Всичко от литература

литература

• Месечина сияйна

   

   

   

   

   

  Месечина сияйна – Огряваща.
  Пътят ми в нощта тъмна – Прости ми.
  Не си тръгвай, свети ми.
  Прости ми за целувката – страстна.
  Прегръдката искам да усетя.
  

  Към тебе гледам – покажи ми.
  Сърцето виж как тръпне.
  Месечина сияйна – не искам.
  Моля те още малко посвети ми.
  Погледни как поглъщат ме сенките.
  

  Не си тръгвай сега – моля те.
  Утрото скоро ще те отпъди.
  Свети ми и покажи ми – Месечина.
  Косите й разпилени.
  Устните в страст – шепнещи.
  

  Месечина сияйна.
  Свети още мъничко – свети ми.
  Нека нежността й да докосна.

   

  Нури Джурин

• Лазаре, излез!

   

  Умира сиромахът. Безпризорен.

  Останал без утеха и без чест.

  И няма Божий пратеник отгоре

  да му извика:

  „Лазаре, излез!“

   

  На гробищата – мафия с лопати.

  Ковчегът – евтин. Не като за Крез.

  Кръстосват мародери, психопати.

  Не казва никой:

  „Лазаре, излез!“

   

  По-скоро е щастлив, че се избави…

  Светът не е готов за Блага Вест.

  Изстинал спи под буците корави,

  дори без възглас:

  „Лазаре, излез!“

   

  Отвъд преминал – що ли да излиза?

  Не свърши ли окаян и злочест?

  Да беше ближен – би получил риза,

  и къшей хляб…

  И „Лазаре, излез!“

   

  Народът – цветен. Китно лазарува.

  Готов да оцелява – със…, и без…

  И някак невъзможно му се струва

  Христос да викне:

  „Лазаре, излез!“

   

  Ракийка, чалга… Камъните падат!

  Опело. Кръст. Погребаното „днес“…

  А щом в живота се намъква адът –

  оттатък ще е:

  „Лазаре, излез!“

   

  Ясен Ведрин,

  jasen-vedrin.blogspot.com

   

• Приемане

  Разказ от Здравка Евтимова

  .

  Вечер кучето й го чакаше на входната врата. Името му беше Дъжд, стъпките му приличаха на дъждовни капки, които се разбиват върху прозореца след полунощ. Франсоа мислеше, че остава тук заради него, ако си отидеше, Дъжд щеше да умре от глад. Ана забравяше да го храни, не го къпеше, защото оставаше по цял ден, заровила нос в преводите си, а в книгите й, които превеждаше на френски, непрекъснато бликаха езера от голяма любов, страст и омраза. Вкъщи нямаше храна, тя стоеше на компютъра като прилеп, с разрошена страшна коса, с речници, разхвърляни под масата, на пода, до компютъра, Дъжд лежеше някъде в ъгъла върху дрипава възглавница. Тя ругаеше дългите изречения, пиеше – от едното шише мляко, от другото – тъмна бира, от която погледът й светеше като на болен човек, а компютърът я подхвърляше в светлината си. Тя не обръщаше внимание, че Франсоа се е прибрал, надигаше млякото и сипваше в паницата на Дъжд, той лочеше и я гледаше, а под стъпките му заваляваше. Понякога тя даваше на кучето бира и тогава погледът му беше старо угаснало огнище.

  Франсоа отиваше в кухнята и правеше сандвичи, в мивката бяха натрупани чинии, обувките й бяха нахвърляни по коридора, тя бе обула различни чорапи и винаги носеше негова фланела – първата, която й попадаше под ръка. Обличаше якето му дори. Не бе отваряла прозореца, бе спуснала завесите, макар че прозорецът им гледаше на север, към стар склад, пълен с автомобили втора ръка. Франсоа обичаше да ги гледа. Тези коли не се интересуваха от света и това някак прогонваше напрежението от ума му. Понякога разговаряше с мосю Гранжан, собственикът на склада и пазарчето „Voitures – Vente et Achat”, който го уверяваше за хиляден път, че продава най-евтините автомобили в Брюксел в този почтен, макар и далеч не лъскав магазин. Ана пишеше преводите си и дишаше спарения въздух, не вдигаше поглед към него, въобще не го виждаше, само когато й донесеше сандвичи, поглъщаше храната, отново без да го поглежда, оставяше го да заспи и ругаеше тихо. Дъжд бе свикнал и стоеше вярно до нея, вгледан в ругатните й, в речниците и компютъра. Франсоа заспиваше на матрака, върху който бяха разхвърляни дискове, флаш памети, листове хартия, нейни книги и някога, посред нощ, в просъница, я усещаше до себе си. Тя не го чакаше да се събуди докрай, целуваше го диво, сякаш го наказваше и го обичаше, без да му каже нито дума, понякога хвърляше насреща му ругатни – студени като дъжда през ноември. Франсоа повече не можеше да живее така. Не понасяше спарения въздух, който го чакаше всяка вечер. Намрази кучето и любовта й – кратък миг слънце, което потъваше зад облаците и го оставяше замръзнал, изтощен в мъглата на Брюксел.

  Няколко пъти си беше тръгвал, но кучето тръгваше след него – стъпките му като дъждовни капки биеха тротоара, пътеките, и Франсоа предполагаше, че тя някой ден старият кожух ще умре така – сред речниците и сред измислените герои на книгите. Няколко пъти Дъжд го следваше – далече зад локвата, зад склада за стари автомобили, където Ана излизаше да се вдъхновява от студения, влажен въздух. Тя не се хранеше, лицето й ставаше все по-бледо, все по-дълго, скиташе сред колите втора ръка и не отговаряше на Гранжан – този мил, постен като върлина старец, който не се уморяваше да пита- Какво ще обича моята petite belle?. Кучето Дъжд носеше дъжда след стъпките й и откъдето минеше тя, почти винаги заваляваше. Франсоа се боеше, че когато той си тръгне, някой ден тя просто няма да се върне при северния прозорец, компютърът й щеше да си остане включен, светлината на монитора щеше да убие героите, които бе измислила. Нямаше кой да отвори прозореца, за да изхвърли спарения въздух, огънат под тежестта на идиомите, с които живееше тя. Беше му омръзнала гладната й любов, ненаситна и глупава. Тя грохваше върху него, тънка като мрака, а Дъжд стоеше до нея, притихнал, невидим и той все по-мършав, с все по-рядка козина.

  Един ден Франсоа си тръгна, Дъжд побягна след него и наистина доведе първите капки. Ноември не изчака дори да отминат склада за стари автомобили, заваля зад гърба му. Дори когато Франсоа се метна на автобуса, кучето затича след него, с проскубана мръсна козина, хилав звяр, който довеждаше есенната мъгла и я оставяше след себе си, прегърнала кръста на църквата Notre Dame d’Evere . Ана му беше казвала, че зимата се ражда и умира в Евер. Франсоа обичаше тихите, кратки следобеди на януари, които спяха на малките улички около църквата. Щеше да съжалява, ако някоя кола смачкаше кучето; този ден то бе предугадило, че Франсоа си отива завинаги. Този ден то гони автобуса до гарата – там Франсоа се метна на първия влак, който случайно тръгваше от първи коловоз към Оостенде. Кучето затича след влака, но скоро загуби състезанието и грохна в проскубаната си козина. Франсоа въздъхна с облекчение, когато вагонът се напъха под тунела и Дъжд изчезна от очите му, изплезил език като пламък срещу дъжда. Дано не го сгази някой влак, помисли си Франсоа. Дано. Много често по-късно трябваше да се бори с мисълта за оная стая с прозорец към старите автомобили и черната локва пред тях; виждаше компютъра й, раждащ думи в студа, мразеше да си повтаря на ум, че сега никой не й приготвя сандвичи.

  Много пъти му се искаше да се приближи отново към онова място – склада, църквата, градинката с бледи японски череши, където тя се разхождаше и мълчеше заедно с кроткия мосю Гранжан. Когато му хрумнеше да отиде до Брюксел, си внушаваше, че всъщност е щастлив – живееше в пълен с туристи, кокетен град далеч от нейните разкази. Спокойната, равна като небето Западна Фландрия, колите и магистралите, зимата и тунелите го разделяха от речниците й. Франсоа мразеше мостовете, които отиваха към нейната улица. За да убие желанието за онова място, искаше да го забрави, купи си куче, което нарече също Дъжд, но неговите стъпки не довеждаха облаци, то не изглеждаше измършавяло, все по-проскубано, също като нея. В очите на неговия териер нямаше есен и тиха мъгла. Франсоа се питаше какво ли е станало с Ана, но нямаше повече живот за губене. Разбира се – намери си друго момиче, което блестеше от чистота – то го обичаше и го чакаше, наоколо й не тежеше силует на стар компютър, коли втора ръка, нямаше нито една локва, но понякога в съня си Франсоа чуваше тихи капки дъжд след себе си. Веднъж, в началото на лятото, все пак прекоси Западна Фландрия, която се простираше между него и онзи пазар за стари автомобили. Може би се надяваше да я зърне все пак, но не това бе важното. Слезе от таксито спокоен, резервиран. Имаше добра работа в Оостенде, печелеше достатъчно пари. Надяваше се, че е забравил тази сенчеста, криволичеща уличка. Не. Помнеше всичко. Всеки инч от тесния тротоар. Щеше му се да затича към прозореца й, но спря, изпи чаша бренди в „Стремето”, тяхната тиха квартална кръчма. Това винаги му помагаше. Сега нямаше магистралата, нито грохот на коли. Нямаше мостове. Къщата беше на мястото си и локвата мълчеше до нея – голяма и черна като есента. Изведнъж чу зад гърба си стъпките на дъжда. В красивия град на Северно Море, където живееше, не валеше сребърен дъжд, следобедите не спяха на площада. У дома му имаше чисти килими, подредени, скъпи електроуреди, книги и картини. Нямаше нито един речник. Беше разказал на жена си, че по-рано бе познавал някаква преводачка, беше разказал за героите й в белите клавиши на компютъра и жена му изхвърли всички речници от дома им. Жена му се грижеше много добре за него.

  Забеляза някакъв силует. Появи се жена. Тя беше толкова слаба и бледа, че Франсоа престана да диша. Складът подскочи към небето. Дъждът изведнъж спря. После всичко стана същото, както преди.Тя беше много красивото момиче. Не беше Ана.

  Франсоа изведнъж се замисли за чистата къща с килимите, книгите и картините във всекидневната. Беше прекосил Западна Фландрия, за да разговаря със стените на стаята, в която живееше тя. Ето, стоеше пред стария склад с колите. Не можеше да помръдне, нещо се счупи под гръдната му кост. Спокойната равнина на Западна Фландрия не му беше помогнала. Брендито също. Мостовете ги нямаше. Обърна се и видя – едно куче, така мършаво и изнемощяло, че сърцето му извика от радост. Едно куче с толкова проскубана козина, че Франсоа изведнъж затича към него. Едно куче със стъпки от дъжд вървеше и го гледаше – в очите му имаше сребърни, кратки следобеди. Те блестяха, те пееха и летяха от радост, че Франсоа се е върнал. Толкова много есени той бе обичал това куче.

  – Дъжд! Дъжд! – повика го Франсоа.

  Кучето потрепери, приближи към него и остави ръката му да потъне в проскубаната козина.

  – Как е Ана? – прошепна Франсоа.

   

  ––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:   Още от същата авторка може да се прочете тук.

   

• Евтаназия

  Откъс от новелата на Светослав Атаджанов  „Живот в кучкарника”

   

  Една сутрин новият шеф на приюта дойде ядосан. Вече усещаше, че е сбъркал с поемането на тази конфликтна служба, че се е насадил на пачи яйца. Развика се нещо на работниците, след това и на д-р Густи. Все повече я товареше с административна работа, която преди това вършеше бившия управител Ташков. Тя се дърпаше, но нямаше спасение, и макар и с неохота започна да върши и нея. Нахока я за една закъсняла преписка и тя влезе разплакана в операционната. После шефът мина покрай колибката ми до второто хале. Нещо си мърмореше под носа и изненадващо ме срита в корема. Беше с кубинки и ме заболя здравата. Инстинктивно скочих и го захапах за глезена. Той се разкрещя. Чичо Гочо и фелдшерът Станко дотичаха веднага. Чичо Гочо хвана каишката на врата ми и ме издърпа. Обувката му остана в устата ми. Може би всичко щеше да бъде дотук, но той докуцука до халето и взе дебела метална тръба. Опита се да ме удари с нея, но аз я хванах със зъби. Извика за помощ и тримата започнаха да я дърпат.

  Счупиха ми два зъба, докато я издърпат от челюстта ми. Разпореди да ме затворят в една от клетките на второ хале. Беше бесен. Разбрах, че иска да ме евтаназират веднага. Но д-р Густи и Станко категорично отказаха да го сторят. Ако иска, да ги уволни! В яда си им заповяда до седмица да предупредят екозащитничките – и независимо дали могат да подсигурят подслон, да опразнятт дворчето и пуснат в града кучетата „инвалиди” – куци, слепи и сакати, обгижвани под специалния им патронаж.

  На следващата сутрин чичо Гочо дойде рано. Отвори голяма консерва „Pedigree”. Напълни ми купичката до горе. Сложи ми и чиста вода. Не ми се ядеше много, но така апетитно миришеше. Заговори тихо:

  – Е-е-х Мъдьо! Защо не те разкарах оттук. Разбрах, че с новия шеф няма да се погаждате. Ако те бяхме натирили, може би нямаше сега да си осъден. Половин година, откакто откраднаха Сара и вече си нямаш дружка тука. Знам ли? Сигурно пак щеше да се върнеш. С кого ще гледам вечер телевизия? Такъв умник като тебе не се намира лесно. Само какви са ти очите? Още малко и ще проговориш. Мамка й и мизерия! Ако имах голяма пенсия, и час нямаше да стоя тук, да ме хокат и тормозят!

  Седя още, гледа ме дълго и накрая отиде да чисти в първо хале.

  Скоро чух двигателя на „Реното” на д-р Флорев. Обикновено повечето евтаназии вършеше той. Влезе в къщичката на персонала. Забави се за цигара и кафе известно време. След четвърт час влезе в халето. Дойде до моята клетка. Държеше пушката с упойващи стрелички. Зареди я бавно с патрон сгъстен СО2.

  Знаех какво следва. Обърнах се странично и подложих на прицел хълбока си. Пушката изплющя и спринцовката се заби в задния ми крак. Обърнах се и захапах пластмасовия й край с червени вълнени пера. Схрусках го, но спринцовката вече беше празна. Цялото и съдържание се бе изпръскало в бедрото. Убождането от иглата на спринцовката не болеше особено. Отначало реших да се съпротивлявам, но знаех, че е безполезно. Толкова пъти съм гледал как го правят. Свих се в ъгъла на клетката и зачаках. По жилите ми се разля топлина. Стана ми топло и приятно. Зави ме се леко свят. Започнаха да изплуват образи. На мама, голямата кавказка овчарка. На братчетата и сестричките, цели осем на брой, с които се боричкахаме за млякото в гърдите й…

  *

  После Мъдьо чу пак в просъница гласа на стария си стопанин, че ще остави само две, тъй като кучилото е дефектно. Бил се вредил и друг пес и го окепазил. Изплуваха и образи от бурната му младост, на всички братоци и сестри от глутниците, с които бе бродил из града. На двете му любими кучки и как гордо обикаля като баща на свое потомство. Дочу и пеенето на Сара и му се поиска да близне дългите й красиви кафяви уши. Как всичко бе красиво и спокойно…
  Почувства пръстите на д-р Флорев, които опипваха сред гъстата му козина мястото, където туптеше силното му сърце. Езикът му вече бе изплезен, а зениците на очите силно разширени. Усети лекото бодване между ребрата на иглата на спринцовката и вливането на „Евтаназин”, или може би „Т-61” в пулсиращия мускул. Каквото и да бе, резултатът бе предопределен. Ударите на сърцето ставаха все по-бавни. Постепенно спряха съвсем. „The End”, като в американските филми, които така обичаше да гледа през дългите нощи, заедно с чичо Гочо. Погледът му помътня, през тялото му преминаха ситни конвулсии и душата му отлетя през тунел от светлина към отвъдното, може би в кучешкия рай…

  На следващия ден шофьорът на трупната кола трябваше да откара трупа на евтаназирания Мъдьо в екарисажа, заедно с други два на прегазени из града животни. Но се обади на бившия управител Ташков. Той разбра, че това убийство на верния пазач индиректно бе насочено към него, за да го уязви. Каза му:
  – Аз си мисля друго. Животното бе много привързано към приюта. Ще се обадя на Гочо и Станко да изровят по-дълбок трап между двете халета. Ще го заровим там. След време ще ги реконструират или ще се строи допълнително нова сграда. Нека е там, в темела на бъдещата сграда. Не съм сантиментален, но знаеш за поверието живо същество да се вгради в нов градеж. Може би за кадем. Не вярвам в близките сто години да се реши проблема с кучетата. Нали виждаш, цялата държава заприлича на кучкарник.

  Надвечер, тайно от новото ръководство, насила умъртвеното животно бе заровено в междинното дворче. Наложи се да работят със Станко повече от час, за да разчистят част от обраслите с вече оголели от листата храсти. Копаеше и хълцаше. За никой и нищо на света Гочо не би го направил. Но сега го правеше… Прехвърли през главата си всички приятели. Установи, че никой не заслужаваше подобно внимание. Със сигурност знаеше едно. Тази вечер ще бъде безнадеждно сам и ще се напие като талпа!

  Нощес в леглото, преди да заспи, Ташков се замисли. Будното му въображение правеше сравнение между случващото се в кучкарника и жалката действителност в държавата.
  Оприличи я на обширен кучкарник, проснал се на 111 хиляди кв. км. Някакви тайнствени фактори планираха за относително кратко време да съкратят българската популация, подобно на кучешката, и почти успяваха. Може би ние бяхме най-успешния проект за демографски геноцид над цял народ? Прословутия план «Ран – Ът» се изпълняваше последователно, може би не с желаната скорост, защото според сметките им вече трябваше да бъдем пет милиона – без собствена икономика, земя, жилища, работни места и с непосилни кредити към чуждите банки. Част от нацията се изселва. Земята се изкупува от анонимни фирми за жълти стотинки, при положение, че балатумът струва десетократно повече. И балатумът след 2-3 години можеш да изхвърлиш и да си купиш нов. А земята?
  На таблото за съобщения във входа и на електрическите стълбове пред блока му бяха налепени и постоянно подменяни обяви в сигнално жълто с едри букви на фирми, които изкупуват земя. “На територията на цялата страна! Плащане веднага! GSM № …”

  Всеки иска да продаде земята си, за да плати дългове или да купи най-много стара кола, която ще захвърли след няколко години. Казват, че катаклизми очакват света. Глобално затопляне? Земетърси? Супервулкани? Нивото на океана само след десетилетия ще се вдигне с метри. Често виждаше по телевизионни кадри залетия при наводнения площад «Сан Марко» във Венеция. Дали след време над водата ще се подават само кубетата на едноименната катедрала? Ами Лондон, Ню Йорк, Амстердам и останалите градове в крайморските низини?
  Сигурно след време на изкупените терени вече ще се настанят други. Дали ще я има България…?

  За днес му дойде прекалено много. С тези нерадостни мисли в съзнанието си постепенно заспа…

   

• Обувки

  Разказ от Здравка Ефтимова

  .

  Защото ние сме приятели, още по-големи от най-големите приятели – каза момичето сериозно. То беше на пет години, с топчесто, живо лице, с очи като стафиди, каквито продаваха на сергията до морковите, но стафидите в очите на хлапето бяха скокливи и пълни със слънце, понякога дори изглеждаха сиви като асфалта на пътя, но бяха много по-хитри от асфалта, разбира се. Хлапето донасяше вода на леля Крумана и жената му даваше круша, и то не гнила, а круша, по-светла от оранжевия й павилион за плодове и зеленчуци, където работеше. Човекът, който продаваше отрови за мишки и плъхове сутрин и вечер, а през останалото време:  – Цигари, цигари, евтини цигари за вас! – беше бащата на момичето. Когато имаше време, той питаше: – Янице, гладни ли сте с Марко? Ами да – отвръщаше Яница, макар и да не беше гладна, защото Марко, нейният най-добър приятел, нямаше баща на женския пазар, а някъде в Мадрид. Тате, гладни сме за сладолед – подхвърляше хитро момичето. Няма сладолед, ето ви хляб и сирене. Хлапетата не казваха – „Не искаме”, а взимаха хляба и после клякаха до чешмичката, където се въртеше Шаранко – това беше страхотно куче, от което клиентите на Женския пазар изгубваха ума и дума, но Шаранко беше кротък като шараните в магазина за жива риба. Яж хляб, казваше му Яница, иначе ще си останеш малко пале и ще те гръмнат както гръмнаха брат ти. Яж, подканяше го Марко и даваше на кучето по братски половината си филия. Ти си ми най-добрият приятел – казваше Яница на Марко. Приятел от небето до земята, по-голям от оня голям шоколад, който изядохме на Коледа. Ти си ми най-големият приятел, Янице, казваше Марко. По-голям от Мадрид, дето ходих при татко. Яница знае – само си мисли, че е ходил в Мадрид. Само се успокоява, че баща му им праща двеста хиляди лева на месец, защото баща му – така й каза леля Рени, майката на Марко – вече ги бил забравил и си имал друга леличка, някаква испанка. Но нищо. Знаеш ли какво ще направим сега, Марко? Събуй си едната чехла. Защо? – попита момчето. Ще видиш – прошепна Яница, а стафидите в очите й така светят, като че са пълни с бенгалски огън, какъвто палиха на Женския пазар точно преди Коледа. Дори на Коледа бащата на Марко не си дойде от Мадрид, но това е в друга кучешка колиба, както би рекъл Шаранко, ако можеше да говори. Той можеше, естествено, но на кучешки.

  Марко имаше сини чехли, стари като онази неделя, когато баща му замина за Мадрид. Яница имаше червени чехли, скъпи от земята до небето.  Яница събу едната си чехличка – На ти моята червена чехличка, обуй я, а ти ми дай твоята. И ето – по тротоара, край щайгите, до магазинчето, където продаваха риба, после край витрината на „Сортови семена” тръгнаха две хлапета, прегърнати през рамо: и двете обути с една червена чехла, и една синя. Защото сме най-големите приятели и всичко ще победим.

  Какви са тия глупости? – попита бащата на Яница, който тоя ден съвсем не беше продал никаква отрова за мишки и плъхове, нито „Цигари, цигари за вас!”. Как може да ходите с една червена и една синя чехла? Ще ви вземат за ненормални. – Защото сме приятели, по-големи от тебе и от отровата за мишки и плъхове – каза му Марко. Събувайте се веднага, заповяда мъжът. Ако те види майка ти, момиче, ще каже, че не те гледам, както трябва. Изведнъж той се досети: – Гладна ли си, Янице? Той бръкна в джоба си – стотинките, които събра, не стигаха за цял хляб, но ура! Стигаха за едно кебапче от 45 стотинки при леля Кабиле. Яница, Марко и Шаранко си разделиха кебапчето; хлапетата продължиха да си ходят с една червена чехла, другата синя. И майката на Марко, леля Рени, която продаваше ядки, се хвана за  главата, като ги видя. Какви са тия глупости! Какво ще каже Кабиле от месарницата, ами приятелката ми Крумана? Ще кажат, че аз съм луда да ви пускам да се разкарвате така. Защото сме приятели, мамо – рече й Марко. Приятелите са по-важни от Мадрид – обясни Яница. И са по-важни от Асен, твоя шеф. Хапнете си, деца – каза майката на Марко и им даде шепа фъстъци, толкова малка шепа, че да не забележи шефът й Асен. Марко ни в клин, ни в ръкав, извика: – Аз го мразя оня човек, дето убива живата риба. Рибата трябва да е жива и да плува, а не да я трепят с чук.

  …Висока жена, слаба, почти прозрачна, стоеше пред  открехнатата входна врата. Тя беше красива. Август светеше  хладно в прозорците отсреща, жегите избягаха някъде. В очите й беше  горещо, в очите й юли не си беше отишъл. Тя изглеждаше  дребна, болна, в полутъмната площадка на стълбището.  Аз не искам да знам за него, измърмори жената. Той не струва колкото нокътя на малкия ти пръст, Марко. Не струва колкото фаса, дето някой е метнал в сянката ти. Тате умря, Марко. Тате си отиде. Ти си моят най-добър приятел. От тясното предверие, по застлания с нов линолеум под, се дотътри куче – с къса козина, мършаво. Назад, Шаранко, извика остро мъжът. И него си кръстил Шаранко, каза тихо жената. Знаеш ли, гладна съм за сладолед… Ето. Тя събу обувката си – стара и изтъркана. Мъжът, висок, непохватен, много дълго мълча. Лицето му беше  сиво като оная вечер, когато леля Рени, най-добрата продавачка на фъстъци, си замина завинаги от Женския пазар. Мъжът мълча още – дълго и сиво мълча. Изведнъж той събу голямата си обувка, сложи я на земята пред бледата, тънка жена. Янице! – прошепна той.

  …Сега се сърдиш и аз не знам защо, изрича възрастната жена. Тя е слаба и чадърът й е по-тежък от нея. Кожата на ръцете й е сбръчкана, но очите й! Те са като стафиди, но хитри стафиди, пълни със здравец и вятър. Ако питаш мене, ти никак не си едно сърдито старче, Марко. Мъжът до нея е възрастен и изглежда доста по-стар от жената. Кожата на неговите ръце също е сбръчкана. Той мълчи и се мръщи. Нали синовете честитиха рождения ти ден? – продължава старата. Тя знае, че сърцето го стяга, знае, че краката остро го болят, но мисли, че тези болни крака трябва да видят още много дни път.  – Вземи се в ръце, момче, продължава тя. Усмихни се. Но старецът мълчи, обръща се назад, подвиква – „Хайде, Шаранко”,  на едно дребно кутре, съвсем улично и съвсем превъзходно. Гладна съм за сладолед – прошепва жената. Едва тогава по лицето му, между бръчките и бялата брада, грейва малко слънчево зайче – това е усмивката на възрастния мъж, която той се опитва да скрие в бръчките, но къде ти! Слушай какво, казва жената. Знаеш ли какво ще направим сега? Събуй си едната обувка. Онова нахално слънчево зайче не дава мира нито на бръчките, нито на бялата брада. Защо, Янице? пита старецът. На ти моята обувка. Малка е, но ти я подпети. Ето ти я. Ако ни видят синовете сега, казва Яница. Ще си рекат – защо е пуснала тате да се разкарва така!  До магазина за риба бавно минават старец и старица, прегърнати през рамо. И той, и тя носят различни обувки: едната – черна, огромна, другата – кафява, малка. Август е, май ще завали скоро, но двамата въобще не щат да знаят дали ще вали, или не. Някои хора ги оглеждат, но те хич и нехаят. Слънцето се промъква през редките дъждовни капки и кацва точно на лицата им, буквално потъва в старата бяла брада на мъжа.

  – Ти си ми най-големият приятел, Янице – казва изведнъж мъжът. Август вече ще си ходи, топло е, а женският пазар е едно кротко и  светло място под дъжда. – И аз съм гладен за сладолед – мърмори той.

  След двамата, гордо и царствено, макар че е мокро като кокошка, пристъпва превъзходното улично кутре.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––

  Здравка Евтимова е родена през 1959 г. в гр. Перник. Завършила е английска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” (1995). Специализира художествен превод в Сейнт Луис, Мисури, САЩ. От ноември 2003 г. е редактор на българската секция на списание “Muse Apprentice Guild” – Сан Диего; от януари 2004 г. – редактор за България на списание “Literature of the Avanteguard”, Великобритания. В България има публикувани около 90 разказа в сборниците: “Разкази срещу тъга” (1985), “Разкази от сол” (1990), “Разкази за приятели” (1992), “Сълза за десет цента” (1994). Публикувала в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Германия, Франция, Индия, Русия, Полша, Чехия, Словакия, Македония и Сърбия. Нейни разкази са четени по ББС – Лондон.

  Ефтимова е автор е на романите “В студената ти сянка, лейди”, “На две крачки от мен” (1999), “Линди” (1999), “За теб, за мен”, “Четвъртък” (2003). Научнофантастичният й роман „Божество на предатели“ („God of Traitors“) е публикуван като електронна книга през 2004 г. от издателство „Buck Publications“, Далас, Тексас.

  Писателката е носител на множество награди, сред които: за дебютна книга (1985); Национална награда “Чудомир” на в. “Стършел“ (1982); Национална награда за съвременен роман на фонд “Развитие” (1998) за романа “В студената ти сянка, лейди”; Специална награда за разказ на немската фондация “Lege Artis Verein” (1999); Награда за проза на английското списание “The Text” за разказите “Малката гара” и “Възбудата от снощи” (2000); Награда на английското издателство “Skrev Press” за сборника с разкази “Bitter Sky” (2003); Награда “Генчо Стоев” за серия разкази от балкански писатели на издателство “Балкани” (2003).

  Здравка Ефтимова е превела на български повече от 25 романа от английски, американски и канадски автори, превежда и произведения на български писатели на английски. Член е на Съюза на българските писатели, на българския ПЕН клуб и на Лигата на писателите на Великобритания, област Йоркшър-Хамбърсайд.

  Марк Естрин, собственик и главен редактор на издателство Fomite, Върмонт, САЩ, издаде миналата година сборник с разкази на Евтимова „TIME TO MOW AND OTHER STORIES“. Предстои и издаването на английски на романа й „Четвъртък“ („THURSDAY“).

   

• Нефритени огньове

  

   

  Нефритени огньове горят.
  Виждат се толкова надалеч.
  След страстта приижда утрото.
  Поглед докосващ – толкова мек.

  Потъвам и изгарям – жив съм.
  Цъфнали цветя и шепот нежен.
  Докосване едничко.
  Ръцете нежни – обливащ водопад.

  Нефритени огньове горят.
  Насладата в мене – усещане за приказка.
  Въздухът на Любов ухае.
  Ангели навсякъде летят.

  Едничката целувка.
  Къде ли сам? Това е омая.
  И от цветовете листата събирам.
  Нефритени огньове горят.

   

  Нури Джурин

• Интервю с Темида Българска

  

  – Добър ден, как сте, г-жо Българска?

  – Благодаря, много съм си добре, само по-високо говорете. Освен, че не виждам, защото са ми завързали очите, от известно време и не дочувам.

  – Как ще коментирате последните събития?

  – Амии, как да ги коментирам? – Почеса се Темида по пъпа и продължи: Онзи ден нещо ме засърбя ей тук. – Пак се зачегърта госпожата: И оттогава все се драпам. Та това ми е коментарът на последните събития в България.

  – Чакайте малко, това ли е единственото, което ще кажете? Стрелба на стълбите на съдебната палата, покушение срещу политик, скандали при избора на висши магистрати… Нима няма какво да ни кажете?

  – Вижте какво, както знаете, аз не виждам, казах ви и, че не чувам добре, а и да говоря ме мързи. От известно време съм си решила личния живот. Отдала съм на концесии цялото правораздаване. На тия, дето се водят прокурори, съм им дала възможността да печелят добре. Те могат да повдигнат обвинение по поръчка срещу когото си поискат. Могат да прикрият престъпление, неповдигайки обвинение или опорочавайки го, то да падне в съда. Могат да вкарват в ареста и да изкарват от него срещу заплащане. Прокурорите са доволни. На тия пък, дето им казват съдии, съм дала възможност да осъждат невинни срещу заплащане от поръчител. Пак след заплащане да оправдават виновни. И те могат да вкарват и да вадят от арестите всеки, който си поискат, естествено не безплатно. Така че и съдиите си живеят добре.

  Изпълняващите роли на магистрати са патериците, на които се крепят олигарси, местни феодали и назначените от тях политици.

  – Госпожо Темида Българска, разбрахме, че сте отдали съдебната система на концесия. А вие какво получавате от това?

  – Аз ли? Разбрали сме се да не ми досаждат, да не ме занимават с нищо. Нали ви казах – не виждам, не чувам, не говоря, изобщо все едно ме няма. Гледам си спокойствието и си почивам.

  – Извинете ме, госпожо, но това какво правосъдие е? Няма справедливост, няма законност. След като сте раздали на концесии всяко прокурорско и съдийско място, всъщност вече не може да говорим за право, а за търговски взаимоотношения. Това според вас редно ли е?

  – Защо да не е редно? – Чешейки се и с видима досада Темида продължи: Пазарна икономика, който плаща, получава правосъдие според сумата. Колкото повече платиш, толкова повече законност ще получиш. Всичко е честно и почтено, имаш ли пари, имаш правосъдие по мярка. Правосъдието е стока, който може да си позволи, ще си купи, който не може, ще гледа през витрините. А на бедните и без това не им трябва нито справедливост, нито законност. За какво им е? Пък и кой го е грижа за тях? Да го духат бедните.

   

  Ивайло Зартов,  Ivailozartov.org

• Сиянието

  Разказ от Алекс Болдин

   

  Седяхме умълчани пред чашките димящо кафе. Дончо се бе загледал в големия аквариум, осветен от зеленото, дискретно осветление. Той бе голям колкото човешки ръст, поставен в дъното на обширното помещение. Няколко червени рибки плуваха вяло в него сред кичури от изкуствени водорасли и малки купчини от шуплести, бели камъни.

  Навън валеше ситен сняг. Вече бе направил тънка, бяла покривка по тъмножълтите плочки на централната улица. Небето бе мрачно и предвещаваше продължителен снеговалеж. Поне така ни уверяваха и синоптиците.

  – Виждал ли си неща, които и при най-добро желание не си могъл да си обясниш? –  Дончо бе отклонил поглед от аквариума и ме гледаше някак тъжно и замислено. Почукваше машинално с изящната лъжичка в тънката, порцеланова чашка. Звънливият звук меко попиваше в тишината на полутъмното помещение.

  – Не ми се е случвало, но ако имаш пред вид това, че не мога да сваля кръвното и че причината е това прекрасно кафе, значи си на прав път. – казах шеговито, просто така, защото трябваше нещо да отвърна на неопределения му въпрос.

  – Ще ти разкажа една история, на която вероятно няма да повярваш.

  – Давай! Цял съм в слух.

  И той започна – бавно, замислено и толкова сериозно, че тонът на гласа му съвсем не можеше да се съвмести с веселия и жизнерадостен нрав.

  – Беше преди десетина години. Ти знаеш, че имам един приятел, грък, с който често си ходим на гости. Бях му гостувал през пролетта, а той обеща да ми върне визитата през юли. Искаше да го водя по Черноморието. Заведох го, но преди това реших да му покажа едно хубаво място. Бях замислил да го изненадам с риболовен излет на Дунав.

  Жена ми е от Остров, така че това си беше почти уредено. Там има голяма къща, в която можехме да преспим две семейства.

  Дойдоха с кола в средата на юли. С него беше жена му Мария и двете му дъщери. Постояха няколко дни при мен във Враца. След уговарящо обаждане до тъста, в един ранен следобед тръгнахме за Остров.

  Моите хора бях качил в нашата кола, фиата, дето все ми създаваше проблеми, я с двигателя, я със спирачна система. Бях притеснен с нея, защото можеше да ме изненада на път, но нямаше пари за нова.

  В Остров пристигнахме привечер. Пътят след Оряхово не е много добър. Насеян е с дупки. Карахме бавно, защото до там и пътна помощ нямаше да стигне, ако се наложеше.

  Роднините на жена ми ни посрещнаха топло. Хапнахме, пийнахме, а после баджанакът предложи:

  „Дошли сте за риба. Какво ще кажете за един нощен риболов? Ще ви заведа на едно чудесно място. Риба ще хванете, колкото искате, но ще видите и нещо, което никога не сте виждали. Но ако сте уморени от път, да не ходим, а?”

  „Какво пък? Да идем. Коста, какво ще кажеш? – погледнах гърка. Той се усмихна и се съгласи.

  На въпроса ми: „Какво е това нещо, дето не сме виждали?”, баджанакът не отговори, само се усмихна загадъчно и се залута да приготвя въдиците.

  Беше мръкнало. Тръгнахме с двете коли на запад, където на небосклона току-що бе изгряла Вечерницата. Небето бе ясно, обсипано с едри звезди. Свиреха щурци, квакаха жаби, беше една красива юлска нощ. Фаровете осветяваха мекия път, който криволичеше сред редки горички и храсталаци. Пресякохме някаква поляна, когато тихата и широка река се появи неочаквано, огряна от сребриста лунна светлина.

  „Тук ще ловим риба” – каза баджанакът, разтовари въдиците и се огледа за място на брега. Децата слязоха развеселени, завикаха, заиграха се. Двете жени разпалиха малък огън, седнаха до него и нещо се заговориха, а ние, мъжката част, се приготвихме за риболова.

  Хвърлихме въдиците, загледахме се в тихата вода. Вълните плискаха топли в босите ни нозе. Плувките на въдиците се белееха далеч навътре, подскачащи, подхвърляни от игривите речни води. Срещу нас бе румънският бряг, близък и някак далечен за човешките ни желания. Тук-там трепкаха някакви светлини, вероятно от рибарски колиби или от единични къщи.

  Тогава го видях, нещото, което и досега не мога да си обясня. То се появи не изведнъж, а постепенно. Коста беше седнал до мен. Настана някак глуха тишина. Жабешкото крякане спря неочаквано. Не се чуваше дори песента на щурците.
  По плещите на гърка се появиха някакви дребни светещи точки. Отначало беше на единични места, после постепенно се сгъстиха, покриха главата му, ръцете, плещите. Имах чувството, че някаква златиста пудра се сипе отгоре и постепенно покрива всичко.

  Погледнах другите около мен. Беше същото. Земята, тревата, храстите и хората заискриха, покрити с фина златиста прах. Тогава се обади баджанакът.

  „Не сте виждали подобно нещо, нали? Случва се само в определено време на годината, в края на юли. Трае една до две седмици и изчезва. Питал съм приятели от Остров за това. Никой не бил чул за това явление. На мен самият ми се случи два пъти, но само нощем.”

  След известно време всичко около нас засвети, сякаш огряно от неземна светлина. Опитах да отръскам светещия прах. Не успях. Беше сякаш залепнал по мен. Децата се уплашиха, жените също. Започнаха да повикват да си ходим.

  „Колко време трае това нещо?” – попитах баджанака.

  „До изгрев слънце… С пукването на зората, изчезва. И винаги, когато настъпи, е някак тихо. Ослушай се и ще видиш, че съм прав.”

  „Не си ли забелязал някаква подробност, което да ти обясни това сияние?”

  „Опитвал съм много пъти да си го обясня. Възможно е от реката да излизат някакви светещи бактерии, които човешкото око възприема като светлина. Избягвах да го споделям с познати. Никой нямаше да ми повярва. Пък и има ли смисъл? Щом не вреди на хората, щом не ги разболява, защо да го разгласявам? Само ще ми се присмеят. Е, какво, ще продължим ли с риболова?”

  „Вече не зависи от мен. Жените и децата са разтревожени. Трябва да питаме тях.”

  За мое съжаление, жените поискаха да си тръгнем. Уплашиха се, децата също. Станахме, събрахме въдиците и тръгнахме обратно към Остров.

  – А какво стана със сиянието? Остана ли светещия прах по дрехите ви?

  – Не. След като се отдалечихме към трийсетина метра сиянието постепенно изчезна – така, както се появи. Има го само на онова място… и то в определено време на годината.

  – Може би баджанакът ти е бил прав. Били са речни бактерии.

  – Нищо не може да се твърди току така, без да се докаже. За мен и досега е необяснимо.

  На другия ден си тръгнахме за Враца. Трябваше да отделим време и за море. По пътя коментирахме явлението. Децата бяха най-оживени. Надвикваха се, смееха се на глас, бъбреха весело. Страхът им бе минал бързо. Впрочем, децата са си такива, бързо се приспособяват към новите условия. Друго е с нас, възрастните.

  Не бях ти споменал, но съпругата на Коста, Мария, е една доста затворена и намръщена жена. Не можеш да видиш усмивка на лицето й.

  Преди да влезем в Оряхово спряхме до една крайпътна чешма. Гледах я, така начумерена, с двете дълбоки бръчки между веждите. Заговорих й, а Коста и превеждаше буквално. Той знае малко български.

  „Мария, защо си винаги намръщена? Какво нещастие ти се е случило в живота, та те е променило така?”

  „Изгубих един много скъп човек в моята младост” – отвърна ми.

  „Не можеш да се пребориш с чуждата съдба, Мария. Тя не ни пита, когато реши да се намеси. На всекиго е отредено как и до кога да съществува. Да живееш с чуждата съдба е безсмислено, не разбираш ли? Това е все едно да поемеш съдбата на цялата Вселена. Целият човешки живот няма да ти стигне за това. Живей само твоя, и то така, че да остане нещо хубаво след теб. Това е важното и това е смисълът на божествения дар, който ни е даден – живота.”

  Тя ме погледна тъжно. Не каза и дума.

  Една калинка беше кацнала на ревера й. Протегнах ръка. Тя полази на показалеца ми, после разтвори крилца и отлетя. Мария я проследи с поглед, после го насочи към мен и видях… че се усмихва. За пръв път видях тая жена да се усмихва…

  Бяхме изпили кафето.

  Дончо все още се взираше в аквариума. В призрачната, жълтозелена светлина червеноперките се стрелкаха насам-натам. Навън все още валеше ситен сняг. Ветрецът го подхващаше и го сееше по редките минувачи, по оголелите клони на дърветата.

  Пъргавата, ниска сервитьорка се появи като че от нищото. Бе разбрала, че се готвим да си тръгваме и идваше да уреди плащането. Как разбират тия сервитьорки намеренията ни? Все не мога да си го обясня. Вероятно е въпрос на дълги психологически наблюдения.

   

  Враца, 26.01.2013 г.

• На дъното

  

   

  Колко тихо и страшно е долу, на дъното,

  гдето сбират се тъжните черни съдби.

  Там се срещат бедняци, отдавна потънали

  и клошарите пълнят свойте мръсни торби.

   

  Там кашонът ти става и маса, и ложе.

  Там торбичка с лепило предлага ти рай.

  И не питаш напушен: „Къде си, о Боже!“,

  щото даже лепилото има си край.

  
  Там се ходи на гробища. Нощем, във мрака.

  Хапваш жито, бонбони. И кажеш „Амин“.

  Сбираш денем бутилки. И напразно очакваш

  милостиня от някой богат господин.

   

  Там те гонят от църквата. Пазят си храма,

  да не би по палтата да плъзнат бълхи.

  Там процежда ти поп: „Хайде, дим да те няма!“

  и от расото черно ти ръси трохи.

   

  Там поглеждаш към ситите с поглед на куче.

  Див, презрян и отхвърлен. Като гнусен боклук.

  Там напразно очакваш добро да се случи

  и си стъклена чаша под големия чук.

   

  А пък той се стоварва. Жесток и ужасен.

  Пръска сетните мисли на зли стъкълца.

  И мирише противно. И едва се понася

  този ад за презрените тъжни сърца.

   

  Колко тихо и страшно е долу, на дъното.

  Там достига единствено Кръв от Христа!

  Нямат земна утеха сърцата потънали.

  Само тая – Живот след смъртта!

   

  Ясен ВЕДРИН

• Аз не съм политик, а поет

   

  Аз не съм политик, а поет.
  Мога тъжни сълзи да пролея.
  Да изплача човешкия гнет
  и душите със стих да милея.

  Мразя всяко удобно кресло,
  на което простакът царува.
  Наскърбява душата ми зло,
  но в утеха перото си струва.

  На подлец не поднасям цветя,
  нито кърша гърба си бичуван.
  Дълг и искреност трудно пестя,
  ако ще и превратно тълкуван.

  За пари не написвам и ред.
  С бесове на белот не играя.
  Даже пътят мизерен и клет
  да измъчва духа ми до края.

  Ще се случвам – ни в клин, ни в ръкав.
  Рафаело, платно с драскотина…
  Да беснеят критици от гняв,
  че развалям едната картина.

  Няма сделка. Отказвам рушвет.
  Бог не ме е родил на сергия.
  Аз не съм политик, а поет,
  и скръбта си докрай ще изпия.

  
  

  Ясен Ведрин

• Тази нощ…

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Тази нощ. Тихият шепот.
  Дума едничка, толкова нежна.
  Времето, времето – Ти си в него.
  А Аз – Дирята търся. Преплитат се!
  Обичта и лабиринтът. Някъде
  Любовта отново ражда се.
  Звезди блестят. Разумът!
  Сърцето сякаш докосва се.
  Утрото и вечерта. Това ли е?
  Не искам, няма да те чакам.
  Ще те гоня. Гори ме
  Страстта и още нещо.
  Вечността и едничката ласка.
  Дори и тъжен – Листопадът.
  Няма нищо случайно.
  И там в безкрая. Виждам те.
  Дирята ще търся.
  Реката целува морето.
  Песента няма да отмине.
  Тази нощ – тихият шепот.
  Винаги ще помня. Съдбата.

   

  Нури Джурин

• Разговор с калиграф

  .

  Той надписва денем некролози
  с почерк на изкусен калиграф.
  Седнал край букетите от рози
  и запретнал десния ръкав…

  “Много ли покойници са тука?” –
  питам го, от листите смутен.
  А човекът става и куцука,
  леко приближавайки до мен.

  “Виждаш ли ковчези ти тъдява
  с тези тъй известни имена?
  Носи се великата им слава,
  знаят ги по цялата страна…

  Живички са уж, за пред народа.
  Всеки е от здраве напращял.
  Но видял е Бог от небосвода
  пъклото на земния им хал…

  Той на мене делото възложи,
  миг преди над тях да падне меч –
  та със некролог да разтревожи
  плевели, посочени за сеч…”

  “Е, тогава имат ли тревога?” –
  питам го отново изумен.
  “Що говориш! Нямат страх от Бога!
  Всеки като бик е угоен.

  А сърце през тлъста лой не чува.
  Гордост сатанинска го мори.
  Истина наопаки тълкува
  и живее само за пари.

  Хили и лигави се зловещо,
  че след него плиснал би потоп,
  а не мисли колко е горещо
  в ада под утъпкания гроб.

  Затова аз приживе ги плача
  с думи като бисерни сълзи,
  че са всички слепи за Палача,
  Който само в миг ще ги срази…”

  Тръгвам си. От думите потресен.
  Кой ли вижда този калиграф,
  там, над некролозите привесен,
  да надписва скръбен епитаф…

  Може би избрах си орисия,
  в царството на слепите – с око,
  да прогледна сам… И да открия
  приживе умрелите в “Горко!”

   

  Ясен Ведрин

• Музеят на бъдещето

  Иво Сиромахов,  ivosiromahov.com

  .

  София, декември, 2110 г.

  В центъра на столицата е открит Нов Исторически Музей. Старият е бил ограбен преди 50-60 години от цигани и експонатите са предадени на вторични суровини.
  Но днес музеят отново възкръсва.
  Кои са най-важните експонати в него? Кои са онези безценни предмети, които очертават жалоните на българската история?

  Касетофон „Пайнер” от около 1991 г.
  Голям двукасетъчен туч, открит при разкопките на димитровградския битпазар. Забележителното е, че макар да е на около 120 години, той продължава да работи. Експертизата показва, че на него са презаписани минимум 300 хиляди касетки с музика. Във вътрешностите на уреда е открито парченце надъвкана лента, която съдържа 0.83 секунди от неизвестна песен. Ясно се чува сричката „ица”. Специалисти по звукова археология предполагат, че това е фрагмент или от безсмъртната творба на Цеца Величкович „Кукавица”, или от класиката на Тони Дачева „Златната жица”.

  Томче на „Винету”от около 1973 г.
  Има безспорни доказателства, че тази книга е принадлежала на Бойко Борисов (министър-председател на България в периода 2009 – 2079 година). Прави впечатление, че корицата и първите 16 страници на книгата са изпоцапани с домашна лютеница, а останалите 378 страници са абсолютно чисти. Някои злонамерени историци твърдят, че това означавало, че малкият Бойко е чел книгата само до 16-та страница. Не е така, злобари! Според уредника на музея благодарение на възпитателното въздействие на литературата бившият премиер рязко е подобрил хигиената си и след 16-та страница вече почнал редовно да си мие ръцете преди да седне да чете.

  Вана от около 2008 г.
  Обикновена керамична вана за къпане, тип „хотелска”. Музикалните историци твърдят, че именно от нея тръгва възходът в кариерата на певицата Галена. Досущ както на Нютон му пада ябълка на главата, така вероятно и на Галена във ваната нещо й е паднало в устата (според други историци нещо се е вдигнало, въпросът е дискусионен). Този повратен момент е уловен от тогавашната българска кинематография и само за няколко дни бие рекордите по гледаемост на разните „Аватари”, „Титаници” и други популярни за времето си филми.

  Тефтерче с мисли за доброто и прекрасното от около 2003–2010 г.
  Тефтерче с ароматизирани цветни листчета, за което се предполага, че е било собственост на телевизионен водещ с нежна душа, наричан кой знае защо Драго Чая. В тефтерчето са записани съкровени вопли, въздишки и стонове като например: „…крайно време е държавата да направи нещо за своите изтъкнати творци…”, „…моето предаване беше последното убежище на българската духовност…” и „Мирко се поизложи на Евровизията, ма пък в Осло си изкарахме супер!”
  По някои от страничките има следи от сълзи, по други – от червило.

  Обеца от около 1994 г.
  Златна обеца с формата на християнски кръст, която според историците принадлежи на футболист от края на 20-ти век на име Наско Сираков. Легендата гласи, че с това бижу на ухото футболистът вкарва гол на Аржентина на световното първенство в САЩ през 1994 г. После обецата изчезва някъде. Според някои Сираков я губи на сварка с Чорни, а според други я подарява на своя фенка от световното в Щатите, за да му обещае, че няма да каже нищо на Илияна.

  Помпичка от около 2006 г.
  Тази находка е открита при разкопки в чалга-клуб. Представлява малка помпичка с неясно предназначение. До странния уред са намерени и снимки на дебела циганка с руса брада. Върху помпата е разчетен надписът „С туй го тургах на Китаеца” – загадъчна метафора, от която можем да предположим, че в началото на 21-ви век циганско-китайските отношения са били в небивал разцвет (или в страшна криза).

  Лисича кожа от около 2003 г.
  Проскубана кожа от лисица, умряла преди около 110 години край Стара Загора. Според археолозите лисицата не е била застреляна от ловци, а умъртвена по изключително мъчителен начин от момче на име Устата, което я хванало, затворило я в стаята си и в продължение на един час и пяло всичките си „хитове”, докато животинката умряла в страшни мъки. После жестокият младеж я сложил на врата си като трофей и тръгнал да експериментира с музикални мъчения върху хора, като някакъв зловещ Менгеле на българския рап.

  Мустак от периода 1998-2011 г.
  Дебел черен мустак, тип „манафски”. Подхвърлен е от неизвестни лица на стълбището пред музея, така че не се знае нито къде е намерен, нито на кого е принадлежал. Засега следите водят към трима души, живели по едно и също време – Тодор Батков, Милко Калайджиев и Митко Цонев.
  Най-интересна е хипотезата на уредника на музея – той твърди, че въпросните мъже никога не са били забелязвани заедно. Така че може да се предположи, че мустакът е бил орташка собственост на тримата, понеже е бил изключително ефектен и скъп пичеловец, а те са си го менкали при публичните си изяви.

  Китара от около 2005 г.
  Открита е в Каварна и е ценна почти колкото Омуртаговата колона, защото е богато изписана с всякакви надписи, които свидетелстват за тогавашната високоразвита култура. Върху китарата ясно личат посланията към поколенията: „Цонко форева!”, „Чалгари, мрете!” и „Глен Хюс е пич, но Наско от БТР е най-големия!”

   

  (Из книгата „Няма значение“)

• Декаптация

  Беше в края на епохата на „развития социализъм”. Наближаваше първомайският празник. А времето – ведро и слънчево. Раззеленяващите се дървета, храсти и полски растения изпълваха въздуха с омайващи аромати. От високоговорителя на площада се носеха бодри маршове, провъзгласяващи победата на работническата класа над омразния капитализъм. Изглеждаше така сякаш, че още миг и всички с бодра стъпка ще замаршируват из площада.

  Пред районното управление на милицията обаче никой не маршируваше. Но беше оживено, даже много оживено. Тълпа от десетки пъстро облечени цигани се бе разположила на бивак пред районното. Носеха се възбудени гласове на цигански и турски език. Две непълнолетни майки кърмеха на стъпалата пред районното невръстния, бъдещ контингент на криминалната служба. В момента вътре разпитваха Куция Хасан, един от тарторите, и цялото племе демонстрираше солидарността си с невъобразима врява.

  Независимо, че близките химически заводи бяха оградени с бетонни, триметрови стени и по входовете имаше въоръжена ведомствена милиция, по неведом начин Хасан бе организирал влизането и натоварването на 15-тонен „КрАЗ” с тръби и други метали, демонтирани при основния ремонт в един от цеховете. Но бдителното око на една от портиерките бе разпознала брадясалата Хасанова физиономия до шофьора на камиона и бе сигнализирала в дежурната на милицията.

  Патрулката застигна каръците почти пред входа на пункта за предаване на вторични суровини. Естествено и пътния лист, и складовата бележка се оказаха напълно фалшиви. В този ден една добре разработената схема не сработи, по назависещи от комбинаторите причини, и злополучните хитреци се озоваха в районното, оковани с белезници. Мъка, черна мъка…

  Но същият ден се оказа черен и за други.

  На площада пред районното с рев се изсипа огромен камион „Волво” и с писък на спирачките се закова на метър от тълпата. Инстинктивно всички се отдръпнаха и се смълчаха. От кабината слезе пребледнял, млад, едър мъж, който с празен поглед и олюляваща се походка тръгна към входа на районното, където стоеше униформен служител. Попита за началника, който беше излязъл навън заради буйната ромска тълпа, и служителят го посочи. Шофьорът отиде до началника и започна нещо да пелтечи. В първия момент началникът си помисли, че той не е трезвен, но усети, че е много уплашен и развълнуван. Попита го какво е станало.

  – Глава! Човешка глава! Отрязана глава! Там под едно дърво. – с пресипнал глас и изхвръкнали от страх очи повтаряше като в скоропоговорка шофьорът, без да се сети да спре и да обясни по-смислено за какво става реч.

  Криминалистът неволно изтръпна при мисълта за предстоящата вакханалия, съпровождаща всяко разследване, свързано с убийство и разчленяване на труп. Бленуваната мисъл за почивка със семейството по време на празниците се изпаряваше като сутрешна мъгла. На нейно място се настани твърда решителност за действие.

  Офицерът прекъсна младежа и го покани в кабинета си. С влизането му наля чаша вода и му каза да се успокои и да разкаже свързано какво е станало. Той пи вода и седна. Постепенно лицето му придоби цвят и дишането му се успокои. Започна да обяснява:

  – Спусках се по главния път към кариерата. Карах бавно, защото е доста стръмно. Кабината на камиона е висока. От двете страни на пътя има големи дървета, между които има храсти, високи около 2 метра. Видях в един момент просека в храстите и на земята до дънера на дървото човешка глава, застанала на врата си. В първия момент помислих, че може да е глава на кукла или манекен, но нещо ме накара да спра. Оставих камиона на около сто метра надолу и се върнах. И ужас, Боже, какъв ужас! Оказа се, че действително е човешка глава, насадена на врата си и с кръв под шията. Очите и бяха отворени и от където и да я погледнех ми се струваше, че гледа право в мен. Върнах се при камиона, запалих и дойдох директно тук.

  Шофьорът каза още, че бърза и иска веднага да потегли, но му отговориха, че е невъзможно. Ако трябва ще се обадят на шефовете му, но трябва да ги заведе на място и след това ще му се снемат показания.

  За броени минути бе организирана следствено-оперативната група от следовател, експерт, криминалист и униформени, за да отцепят района. Обадиха се в областния център, да изпратят на место съдебен медик. Всички се натовариха на две коли и заедно със свидетеля и две поемни лица тръгнаха за местопроизшествието. Пристигнаха след няколко минути. По главния път непрекъснато минаваха върволици от коли – тежко натоварени камиони от заводите, частни коли, автобуси. Разположиха полицейските коли от едната страна на банкета и тръгнаха към злополучното дърво, където шофьорът бе видял отрязаната глава. Тя си беше на мястото и ги гледаше страдалчески. Интересно, как насилствената смърт променя изражението и на най–младото и красиво лице. А лицето бе на млад мъж с бледа кожа и буйна коса. На около 40-50 см от земята кората на дебелия дънер на дървото бе обелена от удар с нещо твърдо.

  Хората от оперативната група облекчено въздъхнаха. Налице бяха признаците на пътно произшествие, което по принцип се изяснява бързо. В съзнанието на криминалистите отново се прокрадна плахо миражът на празничната почивка, колкото и това да изглеждаше като професионална деформация от тяхна страна. Тръгнаха в просеката, отворена в храстите между дърветата. След тях се показа нисък насип, изоран от преминаване на нещо масивно. Зад насипа се виждаше вирната задница на почти нов „Москвич”. Минаха пред него и видяха, че предното стъкло, заедно с покрива на купето липсва. На шофьорската седалка нямаше никой. Пред автомобила започваше блока, засят с пролетници, вече стигащи почти до коленете. На няколко метра сред поникналата пшеница се виждаше гръб на човек в яке. Приближиха се и видяха обезглавения труп, обърнат на лявата си страна. Дясната му ръка в страни по бедрото бе ожулена. Останаха на място и изчакаха пристигането на съдебния лекар, който да направи оглед на трупа.

  При пристигането си той обърна трупа и… още една изненада. Оказа се, че липсва лявата ръка. Същата беше отрязана като с нож. Още веднъж призракът на насилствената смърт нахлу в главите на криминалистите. За щастие след известно лутане в храстите намериха липсващата ръка.

  В резултат на огледа стигнаха до заключение, че водачът на „Москвича”, вследствие на високата скорост на завоя, е изпуснал управлението. Колата се е блъснала в дънера на дървото, като от удара предното стъкло се е откачало и паднало, а ламарината на покрива е отрязвала главата от тялото при политането му напред. Голямата ирония бе в това, че шофьорът е бил с предпазен колан, но при страшния удар той не е удържал тялото и опънатият като струна колан е отрязал ръката му.

  Но това, оказа се, не бе всичко. Още по-голямата ирония предстоеше…

  Върнаха се при потрошения автомобил и отвориха жабката на арматурното табло. Сред дреболиите – резервни крушки, пликчета с винтове и болтчета, и разни хартийки се намери тефтерче, в което беше пъхнат регистрационния талон на колата и свидетелството за правоуправление на водача. Тогава снимките бяха черно-бели и с не много високо качество, но лицето на снимката почти отговаряше на това от отрязаната глава. (Смъртта все пак бе му придала друго изражение – на страх, ужас и изненада…) Данните за водача бяха на младеж на възраст около 30 години, от градче, отстоящо на около 10 километра от районното.

  След разговор с началниците от областта, беше възложено на началника на криминалната група да съобщи на близките за сполетялото ги нещастие. Служебния шофьор го чакаше в двора на районното. Погледна го очаквателно. Началникът въздъхна тежко и каза:

  – Впрягай конете. Като стигнем, ще говоря само аз, а ти се дръж подобаващо за случая.

  След двайсетина минути влязоха с колата в градчето, разположено на двата бряга на езеро. Наложи се да изчакат и ползват ферибота, тъй като местния полицейска участък бе от другата страна на канала и местоживеенето на младежа също. От дежурната бяха предупредили местния районен инспектор и той ги чакаше на малкия кей. Тъй като адресът бе наблизо, отидоха до там пеш. По пътя колегата ги уведоми, че загиналият е от много добро семейство и вече две поколения от него работят в местния стъкларски завод. Жените като гравьорки, а мъжете надуват и обработват стъклото при пещите.

  Когато стигнаха до едноетажната къща с китно дворче, районния инспектор пъхна ръката си зад вратата и дръпна резето отвътре. Влезе в двора и въпреки яростния лай на вързаното до колибката си куче почна да вика свойски:

  – Бай Митьо, отвори, свои сме.

  След малко от къщата излезе жена на около петдесет години. Беше майката на загиналия. Изражението и беше очаквателно, но не и тревожно. Попитаха я дали „Москвича” с въпросния номер е техният. Тя се засмя облекчено и попита дали са го открили. Спогледаха се озадачено и казаха, че затова са дошли, но има и нещо друго. И с тежка въздишка криминалистът й съобщи, че са намерили и Стоян…

  Тя се засмя още по-широко и им каза, че Стоян си е в къщи и още спи, защото снощи се е прибрал много късно, но без колата.

  Спогледаха се невярващо и я помолиха, ако наистина синът й е в къщи, да излезе веднага. Тогава тя наистина се разтревожи и влезе в къщата. Останаха да чакат отпред и мълчаха озадачени.

  След няколко минути тя излезе с висок рус младеж, който сънено търкаше очи и се прозяваше. Погледнаха снимката в свидетелството и лицето срещу тях. Грешка нямаше. Това беше човекът от снимката, но доста приличаше и на загиналия. Без да влизат в подробности попитаха Стоян къде е колата му и защо снощи се е прибрал без нея. Историята се оказа следната:

  Вечерта с компания от завода били в широкоизвестното заведение „Трите курни” до туристическия обект ”Побити камини”. По традиция след получаване на заплатите, веднъж в месеца ходели в заведението да се почерпят. Имало оркестър, певици, музика на живо и мадами. И тази вечер било препълнено. На съседна маса имало и друга компания от тяхното градче. Там е бил и Петър, негов връстник и бивш съученик. Наскоро излязъл от затвора за дребни кражби и противозаконни отнемания на коли. Около 1-2 часа след полунощ компанията им станала да се прибира. Отишли на паркинга и там Стоян установил, че колата му е изчезнала. Петьо също не бил вече в заведението. Тъй като му бил градски, макар и хайта, помислил ,че след като се повози, на следващия ден ще му докара колата. Прибрал се с кола на приятел.

  Обадиха се от радиостанцията на служебната кола в районното да отидат пак при потрошената кола и да видят дали ключа за запалването е там. След малко отговориха, че в патрона за запалване липсва ключ, а кабелите отдолу са свързани „на маса”.

  Тогава казаха на Стоян и майка му какво се е случило и потърсиха родителите на приятеля му, които живееха през две-три преки. Установиха, че не се е прибирал вечерта и им съобщиха какво се е случило. След това откараха съкрушените хорица в Съдебна медицина на областния град, където те разпознаха останките на сина си.

  За пореден път ставаха свидетели на странностите на човешката съдба. Това бе един от малкото случаи в практиката им, когато възмездието, макар и жестоко и неадекватно на тежестта на престъплението, застига този, който го е извършил. Но кой ли се учи от уроците й…

   

  Светослав Атаджанов

  .
  –––––––––––––––––––
  * декаптация – обезглавяване

• България в думи

  Ясен Ведрин*,  jasen-vedrin.blogspot.com

  .

  Вожд. Харизма. Път. Прогрес.

  Банско. Писти. Интерес.

  Дюни. Бонуси. Кумец.

  Референдум. Ток. АЕЦ.

   

  Колорадо. Аспен. Гаф.

  Изявление. Масраф.

  Ролекс. Линкълн. Кръст. Синод.

  Литургия. Храм. Възход.

   

  Дянков. Доходи. Числа.

  Приходи. Бюджет. Тесла.

  Босфор. TB. Листопад.

  Рейтинг. Медии. Диктат.

   

  Мечки. Рожен. Стадион.

  Мач. Победа. Шампион.

  Тигри. Футбол. Еърбъс.

  Перник. Мъка. Земетръс.

   

  Криза. Майчински. Позор.

  Цаца. Избор. Прокурор.

  Гаф. Принуда. Прецедент.

  Клетва. Хумор. Президент.

   

  Инфраструктура. Тръба.

  Газ. Печалба. Веселба.

  Път. Обама. Интервю.

  Слава. Блясък. Дежа вю.

   

  Урни. Битка. Мат’риал.

  Яне. Марешки. Парцал.

  Лято. Избори. Сефте.

  Бюлетина. Ром. Кюфте.

   

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Ясен Ведрин e псевдоним на поета Стефан Главчев, който живее в Добрич.

• „Радикално-колониална“ България

  Живеех във втората половина на размирната 1989 година в белгийската столица Брюксел. Следях естествено с жив интерес невероятно динамичните промени в Европа и титаничните усилия на Михаил Горбачов да прЕдаде комунизма колкото се може по-бързо, вместо да се опита да го прОдаде на Запада по някакъв приемлив начин. Това впоследствие обрече нас, бившите соц-държави, на старт почти от нулата, а може би можеше да стане и по иначе…

  На самия 10-ти ноември просто трептях от възбуда пред телевизора, защото CNN веднага отрази подробно падането на режима на Тодор Живков. Бе рухнала и Берлинската стена и за мен стана ясно, че в България ще бъде твърде интересно, за да остана само зрител отдалеч в Брюксел…

  Върнах се в родината и станах непосредствен свидетел на опитите за „преход“, на „кръглата маса“, на празните приказки и на още по-празните магазини през 1990 година. Чух как една дама произнесе публично бисера, че нейната партия „не се стремяла към властта“ и може би затова впоследствие я направиха министър на културата… Изобщо, видях и чух толкова много смешни, жалки и дори парадоксални неща в родната България (не, че днес много се е променило…), че ми дойде идеята за един фейлетон.

  Това е моят първи, а може би и последен опит в този жанр и го предлагам на вашето внимание така, както го написах тогава, през далечната 1990-та. Не съм променял нищо, а дали не е злободневен и сега?

   

  Евгени Ерменков *

  –––––––––––––––––––––––––

  .

  ПРОЕКТ

  М А Н И Ф Е С Т

  на новоучредената
  РАДИКАЛНО-КОЛОНИАЛНА ПАРТИЯ
  в Народна република България

   

  Радикално-колониалната партия е псевдополитическа, формална и миролюбива организация, чиято единствена цел е:

  бързото и рязко повишаване на благосъстоянието и стандарта на живот на всички български граждани.

  Партията не преследва политически цели и не се стреми към властта.

  Партията приема без членски внос всички желаещи, като членуващите в други партии се приемат с предимство, с цел да се намали градусът на политическото напрежение в страната.

  За изпълнението на нашата единствена и лесно постижима цел, предлагаме следната програма:

  1. Да се извърши пълно и точно преброяване на населението към 1 април 1991 г.

  2. Да се преброи и претегли цялото държавно съкровище на НРБ в злато и скъпоценни метали (ако е останало такова…) и да се насече на дребни парченца с точно определен грамаж.

  3. Да се поканят всички български граждани да се явят в най-близката банка и при спазване на високохуманните принципи “Досега било, каквото било…” и “Кой каквото откраднал, халал да му е!” да превърнат наличните си пари в злато и скъпоценности пропорционално на ТЕГЛОТО на донесените пари. (Забележка – влажни пари да се приемат. За изсушаване да се връщат само съвсем мокрите и то ако са в много големи количества…)

  4. След като държавното съкровище бъде разпределено справедливо, по социалистически, българските книжни пари да се обявят за невалидни и да бъдат раздадени обратно на населението, за да се отстрани хроническия недостиг на тоалетна хартия.

  5. Народна република България да се обяви на ТЪРГ на международния пазар при първоначална цена между 50,000,000,000 (милиарда) и 100, 000,000,000 (милиарда) щатски долара. (Забележка: Най-подходящата първоначална цена все още се обсъжда от експертна комисия към нашата партия.)

  6. В дните преди и по време на търга граничните контролно-пропусквателни пунктове да се затворят за чужденци и границите да се охраняват най-строго, за да се попречи на по-подробното оглеждане на стоката от страна на евентуалните купувачи. Това очевидно може да доведе само до подбиване на цената. Препоръчваме особено внимателно да се пази поречието на река Дунав и Черноморското крайбрежие.

  7. След успешното приключване на търга получената сума да се разпредели ПО РАВНО на глава от населението, като по предварителна преценка ще се паднат между 6 000 (шест хиляди) и 30 000 (тридесет хиляди) щатски долара на жител. Това, в съчетание с получените ценности по т. 3, може да се смята за успешно изпълнение на програмната цел на партията.

  8. За да се създаде интерес в българския народ към евентуалния ни купувач, Спортният тотализатор да организира специален тираж за познаване на победителя в търга, с подходящи предметни награди с патриотична насоченост.

  9. Да се обяви, от 1 май 1991 г. нататък, период на всенародно веселие с общонационално хорово изпълнение на “Тих бял Дунав”, “Хубава си, моя горо”, “Хей, Балкан…”, “Градил Илия”… и т.н. Вратите на всички магазини и складове да се отворят и каквото е останало в тях да се раздаде безвъзмездно на населението. (Забележка: Ръководството на партията не се опасява, че тази мярка ще предизвика безредици по напълно понятни причини…)

  10. Вместо устав на новата партия:
  Задължение на членовете на партията е да рекламират НРБ с всички възможни средства, като особено разчитаме на нашите жени…

  На 6 май – Гергьовден да се организира общонародна кръгла софра на националното съгласие, на която да се изконсумират наличните телета, агнета и прасета.

  Членовете на Радикално-колониалната партия да ползват ПРАВО на избор при разпределението на изобилието от месо.

  След успешното осъществяване на програмата на партията, първичните и партийни организации да се разпуснат и членовете и да извършват само просветителска дейност в новите условия…

  Основател:
  Евгени Ерменков

   

  –––––––––––––––––––––––––-

  * Друго произведение от същия автор може да се види тук.

   

• Къф си ти бе…?

  София, 1969 г.

  .

  Отлагах изпита си по английски цялата учебна година. Имах много други, и то трудни изпити в първи курс на следването си, а и вече участвах в много шахматни състезания у нас и в чужбина.

  Ходех и на лагер-школи, както от дружество “Академик”, така и в националния отбор. Това си бе чиста привилегия, защото по този начин имахме отлични условия за тренировки на държавни разноски. Други привилегии за спортните звезди в университета бяха – административна заверка и перманентна сесия. Това на практика означаваше, че студентът можеше изобщо да не ходи на лекции и упражнения, и да се явява на изпити когато си поиска през цялата година. Трябва да призная, че в известен смисъл спортистите бяхме „галени деца“ на социалистическата система.

  Английският език отдавна бе станал част от живота ми. Влязох щастливо в Английската гимназия, която в онези времена беше може би най-доброто учебно заведение не само в София, а най-малкото и на Балканския полуостров. Страхотна дисциплина, великолепни преподаватели, както българи, така и англичани, американци, канадци, индуси и т.н. Още в подготвителния клас научавахме по над сто думи на ден, а и аз от малък си бях влюбен в този език. В следващите класове учехме всички предмети само на английски. За мен този език не бе просто предмет в училище, а много повече. Хоби, страст, мания или направо ежедневие. Естествено при пътуванията си в чужбина го практикувах непрекъснато. Бях вече прочел и стотици книги на английски, даже чувствах понякога, че мисля на този език.

  Оставих си изпита чак за поправителната септемврийска сесия и влязох в кабинета на преподавателката като за формалност. Тя ме изгледа странно още от вратата и процеди:
  – Къф си ти бе…?

  Направо се вцепених.

  – Аз не съм те виждала ни на лекции, ни на упражнения. Това е език – как смяташ да го научиш? Какво ми се влачиш чак на септември?

  Цялата тази тирада ми се стори прекалена и замислих коварно отмъщение. Най-напред не обичам непознати хора да ми говорят на “ти”. Второ, изобщо не очаквах, че филолог би говорил на диалект. Трето – у тази жена като че ли отсъстваше мисловен процес…

  В специалност Външна търговия в Икономическия институт, както и в Английската гимназия, в онези години се влизаше само по два начина. Или, в огромния процент, с привилегии – за синовете и дъщеричките на номенклатурчиците, или с блестящи резултати на приемния изпит (по английски, разбира се…). Аз не бях от привилегированите, но тя не можеше и не биваше да се държи така с мен, независимо от коя от двете групи бях. За диалекта й като че имаше само едно разумно обяснение. Тази руменобузеста селянка се бе настанила като преподавател по английски в Икономическия институт вероятно с връзки или пък демонстрирайки други дарби пред подходящите хора. Тя беше очевидно “парашутистка” и затова реших да й изиграя един малък театър.

  – Ами, аз такова… съм спортист. Ние… аз… тренировки, лагери… – започнах да мънкам.

  Последва нова убийствена канонада. „Преподавателката“ се развихри, обсипвайки ме с нови нравоучения и епитети. А аз се бях свил даже физически и се правех на смотан и захлупен. Едвам се удържах да не се разсмея на глас, но си играех ролята перфектно. „Общувахме“ си така повече от пет минути.

  – Аз, значи такова… А не може ли…? Аз, щото тренировки…
  – Какво да може …? Какво искаш ти, бе? Да ти дам изпита ли…!? – изригна тя.

  Забавлявах се, но и вече започна да ми омръзва. На нея и през ум не й мина да ме попита все пак кой точно спорт упражнявам. Може би пък щеше да й просветне тогава някаква сигнална лампичка… След като вече съвсем взе да се повтаря в епитетите и упреците си, дойде време за унищожителна контраатака.

  Смених си стойката, израза на лицето, интонацията, речника – всичко.
  – Вие не би ли трябвало да ме изпитвате все пак по английски език, а не да ме превъзпитавате? И всъщност защо си говорим толкова време вече само на български…?

  В този момент превключих на английски, като се стараех да използвам колкото се може по-сложен речник и разбира се прецизно произношение.  Обясних й, че да – аз наистина съм спортист и не съм присъствал на нейните лекции, но мисля, че съм добре подготвен по този предмет. Че съм на разположение да отговарям на всякакви въпроси по материала…

  Тя ме гледаше все едно, че съм извънземен, а аз не млъквах и й се усмихвах любезно.
  – Спортист, а…? – каза накрая.

  Поиска ми студентската книжка, писа ми шестица и ми каза, че следващата учебна година мога пак да й се обадя към края за да ме “оформи”…
  Не продума нито една дума на английски през цялото време. Бях даже и малко нещастен по този повод…

   

  Евгени Ерменков

  –––––––––––––––––––––––––––––

  Известният гросмайстор по шахмат Евгени Ерменков е роден през 1949 г. в София. Завършва Английската гимназия и Висшия икономически институт (сега университет) в София. През 1974 г. Ерменков става международен майстор по шахмат, а през 1977 г. – гросмайстор. Петкратен шампион на България по шахмат през 70-те и 80-те години и треньор на едни от най-добрите ни шахматисти. През 1994 г. е начело на националния отбор за жени на олимпиадата в Москва. Впоследствие работи като треньор в някои арабски страни. През април 2007 г. ЕЛО рейтингът му е 2500.

  Участвал е в десет балканиади по шахмат и в седем шахматни олимпиади – където изиграва 79 партии (33 победи, 34 равенства и 12 загуби). Има три индивидуални медала от шахматните олимпиади: през 1990 г. – бронзов, през през 2004 г. – златен, и през 2006 г. – сребърен медал. Ерменков е официален коментатор на турнира М-Тел Мастърс.

  Поместеният тук разказ е част от бъдеща книга на Евгени Ерменков – сборник с разкази. Това е първа публична изява на големия майстор по шахмат и по други интелектуални игри като писател – разказвач на истории с различни сюжети, от различни времена и страни.

  
  

• Ретроспекция

  Многочасовото тракане на пишещата машина спря. Бе поставена и последната точка на обвинителното заключение. Следователят уморено протегна изтръпналите си крака, запали цигара и се замисли. Възбуденото му въображение оживяваше хората и събитията от последните два месеца, през които се водеше това необикновено дело…

  От края на горичката се виждаше насипа на ЖП линията и малката сграда на спирката с кантона до нея. Двамата униформени полицаи едва се справяха с групата възбудени от любопитство граждани, отправили поглед към произшествената полицейска кола, бялата линейка до нея и мяркащите се между дърветата цивилни и униформени фигури. Нещо ставаше…

  И наистина всички погледи на служителите от оперативната група бяха приковани в трескаво ровещите есенната шума ръце на дребничкото, пребледняло девойче. След малко те се спряха. Девойката прошепна: „Тук е” – и заплака. Отдръпнаха я в страни. Внимателно отместиха буците пръст и изсъхнали листа. В дъното на естествена трапчинка лежаха две деца. Едното почти бебе, другото малко по-голямо, с конвулсивно свити крачета и застинали в страдание личица. Под ноздрите на по-големичкото, момиченце, се бе спекла струйка кръв. В сумрака на гаснещия ден неколкократно проблесна фотосветкавица. Донесоха едно болнично одеяло и ги положиха в него. Един униформен капитан го повдигна и неволно възкликна, че са леки като котенца. Подаде ги на патолога, който ги отнесе до линейката на съдебна медицина. След малко мрачния ескорт се понесе към града.

  Беше приключило няколкодневното лутане, безкрайните проверки в болници, детски домове и роднини. С фанатично упорство разпитваната ги тласкаше от една крайност в друга, караше ги да проверяват и най-нелепата версия, докато неиздържала играта на нерви прошепна:

  – Ще ви заведа!

  На следващия ден стоеше пред бюрото му, забила поглед в пода, с мокро от сълзите миловидно лице – дребничка, скоро навършила 20 години, почти момиченце. Старият криминолог от деветнайсти век Ломброзо би се обърнал в гроба, ако му кажеха, че това крехко създание е способно на престъпление, а и следователят не би допуснал това, съдейки по вида й, който в момента бе съвсем окаян. Най-малко тя се покриваше с представата му за митологичната детеубийца Медея. Но фактите са упорито нещо. Съдебномедицинската и химическа експертиза доказваше, че причина за смъртта на децата е отравяне с гъби от вида „Инокубе”, което не биха могли да си причинят сами, пред вид тяхната невръстност и безпомощност.

  Като мътна река рукна дълго спираният поток от думи, прекъсван от плач, който постепенно премина в спазматично хълцане. Все по-ярко се очертаваха контурите на една горчива съдба, чудовищната безотговорност на двама млади и анемичните опити на обществото и близките им да спрат зловещия развой на събитията.

  Биографията й започнала съвсем тривиално. Добро и послушно дете. До завършване на основното си образование е даже отличничка, с примерно поведение. Обича да чете книги. Въображението й е живо и подвижно. Но идва пубертетът. Започва да се прибира все по-късно. Предпочита весели бохемски компании. Скъсват се и последните нишки на родителския контрол. Няколко поредни бягства от къщи, докато на 16 години пристава на момче, не по-голямо от нея. Заживяват без да сключат брак и последователно им се раждат две деца – момиченце и момченце. Скоро бащата отива в казармата, без да е оформил бащинството им. Но там за системни бягства попада в затвора – в дисциплинарния батальон.

  В този момент на изпитания среща другия – мъжествен, самоуверен и нахален. Не устоява на напора му и му се отдава. Решават да създадат семейство. Но съществува ли в него онази душевна сила и пожертвувателност, за да поеме грижите за чуждите деца? Ще надмогне ли горчивата смесица от чувство на ревност към предишните обладатели на това младо и гъвкаво тяло и съжалението, че не е първият?

  Но място за такива възвишени чувства в мътното му съзнание няма. Все повече примитивната му личност се изпълва със злоба и тя се излива върху нея, а впоследствие и върху децата. Близките и обществото не искат да признаят връзката им, но напук на тях те сключват брак. Приятелите му се подиграват, че той, ергенът, е взел жена с две деца и той се разкъсва от противоречия. Желае тялото и с дива, неутолима страст, а съзнанието му робува на вековни предразсъдъци. И започва необяснимото…

  Въпреки системните побоища, които преминават в изстъпления спрямо нея и децата, тя понася всичко с робска покорност и се стреми да запази на всяка цена окаяния си брак. Показанията на свидетелите са кошмарни:

  Осемдесетгодишната хазайка:

  „Риташе двегодишното момиченце, което едва бе проходило, като футболна топка. Като го ритнеше, то допълзяваше до мен. След това се захващаше с момченцето. Беше пеленаче. Хващаше го за краката и го въртеше в кръг, докато от носа и устата му потечеше кръв! Умолявах го да не прави това, но не ме чуваше.”

  Друг свидетел:

  „Виждал съм го как хваща момченцето и с пелените го потапя в корито със студена вода. Натиска главата му в нея, направо иска да го удави. После го хваща за единия крак и го върти над главата си. Горкото пищи, посинява, от устата и носа му започва да тече кръв. Жена му плаче и го моли да не прави това, но той започва да я псува и упреква, че е ходила с чужди мъже. За мен той направо бе сaдист, без всякаква жал към хората. Не смеехме да се обадим, защото посягаше и на нас.”

  А да посяга, той е научен от малък. До влизането в казармата се оформя като селския бабаит и побойник. Постоянен клиент на детската педагогическа стая. Върши дребни кражби. Родителите му го защитават пред властите, докато започва да налага и тях. Не го оправила и казармата. Ходел постоянно с нож и дръзко се заканвал.

  Един ден, след тежко пиянство и побой над жена си, той я изхвърля от стаята и остава сам с децата. Изведнъж отвътре се чува отчаян детски писък. Когато я пуска обратно в стаята, тя вижда гърчещото се пеленаче под масата със счупено краче. Уплашен от постъпката си и евентуално наказание, той прекратява временно тормоза, но в последствие го подновява. Целта му е децата да се махнат на всяка цена.

  През тези месеци той почти не работи и нищожните им спестявания се стопяват. Не можейки да плащат наем, започват да се настаняват в изоставени къщи и дори бараки в крайградската вилна зона. Често изоставят децата в някоя запустяла къща, но под страх от побой тя не се съпротивлява на това.

  Получавайки сигнал, местните органи на властта се намесват и ги задължават да приберат децата и да се грижат за тях. Тогава започват да ги оставят на близки и роднини, но пак им ги връщат. Намесва се и прокуратурата. Но вместо да вземе под закрила беззащитните деца и ги настани в детски дом, тя пак ги предоставя на безотговорността им, въпреки явното нежелание на „бащата” и показанията на свидетелите. Но победата на бюрократизма и формализма се оказва пирова.

  Настъпва трагичният епилог. Останали без всякакви средства, той я изгонва, като я предупреждава да не се връща при него с децата. С притъпено съзнание и мрачна решителност, тя се качва на случаен влак. В купето срещу нея млада жена храни тригодишното си детенце. Момиченцето й посяга към храната, но в изблик на гняв тя го удря. От устенцата му потича кръв. През купето минава кондуктора, но тя няма билет. Отчаяна и разплакана, слиза на следващата малка гаричка. Свечерява се. Настаняват се в малка долчинка близо до ЖП кантона. Дава вода на децата, но няма храна. Там и пренощуват. Сутринта децата започват да пищят от глад. Пълзят наоколо и слагат в устата си каквото намерят. Момиченцето намира дребни гъбки. Започва да яде. Малкото също посяга. Тя става и намира още. На вкус са блудкави и безвкусни. Струват й се безвредни. Дава още на децата. Успокоени те заспиват. Скоро тя се събужда от адски болки в стомаха и започва да повръща. Мъчи се да разбуди децата, но за тях е вече късно…

  Следователят потърка слепоочията си и се замисли:

  – Вината, да вината… Естествено тя е лична, но само лична ли? Как му се искаше това да е драма от друг свят и друго време!

   

  Светослав Атаджанов

• Господи, тя е…

   

  

   

  Живях – Много ли или малко?
  Надявах се – Моля те, разбери ме.
  Страдах – И сърцето, и душата.
  Плаках – Вътре в себе си.
  Гонех – С вятъра мечтите.
  Усещах – Винаги до мен си.
  Тръпнех – За целувките твои.
  Сънувах – Нежностите живи.
  Желаех – За мъничко да те видя.
  Губех – Но отново пътя намирах.
  Вярвах – Мили Боже. Тя е.

   

  Нури Джурин

  –––––––––––––––––––––––

  * Други произведения от същия автор могат да се видят тук и тук.

   

• Полиглотът

  Разказ от Любомир Николов

  .

  Джорджо полудя по начин, който той самият нарече неизбежен. Както други преди него и той полудя, борейки се с лудостта у другите. Не трябва да се взираш в сбърканото, каза той след време – ако го намериш, то тогава интересът ви става взаимен. Ако ти се интересуваш от лудостта, скоро и тя ще се заитересува от теб.

  Започна да превърта, когато прозря, че мислите на хората не са чак толкова много; болезнено еднакви са дори и в тях няма мъдрост. Единствено начините, по които се казват, е безкрайно голям и на толкова езици. Това създават пъстрота, която обърква. Това създава илюзията за наличие мъдрост в света. Глупости, отсече Джорджо – водопади от думи и нищо!

  Такива мисли го тормозеха и в месеците, през които полудяваше, работата му в института по сравнително езикознание изостана от всякакви графици. Не, че очакваха кой знае какво от него, но той, факт е, не написа нищо в рамките на шест месеца и се наложи да го уволнят. Така смени сравнителното езикознание с несравнимо безделие.

  Една сутрин импулсивно взе влака от Мирано до Стреза. Лаго Маджоре и стръмните склонове на Алпите, отразени в езерото, винаги му действаха добре. Влакът се гмуркаше в безкрайни тунели и Джорджо искаше да тълкува това метафорично – като влизане от един живот в друг. Все пак, след като мина през десетина тунела, усети, че от всеки тунел излиза с все същите си мисли.

  Настани се в хотела и понеже поназнайваше нещо за езерото и околностите, бе принуден, докато се разхожда да слуша лекциите на собственият си ум. Стреза, обясняваше умът му, е бил истинско изкушение за европейската аристокрация. Градчето е било любимо място за почивка на краля на Витемберг, принцесата на Италия, дукесата на Геноа, артисти и писатели, между които Дикенс, Флобер и Стендал. Я млъквай, прекъсна го Джорджо. Нещо повече, продължи умът – част от романа на Хемингуей „Сбогом на оръжията“ е написан в гранд хотела на града – ей там – в този хотел, посочи му. Да, това е притегателно място, каза миролюбиво Джорджо, но не ми се слуша повече – гладен съм.

  Обядва сам в ресторант с традиционна италианска кухня и лудостта му най-сетне изби на показ и то така, че ангажира вниманието на доста хора.

  Бе седнал на маса до алеята. Бе решил да хапне от любимите си талиатели с песто и да опита местното вино. Докато се хранеше, мислите в главата му вместо да се наслаждават на силуета на Алпите и да се радват на приятния живот, взеха, че се настаниха на върха на вилицата му. Подхвърляха талиателите в чинията, мереха ги колко тежат, бодяха ги, да проверят дали са меки, събираха песто от ръба на чинията и го слагаха върху една единствена хапка. После други мисли се отвращаваха от това разточителство и разпределяха пестото равномерно. Хората, помисли си Джорджо, оставят небцето и стомахът им да мислят за храната, а аз храносмилам с мозъка. Това разбира се не е нормално.

  Приключи обяда по-бързо, отколкото бе решил да стои. Глътна чашата с вино на екс, плати сметката и излезе пред ресторанта. Подвоуми се в коя посока да тръгне, без да има дори едничка цел. Алеята край езерото бе пълна с хора, които имаха някакви планове и вървяха уверено нанякъде. Това, че имат планове, се стори удивително на Джорджо.

  Една млада двойка, разговаряща на руски, приближи ресторанта.
  – Заходите. У нас есть свежая рыба! – Джорджо им препречи пътя, сочейки входа.

  Двамата, все едно бяха чакали тази покана, му благодариха, зачетоха се в менюто и влязоха.

  – Hello majesty! Welcome to my castle! – каза на една дебела англичанка, канейки я в ресторанта с широк жест на собственик. Тя му се усмихна заговорнически, но отмина.

  – Pass auf ich bin Polizei – каза на група немци, прекалено делови, за да му обърнат внимание. Като чуха това, все пак се обърнаха. – Ristorante Dino! – каза им тържествуващо, сочейки табелата – Fish schmeckt good!

  Едни руснаци с детска количка бързаха за някъде.
  – Терпение у нас есть – мы вас ждём! – тъй им каза.

  Стана му интересно. Мислите, които се търкаляха като стъклени топчета из главата му, докато се хранеше, сега бяха принудени да се организират. Трябваше да извадят това, което знаят, на десетина езика, трябваше да покажат цялата си остроумност, въртейки се около простичката идея да изкушат някой да влезе в ресторанта, да ги чуе, да прочете менюто или поне да види табелата на ресторанта. Ха сега работете, каза на готовите изречения в главата си и по-бързо!

  – Тук не сме в Истанбул – каза му един – та да каните хората от улицата!
  – Ресторантът си го бива, заповядайте – отвърна му невъзмутимо Джорджо и продължи да кани наред.

  Един човек вървеше забързано и дойде право при него. Бе собственикът на ресторанта. Представи се.
  – Какво правите!? – попита раздразнено.
  – Препоръчвам ресторанта – отвърна Джорджо.
  – Благодаря ви, но не бива да го правите тук.
  – Тук струва ми се е най-подходящо – заупорства Джорджо. – Има поне десет хиляди начина да поканиш някого да влезе в ресторант. Опитвам се да не се повтарям. Така искрено се опитвам, че това ме пази да не полудея.
  – Не може да се пазите да не полудеете точно пред моя ресторант. Изберете друго място – каза този път по-твърдо собственикът.
  – Не е забранено да споделям мнение, нали? Това е един хубав ресторант. Вие не знаете ли?
  – Знам, нали съм собственикът!
  – Но, не сте убеден – каза му Джорджо. – Ресторантът ви е чудесен!

  – Направете си сам ресторант – собственикът го хвана под ръка и го поведе по алеята, отдалечавайки го от входа. – Ще видите, че не лесно. Двадесет години само с това се занимавам. Лазаня, талиатели, спагети – паста във всичките й форми и цветове. Дълги прищипани ленти или такива вързани на папионка, охлюви, увити около себе си по часовниковата или обратно на часовниковата стрелка. Сушени доматчета от Сицилия, пуешка шунка от Пиемонт. Подробности, подробности – хиляди рецепти за едно просто ядене. Наясно ли сте? – ресторантьорът го погледна втренчено.

  И вие ли сте така… стига, не искам да ви слушам! – прекъсна го Джорджо. Освободи си ръката и продължи напред сам.

  Стигна до пристана, откъдето тръгваха лодките за Изола Бела.
  – Заповядайте! – провикна се на минувачите. – Вземете лодка до Изола Бела. Граф Карло Боромео III е направил великолепен парк за съпругата си Изабела. Ще видите градина в стил барок, построена във формата на пирамида, със запомняща се статуя на еднорог. Вижте чудесния Боромеов остров!

  Хората се спряха и го заслушаха. Джорджо, без да си поеме дъх, продължи:
  – Водни таксита ще ви отведат до Изола Мадре – безопасно убежище за пауни, фазани и папагали. Големият Боромеов остров, спокоен сега, е бил арена на жестоки битки преди.

  Групите туристи го заслушаха с интерес. Повтори информацията на няколко езика. Лодките се напълниха и хората започнаха да се записват за следващия курс.
  – Если вы нас не найдёте, то мы вас найдём! – подвикна на едни отминаващи руснаци.
  – Няма нужда от спасителна жилетка – каза тихо на една баба испанка, която се двоумеше дали да се качи – езерото е спокойно като мизерия.

  След около час общинската охрана деликатно го отведе далеч от пристана. Джорджо се насочи към Вила Палавичино. Имаше какво да разкаже на хората, познаваше цялата история на вилата, а и от там, струваше му се, не можеха да го изгонят. Пари не искаше на никого. Повъртя се, намери слушатели и заразказва. Усети, че вниманието им го радва истински и разбра, че може да говори с часове. Та нали можеше да каже всяко нещо по хиляди начини. Тогава му дойде великолепна идея. Реши да впрегне думите да работят, вместо да го мъчат. Реши да отиде в Истанбул и да намери някой, който да му плаща за труда. Можеше с лекота да напълни всеки ресторант, пушалня и дори баня, ако щете.

   

  –––––––––––––––

  Бел.ред.:   Други произведения от същия автор можете да видите тук, тук, тук и тук.
  

• <<
• 1
...
• 66
• 67
• 68
• 69
• 70
• 71
• 72
• 73
• 74
• >>