнолуние – Не мога.

  Последният миг – Душата.

  В сърцето си те нося.

  Не мога да забравя.

   

   

  Нури Джурин

• Терминал 2

   

  Тръгвай сине! Напред, и… късмет!
  Тук надежда за теб не остана.
  Скътах тези пари за билет
  и поплаках си малко зарана…

  Все си вярвах, че мойто момче
  в тоз несигурен свят ще сполучи.
  Но животът надолу тече
  и напомня помия за куче.

  Някой вече ни сложи черта.
  Като мъртви дори ни посече.
  Щом преминеш след тази врата –
  не се връщай тук никога вече.

  Даже вън да е тежко – ще знам,
  че синът ми със труд ще успее.
  Тук да прося за нас ме е срам,
  а оттатък – поне се живее.

  Малка пенсия имам. Уви!
  И за двама се никак не връзва.
  Тръгвай, моя любов, и върви,
  че сърце ми от болка измръзва.

  Ще намериш все нещо, нали?
  Армаган да изпратиш на време.
  Вересията свърши. Боли!
  Левче никой не ще да заеме.

  Тръгвай, сине, от тоз терминал!
  Колко други навън отлетяха…
  Не поглеждай баща си през жал!
  Тя, в сърцето, е родната стряха!

  Щом превърнаха родното в ад,
  то чистилище вънка поне е…
  Ти си силен и толкова млад,
  а на мен старостта ми тъмнее.

  И да пишеш… Ще чакам, до дни!
  Ето, виждам за теб самолета…
  Усмихни, сине мой, усмихни
  на баща си душицата клета…

   

  Ясен Ведрин

• Караконджерови дни

  Разказ от Георги Витанов Богат

   .

  Точно между свети Игнат и Водици, т.е. през караконджеровите дни в началото на януари, аз се убедих окончателно в съществуването на караконджери, защото ги видех с очите си. Да съм имал пет-шест години тогава. Моето детство е изпълнено с видения вълшебни и усещания чудновати, защото ние сме хора горски, в гора сме расли, а гората е пълна с тайнства и чудатости, но аз видях тогава караконджерите до нашата ограда всред дебелия сняг, облян от лунна светлина, които се виждаха като стой, та гледай. Беха мъжки и женски. Мъжкият бе затекъл женския до оградата и го хапеше по шията. Бях излязъл по малка нужда отвън на бунището и  като ме видеха, мъжкият притихна, а женският ме попита с глас като гласа на една детска учителка, чиито мъж беше офицер, та през зимата в студовете ходеше с войската на учения:

  – Теофилчо, какво правиш там?!

  Името ми е Тофил, но тя ми викаше по културному „Теофилчо”.

  Замръзнах. Тъкмо да отговоря: „Ами, нищо!“ и се досетих, че ако отговориш на човешкия глас на караконджер, той веднага ти взима глагоро, или както вън от нашия край му викат, ума, разсъдъка. Обсебва те и те завлича със себе си. Стрелнах се вкъщи и тръшнах вратата. Казах, че съм видел навънка двамина караконджери, които се давят като въци по шиите, но никой не ми поверва, даже и баба. Мушнах се под чергата и чаках да пропее петелът. Когато нашият петел Геро рече : „Куу-кури-гуууууу!“, погледнах праз джамчето навън и от караконджерите немаше и папер…

  През тия караконджерови дни баба ни куткаше вкъщи със сестра ми и викаше да мируваме, оти сега навънка е пълно с караконджери. Караконджерите се движат по селото под строй, като сенегалци през Европейска война, викаше дедо, а може поединично или групово, без строй. През караконджеровите дни, нощно време човек требва да си седи вкъщи, да не преде лен, да мирува и да не се озовава на ничий глас, който те повика отвън по име. Ако дойде некой и повика на ниското джамче отвън: „Тофиле бре, баба ти вкъщи ли си е?“, ти дори и гласа на баба Кадифа, комшийката да познаеш, не отговаряй. А и Постолчо, и Ванчо, и Петре, твойте другарчета да те викат по име – тай се, щото караконджерите имат адет да си преправят гласа като глас на твои близки и познати, а отговориш ли им, те моментално ти взимат глагоро, обсебват те и ти тръгваш с тях като замаян. Те са голи, така маат по снего, рипат около тебе, а от удовете им висят клинджоре такива, каквито висят по стрехите и капчуците. Като рипат, клинжорете звънят като звънчета, а те самите пеят: „Тини-ниии, тини-ниии, се са наши дни!“. Въртят се около тебе на облак, откарват те на Сталевия бент, рипат по ледо, обсветомяват те до крайна степен и после те турят под воденичната перка във воденицата на Варда Митре.

  Особено много се отежнява положението ти, ако си мома и предеш лен. А побара мома да преде лен през тия дни, веднага й се явява караконджеро като момък, с твърдото намерение да се жени за нея. Рече ли му тя: „Седни, юначе!”, караконджеро моментално й взима глагоро, обсветомява я и най-сигурният начин да я намери майка й на другия ден е да иде под воденицата на Варда Митре. Намира я, обаче озъбена… Колко, кооооолко! деца, баби, моми и невести глупави и неразумни е извадил Варда Митре изпод воденичната перка, за да тръгне воденицата да меле през караконджеровите дни! – викаше баба.

  Най-опасен за караконджереро или група караконджери обаче е петелът. Чуе ли той петел да кукурига – край с него, веднага сюблимира от твърдо в газообразно състояние и се чудиш имало ли е караконджер или не!

  След като видех през оная нощ давещите се като вълци караконджери, повярвах на всичко на бабините и дедови приказки за караконджери, караконджерици и караконджерчета, макар че нещо не ми се искаше да вервам. Смущаваха ме нещо тия караконджери. Страх ме беше, седях вкъщи, ослушвах се дали отвън нема да дойде некой и да ме повика тайнствено “Теофиле-е-е!…”. Гледах как гори огънят в огнището, стикан от некаква тайнствена сила, пищеха суровите габерови дърва и похлупката на гърнето пъшкаше и се отместваше, тикана от некакъв караконджеров зор, а котлето с млеко, завито в шарен месал да се кваси близо до огъня на топло, вдишваше, издишваше и шепнеше сънно и неразбираемо, като малка мома в пухен юрган…

  На другия ден беше Сурва. Тръгнах с торбицата и сурвачката по селото да сурвакам и първия човек, когото срещнах, беше учителката, с чийто глас ми бе говорила снощи караконжерицата. Спрях пред нея и й рекох с преправен като нейния глас:

  – Теофилчо, какво правиш там?!

  Като й рекох така сега, тя ме погледна с ококорени очи, в които се изписа учудване и страх, граничещ с , и фръц-фръц – отмина подплашена.

  – Кукуригууууу! – изкукурига се силно зад мене и като се обърнах, видех наш Геро, голям колкото мене петел, който аленееше на снега, облен от слънцето като жур-божур. Кокореше се ту с едното, ту с другото око към мене и като погледнах – учителката беше сюблимирала.

  А беше млада и хубава. До голям за мене тая даскалица си остана “караконджерицата”. Тръгнах по-натам и пред църквата видех седнал направо в снега един недобърски просяк. Единият му крак, изпружен напред, бе увит в съдрано месалче, а върху него седеше другия крак, бос, като петата му сочеше слънцето. Ноктите на босия му крак, нерязани от рождение, се виеха като черупки на охлюв. Като седеше в снега, отдолу му се показваха червени, космати меса и те топеха снега под него. Беше увил главата си с дрипав чул, един гнил зъб стърчеше навън изпод цепнатата му горна устна, а от окото му течеше некаква миризлива течност. На червеният му, сбръчкан врат висеше конопена сиджимка с одялкан от дърво кръст, лакиран от кир, а ръцете му бяха кафяви като изгнили, сухи върбови корени. Като седеше така, облегнат на една бохча с парцали, просякът приличаше на увито в парцали бебе, хвърлено от некоя сиромахкиня. Геро клъвна петата на просяка, просякът го удари с тоягата си, петелът подскочи, рече “Кукуригууу!” и просякът се превърна в бебе. Петелът рече да клъвне сопола на бебето, то изпище, Геро изкукурига отново и бебето се превърна в една козя грепка…

  В това време се получи едно сгъстяване на въздуха и от небето като Андромедова мъглявина се зададе една сюрия драмски курбате. Курбатето са цигани. Така им викаме ние, ама цигани решетари, които дълбаят коруби. Вървеха на орляк, разговаряха всеки срещу всеки, та се чуеше нещо като: “ Чаръла, маръла, джаста – праста! Сути чйеравдолу муку бунаро. Апсънъ бърдачьи, ах тънъ нандачьи. Тъ челасталатъ, та мандалата, та графаль  дрис!” Геро подгони сюрията, една курбатка с гащи по-червени и от петльовите го ритна, той подскочи, рече едно зверско: „Кукуригууу!“, и курбатето изчезнаха в пространството…

  Атмосферата се нормализира и в това време видех как Дон Мито Баруто, по прекор Мафията, носеше един голем нож и вървеха с Андре да колят прасето на доктор Конакчийска. Мито Баруто беше барутлия човек, със силно усещане и за него светът беше „барут“. Като пиеше той вино и виното му харесваше – а, викаше – барут е! И хубавият тютюн бил барут и като барут горял. Когато некой се изявеше в нещо бабаитско, дето друг не може, той го тупваше силно по рамото и викаше: ”Браво, бе, барут!”. Веднъж в кръчмата на една съседна маса седеше  мома, една Бела Среда, с очи влажни и тежки като на крава юница.Тая мома изглеждаше като мома, но не бе мома, а парясница. Тя беше изпратена в София да учи и помежду всички други науки бе научила за шестица воденето на любов. Диплома не бе донесла от София, но другата наука си я бе донесла и с тая наука успя да спечели едно младо, непокътнато момче, което рече да я вземе за невеста. Момчето я взе за невеста, но на следващия ден я върна на майка й с три гайди, защото я бе водило с две. Навремето ако една мома не е честна и ако е доведена с една гайда, ще си я върнат с две. Ако ли е доведена с две – върщат я с четири. В такава алгебрична прогресия се движеха гайдите за женене и парясване и откак се паряса така тая мома, взе да пие тутун на стара ока, а и ракия, като мъжете в кръчмата я пляскаха по задника, на което тя се кикотеше. Когато на мъжете им мина меракът да я пляскат по задника, тя често можеше да се види сама на маса, пиеше тутун и гледаше мъгляво, като държеше красиво цигарата си с цървени нокти. Често се виждаше и Мито Баруто да седи срещу нейната маса, не уваждаше очи от нея и мъмолеше под нос, като котарак през любовния период.

  – Леле, майко! Барут е !!! – викаше Дон Мито и зееше да се докимаса* до нея.

  И се докимаса. После като го питаха: „Мито, барут ли беше, барут ли? – той рече:

  – Абе барут, ама извъгнал**.

  Та като вървеха Мито Баруто и Андре да колят прасето на доктор Конакчийска, с тях беха Манол Циганино и Стивасар. Манол влезе в обора да изкара прасето, Стивасар го чакаше с един лост – като се покаже то, да го светне с лоста в челото, а Дон Мито имаше готовност да дайствува с ножа. Прасето не искаше да излезе. Тогава Манол го хвана за ушите и взе да го тегли заднишком навънка. На вратата се показа задникът му, Стивасар го изпраска с такава жестока сила, че Манол яхна прасето заднишком, та прасе и човек полетяха в силен галоп, като след няколко обиколки човекът падна в калта на двора. Доктор Конакчийска изтича към него с докторската си чанта като при спешен случай, а Стивасар, Андре и Дон Мито затекоха прасето към плевнята. Видя то, че нема накъде, и с лека стъпка изтича по стълбата на плевнята, качи се на пруста и взе да се ослушва налево-надесно. Там ще ти се решава касационната жалба – рече Дон Мито и тръгна след него. Той вървеше по стълбата с такава стъпка и държеше ножа така, както би пристъпвал някой рекетар или капо към поредната жертва на мафията. С неколко скока Андре ловко се покачи от другата страна на пруста и го туриха в клещи, но прасето, като видя, че нема накъде, рипна и стъпи върху един клон на сливата. Клонът не беше много як, то седеше стъписано върху него, олюляваше се, ослушваше се, подуши въздуха и като че искаше да прецени разстоянието от сливата до стрехата, рипна на кукуряк върху покрива на плевнята. Затича се по турските керемиди, на плешките му се показаха едни крилца, размаха ги и политна като херувимче към църковната кула с кръста на кубето. Като дойде то на фона на този кръст, около главицата на прасето се появи ореол. Цялото това видение беше съпроводено от канския писък на прасето. Изведнъж писъкът секна…

  – Божа душа, мъчениче! – дочух в настъпилата тишина въздишката на баба Дилбера, майката на доктор Конакчийска, а петелът Геро рече:

  – Кукуригуууууу! – и като отворих едното око, видех прасето да лежи в локва кръв всред калта на двора, а душевадецът Дон Мито да бърше кървавото лезвие на ножа. Като отворих и другото око, видех доктор Конакчийска как преглежда Манол Циганино, та му пише болничен лист, първичен и рецепта, а Манол псуваше на стара ока и прасето, и стопанката, и намерата…

  Махнах се оттам и като минах покрай чадърите на драмските курбате в „Аджийца“, от един чадър се носеше страхотен кресък. Крещеше някаква жена – не крещеше, а виеше неистово. Геро важно-важно се насочи по пътечката в снега натам, да провери какво става, и като спря до чадъра, взе да наднича през една дупка ту с едното, ту с другото око. Като надникнах и аз, видех как вътре неестествено лежеше жена. Тя крещеше, скубеше си косите и гризеше с ръждивите си зъби едно дръвце, турено й в устата да не си гризе устните, които бяха напукани като лама в летна жега. Жената раждаше, а един стар курбатин, дърт фараон, седеше по турски пред нея с два ореха в ръце, подаваше орехите към мястото, откъдето требваше да се покаже бебето, чукаше орехите един в друг и казваше: „Чик, Муте, чик! Анна бабаанна, заамет вермаа йок. Али манго коко, Муте! Чик, Муте, чик…“, като с това примамваше да дойде по-скоро бебето Муте, та курбатката да се не мъчи. Курбатката виеше адски, Геро стана много неспокоен, не можа да издържи на това положение и рече: „Кукуригууууу!”, и в това време в ръцете на стария курбатин се появи едно бебе, черно като дяволче. Той взе едни ножици, такива, дето курбатето режат ламарина с тех, кръцна му пъпната връв, бръкна в устата му с пръсти и дяволчето писна, като че го колят. Старият фараон го вдигна и го натопи в огладално калайдисан леген. На фона на белия леген черното дяволче светеше като живо въгленче, а водата в легена зацвърча като от нагорещено желязо.

  А отвънка беше страшен студ.

  – Кукуригуууууу! – рече Геро и видението изчезна, като да не е било, а ние продължихме по-нататък и видехме сюрията драмски курбате, изпълнили кръчмата като рояк, развихрени в алкохолна фиеста по случай раждането на Муте.Това сигурно бе и генерална репетиция за идващия наскоро Банго Васил.

  И още много ходихме по селото с нашия петел Геро, драги читателю, и много неща видяхме в тоя караконжеров ден, но то не може да се изкаже в размерите на един единствен разказ…

  На мръкване петелът важно крачеше пред мене, бързаше да скътка кокошките, а и аз бързах да не ми се карат вкъщи, но още от вратата ме подхвана баща ми. Не му се карай! – викаше баба на баща ми. – Гледа те като ангелче, а ти му се караш. Не знам как аз съм гледал баща ми, но той стоеше пред мене със силните си ръце, огромните си лапи, всяка една по-голяма от главата ми, и очаквах най-лошото.

  – Ангел! – говореше ядосано баща ми, – Караконджер е той, не ангел. Като караконджер линка цял ден по селото в снега и студа!

  Намушках се под чергата виновен и гузен, потънах в света на тия чудни видения и тайнства от този студен зимен ден и си мислех – какво съм? Ангел ли съм или съм дявол? Или караконджер?! Нищо чудно през тоя караконджеров ден след всички видения да съм караконджасал! Дали не съм драмски курбатин или може би недобърски просяк?! Ей, ами ако съм прасе! Дали не съм гуде, а!!! Или съм новородено курбатче! Представях си за миг, че съм бебе ангелче. Много ми се искаше да съм бил такова бебе с райско венче на главата си, но тая сияйна перспектива изчезна от мен в мига, в който си спомних, че доскоро петелът ме гонеше по двора с комат хлеб в ръка, от който като захапех, обърсвах и сопола си. Петелът искаше да клъвне комата, но аз го криех зад гърба си и той клъвваше сопола ми.

  – Какво съм?! Защо съм?! Откъде ида и къде отивам? – питах се тогава под чергата и още май не съм престанал да се питам…

  Детство, драги читателю, сиромашко, сополиво и парцаливо, но изпълнено с видения и чудеса, ама кам го вече? Нема го…

  Сега, след толкова години, върнал се от хиляди мили дома на село да карам отпуската си, вървя по селото като некой купешки господин и виждам, че пред църквата вече нема просяци. И в Недобърско нема. Даже и името на селото Недобърско се е трансформирало в Добърско. Едно време в Недобърско, в която къща имаше двамина просяка, се смяташе за по-богата, защото в нея влизаха две просешки тояги. Църквата е паметник на културата. Пред нея гъмжи от чуждестранни туристи.  Една група деца от Англия, дошли през зимната ваканция на ски в планината, минават в разноцветни екипи и тази пъстрота ми напомная сюрията на драмските курбате. Дюкянът, дето едно време бе кръчмата, е станал луксозна дискотека със светещи стени, светещи тавани и светещи подове и от нея се чува дрън-дрън и друс-друс на „Кание Уест” и „Гриин Дей”- поп групи нумбър уан от САЩ,  а вътре двадесетинагодишни караконджери и караконджерици се кълчат като извънземни същества сред блясък от разноцветни светлини.

  И Мито Баруто го нема вече, Бог да го прости. Има един друг Мито, но той е без грам барут човечецът. И драмски курбате нема. И караконджери нема. И от нищо не ме е страх, и в нищо не се съмнявам, освен пак в себе си. Господи, от кой свят ида, на кой свят съм и в кой свят отивам!? „Пази Боже сляпо да прогледа“ ли съм или съм „Млад бях – кьорав бях, остарех – прогледнах“? Кое е истината и кое не е?! – питам се и гледам по селото, че и хвърлени бебета нема вече, защото бебета изобщо нема и кози грепки по асфалта нема, защото и кози нема, а и от асфалта вече нищо не е останало.

  И маса години не съм чувал петел да пее…

  Оглушах ли, Боже, или за други звуци е отворен сега слухът ми?!!!

  – Кукуригууууууууууууу!“ – казвам си и не съм усетил , че съм го казал на глас, а децата англичанчета се смеят и сигурно си мислят, че съм некой изкукуригал възрастен  господин.

  –––––––––––––––––––––––

  *  докимаса – да се докосне, докосване  (диал.)

  **  извъгнал – мокър, навлажнен барут, който не се пали (отнася се само за барут, диал.)

   

  ––––––––––––––––––––––––-

  Георги Витанов Богат е роден е през 1948 г. в гр. Добринище. Автор е на книгите „Козомания” (1985 г.), „Червена книга” (1987 г.), „Орташка пушка” (1988 г.).  Носител е на литературните награди „Южна пролет” за 1986 г. и „Светлоструй” за 1987 г. Негови стихове, разкази и новели са публикувани в България, Европа и САЩ. Понастоящем живее в Чикаго. Председател е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, и литературен наблюдател на в. „България сега”.

   

• Виновните нямат вина

  

  
  Някой вчера с бензин се запали.
  Лумнал факел на скъпа цена.
  Без да може това да прежали,
  че виновните нямат вина…

  Алчни змейове крадоха, мляха,
  в изнурената бедна страна.
  И накрая фалшиво запяха,
  че виновните нямат вина…

  Ден годината може да храни.
  Далаверите – куп, планина.
  А се кръстят, ей Богу, тирани,
  че виновните нямат вина…

  Като ангели – чисти и святи.
  Неспособни на капка злина.
  И си вярват, безумно богати,
  че виновните нямат злина…

  Оня просяк е сигур кръвникът
  или куцата стара жена…
  С белезници на съд да ги викат,
  щом виновните нямат вина…

  Възмущение. Остри протести.
  Шум. Събития. Топ-новина.
  Няма съд. Няма даже арести,
  че виновните нямат вина.

  А измамата – сее ли, сее
  свойте ситни и зли семена,
  щом лукавият даже се смее,
  че виновните нямат вина…

  О, Българийо! Рай за измами,
  а за честните – ад и война!
  Да надпишем ли твоето знаме,
  че виновните нямат вина?

  Някой вчера с бензин се запали.
  Дай му прошка, родино една!
  Че за съвести, мъртво заспали,
  той, невинният, беше с вина…

• Бай Неверко

  Бай Неверко, в полурухналата си барачка, намираща се на западния ъгъл при помпозната сграда на Общината в „най-европейския български град“, си отглежда домати, чушки и кокoшки носачки. Дворната врата, скована от овехтели дъски, дотолкоз е прегърбена навън към площада, че за малко да целуне мрамора. Скованата по същия начин ограда пък е полегнала към двора и изглежда така, сякаш е от епохата на Първата Балканската война. Оградата, както и вратата, не могат да бъдат помръднати ни напред, ни назад. Те така са пуснали корени в земята и мъхът така ги е наръфал, че и взрив не може да ги изтръгне. Цялата тази сигурност носи покоя и тишината, крепящи невероятния дворен свят на бай Неверко. Един човек, останал сам с кокошките и градината си, след като отдавна погребал пред вратата на къщичката без време напусналата го жена.

  Над стогодишното деденце се щука насам-натам из личната си земя, винаги вършейки нещо, а полегналите на оградата му зевзеци се басират ежедневно дали бай Неверко е прегърбен и почти пълзящ по земята заради дългите си посребрени коси, мустаци и брада, дали –  заради бялото си кожухче от козя кожа, или – заради също белите потури с навуща и тежките като олово цървули. И чрез тези басове си „прехвърлят“ една и съща многонулева сума от предния десен джоб на единия зевзешки панталон, та в левия на другия; и обратно, и обратно… Така докато, заради някоя тежка проклетия, гарнирана с цветуща псувня, група полицаи, дебнеща ги от зори, не ги пропъди след пладне от оградата. С дежурното облекчение, че и този път нищо не е рухнало и нищо не се е променило.

  Тогаз следват внезапните похождения на гос΄дин кмета и секретарките. През десетина минутки те се спускат един след друг през някой от партерните прозорци на обявената за Паметник на културата сграда на Общината. И повдигат отдолу, през страничната дървена ограда на Байневерковия свят, една малка дъска, крепяща се на паянтав ръждясал пирон. Провират се тайно в двора на бай Неверко и си накупуват за жълти стотинки цели торби със зеленчуци и пресни яйца.

  Участникът в Първата световна при Дойран старец щастлив се кръсти след това в стаичката, пред петното на стената – където някога, по време на покойната му баба, е била едничката им икона на Христос Спасителя – прославяйки в молитвите си „вечната добрина у хората“. След което скътава паричките си в раклата с чеиз, събиран за детенцето, което така и не се родило на бай Неверко.

  По същото време всички общинари напускат работното си място, снабдени чрез кмета и секретарките с пресни продукти. Като разбира се не пропускат да обменят вечните приказки и подмятания за глупостта на стареца, който дарявал труда и продукцията си на безценица.

   

  П.П.П.

  (ПРЕД ПОСЛЕ СЛОВ)

  Откъде знам за всичко това ли?

  Преди година-две, когато завърших университета, взимайки Диплома за „Нереализация, Край на досегашния път в живота и Много въпроси без отговор”, реших да не си правя снимка с останалите съкурсници – безхаберници, а да удавя безумната си радост с бира в едно мрачно кръчме. Така и не се научих през студентските години, макар и изпълнени с оргии, да поглъщам алкохол. Затова финалната ми халба остана невдигната, заедно с тричасовия ми мрачен поглед, вперен в нея. През това време само на съседната маса изтекоха няколко групички клюкарници, чиито разговори не можеха да не бъдат чути. Разговорите на кмета със секретарките му, двамата полицаи и зевзеците, които дори звучно шляпаха карти на вързано, бяха цветисти, високодецибелни и повтарящи се. А дядото…

  Дядото отидох да го погледна лично, да се убедя сам в невероятния му, за мен, портрет. Още се щукаше и шеташе нещо из двора си. И аз полегнах, като зевзеците, почти доземи на оградата му. И се опитвах да вдяна, просълзено безтъжен, същността на неговото нереално битие. Както всички други субекти, забелязани и чути от мен в пиенарницата, и аз бях от друг свят, не можех да стана част от живинката му. През света му продължаваше да профучава и да се връща обратно някоя сянка от Общината. Зяпахме бай Неверко, с архаичната му неповторимост и човещина, а извън оградата бяхме ние, културният свят на Европа.

   

  Константин Каменов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:   Друг разказ от същия автор може да се прочете тук.  

   

• Автоинтервю

   

  Проблемът не е в моя телевизор.
  Антена нямам. Кабелна върви.
  Но влиза в него тягостната криза
  и после от сърцето ми кърви.

  Вълни щуреят. Бързат из ефира
  и правят битието вълнолом.
  С едни и същи образи дрогира
  светът на електронния погром.

  Едни и същи ментори, естети.
  Един и същи евтин слугинаж.
  Досущ като Халееви комети.
  Дори насъщни… като „Отче наш!“

  Не свършиха ли мазните тотеми,
  с дежурните си пози и слова?
  О, Бога ми! Какво измамно време
  на сухи и отсечени дърва!

  От бистър извор с шепи ми се пие!
  Да пия! До забрава! И до сън!
  Сам себе си отново да открия –
  не вътре в кинескопа, а отвън.

  Да бъда там… Сред хората, наблизо!
  Ръка с ръка! Или очи в очи!
  Проблемът не е в ничий телевизор!
  Изключих го! И ти го изключи!

   

  Ясен Вeдрин

• Сънувам те…

  Сънувам те, сънувам те хиляди пъти. Винаги си толкова хубава, сънувам те – В бяла премяна си, изтъкана от нежност. С ръцете ти усещам топлината, обливаща ме – даваща ми уют. С очите ти виждам красотата, сякаш там е събрана от света –

  Водопади, разплискващи живота, зеленината успокоителна, полетът на птиците, магията на дъгата – пак те сънувам. С устните нежността усещам – мекотата на дъждовните капки, синевата ти безкрайна, и жаждата в пустинята ми утоляваща – оазисът на омаята.

  Сънувам те – страстта на тялото като вулкан изригваща, помитаща и пак възраждаща. И винаги при мене идваща – те сънувам.

  Ще те докосвам хиляди пъти, безмълвно ще те прегръщам. Толкова си хубава, дори там само да си – миг преди утрото да отнеме съня.
  

   

  Нури Джурин

• Литературный памятник – Тайные записки Пушкина

  

  Пушкин А. С. Тайные записки 1836—1837 годов /Изд. подгот. М. Армалинский, В. Курочкин. — Миннеаполис: M.I.P. Company, 2013. — 974 с., ил., тв. обл.
  (Литературный памятник)

  Первое академическое издание «Тайных записок 1836—1837 годов» А. С. Пушкина и «Парапушкинистики» в одной книге.

  «Тайные записки 1836—1837 годов» А. С. Пушкина были впервые опубликованы Михаилом Армалинским в 1986 году в США. С тех пор они неоднократно издавались в России и вышли в переводах в 25 странах.

  В «Тайных записках» А. С. Пушкин, предстаёт в необычном ракурсе — в многообразии интимных связей, в непростых размышлениях о жизни, природе греха, любви и творчества, сложности жизненного пути русского поэта, приводящего его к трагическому концу. «Тайные записки» вызвали и продолжают вызывать шквал самых противоречивых оценок, многие пушкинисты считают их талантливой мистификацией.

  В качестве приложения публикуется историография русскоязычной реакции на «Тайные записки». Эти материалы собрал и откомментировал Давид Баевский, который назвал их «Парапушкинистикой». В неё входят материалы с 1986 по 2012 годы.

  Реакции наиболее активных парапушкинистов собраны в специально выделенных для них главах.

  Парапушкинистика остаётся не только наукой о реакции общества на «Тайные записки», но и стала также научно-уморительным исследованием человеческой природы, российской ментальности и сути литературы.

  Обширный и подробный комментарий включает в себя именной указатель и указатель средств массовой информации.

  Издание осуществлено на деньги, полученные из России.

  Скачать извлечения из книги в pdf – http://www.mipco.com/LPsample.pdf

   

  M.I.P. Company
  POB 27484
  Minneapolis, Minnesota 55427, USA
  http://www.mipco.com

  .

  –––––––––––––––––––––––––-

  Извлечения из книги:

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Судьба сбывается — я вызвал Дантеса1 на дуэль. Не это ли насильственная смерть от светловолосого, которую предсказала мне немка2. И я чувствую власть судьбы — я вижу, как она сбывается, но её нельзя предотвратить, ибо бесчестие страшнее смерти.

  Бесчестие — это буря, выросшая из ветра, мною посеянного. Она уничтожает меня. Дантес стал возмездием судьбы за мой слабый характер. Вызвав Дантеса, я уподобляюсь Иакову, боровшемуся с Богом. Если за мной победа, тогда я опровергну Божии законы, и Пизда беспрепятственно воцарится в моих небесах.

  Современники не должны знать меня настолько, насколько я позволяю дальним потомкам. Мне следует беречь честь N.3 и детей, пока они живы. Но я не могу удержаться, чтобы не поведать свою душу бумаге, и в этом есть неизлечимая болезнь сочинительства. Болезнь часто смертельная, ибо современники убьют меня за откровение души, за истинное откровение, если они проведают о нём. А потомки уже ничего не смогут со мной поделать, не только со мной, но и с моими праправнуками, ибо отдаленность во времени делает самые предосудительные поступки всего лишь историей. В отличие от настоящего, история не опасна или оскорбительна, а лишь занимательна и поучительна.

  Я не желаю уносить в могилу мои грехи, ошибки, терзания — слишком они велики, чтобы не стать частью моего памятника.

  Лет через двести, когда цензуру в России упразднят, напечатают первым Баркова4, а потом и эти записки. Впрочем, не могу я представить себе Россию без цензуры. А значит, издадут их в Европе, но скорее всего в далекой Америке. И жутко знать наверное, что меня тогда не только в живых не будет, но кости и те сгниют.

  Я смотрю на свою руку, пишущую эти строки и пытаюсь представить её мертвой, частью моего скелета, лежащего под землёй. И хоть это будущее неопровержимо, у меня не хватает фантазии, чтобы вообразить его. Достоверность смерти единственная непререкаемая истина — труднее всего укладывается в наше сознание, тогда как всевозможная ложь принимается и признаётся легко и бездумно.

  * * *

  Смерть Дельвига5 была страшным знаком того, что последняя часть предсказания немки начала сбываться. Тогда я этого ещё не понимал, но теперь всё предстает значительным и завершённым. Кольцо, обронённое во время венчания, и потухшая свеча бесповоротно убедили меня, что из женитьбы ничего хорошего не выйдет. В конечном счёте мы сами себе предсказываем судьбу.

  Чтобы совсем не упасть духом, я утешал себя предвкушением брачной ночи, первых радостей обладания N. и молил Бога продлить их как можно дольше в моей семейственной жизни.

  Жажда полного счастья влекла меня к женитьбе. Именно женитьба представлялась мне всеисцеляющим лекарством от моего беспутства и тоски. Это была попытка убежать от себя, не способного измениться, не имеющего характера стать иным.

  N. была моей роковой удачей, которую я выторговал у её матери, пожертвовав приданым и наделав долгов. После помолвки, поджидая день свадьбы, я придумывал, как я изменюсь и как изменится моя жизнь, когда я дам клятву верности, ибо я искренне намеревался соблюдать её.

  Раньше я и по пяти женщин имел на дню. Я привык к разнообразию пизд, женских повадок в ебле и всему, что отличает одну женщину от другой. Разнообразие сие не давало моим страстям задремать, и постоянная погоня за ним составляла суть моего бытия.

  Когда я впервые увидел N., я понял, что случилось неотвратимое. Желание немедленно обладать ею было таким сильным, что мгновенно превратилось в желание жениться.

  Это случалось со мной и раньше, но никогда с такой силой, никогда я не чувствовал такого восторга от своей избранницы. Когда моё предложение было, наконец, принято, я на правах жениха ухитрялся оставаться с N. наедине. Я обнимал её и, водя рукой по грудям, царапал ногтем по платью там, где должны были быть соски, и скоро мой ноготь начинал об них спотыкаться.

  N. краснела, но руки моей не отталкивала, а лишь шептала: «Не надо, маман может увидеть».

  Мать её — порядочная блядь, злобная оттого, что, кроме конюхов на Полотняном Заводе6, её никто ебать не хотел. Она была не прочь подставитьсебя, но мне, конечно, было не до неё. Она всячески притесняла своих дочерей, держа их, как в монастыре. А я глядел на сестричек и подумывал превратить их монастырь в свой гарем. Я, жених, укорял себя за такие греховные мысли, но избавиться от них было невозможно.

  Я обожал мою монашенку и шаг за шагом планировал превращение её в искусную развратницу. Но моим планам не дано было осуществиться, и, наверно, за это я люблю N. по сей день.

  Наш медовый месяц пролетел в сладостной учёбе: я учился языку, на котором говорит её тело, а N. училась откликаться не только на мой язык. Моё упорство и её прилежание все чаще доводили N. до восторженных стонов, звучащих для меня, как музыка.

  Обладать идеальной красотой, которая вдобавок досталась тебе девственной, это самое большое счастье, что выпадает на долю мужчины. Острота его так велика, что длиться долго оно не может. Когда я погружался в мою новорожденную жену, смыкая объятия, чувствуя её шевеление, ещё не выросшее из-за стыда в поддавание, и слыша её горячее дыхание у моего уха, я испытывал состояние торжества, которое мог испытывать только Бог в момент творения.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––

  Прим.ред.:

  ИНТЕРВЬЮ С ИЗДАТЕЛЕМ „ТАЙНЫХ ЗАПИСОК ПУШКИНА“ МИХАИЛОМ АРМАЛИНСКИМ  можно прочитать здесь – http://www.mitin.com/dj01/armalin.shtml

   

• АПОСТОЛЕ!

   

  Апостоле! Къде е твоят гроб?
  Къде народът твоя пример тачи?
  И може ли едно сърце на роб
  най-живите ти думи да изплаче?

  Кой лобното ти място утаи
  и скри от нас едната ти Голгота?
  От смърт ли днес подлецът се бои
  или от твоя Смисъл за Живота?

  Венец ли искаш, сплетен от цветя,
  или юнци, готови за олтара?
  В най-смутно време – ти велик блестя,
  но колко днес блестели биха с вяра?

   

  Предателството твоя дух не спря!
  Една присъда твоя зов не скърши!
  Страхливият – в страха си жив умря!
  А мършата те размени за мърши!

  И там е днес, Василе, твоят гроб –
  в бездушния, готов в поклон да лази.
  В прегърбения, свикнал да е роб,
  едничката си кожа да опази.

  Апостоле! Безсмъртен остани!
  Едно бесило – в зов да ни люлее!
  Че оня, който вкуси правдини,
  не ще попита твоя гроб къде е…

   

  Ясен Вeдрин

• Последното живо гробище

  Сън сънувах, ой нерадост,
  опустяла младост,
  сън сънувах, сън прокоба –
  сънувах си гроба…”

  П.К. Яворов

   

  И седнал ми тоя бай Лазо, под оная асма, дет’ слънцето бие с лъчи, ал’ капка светило не мой са промуши, па зачоплил шепа пълна с чингилингин и ни пъшка, ни охка. Мустаките бели, нема и що да ги сучи, че та̀ка са се впрели, щот и негово, безвреме прибрано от Господот, либе, òна ми ти руйна баба Мара, не би ги чинила по-мъжки на свойто вретено. Нахлузил ми от зàрно утро ония вечни, непротъркани, потури и своите си шарени овуща дет’ сам ги извеза, от’ не сакаше бели. Сетрето му чисто и пищно, а ризата свети ли, свети. И чопли, па мъдро замислил се с модър, вехт поглед гледа гамалето как дърпа и ръфа си сèно. Зимата йоще далеко, а избата празна.

  Сипа връз нощните въглени сите семки, остали у шепата. Скъта под мишката кърпена доста торба и подвикна:

  -Де бре ти, Марко?! – па сложи самара на туй кротко добиче. Седна връз него. Подхвана юздите, свирейки под мустаки èдна ми болна песен. Подкара си своето друже, туй старо, нèмощно гамàле, към равното пòле.

  Брàшно, домате, суджук ли… Що имаше он под навесот и що ли да купи? Тръне му беха дворот опасли. Дор’ и мотика не мойше да гледа, оти разораното все му дýшата чоплеше. Сал’ грозде за врабчиня остая и бъчвата тоже с него бе полна. Пичията цела издута от старе пиндаре. Старе, па светят по-чисто от слънце у двору. И таз’ зима ке мине, но що чини чиляк зад здрави дувари, зад двери на лю̀бена къща, кòга ни жена е остала, ни дечиня веке се смеят, а нейде фръкнаха с млади невести? Мисли си, мисли, па земе подвикне на свойто гамале:

  – Де бре, дий, друже! Спри с тия тръне, че път още чека! – и пак по ония засъхнали локве. Прах, сякаш рой от пчели вихри се, вихри, зад пътя им техен.
  Негде, де свършва гората и трèва йощ нèма, килнал се кръст един, чер. Дъ̀рвото с мъх проядено. Марко захрупа ситните храсти.Седна бай Лазо. Сèди, а òчи му взират се. Надпис изделан, по-извехтел и от клетий живот на той старец бичýра. Тук-таме буква, но кой…що? И Бог не би могъл рекъл.

  – А бре, Лазо! Що чиниш тук бре, мискинин балкански? – по превитото рамо, усмихнат, потупа го младийот Стоян Чèрков. Потупва, потупва, па не мой го от сянка на мислите дръпне – Рèчи бре, Лазо, оти зяпаш знакот кръстен? Мèрата на Чино тук своршва и тия на Драмо и Беро са после. Оти ся звèриш у туй дъ̀рво църно?

  А Лазо са кùлнал по-свит и от кръстот. Ни шава, ни диша. Ми почернèл целийот. Мъх сякаш по него полазил. Черков го бута, па хванал ми дор’ и да псуе, белкем му другйот скочи. Так’ он си думаше, оти страшен бе Лазо при Дойран, а взе, че се свлече той старец. Ни куршум, ни го ветер покòси. Кат’ бук вечен тýпна.

  – Стига бре, друже! Що чиниш? Немой так’ ми се кòси! Жèна имам…дечиня. Сос страх ме рани, бре! – па шàрат му òчи кат’ зъркели и Черков, гòркийот, ту кръ̀стот зазèпал, ту Лазо.

  Що стàна? Чудо ли бе ил’ магия? Ах, страх небожен! Пуст дано опустее! Де се дяна съ̀рцето мъжко? Що у потурите хлопа? Ни да бèгаш, ни да стòиш!

  И тогаз взе че шавна се Марка. Изрèве, изреве вехто животно, па дотъри гръбнакот си криви. Наплю дваж – триж свой си стопан. Глàва си под мишка му вдена, па, зе че го дигна, а кръстот чер стрòши с къч. И Лазо пак грейна:

  -Що чиниш тугùнка, Стойенчо? – разтърка си òчите он.

  -Пол’ ден се кланям и вèлям ти, бèлкем станеш ил’ глава повдигнеш. Ал’ ти не помръдваш бай Лазо, мизернико горски! Уплаха ми вкара в съ̀рцето, се едно змùя…

  – Ай млъкни бе Черков! – за раменете го балкнаджията стисна и разтръска, па зе, че му и смигна – Ех как слънце пак е угрèло с усмивка. Таман си поседнах да сгрея в лъчи му, ал’ що ме разбута и мислете сецна.

  – Умрèл беше, Лазо! Оти тия буламàчи лòмиш? От зарана край тебе се вайкам!

  -Чуй, чуй! Мисъл èдна тук ми дòйде! Хм, що ли ма хвàна? Де да зная! – зачеса се Лазо посмръщен – Седя си тугùнка залисан, а ръ̀цете сèкаш па у кал са и сеща ми поле. Поле безкрайно кат’ нèбо. С рòцете ровàм и вес ден, па и нощ, пак и ден, пак след туй. Все ги погребахме. Бели, белùчки… Оти връз нази дойдоха? Клети момчиня! Негде, тамо, в Проклетата Ингилизия, рекли им нази да кълцат. Та ние у дòма си бехме! Що на врата не похлопаха? Добър ден не ни кàзаха? Па и рекли да беха “дайте да хапнем!” Не бихме ги нивга погребли! Клети ми ти чèда, на оня остров безлýмен!

  Па избърса чèло си потно с бела кърпа. След Марка затече се към селòто и остави Стоенча сам да балтае се.

  А негде, бай Лазо се бе залутàл нещо пак у ума си. Марко…Как!?…Що!? Зад него подминал, че зе да го бутва със свойта муцуна. До село двамина дотътриха се.
  И пред дувара на беловаросаний зид, очаква го веке Вангелия Динова:

  – Айде, Лазо, мой драги! Що не остàя друг некой мъжùня кат’ теб, оти село да пази? Пусти, клети Живот! От зарàна те чèкам. Малько се тебе уплаших и викам си “Некоя булка ли зе го? Дал’ не се той път успал?”-говори, а към то хамбаро доведе го и връз овехтели негови двери, чувал’те пълне. Храните готови.

  -Ей, Ванге, туй много ке чине! Ей ти, на! Сите пендаре! Веке аз немам. За тех сбèри що може, па белкем и тая зимъска изкарам.

  – Немой така, Лазо! Жèн’те в село туй сбрахме. Ти ни мъжете погреба. Сите опя ги. Сякаш архангела бил си. Йощ слушам, а и другите кàят, оти помнят, къги генералот дòйде и рече он…Сòлзи во очите нему, а в нашите тоже: “Жени на Майка България! Мойте соколи, мойте орли, ил’ ваште мъже, край Дойран оставиха кости! Бог помни! Те всички там паднаха в бран, но враг в нашта Родина мила, враг един не пустиха. Лазо Берберов… и врази, и наши, сам всички погреба. Гледах. Помагах, но той сам изкопа, дори и водите на езеро Дойран. Всичко, край нас, разорано от бомби, а Лазо на ноги, о, не – на колене, пред всичките мъртви. Той на колене копаеше с щик и… враг, и… другар… Погреба ги всички. Кръстове с пушки…от дърветата тоже направи и…” – разплакà се тук генералот, а ний хор…все ревахме. Сбъ̀рса он лùце червено и той помен пак продължи:”Сам ги опя, как сам Господът пее! С тамян ли, с боринка ли… цяло бойно поле накъди и няма веч зъл дух ил’ демон там няма. На всеки кръст дата и име изписа със своя си нож. Не мойта ръка… Не спасих ази свойте орли – негова мъжка ръка целунете, но и плачете! Днес… Чух… Новите, дето си легнаха там, в нашите родни огнища и гробище наше дори разорали, да сеят храна. Но Бог вижда! Вий, майки свети, не мойте тук страда! Веднъж щом опят е, смъртника клет, Господ наш вече в ръцете си гушнал е негова грешна душа и всичко простено е нему от наший Отец. Но радуйте вие се! Нито от френц, ни ингилизин, ни сърбин, ни грък – костите само на ваште мъже даруват земята днес с жито! Амин!”

  Помня аз, Лазо, тая молитва в она панахида. И всинца жèни у сèлото наше йощ помнят, как помни се Свят “Отче наш”! Ти си веч мъжот ни, оти Светия за назе остая. Бог да живите!

  Велеше горкò, сос сòлзи на òчи и с радост во сърце, превита до зèми стрина Вангелия, дека бе стрина на всике жèни. Сите чувале она сàма на самарот положи, а Лазо пречупил се пак бе кат’ оня крив кръст и нещо да рèче не мог. А она во ръ̀ката всите пендре, сос своята шепа му стиснала бе. В поясот убав сос почит натъкнала бе ги. Лазо мълчеше и килнат все беше, кат’ паметник вехт на вся Майка България към своите мили чедà. А Марко пак бутна го в кръстот и стара Вангелия по рамо потупа го.

  Кат’слънце, ново – новичко, засвети за все пòтното лùце на здравий бай Лазо. Закрачи он, не скала, канарище, бечура, към свойта си бела къщурка. Марко побутва все свой си стопанин отзаде и рев ли реве, бойна тръба, зад последното гробище, в себе побрало всике души.

   

  Танас Динов

• Дочо Узуня

  Разказ от Петко Йотов

  .

  Дълъг, черен островърх калпак. Под него дълъг човек с дълго чувство за смях и резил, и широко сърце. Това е Дочо Узуня.

  – Eй, мустак, яла тук – ще рече бай Дочо.

  Седнем на земята, дето сме се срещнали. Вади плоската от пояса.

  – Цукни де, цукни – и бърка за металната свирка. Дръпне от цифката. Намокри свирчицата и започва да свири. Дърпа от цифката. Надува свирката и така нежно свири, та чак очите му греят.

  – Сега, мустак, ще ти разказа за войната – и започва от тръгването, та до завръщането. При добър слушател разказва и други неща.

  – Беше някъде към петдесет и някоя година. Разболях се, трябваше да ода на доктор. До село ни рейс, ни влак. Трябва да ида или в Ловеч, или в Тетевен. Станах по първи петли. Взех газения фенер. Замахах крачоли през Балкана, та сабале рано цъфнах в Тетевен при доктора. Започна да ме преглежда: „Имаш болно сърце, имаш болен бял дроб, болен черен дроб, болен далак, имаш сух плеврит, имаш воден плеврит, болна жлъчка…“. И така ги изреди седем-осем лоши болести.

  След като ги изреди, ми каза да си почина. След пладне да ида пак да ме прегледа, защото сега съм бил изморен от пътя. Взе печеното пиле и шишето с ракия. Взе ми и двайсет лева. Давам всичко. За първи път отивам на доктор. Излязох аз и си думам, че ще мре от толкова болести, явно няма отърване. И що иска пак да ме прегледа? Ами да му дам още двайсет лева. Реших да си успокоя душичката. Влязох в една кръчма. Бавно и тъжно пих за всяка болест по една голяма ракия. Добре се бях нагласил. Някъде след пладне отивам пак при доктора. Подпирам се на бастуна, държа фенера и му думам: докторее, то с тия болести ще се мре, ама разгеле съм дошъл, що ма не прегледаш дали не съм барем и бременен?! Докторът се сбърка, но навреме се окопити и не ми даде да му разправям повече. Напсува ме, ей, напсува ме. Може да не го е учил, ама убаво ме напсува и ме изрита от вратата. Отървах двайсте лева. Обратно през Балкана – 30 километра. Та в село. Изтрезнях и оздравях. Ей, ако не бях оздравял, щях да умра. Оттогава не съм ходил на доктор. Сега гоня осемдесетака; ама се лекувам с плоската и свирката. Редовно си пия тези две апчета и ми е добре. Сигурно ми отварят паровъздушния глапан, та да поспадне напрежението от тоя пусти, хубав живот.

  – А цукни де, цукни – дума бай Дочо.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  Петко Йотов (1947-2009) е български офицер, военен историк и дългогодишен директор на Националния военно-исторически музей в София (от 1989 до 2009 г.). Роден е в гр. Плевен, но израства в с. Славщица, Тетевенско, откъдето са родителите му. От шестте деца в семейството само той, който е бил роден последен, оцелява.

  През 1969 г. Петко Йотов завършва Военното училище във Велико Търново, а през 1976 г. – Военна академия „Г. С. Раковски“. Бил е строеви командир. Преподавал е 13 години военна история във Военновъздушното училище в Долна Митрополия и във Военна академия „Г. С. Раковски“.

  Полк. Йотов е автор на много статии и учебници по военна история. Малцина знаят, че покойният вече директор на Националния военно-исторически музей, който беше колоритен човек с много таланти, е писал и разкази.  Публикуваният тук разказ е част от неговия сборник „Китка здравец“, излязъл в София през 1997 г.
  

• Честит празник на влюбените 🙂

   Ще вървя по своя път…

  Ще вървя по своят път
  Мисълта ми едничка
  Ръцете ти в моите ще държа
  Светлината от очите ти
  Ще взимам
  Сърцето ми в нея да се къпе
  

  От косите ти полъха ще взема
  И ще вървя по своят път
  Някъде твоя да пресека
  От устните ти топлината да взема
  И в нея да се сгуша
  

  От усмивката ти крилата
  Ще взема
  И към тебе ще полетя
  Ще вървя по своят път
  Които Ти ми подсказа

   

  Нури Джурин

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––-

    Бел.ред:  В Деня на свети Валентин, който, казват, бил покровител на влюбените,

  пожелаваме на всички влюбени

  сърцата им никога да не станат плюшени 🙂

   

• Петият подвиг на Херакъл

   

  Българийо, аз чаках, недочакал,
  да може чудо да те промени.
  Титан да би горкото ни изплакал
  със всичките му грешки и вини.

  Да би видял те някак си отгоре,
  сърцето му ще тръпне от печал –
  затлачена със хиляди обори,
  зловонни от фекалии и кал.

  Царува власт. А после си отива,
  натрупала престъпната си смрад.
  Пристига друга. Гнусното прикрива
  със лозунги на празничен парад.

  А след това – мърсейки управлява.
  И цвъканото става планини.
  От гадости духът се задушава,
  че копнеш ли – навсякъде вони.

  Фекалии от алчност и поквара.
  Зловоние от подкупи без срам.
  Едни и същи врътки на кантара
  и черни грехове на килограм.

  Безвремие в кошмара бездуховен.
  Кючеци, мутри, чалга, силикон.
  И въздух, с отчаяние отровен,
  в държава без морал, и без закон.

  Родино моя! В стих съм те изплакал.
  С оборите си Авгий те мори.
  Роди поне веднъж един Херакъл
  и петият му подвиг възцари.

  Река Алфей за миг да се отприщи
  и всичкото ни зло да съкруши.
  Безумия и подлост да разнищи.
  Корупция и рекет да руши.

  Не в гръцки мит, но в истинска задруга
  да би се включил българският род –
  Българийо, не бих сменил те с друга,
  щом в теб намеря смисъл и живот.

   

  Ясен Ведрин,

  Jasen-vedrin.blogspot.com

• Петко

  Разказ от Здравка Евтимова*

  .

  – Ела, но тичай по-бързо да похапнем от Петко – подканва ме Роси по телефона. Аз се ослушвам, тъй като мъжът ми си закупи нож, с който да ме затрие в най-скоро време. Нека сега обясня защо стана така. Петко беше старото, 21-годишно магаре на бащата на Роси. Човекът ходеше да краде с Петко и с каручката керемиди, скрап, трици и всичко, което може да се краде в Пернишки окръг. Както бащата на Роси бай Косьо си крал скрап, Петко паднал и започнал да умира. Що така, бе човек, рекъл бай Косьо. С кого ще крада аз? Жена ми дърта и ръждясала релса, щерка ми – Роси, тоест моята приятелка, – не ще да се жени, щото никой не я желае. И двете ги мързи, че ги боли, затуй аз на стари години се люшкам с каручката. Но то всичко окрадено. Тръгна да обхождам кварталите и срещна конкуренцията. И те обикалят, но вместо да крадем, седнем заедно и се напием. Не умирай, бе човек, сам с ония ли ме оставяш, бе? С дъртата и младата?

  Обаче Петко ритнал два пъти и изплезил език. Бай Косьо се видял в чудо. Магаре повече от сто кила да умре от старост! Сто кила месо да умрат от старост, а хладилникът празен. Това не става така! Не знам дали Петко първо умрял и след това бай Косьо го заклал с джобното си ножче, или първо Петко бил заклан и после предал Богу дух. Доколкото познавам Косьо, той би заклал Роси („Тази така и не се ожени, а само гледа сериали и реве. Който както се прибере от съучениците й – я от Италия, я от Испания, при нея ляга, при нея става, но никой не се жени за нея.”) Ето защо Петко сигурно първо си е умрял най-спокойно преди да откраднат старото желязо, после бай Косьо го е рeзнал с джобното ножче. Това, което аз видях след два дни, бяха четиридесет и две луканки, овесени над прозореца на бай Косьо. Той седи с бира в ръка, не може да краде, яде луканки, пие бира и плаче за Петко.

  – Бързо идвай, жабо – обажда се на мобилния ми телефон Роси. – Хайде, че от Петко нищо не остана!

  От Петко нищо не остана, защото Роси опитала една от луканките. Все едно гризала паве, така ми обясни по-късно, че то Петко беше дърто магаре, лека му пръст. Бай Косьо му закопа ушите до Струма и щом леля Денка, жена му, скочи да се кара, той ходи при закопаните уши на Петко, пие бира и плаче. Даже онези, крадците от конкуренцията, и те ходят да плачат над ушите, защото помнят как са се напивали заедно. Та когато Роси за пръв път хапнала от луканката на Петко, не щеш ли, се запознала с един тип Данчо. Той не бил никакъв неин съученик, от младежите, дето ходят в Италия и Испания, и идват в Перник за седмица-две. Той си бил съвсем българин, дето не мръдвал от своето родно село Друган, и поради тази причина не знаел за подвизите на Роси с нейните съученици, и голямата й любов към сериалите.

  Казал й: „Ти си абсолютна. Браво!” и взел да я кани да я запознае с майка си. Той бил на 36, тя на 33 –  тъкмо най-блестяща двойка. Роси се уплашила и взела да мига. Тя била свикнала да й казват, че е абсолютна една седмица, после човекът се отдръпвал– тя просто го наричала за удобство „съученик”, макар че едноседмичните й приятели били кой с десет години по-млад, кой с десет години по-стар. Въобще плюс-минус десет години все й бил съученик. Обаче съученикът си вдигал ризите и се изпарявал за Италия или Испания, но Данчо от Друган бил железен. Той пристигнал при бай Косьо и му заявил:  „Дъщеря ти е абсолютна. По-абсолютна от нея не мога да намеря не само в Друган, но и в Перник. Щото аз смятам така, че да се оженя за нея.” Роси дълбоко се потресла. И съучениците й намеквали: – „Ще се женим”, но как ще се женят, когато тя е в Перник, а той в Неапол?

  Ала мисълта ми е за друго. Една друга наша приятелка, Стефчето, отвращение не отвращение, и тя опита от луканките на Петко, и ела да видиш какво се случва! Още на следващия ден във влака Перник-София се запознава с един Генадий. Тя на 30, той на 32. Стефка обаче работи във фирма „Метал”, поради което и дума не може да става за маникюр. Е, и тя има няколко съученици, но значително по-малко от Роси, защото Роси е изписана и висока като топола, а Стефка се търкаля в собствената си мас. Но онзи тип от влака й споменал:  „Ти си абсолютна. Аз съм по-тънък от собствената си риза. Край. Ти си жената, която търся. Ще те водя да те запозная с мама, ще се женим.”

  Но с това обаче работата не свърши. Леля Денка, съпругата на бай Косьо, една съвсем нормална пълна жена, също за беда взела да опита от Петко. Не, че зъбите й били чак толкова здрави, но то колкото беля да стане – станала. Гризнала тя от Петко, и още на другия ден, както си продавала фланелките на сергията на пазарчето в квартал „Изток”, Перник, изведнъж идва един, твърде брадясал, като вол и също толкова як. Казал й: „Ти си абсолютна”, купил й сладолед и на другия ден дошъл да я търси вкъщи. Тогава бай Косьо – с онова джобно ножче, с което уж заклал Петко – се хвърли да коли онзи брадатия господин, дето закачал най-обикновената му жена. Стигнало се до истински бой, който леля Денка наблюдавала усмихната щастливо над тенджерата, в която къкрела копривена чорба. После една Мира опита луканките и е ясно, че още на следващия ден – пак във влака Перник-София – един й рекъл: „Ти си…”.

  Роси започна да продава ония луканки от Петко по двайсет лева резенчето и ако си мислите, че не се струпаха жени, значи никога не сте идвали в Перник – и то не само жени на 30 години, и момичета на 17 години, ами и жени на 50 години, жени на 60 години, и жени с бастуни. Даже едно момиченце втори за трети клас беше дошло с двайсетолевка в ръка. Та затова Роси ми съобщи: – „Хайде, заспала госпожо, бързо! Ще се свърши Петко, и така ще си изгниеш.” Защото ние живеем до тях и тя слуша как аз и Тошо се караме: хем пари че няма, хем той ме предупреждава, че ще хване в Испания и харесва комшийката, хем едновременно с това си купил нож да ми реже главата, ако ям от Петко. Няколко мъже, които имаха стари магарета – от конкуренцията на бай Косьо – ходиха да ги заколят на същото място. Взеха джобното ножче под наем от Косьо за пет лева на час, и си затриха верните помощници, тъй че скрапът остана неокраден. Обаче техните магарета не докараха никой да каже – „Ти си абсолютна”.

  – Загоряла тенджера такава! – кипи по телефона Роси. – Специално за тебе съм запазила едно резенче от Петко. Мъжът ти и без това е мързелив като заровените уши на Петко. Заглежда се в комшийката и пари няма. Ела да ядеш от Петко. Едно дете имаш, все ще го изгледаш някак си.” Добре, навих се аз, обаче преди това изхвърлих в Струма ножа, дето моя Тошо беше купил от пазара. Тръгвам аз да ям от Петко, ето ти го моя Тошо – не с нож, ами брадвата вземал. „А си отишла да ядеш Петко, а ти отрязах главата тука, на това място.” Така ли, викам аз. Я да видим как ще ми отрежеш главата. И без глава ще ходя да ям Петко, да го знаеш. Тогава той хвърли брадвата и вика:  „Ти си най-абсолютната. И без да ядеш от Петко ти го казвам. Да умра като Петко, ако лъжа!”

  Бащата на Роси, заедно с останалите почтени крадци, останали без кьораво магаре, пият заедно ракия на пейката пред нашия блок и викат: „Що й казваш, че е абсолютна, бе. Ти нямаш ли очи в тая глава?”

   

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още разкази от Здравка Евтимова могат да се прочетат тук и тук.

   

• Продавачът на катинари

   

  Блъсканица. Шум. Патаклама.
  Всеки гледа някой да предвари.
  На сергия – в облак от тъма –
  дяволът продава катинари.

  „Хайде, хора! Спазвайте си ред!
  Стока е донесена за всички.
  Само нека видя най-напред,
  вашите протегнати ръчички.

  Брей, госпожо! Сърчице в сатен!
  На везната дайте го веднага!
  И ще си получите от мен
  катинарът, който ви приляга.

  Сигурност ли? Моля ви, мадам!
  Карате ме гръмко да се смея.
  Щом заключа всичкия ви срам –
  вие ще сте приказната фея.

  Няма да ви мъчи ничий глад,
  нито скръб и гнусна милостиня.
  Но ще бъде новият ви свят
  чуден, като Райската градина.

  Ето, колко лесно е! Нали?
  Следващият… Браво, господине!
  Свикнал сте сърце да ви боли,
  а пък то е нужно да изстине.

  Скрупули ли? Бога ми! О, не!
  Давам ви гаранция от ада!
  Даже клет сирак на колене
  смях ще предизвиква. Не пощада!

  Ключ ли? Да! Но той остава в мен!
  Катинарът дава се заключен.
  Тъй се гарантира вечен плен
  и живот – съвсем благополучен.

  Я, младеж! И ти ли идваш тук?
  Браво! Колко млад, а мене иска!
  Със сърце, напомнящо за чук,
  с който си изграждам обелиска…

  Готин ли? Какво говориш? Виж!
  Ще си супер с моята защита!
  „Personal security“ държиш
  с тази придобивка дяволита!“

  Блъсканица. Шум. Патаклама.
  Катинари. Гробници мъртвешки.
  Скрива се в зловещата тъма
  дяволът със куп сърца човешки…

   

  Ясен Ведрин

• Издателство „Бард“ пусна книга на Дейвид Айк

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Издателство „Бард“ е отпечатало книгата на Дейвид Айк  „Световната конспирация“. Както пишат в свое кратко резюме от издателството, това е  „мащабна творба, която има за цел да хвърли светлина зад кулисите на световната политика. Кой наистина ни управлява? С каква цел? Свободни ли сме наистина? В своята книга авторът се нагърбва с нелеката задача да отговори на тези въпроси и да ни помогне да разрием тайните на правителствата в сянка“.

  –––––––––––––––––––––––––

  .

  Из „Световната конспирация“

  1.

  Кои сме ние?

   

  „Истинската стойност на човешката личност се изразява в това доколко се е освободила от самата себе си.“
  Алберт Айнщайн

   

  С риск да досадя на читателя, ще отбележа нещо очевидно: човек е изгубен тогава, когато не знае къде се намира. Ясно и просто. Ние сме изгубени, когато не разполагаме с необходимата информация, която да ни покаже къде се намираме и без която не можем да намерим пътя към целта. Това също е очевидно. Как можем да стигнем някъде, ако не знаем дори къде се намираме?

  Всичко това е близко до ума, но човек невинаги приема с ума си това, което е пред очите му. Както се казва, ако искаш да скриеш нещо, го постави на видно място. Именно в току-що казаното се състои бедата на „човечеството“. Ние сме изгубени, защото а) не знаем къде се намираме и б) нямаме достъп до необходимата информация, която да ни покаже къде се намираме. Всъщност в нашия случай нещата са дори още по-сериозни. Ние не само че не знаем къде се намираме, но не знаем даже кои сме. Джон Ленън пише: „Как да вървя напред, като не знам в каква посока гледам? Как да вървя напред, като не знам накъде да завия?“. Без тези координати – кои сме и къде се намираме – как можем да разберем какво виждаме и какво усещаме? Не можем. Затова правим догадки (често произволни) и тези догадки наричаме „религии“ и „научни теории“. Говорим за „обосновани догадки“, основаващи се на най-надеждната налична информация, но какво би станало, ако се окаже, че тази информация – получена чрез религията и науката – е напълно невярна, и което е още по-важно, е била нарочно създадена така? В такъв случай ще се окажем в още по-сложна ситуация, отколкото просто да не знаем в каква посока да тръгнем. Ще излезе, че сме поели в грешна посока, вярвайки, че онзи с калимявката или микроскопа, който случайно ни е упътил, знае какво говори.

  Днес все по-ясно разбираме, че пътната карта, с която си служим в живота, вече е остаряла и при това сме я гледали наобратно. Или по-точно, това са правили вместо нас (често без да подозираме) представителите на една система, която може да съществува само ако ни държи в неведение за компаса и координатите, които ще ни отведат до целта. Някой е разместил пътните знаци, за да ни заблуди и да ни контролира. Целта на настоящата книга е да ви помогне да разберете кои сте, къде се намирате и как шепа хора манипулират живота ви до степен и с намерения, които дори не можете да си представите. От това ще зависи всичко останало и този „свят“, който досега е изглеждал побъркан, странен и необясним, изведнъж ще застане на фокус. Светът ни изглежда побъркан, защото го гледаме под грешен ъгъл. Достатъчно е само да променим гледната си точка и… „Я-аа, такава ли била работата!“.

  Първа ключова координата: Кои сме ние?

  Ако попитате някого кой е, най-вероятно ще ви отговори нещо от рода на: „Аз съм Джо Еди-кой си. Работя във фирма в лондонския район Тутинг, женен съм, с три деца. Обичам футбол и градинарство, искам да отида на гости на брат си в Австралия“. Такива неща чуваме непрекъснато в телевизионните игри, когато водещият моли участника: „Кажете нещо за себе си“. Хората се идентифицират със своята професия, доходи, предпочитания и това, което бихме нарекли „личност“, „индивидуалност“ или „натюрел“: – „Обичам да се смея и да се забавлявам“, „Обичам домашния уют и спокойния живот“ и т.н. Но и тук можем да попитаме какво би станало, ако разберем, че това, което определяме като „аз“, нашата „личност“, дори нашият пол, изобщо не сме ние. Ами ако всичко това е плод на някаква компютърна програма и някой ни е заблудил, че това сме ние? Бихме сметнали за ненормално, ако попитат някой астронавт кой е и той започне най-подробно да описва скафандъра си: „Аз съм модел Марк III на НАСА, създаден през 90-те години на XX в. Имам твърда горна част на торса, двустепенно изрязани транзитивни (предавателни) елементи в седалищната област и въртящи се спираловидни ставни елементи в раменете, кръста и ханша, позволяващи абдуктивно-адуктивни (отклоняващо-притеглящи) движения. Издържам на налягане от 0,56 атмосфери. Искам да отида при брат си в Международната космическа станция.“ Сигурно ще си помислим, че на този човек му има нещо, вероятно защото е бил подложен на прекалено високо налягане. Какъв глупак – все едно скафандърът му е самият той! Има нужда от лекар горкият, много голяма нужда, и то спешно. Да, така е, но ако се замисли човек, той не е единственият, нали? Ние, обикновените „хора“, правим абсолютно същото. Мислим, че нашият скафандър – това сме ние, и щом веднъж тръгнем да мислим в тази посока, целият пейзаж отива по дяволите. Как може астронавтът да работи, ако си мисли, че скафандърът му – това е той? Та нали тогава би настъпил невъобразим хаос! Е, огледайте се наоколо, вижте целия този „свят“ от хора, които вярват, че са скафандри – и какво откривате? Невъобразим хаос. А и как би могло да бъде другояче?

  И тъй, първото откритие по пътя към свободата: вашето тяло – това не сте „вие“, а един удивителен биологичен компютър, чрез който „вие“ изживявате действителността. Тялото ви е съсъд, средство, но това не сте „вие“, не е вашето „аз“. Скафандърът е средството, чрез което астронавтът се докосва до други „светове“. Същото се отнася и за тялото. Нашето тяло – това не сме ние, защото ние сме Безпределното съзнание, Всичко-което-е, едно непрекъснато енергийно поле, в което всички „светове“ съществуват и същевременно не съществуват. Единствената разлика между всички създания е нивото им на осъзнаване, че те са Всичко. Колкото по-дълбоко осъзнаваме това, толкова по-близо сме до нивото на висшето „знание“ и възприятие, и обратното – ако възприемаме себе си като отделен „индивид“, различен от всичко останало, ние губим връзката си с Безпределното единно цяло, което всъщност представляваме. Живеем в свят на разделение и „различия“, защото сме забравили – в резултат на външна манипулация – своята истинска безпределна същност. Алберт Айнщайн нарича действителността „илюзия, макар и трайна“. Той казва:

  „Човекът е част от цялото, което наричаме Вселена – част, която е ограничена във времето и пространството. Той възприема себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от всичко останало и това е един вид оптична измама на съзнанието му. Тази измама е като затвор за нас, тя ни ограничава в рамките на личните ни желания и обичта ни само към най-близките. Трябва да се стремим да се освободим от този затвор, като разширяваме обхвата на своето състрадание, така че в него да попаднат всички живи същества и цялата природа в нейното великолепие“.

  Освен това трябва да приемем идеята, че сме Безпределно съзнание. Това е такова ниво на съзнанието, при което то знае, че е всичко. Това е самоосъзнатото ВСИЧКО. Помислете например каква е разликата между водната капка и океана. Капката се асоциира с представата за отделното, за индивидуалното „аз“, което не е свързано с нищо друго. Също като при хората – ние мислим, че сме „Бил Еди-кой си“ или „Етел Еди-коя си“. Но когато капката попадне в океана, можем ли да определим къде свършва океанът и къде започва капката? Няма нито начало, нито край, няма алфа и омега, защото всичко е едно Единно цяло. На това ниво няма „ние“ – всичко е едно Безпределно „Аз“. Част от този океан може да е тиха и спокойна, а друга част да е бурна и развълнувана, но това е все един и същ океан, едно и също Единно цяло. Ние винаги сме океанът, винаги сме Безпределното съзнание и не можем да се отделим от него в буквалния смисъл на думата. Но когато забравим кои сме, ние изпадаме в заблуда и придобиваме усещането, че сме нещо отделно, че сме капка, и тогава възприемаме действителността през малкия обектив, който това усещане създава в съзнанието ни. Този обектив възприема онова, в което вярва, и поражда усещания, които съответстват на тази вяра. Дребнавите мисли правят хората дребни, независимо че човек е Безпределното възможно. В това се състои бедата на т.нар. човечество. Ние сме океан, Безпределно съзнание, но въпреки това вярваме, че сме само една слаба незначителна капчица. Идентифицираме се с отделното, с някаква „част“, вместо с единното цяло. Това е така, защото представата ни за действителността е тотално манипулирана, в резултат на което отъждествяваме своето „аз“ с биологичния компютър, наречен „тяло“. Помислете колко много религии обявяват за богохулство твърдението, че човек е Всичко, или както те го наричат – „Бог“. На нас не ни е позволено да смятаме, че сме Бог; трябва да бъдем смирени, да приемем, че сме нисши грешници и да треперим пред Всевишния – или пред онези над нас. Ти си едно нищо, човеко, свиквай с тази мисъл! – и само ако свещениците кажат добра дума за теб, имаш някакъв шанс да не се пържиш в Ада. Тези глупости са измислени от хората, които контролират религиите (а не от програмираните им лакеи със смешните шапки), за да ни задържат завинаги на компютърното ниво на възприятие – нивото, на което лесно можем да бъдем водени като стадо животни. Вижте само с какъв език си служи религията – „Господ е твоят пастир, а ти си част от стадото“. Хората, затворени в телесно-компютърната реалност, ще нарека „несъзнаващи“, а тези, които си дават сметка за съществуването на едно по-голямо цяло, ще нарека „съзнаващи“. Всъщност всички създания са „съзнаващи“, само нивото на съзнанието им е различно, но за да опростя максимално нещата, все пак ще използвам понятията „съзнаващи“ и „несъзнаващи“. При така формулираната дефиниция, почти всички хора на земята са несъзнаващи, защото се идентифицират със своето тяло-компютър (фиг. 1). За щастие, във времето, в което живеем, това започва да се променя.

  Компютърна реалност

  Биологичният компютър често бива определян като „жив“ компютър. Дефиницията на термина „биологичен“ е: „който се отнася до живота и живите същества“. Това е компютър, който стига до решения, без да му бъде указано как точно да прави това. Днес такива компютри се разработват по целия свят, макар че, естествено, те не са нещо много повече от детско сметало в сравнение с биологичния компютър на човешкото тяло. Но принципът е същият. Проф. Бил Дито, който ръководи изследванията върху биологичните компютри в Технологичния институт на Джорджия, казва: „Обикновените компютри винаги имат нужда от абсолютно точна информация, за да стигнат до верния отговор. Надяваме се биологичният компютър да може да намира верния отговор въз основа на частична информация, като сам попълва празнините“. Най-просто казано, биологичните компютри донякъде притежават способността да мислят самостоятелно. Това важи и за човешкото тяло, и то в много по-голяма степен, но проблемът е там, че позволяваме на тялото да мисли вместо нас. Ние сме в плен на илюзията, че тялото ни – това сме ние, затова смятаме, че всички мисли и чувства на тялото компютър са наши мисли и чувства. Но това невинаги е така. Всъщност изобщо не е така, когато става дума за висшите нива на нашето Безпределно съзнание. Аз бих осъвременил цитираната в началото на тази глава мисъл на Алберт Айнщайн по следния начин: „Истинската стойност на човешката личност се изразява в това доколко се е освободила от своята компютърна същност“. Частите на компютъра функционират също както частите на човешкото тяло, защото са принципно едни и същи. В основата на системата на тялото компютър лежи генетичната мрежа (ДНК мрежата), а една от многото функции на тази мрежа е да пренася информация между клетките. Когато преносът на информация протича нормално, ние сме „здрави“, защото точната информация достига до точните клетки в точния момент. Именно тази комуникационна система се бори с болестите, лекува рани и натъртвания, освобождава химични вещества и поглъща токсини, когато е необходимо, за да поддържа баланса и да реагира на опасностите и промените. Когато системата се повреди, настъпва объркване на командните импулси в нея, също както при развален джиесем, и тялото престава да функционира добре. Това наричаме „болест“, а тя може да бъде физическа, умствена или емоционална. Помислете какво става, когато настъпи хаос в командните импулси в един настолен компютър в резултат на „вирус“ или нещо друго. Компютърът започва да дава признаци на „заболяване“ или дисхармония. Отначало може да бъде засегната само скоростта му на работа и тогава казваме, че „компютърът е бавен“. А той е бавен, защото скоростта и ефективността на пренасяне на информацията през системата му не са оптимални. Впоследствие „вирусът“ може до такава степен да разстрои преноса на информация, че компютърът вече няма да може дори да се включва. И какво казваме в такъв случай? „Компютърът ми умря.“ Същото става и когато „ние“ умрем.

  Всъщност „ние“ не умираме, защото това е невъзможно. Ние не сме тяло, а Безпределно съзнание. Не ние, а нашият компютър умира, когато комуникационната му система се повреди и вече не може да функционира, или когато съзнанието реши да напусне тази реалност и да сложи край на усещането ни за нея. Съзнанието е източникът на захранване, с който работи компютърът, то е, така да се каже, „контактът“, в който компютърът се включва към „мрежата“, а когато някой дръпне щепсела от контакта, компютърът угасва. Какво ще стане, ако хвърлим компютър от голяма височина? Той вече няма да работи – иначе казано, ще умре. А какво ще се случи, ако човек бъде хвърлен от голяма височина? Същото. Какво става, когато компютърен вирус разруши операционната система на компютъра? Той вече няма да работи – ще умре. А когато вирус, рак или друго заболяване разруши операционната система на тялото? Отново същото. Какво става, когато паметта на компютъра откаже? Тогава функциите му се разстройват и той вече не може да реагира на командите и информацията, както преди. А ако това се случи с „човешко същество“? Тогава ще говорим за болест на Алцхаймер, или умствено заболяване. Когато компютърът е излязъл от активен режим и си почива, той е в „режим на сън“ (англ.: sleep mode). Същото е и с човешкото тяло. Можем да продължим с тези сравнения до безкрайност – и това е нормално, когато става дума за едни и същи основни явления и принципи на действие.

  Но това, което трябва отново да подчертаем, е, че не ние умираме и не ние се разболяваме от Алцхаймер или умствено разстройство, а тялото компютър. Също както и човек, който работи на компютър, не може да прихване компютърен вирус. Това, което наричаме „умствено заболяване“, не е проблем с нашето Безпределно съзнание, а компютърна повреда. Човек може да е най-добрият компютърен оператор на света, но ако машината пред него не може да обработи въведените данни, той няма да успее да я накара да работи пълноценно. Обикновено смятаме, че след време компютрите вече не могат да вършат това, което са вършили преди, и ние не можем да направим нищо по въпроса, особено когато остареят и се износят. А какво казваме, когато тялото ни остарее? „Аз вече не мога да върша каквото вършех преди.“ Обърнете внимание, че казваме „аз“, когато говорим за тялото в подобни случаи. Но тялото компютър – това не сме ние. Ние сме съзнание – всичко, което винаги е било, е, и ще бъде вовеки. Ние сме Безпределно съзнание, а не нещо пределно като компютъра, но когато не виждаме разликата между едното и другото, нашата навигационна система си мисли, че затворът всъщност е свободен път. Светът, в който живеем, е устроен така, че да не можем да правим разлика между тези две неща, защото така можем да бъдем контролирани и потискани, както ще стане ясно от настоящата книга.

  Компютрите са програмирани да реагират на набор от команди, наречени „софтуер“. В един компютър обикновено има платка, наречена „дънна платка“, която изпраща електрически сигнали към различните части, а основният елемент, който обработва информацията в системата, е микропроцесорът, известен като CPU (central processing unit – централна оперираща единица). Има също така памет, наречена харддиск („твърд диск“), както и друга, „виртуална памет“, или RAM, която съхранява информация само докато компютърът работи. Ако има нещо във виртуалната памет, което искате да съхраните, трябва да го прехвърлите върху твърдия диск, като натиснете Save. Компютрите разполагат и със софтуер, който ги предпазва от сривове в резултат на вируси и други външни атаки. Този софтуер се нарича „защитна стена“ (англ.: firewall) или антивирусна програма, като например Norton Anti-Virus. Тялото компютър функционира горе-долу по същия начин. То има харддиск, виртуална памет, платка и антивирусен „софтуер“.

  Генетичен харддиск

  Харддискът на тялото е съставен от дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК) и клетки. Както ще видим по-долу, клетките приличат на компютърни чипове. Двойната спираловидна верига на ДНК в клетките се смята за генетичната библиотека на тялото, която съхранява кодовете на физическите ни характеристики и ги „даунлоудва“ в процеса на размножаване (фиг. 2). Но това е само част от ролята на ДНК. Общата дължина на ДНК в човешкото тяло е около 200 милиарда километра и тя може да съхранява над 100 трилиона пъти повече информация, от което и да е устройство, създадено от човека. Човешкото тяло и настолният компютър си приличат в принципно отношение, но когато става дума за мащаби, потенциал и сложност, разликата между тях е светлинни години. Друго, което трябва да подчертаем относно ДНК, е колко малко знае за нея традиционната наука. Между 95 и 97% от ДНК се смята за „отпадъчна ДНК“, защото учените нямат никаква представа за какво служи. Помислете само: във всеки от нас има по 200 милиарда километра ДНК, но до 97% от нея (а може и повече) остава загадка за учените, и въпреки това те имат самочувствието да ни наставляват какво да правим и какво да не правим с тялото си – същото това тяло, за което те самите нищо не знаят. Трябва да имаме предвид, че на учените и интелектуалците не им се налага да знаят за Безпределното съзнание и проблемът е в това, че огромното мнозинство от тях наистина не знаят за него. Техният интелект е плод най-вече на компютърното ниво на мислене. Помислете колко от най-великите прозрения на човечеството се дължат предимно на интуитивното усещане, а не на интелекта. Едва след това усещане идва ред на интелекта, който само го потвърждава. Нашите вътрешни усещания, интуицията, вдъхновението, или това, което аз наричам „знаене“, са плод не на интелекта, а на Безпределното съзнание. „Научните“ и „интелектуалните“ професии, като тези на учителите, университетските преподаватели и медийните служители, са пълни с несъзнаващи хора (наред с малцина съзнаващи, които са крайно неудовлетворени). Ето защо науката толкова често стига до задънена улица в опитите си да обясни действителността. Тези хора не са онова вдъхновено Всезнаещо съзнание, а програмирани мислители и понеже гледат на себе си като на тела, те изхождат от телесната реалност – петте сетива. Един безспорно гениален учен, Никола Тесла, който умира през 1943 г., казва: „Когато науката започне да се занимава с нефизичните явления, тя ще напредне за едно десетилетие повече, отколкото през всичките векове на своето съществуване дотогава“. Има толкова много хора, които смятат, че ако нещо не може да бъде възприето чрез зрението, слуха, допира, обонянието или вкуса, значи не съществува.

  Терминът „отпадъчна ДНК“ предполага, че тази ДНК е в повече от необходимото и не служи за нищо – представа, която сама по себе си е крайно абсурдна. Една от главните функции на тази т.нар. „отпадъчна ДНК“ е да осъществява връзка с други реалности и да приема, предава и усилва информация, подобно на радиоприемопредавател. Формата и кристалната структура на ДНК я правят идеална за тази цел, както ще обясня в следващата глава. Много важно е също така да знаем, че ДНК е общо взето една и съща за всички форми на живот, било то човек, мишка, цвете, риба, или вирус. Всяка ДНК съдържа четири кода: аденин, гуанин, цитозин и тимин, които се означават като А, Г, Ц и Т.

  Единствената разлика между човека и цветето е редът, в който се свързват тези четири кода. Съвсем малки разлики в кодирането може да доведат до огромни различия във физическите особености. Вариациите на ДНК между човешкото тяло и мишката са незначителни в сравнение с фундаменталните разлики във физическата им форма. Ако сте гледали филмовата трилогия „Матрицата“, ще забележите, че показаната на фиг. 3 кодова верига на ДНК прилича на компютърните кодове от тези филми. Не само човешкото тяло е биологична компютърна система, такива са и всички други форми на „живот“ в тази реалност, която наричаме „свят“. Всичко, което виждаме и което има външна физическа форма, представлява компютърна програма, в която А, Г, Ц и Т са компютърните кодове.

  Дънна платка от меридиани

  Платката на тялото е системата от меридиани, която лежи в основата на древното лечителско изкуство акупунктура. Още преди хиляди години китайците знаели за съществуването на мрежа от енергийни линии, минаващи през цялото тяло, които днес наричаме меридиани. По протежението им са разположени множество точки, известни като акупунктурни точки, в които може да се регулира потокът на енергията през меридианите чрез използването на много тънки игли и други техники. На фиг. 4 се вижда, че системата от меридиани дори визуално прилича на платка. Това е компютърно обработено изображение, получено в парижката болница „Некер“ в рамките на съвместно изследване с Лабораторията по цитология към Военната болница. В акупунктурните точки е инжектиран изотопен индикатор и след това е направена снимка с гама-апарат, за да се види къде отива веществото. Оказва се, че то преминава през системата от акупунктурни меридиани. Не само че това потвърждава съществуването на мрежата от меридиани, която „модерната медицина“ открай време отрича като нещо абсурдно, но изследването установява и още един изключително важен факт. Оказва се, че колкото по-бавно преминава енергията (на китайски: чи или ци) през меридианите, толкова по-лошо е здравето на човека. Когато енергията циркулира балансирано и с оптимална скорост, човекът е в добро здраве. Как да си обясним това? Обяснението е, че енергията чи е информация, която посочва съществуването на даден проблем или дисбаланс, както и начина за неговото отстраняване. Какво би станало, ако например до вас прекалено бавно достигне информация за съществуването на даден проблем и след това вашият отговор стигне прекалено късно до засегнатите? Проблемът няма да се разреши, а най-вероятно ще се задълбочи. Това е една от причините болните хора да бъдат по-уязвими откъм нови болести. Енергията чи предава и указания за поддържането на баланс и хармония и ако този процес бъде нарушен, ще се нарушат също и балансът и хармонията и тогава тялото ще се разболее. Както вече споменахме, когато един компютър започне да се поврежда, първото нещо, което забелязваме, е, че той реагира на командите по-бавно от обикновено. Когато това се случи, нещата може да се влошат много повече, ако не вземем мерки да изчистим системата от това, което забавя комуникационния трафик. Същото става и с енергията ци в платката на тялото. Хората, които нямат правилна представа как функционира тялото и дори какво представлява то, винаги са се отнасяли с пренебрежение към акупунктурата и други алтернативни методи за лечение. Невежеството им пречи да проумеят как главоболието например може да се излекува с едно убождане с игла в крака. Това е така, защото те асоциират болката с нейното местонахождение, а не виждат организма като едно цяло. Меридианите образуват в тялото вериги и ако една линия минава през главата, тя минава и през крака. Ако една от тези зони се запуши, това поражда дисхармония в други части на веригата, затова когато циркулацията на енергията бъде възстановена в съответната точка на крака, това премахва налягането или проблема, предизвикващ главоболието. Нещо подобно правят и компютърните техници, когато „чистят“ компютъра, за да могат електрическите му вериги да работят с оптимална скорост. Тези техници се наричат още „компютърни доктори.“ И съвсем уместно.

  Системата от меридиани е свързана и с набор от енергийни възли, чрез които човешкият компютър влиза в досег с Безпределното съзнание, или поне така би трябвало. Съществуват много такива възли, известни като „чакри“ – дума, която идва от санскрит и означава „светлинни колела“. Има седем главни чакри: коренна, сакрална, слънчев сплит, сърдечна, гърлена, трето око и коронна (фиг. 5), и те се свързват с тялото компютър посредством жлезите на ендокринната система. Сърдечната чакра е равновесната точка в средата на гръдния кош, откъдето всъщност идва представата, че любовта се усеща със „сърцето“. Тъй като с течение на времето това е забравено, любовта започва да се асоциира с „физическото“ сърце. Чакрата на третото око, разположена в средата на челото, е връзката ни с паранормалното зрение и общуване. Тя взаимодейства с епифизната жлеза в централната част на мозъка. Епифизната жлеза е чувствителна към светлината и произвежда мелатонин – хормон, който регулира съня, и серотонин, който е жизнено важен за предаването на електрическите импулси в мозъка. Това е т.нар. „невропредавател“. Френският философ и математик от XVII в. Рене Декарт стига до извода, че епифизната жлеза е „вместилището на душата“. По-точно е да се каже, че тя е приемопредавател, който свързва „душата“ – Съзнанието – с компютъра. Коронната чакра, разположена на темето, е най-важната връзка с Безпределното съзнание и се асоциира с хипофизата – най-важната жлеза, която също се намира в мозъка и отделя хормоните, контролиращи цялата ендокринна система. Според друго мнение хипофизата е жлезата на третото око, а епифизата е жлезата на коронната чакра, но и двата варианта са еднакво приемливи за целите на настоящата книга.

  И двете чакри ни свързват с това, което е „отвъд“, и ако се появи проблем с която и да е от двете жлези, връзката става много по-трудна. Те взаимодействат с хипоталамуса в мозъка, който е основен регулатор на емоционалното ни състояние и организира и контролира чувствата и настроенията ни, както и усещането за глад, апетита, приема на храна и всичко, свързано с удоволствията и творчеството. Хипоталамусът е жизнено важен за баланса между тялото, ума и чувствата, и заедно с ендокринните жлези е обект на въздействие от страна на съдържащите се в масово консумираните храни и напитки химични вещества, както и електромагнитните влияния. Веднъж имах много ярък сън, беше през 80-те години, когато започнах да осъзнавам голямата истина. Сънувах, че чета Библията, но единствените думи, които виждах, бяха името „Джон Пайниъл“. Усещането беше толкова живо, че отначало си помислих, че наистина съм прочел това в Библията. Тогава изобщо нямах представа, че „пайниъл“ е епифизата, но именно тази жлеза е много важна за свързването ни с онова другото, голямото „Аз“. По-късно пак ще се върна на тази тема. Между другото, чакрите са част от т.нар. „аура“ – енергийното поле около тялото, което може да бъде измерено в електрически величини и дори да бъде видяно от някои екстрасенси. Те виждат аурата като цветове, които се променят в зависимост от емоционалното и душевното състояние на човека. Различните мисли и чувства имат различни честоти на трептене, а всяка честота има свой цвят или оттенък.

   

• Наричахме го другаря Петров

  Разказ от Константин Каменов

   

  1968 година

  Драги ми Матеев,

  Изпращам ти тази новела, защото вярвам, че само в твоето списание има шанс да бъде публикувана. Знаеш какво е отношението към подобна тематика в другите редакции. Надявам се, че писмото ми ще те достигне преди някоя заповед, която да ти забрани от най-висша инстанция да продължиш да се занимаваш с литературна дейност.

  Авторът на новелата държи да остане анонимен. Предостави ми правата си, затова можеш да я подпишеш с псевдонима ми Константин Каменов. Позволих си да променя стилистиката в разказа на майката, защото авторът я бе записал буквално. Може би поради липса на образование, или заради контакта й с определена прослойка, начинът й на изразяване бе много простоват. Надявам се, че с тази литературна корекция произведението няма да загуби от силата си!

  С Богом! Косьо

   

  * * *

  Вървях след Мария по извитите дървени стълби и плъзгах ръката си по напуканата стена. Скърцането под краката ни ми навяваше усещането за приближаващ край. Навсякъде времето бе оставило своя отпечатък – и в паяжините по тавана, и в изпадалата мазилка, и в пълзящата по стените влага, и в изкъртения парапет…На площадката на последния етаж, приятелката ми ме чакаше да се дотътря. Докато Мария открехваше вратата, аз съзрях очила с кръгла телена рамка и не знам защо ги бутнах в джоба си.

  Стаята, където влязохме, бе малка. Потънала в полумрак. Нямаше мебели – само едно легло, в което дишаше тежкоболна жена. Лицето й бе без време състарено. Бели пипала бяха изпили някога розовелите бузи. Един бегъл поглед, все пак, ми бе достатъчен да откроя под плетеницата от бръчки изящността на овалния й лик. Мария все още съхраняваше античните черти на женската й хубост. Майка й обаче си отиваше. Дългите й сухи пръсти, вплетени едни в други, потреперваха от време на време.

  Мария сложи ръка върху нейните и прошепна със звучен глас:

  – Мамо, аз съм.

  Жената отвори очи, поглеждайки ме, сякаш искаше да попита “Кой е този?”

  – Това е приятелят ми Христо. Заминаваме на специализация в Съюза.

  – Радвам се, че дойде да се простим, момичето ми- изрече тези думи без да се радва. Предчувстваше, че това е последната им среща. – Мислех, че ще отида в гроба без да мога да ти разкажа… Много пъти си ме питала кой е баща ти, но не смеех… Ето,майка, написала съм ти всичко на тези няколко листа… Прочети го по-скоро… Остави ме сега да си почина.

  Говореше монотонно и безразлично, а се усмихваше мило на дъщеря си. В думите й се долавяше само страх. Взехме написаното и се отдалечихме до единствения малък прозорец в стаята, където Мария ме погледна въпросително и след като й кимнах, зачете полутихо текста. Често ми е повтаряла колко й се иска да знае кой е:

  “Беше първата година след партизанщината. Градчето бе малко. Църква, магазин, училище, една обществена сграда и повечко къщи. Приличаше по-скоро на село. Из улиците, вместо по полето, се “разхождаха” крави и миризма на тор насищаше въздуха.

  Бях на двайсет и две. Работех в счетоводството, при партийния секретар, другаря Петров. Той бе надхвърлил петдесетте. Носеше очила с кръгла телена рамка и лъснати до блясък ботуши. “Конфискувани от местната буржоазия”, както обичаше да подчертава. Друго отличително от него не мога да си спомня. Чертите му са толкоз размазани в спомените ми, че дори понякога се чудя истински ли е бил този образ…

  При него често идваха двама мъже. По-големият бе Георги. Трийсет и две годишен. В спомените ми той си остава човек без външност. Може би, защото винаги бе в сянката на другаря Петров. Може би, защото той самият бе сянка. Не знам. Един от многото и толкоз. По това време изпитвах нещо към този мъж, но не можех точно да определя какво бе това чувство.

  Другият бе по-млад и от мен – едва двайсет годишен. От малък останал сирак. Намерили го да спи гол в един гълъбарник. Другарят Петров го осинови. Взе го в партизанския отряд, където отказа да носи оръжие. Четеше или декламираше патетично стихове. След запознанството ни се отнасях с пренебрежение към него. Името му бе Александър, но аз го наричах подигравателно “Гълъбе”. По-късно това прозвище започна да ми звучи много гальовно. Беше висок и слаб. Решеше черните си коси с ръка назад. Погледът му – дълбок и объркващ – съвсем неподобаващ на възрастта му. Неподобаващ, защото гласът му, устните, лицето – всичко друго в него напомняше дете. И досега не съм срещала човек с червени като малини устни и чисто като пролетни облаци лице. Не гледах на него сериозно, защото го възприемах като дете. Но то бе в началото.

  Дойдоха веднъж двамата при другаря Петров. От моята стая всичко се чуваше и виждаше. Вратата бе стара, не уплътняваше добре, а имаше и няколко дупки от куршуми. Партийният секретар, както винаги любезен, стана да ги посрещне, но Александър заговори пръв:

  – Другарю Петров, старините край града са много ценни не само за Отечеството ни…

  – Знаем… Знаем, Сашо! – прекъсна го с потупване по рамото.

  – Но върху тях изливат основи на бъдещ завод!

  – Правилно! Нали трябва да има приемственост? – усмихваше се другарят Петров.

  – Античните градежи не могат да издържат тежестта му… – гледах детските черти на лицето му и недоумявах, че мисли за спасяването на някакви старини. Та той още би могъл да играе на стражари и апаши!

  – Сашинце, Сашинце! И в отряда така спореше? Ех, соколе мой! Добре. Ще видя какво може да се направи – прегърна го през рамо другарят Петров и го изпрати към изхода.

  На другия ден, рано сутринта, цялото градче шушукаше как по нареждане на партийния секретар са били взривени и старините, и основите на завода.

  През тези първи години на Народната власт парите не достигаха. Затова ходех да почиствам църквата. Оттам ми даваха по някой лев. Никой в Партията не знаеше, че съм вярваща. Дори открито се присмивах на Александър, за дето почита Христа. С това си грозно деяние се надявах, че няма да ме заподозрат като предано православна.

  В деня, когато старините престанаха да съществуват, бях свършила по-рано работата си. Приготвях се да си ходя, но в Божия храм влезе Александър. Не бе ме забелязал и аз се скрих зад една от колоните, наблюдавайки го какво прави. Коленичи пред иконата на Христос Спасител. Впери очи в него и вплитайки ръка в ръка, започна разпалено да шепти. Сякаш на жив човек говореше:

  – Боже, опази ме от плъзналото безумие! Моля те, опази ме! Вдъхни разум… Върни човещината на другаря Петров! Самозабравил се е. Разруши античностите край града. Намислил е да сваля иконите от църквата и да поставя картини на работници. Ако съм се провинил с нещо пред Теб, моля Те, недей наказва всички! Само мен… Кой му отне разума, Боже? В отряда не беше такъв! Ще ти се моля всеки ден, само ме чуй!

  Прибрах се в къщи и легнах. Не помня как съм заспала. Много кошмари ме мъчеха. Сънят още повече ме изнерви. Стреснах се. Нощта бе отминала и за моя изненада до леглото ми, на стола, седеше Александър. Усмихваше ми се с топлина в очите си:

  – Минавах случайно покрай вас. Хазайката ти ме помоли да те видя. Уплашила се жената, че си много неспокойна на сън. Мен ме припознала с лекаря.

  Гледах го и се радвах, че е при мен. Тогава за пръв път започнах да чувствам, че ме привлича с нещо. Заслушах се в още мекия му глас и ми се прииска да го притисна до себе си. Попитах го дали е обичал някога. Сякаш исках да чуя отговора, който ми даде. А той ми подшушна на ухото, че голямата му любов е поезията. Тази тайнственост ме увлече в разговора и поисках да науча и за отношението му към Георги. Той се усмихна на себе си, сякаш си спомняше нещо красиво от миналото, и заразказва с блуждаещ по тавана поглед:

  – Не знам защо, но не изпитвам никакви чувства към хора, които се бъркат в нещо, без да го разбират. Но с Георги е малко по-особено. Той наистина не разбира нищо от изкуство. Елементарен е дори в изразяването си. Повтарял съм му го много пъти. Винаги съм се стремял да го убедя да се откаже от писането. Понякога си мисля дали имам право да се опитвам да въздействам върху постъпките и мислите на хора, но никога не мога да си отговоря. Сега ситуацията е по-лоша. Другарят Петров го насърчава и му помага да отпечатва глупост след глупост… Уж се борехме срещу посредствеността, а то… добихме нейния облик. Може да звучи абсурдно, но хора като Георги се превърнаха в копие на тези, срещу които се бяхме опълчили. И знаеш ли защо? Защото в него доминираше омразата. И тъй като не искам да бъда като него, стремя се да не го мразя… Нито него, нито другаря Петров. Ако оставех в мен да се появи подобно страшно чувство, то тогава омразата ще трябва да бъде насочена към почти всеки, който се опитва да твори… А Георги наистина само се опитва да твори… За съжаление агресията в мисленето му се проявява не само в изкуството. По този начин обаче прониква и съсипва живота на много хора.

  Разсъжденията му започнаха да ми стават все по-интересни. Затова го попитах и за неговите произведения. Мислех, че много се хвали. Той затвърди първоначално мнението ми с отговора, който ми даде:

  – Вземи! Нося със себе си няколко стихотворения. Съвършени са. Понякога само за един миг. Поезията, както всяко изкуство, е част от душата ти, но знаеш ли какво представлява собствената ти душа? В един момент я усещаш, в следващия – не. Така, при внезапно изригнали чувства можеш да се докоснеш до изкуство, което е поднесено със сходни излъчвания. В следващия миг обаче чувствата са отлетели. Настроението ти ражда нови усещания. Те диаметрално се разминават с изкуството, което преди това ти е допадало. Могат обаче да ти отворят сетивата за възприемане на изкуство в друга тоналност. И както ти споменах в началото – всичко е само миг. Миг, но красив. Изпълнен с невероятна наслада, която не може да бъде открита другаде, освен в природата. Ще ти кажа и още нещо за изкуството, което няма да ти прозвучи така красиво, както предходните ми размисли. В него има некадърници, посредствени, таланти и гении. Всички имат място под слънцето, но най-много са посредствените. Георги е от тях.

  – А ти? – подигравателно се усмихнах като си мислех, че ще каже “талант”.

  – Аз съм гений и това е най-страшното.
  

  Недоумявах защо може да е най-страшно, но той се изясни:

  – Хората обичат гениите, само когато са мъртви… скоро ще умра – предчувствам го. А що се отнася до поезията ми и това, което ти казах за възприятията на душата, сигурно разбираш, че нещо в мен умира след всеки написан стих. Раждане и смърт, раждане и смърт – това е животът ми.

  Погледът му бе отправен към светлината, идваща от прозореца. Очите му бяха мътни и тъмни, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Предположих, че трябва да го утеша, но почувствах, че няма да успея и зачетох стиховете му:

  – Недей! Поезия се чете, когато човек е уединен. Изчакай да си тръгна! – разроши с ръка косите си, вместо довиждане. С походка, сякаш носена от вятър, напусна стаята ми. Едва го дочаках и отново погледът ми със страст се плъзна по стиховете. Бяха повече от гениални. Дали, защото ми го внуши, дали, защото така ги усетих – не мога да кажа! Не знаех на какво да ги оприлича. Написани с невероятна лекота. Същевременно завладяващи и разтърсващи. Четях ги и чувствах, че гордостта се уповава на гения. Искаше ми се отново да го погледна в очите, но той си бе отишъл.

  Надвечер, преди да привърша работа, другарят Петров ни извика с Георги при себе си. Точно, когато се опитваше да ми каже нещо, вратата се отвори с трясък. На прага, потен, с разчорлени коси, застана Александър. Гледаше яростно другаря Петров. Очите му бяха присвити. Ноздрите му се разширяваха, сякаш бе бликнала лава. В този миг ми се стори грандиозен и величествен. Обърна падналите кичурчета коса нагоре. Разкъса яката си и заговори, едва сдържайки гнева си:

  – Какво си сторил? Предупредих ли те? Предупредих ли, че не бива да се свалят иконите от църквата?

  – Е-е, е-е! Не се горещи! – усмихваше се както винаги другарят Петров. – Картините са по-ценни от някакви си икони. Ще стане от днес църквата художествена галерия… –  започна замечтано и с патос последните си думи, но Александър не го остави да продължи:

  – Галерия, посещавана само от добитък!

  Махна с ръка, сякаш пращаше всичко по дяволите, и хукна по стълбите.

  – Сашо-о-о! Какъв добитък, бе? – провикна след него от прозореца Георги.

  – Отидете да видите! – чу се отдолу.

  На двора ни чакаше, както винаги, черната, постоянно лъщяща, лимузина. Качихме се, за да идем до църквата, макар че тя се намираше на по-малко от 50 метра. Влязохме вътре и тогава… Помня… Наду ме такъв смях, че не можах да го сдържа… Десетина крави се разхождаха в храма, взирайки се в картините и жално мучаха.

  – Не се хили, ами веднага в колата! Идвате с мен! – за първи път виждах другаря Петров ядосан. Отидохме до къде ли не. Насила принуждавахме хората да зарежат делничната си работа. Само и само да не пропадне стъкмената изложба.

  Другарят Петров бе застанал пред иконостаса и разясняваше достойнствата на картините, жестикулирайки енергично с ръце. Бълваше безсмислица от неразбираеми думи, от които хората недоумяваха какво цели с речта си. Що е изкуство? В стаята ми Александър много по-образно успя да извая във въображението ми какво може да се крие зад това понятие. Брътвежите на партийния секретар бяха съвсем различни:

  – Другари граждани, тази изложба е ваше дело. Вие отхвърлихте ярема на църквата и нейните догми. И защото не дойдохте сами да разгледате картините, някои опортюнистични елементи решиха да на… – гласът му се изгуби и в продължение на десетина минути никой не можеше да чуе какво казва. Отваряше уста. Ръкомахаше. И толкоз. В този момент усещах, че той не може да бъде Христос. Не би могъл да бъде даже Юда. Представях си го ту като единия, ту като другия. Но той си беше най-вече другарят Петров.

  – Хора! Защо се водите по него? – всички се обърнаха към вратата. На фона на силната светлина стоеше разкрачен мъж. Познах го, независимо че чертите на лицето му не се забелязваха. Може би и другите го познаха… по гласа. Когато се появи, миризмата на животински тор започна да се губи. Усещаше се все по-силното ухание на свежи цветя.

  – Тези двамата, до иконостаса, могат само да рушат красотата.

  Хората се обърнаха да чуят как ще му отвърнат ораторите. Георги прошепна нещо на ухото на другаря Петров. После се скри зад него. Секретарят, мъчейки се да каже нещо, отново само с жестове успя да посочи към входа.

  – Превърнахте храм за човешките души в обор за облагородяване на животни. Хора, спрете ги! Какво ги зяпате? Спрете ги! Ще ви отнемат идващото утре!

  – Хванете го! – успя да извика най-сетне другарят Петров.

  – Хванете го! – веднага повтори и Георги.

  Затвориха го в избата на общинската съборетина. Не трябваше да му се дава храна и вода. Пречеха му да спи.

  След седмица, ден преди несъстоялата се церемония на сватбата ми с Георги, отидохме с другарят Петров да го видим. В избата бе влажно и мрачно. Струйки светлина се провираха през затрупаното с въглища прозорче.

  – Как си, Саше? – усмихваше се другарят Петров. Все едно питаше какво ще има за ядене, а не се интересуваше за здравето на осиновеното си дете. Въпросът му увисна. В почти тъмната изба ясно се виждаше състоянието на Гълъба. Черните му коси бяха паднали на кичурчета върху потното, горящо в треска чело. Бялата, съдрана от боя риза бе цялата в кървави петна. Лявото му око бе отекло – някой жестоко го бе ударил. Нахапал бе кожичката на долната си устна. И независимо от всичко отвърна:

  – Добре.

  – Радвам се… Радвам се, момчето ми. Да не си изгубил разсъдъка си, че заговори против мен? Аз, който съм те измъкнал от сиромашията! Знай, че за благото на народа, независимо от обичта ми към теб, не бих се поколебал да те поставя на мястото ти, когато се отклоняваш.

  Александър стана и с плавна походка се отправи към изхода. Безразличието, с което се отнесе към думите на другаря Петров, накара секретарят да стисне юмруци. Гледах слисана как Гълъба се разхожда спокойно на вън. В мен пак прозвуча молитвата му към Бога. А същевременно още ме потискаше разговорът от сутринта, който другарят Петров проведе с мен:

  – Мария, дойде време да те омъжим. – чоплеше с клечка пожълтелите си зъби и едва разбираемо долавях думите му. Мазното му тяло бе плувнало в пот. Неприятната миризма изпълваше стаята. Усещах я с всяка своя пора и присвивах ноздрите и очите си от отвращение. Тези ми реакции бяха възприети погрешно:

  – Стига си се мръщила! Сватбата ти ще е за благото на народа.

  – Но… аз още не съм се влюбила… – смънках, понечейки да му се противопоставя. Той обаче веднага ме прекъсна. Без грубост. С неизменната си, разтеглена широко усмивка:

  – Любовта е предразсъдък на буржоазията, другарко Мария. Избрал съм ти Георги – добър другар. С него ще обогатите редиците ни. Вече е решено. И без повече противоречия! С този въпрос свършихме. Искам да те питам още нещо. Защо ходеше в църквата?

  – Ами… нямах пари…  – пак смънках, а той се усмихна още по-широко.

  -Е! Това е комунизмът – живот без пари. Капиталът е буржоазна приумица, глупачето ми. С него можеш да бъдеш заробена. Църквата пък е средновековна отживелица – забрави я! Та-а-а…Какво щях да ти казвам? А, да! Следобед ще ходим при Сашо. Сополанкото му нейден! Утре пък ще те омъжа за Георги. Хайде! Сега ме остави! Имам да свърша нещо насаме.

  Стоях в избата, която наричаха килия. Така и не можех да разбера защо разговорът с другаря Петров все още ме караше да изпитвам страх. Същевременно в мрачните ми мисли все прелиташе и прелиташе, като светъл кадър, устремът на Александър, пламъкът в молитвата му. Те заличаваха малко по малко страха от секретаря.

  – Не тая някаква омраза към теб. Все пак трябва да почитам човека, който ме отгледа. Не мога обаче да мълча, когато виждам, че се спекулира с неща, за които си ме учил, че са към свещените… – върна се Александър в килията.

  – Например? – избърса с бялата си кърпичка кръвта под носа му, другарят Петров.

  – Например… Подигравката с народа. Гаврата с изкуството и парадиране с понятия като комунизъм… Отдавна искам да те питам какво разбираш от изкуство. Хайде, кажи ми! Какво? Нищо! Георги – също… Е, защо трябва да принуждаваш всички хора да следват липсата ти на естетика? Къде остана свободата и правото на собствен избор? Нали за тях се борехме? Не мислиш ли, че с подобни действия убиваш не само моята мечта за един красив свят…

  – Е-е-е! Е-е-е! Много приказваш, момчето ми! Ще те оставя да размислиш малко. Изглежда не ти е дошъл още акълът в главата? Така и не се научи как трябва да разговаряш с мен. Дойдох да обсъдим постъпката ти, но явно ще трябва да постоиш още на тъмно, пък след време може и сам да поискаш да се разкаеш… но, стига вече съм ти напявал! Чака ме важна работа. На мястото на училището ще строим чешма – погледна часовника си и продължи към вратата. – Ще закъснея. Мария, ти можеш да постоиш още малко при него. Разкажи му и за другите неща, които се случиха тези дни! – обръщайки се на входа, огледа отново Александър. Сякаш го прекърши с последните си думи – Осъзнавай се по-бързо, че утре ще кумуваш на Мария и Георги! – изхили се и най-сетне ни остави сами.

  Не свалях очи от Гълъба. Чувствах го още по-хубав… по-близък. Обичах го. Усещах страстта си как пълзи из тялото ми и не исках вече да я крия.

  – Не знаех… Не вярвах, че ще се омъжваш за Георги! – наведе скръбно глава. Струваше ми се, че плаче, но никога по лицето му не видях сълзи.

  – И аз не искам…Другарят Петров ме насилва! Какво да правя? – стисках без да усетя ръцете му – Сън дори не ме хваща от наглите му наставления. Имам странното чувство, че навсякъде ме дебне какво ще направя! Страх ме е!

  Страстно го бях прегърнала и ридаех на гърдите му. Той плъзваше пръсти из косите ми и ги загали. Не говорехме, но го разбирах и чувствах топлотата му. Ставаше ми все по-хубаво. Усещах невероятно блаженство. Тогава бе зачената ти, Мария. Александър е баща ти. След тази кратко съществувала любов, никога не го видях. Избягах. Не се омъжих за Георги, но никъде не открих вече и Александър. Взирам се понякога в хората, а убеждението, че е мъртъв все повече нараства в мен. Между тези хора го няма… но има Рай…”-

  текстът свърши, защото химикалът бе прекъснал.

  Доближихме се отново до нея. Гледаше ни с втренчени, уплашени очи. Гледаше в моята замисленост, в сълзата на Мария и някъде зад нас.

  Обърнах се. На един дъх разстояние се хилеше възпълен старец, с губещи се от усмивката и мазнините му черти на лицето. Извадих от джоба си очилата с кръгла телена рамка и ги захвърлих в тъмното по наблюдаващия ни силует. Чертите на лицето му чезнеха все повече и повече, докато в един момент той сякаш се стопи в мрака, но мазната му усмивка – не.

   

• <<
• 1
...
• 65
• 66
• 67
• 68
• 69
• 70
• 71
• 72
• 73
• 74
• >>