Авторски
- Сбогом на илюзиите
.
Енчо Господинов, Kvadrat5.bg
.
Дрънкането на оръжия, както и безотговорното дрънкане, може да е опасно занимание
От няколко месеца насам световни, регионални и национални медии облъчват близо 8 милиарда човешки същества с неспирна вакханалия от военни термини, американски и други оръжейни доставки, руска агресивност, украинска смелост, НАТО-вска щедрост и българска екранна мъдрост. Журналисти и дипломати, политолози и историци, статистици и невротици анализират, коментират и възхваляват или съдират кожите на Путин и Байдън, на Зеленски или Лукашенко, а на търпеливата аудитория й е позволено да слуша, да кима с глава и да се ориентира, преди да „вземе страна“.
И това е разбираемо. Както е разбираемо, че противниците или привържениците на „двата лагера“, на „добрите и лошите“ – в зависимост от мирогледа на вторачения в екрана или четящия/слушащия хомо сапиенс – искат най-сетне да разберат ще има ли война „в сряда“, та най-сетне да видим какво ще се случи, или „срядата“ пак се отлага за неопределен четвъртък.
Вероятно е добре да напомним още в увода на това съчинение, че „Истината е първата жертва на всяка война“. Защото пропагандата е в състояние да размие границите между истината и лъжата и да промие милиони мозъци, които се чудят как да се ориентират в джунглата от исторически паралели, оръжейна терминология, шумна реторика и справедливи (или не) каузи, облечени в белоснежни одежди от думи.
Какво ли не сме чували за войната: че тя е „…продължение на мира с други средства“ (Клаузевиц); че само мъртвите успяват да видят края на войната (Платон); че „старците обявяват войните, но младите трябва да ги водят и да умират“ (X. Хувър); че „Бог е създал войната, за да може американците да научат географията…“ (Марк Твен). Последното обяснение на великия присмехулник е много деликатно, ако трябва да се преподава като философско понятие във военните академии на свободния свят. Но, както биха казали много генерали, не сме длъжни да се съобразяваме със Самюъл Лангхорн Клемънс, по-известен като лоцмана от Мисисипи Марк Твен, когото оставяме на милостта на критиците му, на Том Сойър и Хък Фин.
Войната е толкова сериозна работа, че е грехота да я оставяме само на политиците или само на генералите. За коментаторите да не говорим. Още повече, че вероятно 90% от тези нови проповедници, било политици, дипломати или новинари, никога в живота си не са виждали война. Нито знаят как мирише войната, както ни напомни по националното радио проф. Андерй Пантев, цитирайки най-човечния и най-брилянтен израелски писател Амос Оз: „от войната съм запомнил само миризмата на кръв и на фекалии“. Добре е анализаторите да запомнят това.
Амос Оз почина преди няколко години. Имаше и още има многохилядни читатели в България. Надявам се всички, които говорят с пристрастия за „войната в сряда“, да препрочетат книгите му. Той обичаше да казва неприятни политически истини, вероятно и затова Нобеловият комитет го подмина. Израелският Чехов. Понякога е добре да сме хладнокръвни и безпристрастни.
Джеръми Паксман, един от най-брилянтните журналисти на Би Би Си, често ни напомня, че историята на една държава зависи до голяма степен от географията й. Това обяснява както афоризма на Марк Твен, така и нашата съдба да живеем на кръстопът. Америка е огромна, богата, силна и далечна, затова може да си позволи някои, дори много неща. Русия е още по-огромна, военно силна, но близка, затова ние можем също да си позволим лукса да виждаме нещата във всичките им измерения. А оглеждането на нещата от всички страни може да ни напомни, че историята ни често се е определяла от нашата кръстопътна география. Повечето географски кръстопътища са неприятно ветреливи в исторически контекст. Вижте нашата съдба от Аспарух, та до днес.
Така се случи, че в моето битие на репортер от „ПОГЛЕД“ се наложи да помогна в организирането на едно много тъжно събитие през пролетта на 1979 г.: импровизирано погребение и китка бамбукови клонки в памет на нашия убит японски колега Исао Такано на китайско-виетнамската граница по време на войната през 1979 г. Исао Такано беше застрелян в челото от китайски снайперист, защото отразяваше сраженията от виетнамска страна. Тогава двете страни не бяха в извънрдено добри междусъседски отношения. Беше само няколко години след края на американската война във Виетнам (1975). С моя японски приятел и колега Казуо Йошинага от агенция „Denpa news limited“ поляхме няколко капки саке върху мястото, където беше убит Исао Такано. Наоколо миришеше на кръв. Три години по-късно на десетина метра от мен шрапнел от израелско оръдие натроши ръката на колега от сп. „Нюзуик“ на една от централните улици в Бейрут. Замириса по същия начин.
Подобни картини – и отвратителна миризма на война – съм виждал и усещал в Афганистан (1980), когато съветските солдати бяха затънали в тресавището, в което щяха да затънат и съюзниците от НАТО двайсетина години по-късно. В едно кирпичено селце в провинция Пактия, на границата с Пакистан, видях двама съветски офицери – руснак и украинец – служещи под общ флаг – да броят последните си часове в кирпичена колиба, натъпкана с гранати като Форт Уърт: но не се надяваха да оцелеят. Предишната нощ афганските войници, които те бяха дошли да обучават, бяха изгорили жив съветския полковник, който ги учеше как да управляват и да стрелят от съветски танк срещу муджахиддините. Около още димящия танк миришеше на човешко печено. Шокиращо дори и за читателите, предполагам…
Не зная колко от нашите храбри коментатори и генерали са усещали тази миризма. Лично.
Мога да разкажа подобни отвратителни истории и от бивша Югославия, където „служих“ 7 години (1992-1999) в хуманитарните редици на Международния Червен кръст. Миришеше на война от Белград до Сараево, от Прищина до Вуковар и от Пале до Мостар. И от други места в Азия и Африка, където история и география се преплитаха в невъобразима смес от кръв и сълзи, ако леко перифразираме думите на Амос Оз.
Пламенните призиви за силна армия, модерни оръжия и съюзническа лоялност са абсолютно разбираеми, оправдани и очаквани. Но това не е знак на равенство със затваряне на очите за реалностите, географията като фактор в историята и специфичните национални интереси. А и не всякога някоя заблудена ракета може да падне на покрив в Горна баня, под който няма никой. Или пък да не се взриви… Такива случаи са по-скоро рядкост.
За сметка на това драматургът Чехов често ни напомня, че ако в първото действие на стената виси пушка, тя трябва да гръмне в третото действие, по законите на драматургията. И в политиката е така, в това число и в Черноморския басейн. И не само.
Естествено, добре би било да сме постоянно неутрални, както швейцарците. Но за това е необходим не само куражът на Шилеровия стрелец Вилхелм Тел. Необходим е талантът и визионерството на швейцарската политическа класа, която скромно не нарича себе си „елит“, за разлика от нашата. Която краде никак или минимално, но работи максимално. И мисли от векове насам предимно за интересите на самата Швейцария. И на доста трудолюбивия й „електорат“, който не се плаши от никакви референдуми, където гласът му не само се чува, но и диктува на елита какво да прави.
А престараването и кариерната услужливост както в дипломцията, така и в ефирните проповеди, могат да имат трагикомични последици за протагонистите на „бойната слава“. Двама от най-брилянтните дипломати в ООН по време втората война в Ирак (2003) – сър Джеръми Гриийнсток и Джон Негропонте, съответно посланици на Великобритания и САЩ, го изпитаха лично на гърба си. След като патриотично и лоялно проповядваха необходимостта от война в Ирак, поради „наличието“ на химически и други оръжия в арсенала на диктатора Саддам, техните шефове изпратиха тези иначе блестящи дипломати на работа в Багдад, да построят „нова държавност“, както я виждаха от амвона на Съвета за сигурност. Когато службата им в Багдад приключи, сър Джеръми се върна в Лондон, пенсионира се набързо и написа две страници в сп. „Икономист“ с доста по-отрезвяващи думи от онези, които проповядваше преди командировката в района на Тигър и Ефрат. А неговият шеф Тони Блеър се опозори с лакейническата си роля към Джордж Буш-Младши и остана с прякора „Пуделът на Буш“.
Но най-тъжна беше съдбата на един достоен войник и дипломат: генерал Колин Пауъл, вече също покойник. На генерала беше тикната една епруветка в ръцете, написан му беше текст, който да прочете пред Съвета за сигурност на ООН и да убеди света в неубедителната теория за оръжията на Саддам. После всичко се оказа един голям балон. Французите обаче не се хванаха на тази въдица. Останаха реалисти. (А години по-късно новите им подводници за Австралия потънаха някъде и останаха на хартия…)
Колкото до информационното „обслужване“ на армии от всякакъв географски и исторически произход, нещата всъщност поеха към регрес: през първата война в Ирак (1991) CNN и блестящите й репортери Питър Арнет, Бърни Шоу и Джон Холиман, подкрепяни от дома от самия шеф и собственик на CNN Тед Търнър, предаваха реалистично, професионално и твърде смело репортажите си от покрива на хотел „Ал Рашид“ в Багдад. Това не остана незабелязано от световната аудитория на CNN, но и не предизвика възторг в Пентагона. Но тримата репортери не останаха в историята като пудели в скута на политиката.
Интересното е, че нерядко именно генералите са тези, които не искат да дрънкат с оръжия, докато политиците обичат да се показват как си точат вербалните саби. А услужливите медии подготвят атмосферата за предстоящата вакханалия на терена.
За кандидатите на славата в новинарството ще напомним, че Ърнест Хемингуей, един смел мъж и талантлив майстор в използването на думите, отива на война едва 17-годишен, при това Световна война. Първата. Отказват да го запишат в редовната армия: малолетен е, дюстабанлия и късоглед. Но Хемингуей надхитря армейската Наборна комисия: записва се доброволец в Американския Червен кръст и бързо попада като санитар на фронта в Северна Италия. Много скоро младият репортер и бъдещ лауреат на „Пулицър“ и „Нобел“ за литература разбира какво е война, когато кракът му е раздробен на парчета от шрапнел и му замирисва на кръв и фекалии. Така се ражда романът му „Сбогом на оръжията“.
И сбогом на илюзиите, че войната може да е „добра“.
Още по-трагична е съдбата на Робърт Капа (Ендре Фридман), легендарният американски фоторепортер от унгарско еврейско семейство). Приятел на Хемингуей и на Стайнбек, Капа е авторът на световноизвестната репортажна снимка „Падащият войник“ от Испанската Гражданска война (1936-37). Карабината излита от ръцете на простреляния войник и показва една човешка трагедия, а не „напомпан героизъм“. В 1954 г. Капа отразява френската война в Индокитай, стъпва на пехотна мина и умира на място. И той, и Хемингуей, и Стайнбек, като журналисти са ненавиждали войната.
Може би е добре от време на време шефовете на телевизии и други медии да поразказват на младите си коментатори за тези детайли от живота на великаните в журналистиката.
А политици, бивши и бъдещи посланици, както и хора с лъскави еполети и едри звезди по пагоните, да препрочитат от време на време словото на Ейбръхам Линкълн на Военното гробище в Гетисбърг, след края на Гражданската война в Америка. Линкълн пише прочутата си реч „Gettysburg Address“ на коляното си, докато пътува с влака към Пенсилвания, където е „вечният дом“ на падналите синове и дъщери на Америка, от Съюза и Конфедерацията, от Севера и Юга.
Посланието на Линкълн е просто: във войната не избиваме враговете си. Избиваме нашите братя и сестри. И себе си. И, че от живите зависи дали жертвите на войната не са били на вятъра…
Текстът на Линкълн не е дълъг: само 271 думи. Чете са за две минути. Преведен е на почти всички езици в света, да могат да го четат всички политици, генерали и коментатори от Атлантика до Урал и от Камчатка до Киев.
.
- Войната на келешите
.
Когато бях малко момче, любимите ми играчки бяха войниците. Събирах колекции с години. Наполеонци, германци, индианци, италианци, руснаци, каубойци. Шарени, малки, изящни войничета, носещи тънки, чупливи оръжия.
С братовчед ми юркахме малката му сестра, моята мила братовчедка, да играе с нас на война. След кратко чудене тя се съгласяваше – не, че имаше избор. Разделяхме си войниците. Уж по равно, но на нея все гледахме да дадем по-смотаните. Нали е момиче.
После дълго време всеки подготвяше своята крепост. Превръщахме дивани, фотьойли и секции с книги в непревземаеми държави. И точно когато бяхме готови да почваме войната, моята братовчедка променяше правилата на играта и предлагаше да почнем да си ходим на гости. Иначе няма да играе, естествено.
Ние, като момчета, се отегчавахме бързо от тази лигава история и измисляхме нова стратегия. Разделяхме си войниците на две, без значение кои ще ни се паднат. Заставахме в двата края на хола, подреждахме човечетата пред себе си, а после хващахме едно метално топче и го мятахме по килима, един към друг. По пътя си топчето отнасяше наполеонци, германци, индианци, италианци, руснаци, каубойци. Не просто ги буташе, а чупеше ръце, крака, глави. Печелеше този, който остане с прав войник.
Днес си мисля, че ако слушах моята братовчедка, сигурно щях да имам здрави войничета в кутията, останала за поколенията. Само че сега вътре са основно инвалиди, жертви на моя тестостерон.
И като гледам сега как разни мъжкари, окичени с власт, се канят да играят на война, си мисля нещо, което отдавна искам да кажа. Липсват жени там горе. Светът щеше да е много по-хубаво килимче, ако на него не си играеха само момчета.
Радослав Бимбалов
.
- Безкръвно
.
Разказ от Цветан Бошев
Беше тръгнал с пикапа си от крайбрежието на Индийския океан малко след полунощ и се набута в трафика на Джоузи /1/ някъде към осем. Изнервяше го това фучене, както и запекът по артериите на града. Разни пикли му показваха среден пръст от лимузините си, при най-малкото му колебание накъде да завие. Мъжете бяха по-въздържани, но и те присвяткваха. „Бързат за работа хората“ – самоуспокои се той, но нервите му го наведоха на доминантата в мислите му напоследък: „До месец-два трябва да тръгнат!…“ – си рече и струйчица слюнка, изтървана при сладостното преглъщане, текна от ъгъла на устата му. Бузите му от тъмен восък се карамелизираха от възбуда и забравен тик на дясната му скула се обади.
Без предварителна резервация успя да си хване стая в обичайното си хотелско убежище в Роузбанк, удари си един блажен шампоан в прозрачната душова кабинка, въпреки че ваната, клечаща на малки криви крачета, го мамеше с отблясъците на крановете си. Огледа критично побеляващия си пубис в огледалото, изсуши дългата си сребърна брада в мека хавлиена кърпа от чист памук, попи напъпилата пот по голото си теме и навлече нов кат дрехи – колосана бяла курта и куфей /2/.
На бара във фоайето завари цифром и словом един дебел африканер-чаепиец, намъкнат в примачкано сафари, който посмукваше пурета често и на малки дръпки, като сукалче. Седна през стол и поздрави него и бармана-калър.
– Добро да е утрото и на теб, ама май ни чака задушен ден – отвърна му енотът, пафкайки.
– То нам няма угода – усмихна се новодошлият. – Какъвто и да е, все ще му намерим кусур. – И приглади несъществуващите си мустаци. – Първата ми жена ми писна най-вече заради неспирните си недоволства от климата: „Що вали сега?“, „Ега ти вятъра!“, „Туй слънце сякаш не мърда…“ и т.н. Ще намери такова време на мук! „Иди в Европа! Кеф ти в Швеция без слънчеви очила, кеф ти в Норвегия, дето е половин година ден, другата – нощ, та да мирясаш“ – я посъветвах. – И тя отиде, ама в България. Бяхме се учили да караме ски там и като се развеждахме ми каза, че времето вече навсякъде се било развалило. Не беше стока. Отърва ме Аллах от нея.
– Още едно оправдание що не се женя, а прехвърлих четиридесетака – вметна барманът. Колко жени имаш?
– Три хартисаха. Първите две съм ги заточил в магазините си в Лесото. Не ми стига мъзгата вече да ги покривам по волята на Всевишния. Пък и те са доста дърти. Живея само с трийсетгодишната. Питомна хубостница. Фръцка се с нови клоки-та /3/ всяка седмица и това й е всичката беля. Сякаш има някаква разлика, все една кройка са. Ама като седне с приятелки на замрежена веранда, се фукат с джинси, дрънкулки и гримове. Нека се радва хайванчето! – въздъхна.
– Аз търпя, търпя, пък й шибна на моята един с опакото… – отпусна се и бозайникът и огледа доволно пухкавата си китка.
– Чудя се как ли би ми се отразил един драфт? Пресъхна ми гърлото да въртя геврека тази нощ.
– Няма „рано“ за хубавите неща – нахили се барманът. – От Дърбан ли си?
– От Дърбан.
Абдул беше благ, дребен индиец, с тен на антрацитни въглища. Наближаваше седемдесетте.
– Винаги прескачам там късно през есента – уточни дебелакът, сякаш някой се интересуваше от навиците му. – Влагата вече се е разнесла, дишаш цици и задници с очи по плажовете, акулите са забили в дълбокото. Ти знаеш ли, че в Дърбан е най-големият научен институт в света за изследване на психиката на тези хищни парантии?
След малко и тримата, радостни като средношколци, се гледаха през ситната роса по халбите.
– Вие, мюсюлманите, много се отракахте май?
– Не пречи на вярата – конкретизира Абдул. – Имам племенница, която нагъва и свинско. Не била от Саудитска Арабия, така че всеки да си гледал в неговата чиния.
– Американци установили, че в свинската сланина имало по-малко холестерол, отколкото в телешкото – се възгордя с ескалиращата си осведоменост напращелият.
– Ти по какво тинтири-минтири насам?
– Снабдявам магазини за антики, предимно мебелни.
– О-о-о, не! Никакви такива и ритуални маски, и каквото и да било, принадлежали другиму! Един сангома венда /4/ ме наплаши, че могат да пренесат лоша участ. Някой умрял от червен вятър или синя пъпка, децата му разчистват вехториите, ти ги купуваш и хоп – болестта му цъфнала в политурата!…
– Маса на пъпки, супер ще да е, да ти стои все накриво чашата! А креслото да ти духа… и да те масажира с червен вятър – изхитри се барманчето.
– Абе, като ги минеш с отвара от джераниум /5/, лошото бяга. Важното е да нямат дървояд.
– Чел съм, дето тези гадинки се делят на браншове – точилари, часовникари и какви бяха още? Я ме светни!
– Едните ти стържат в ушите нощем, другите цъкат с челюсти да ти подскажат, че възрастта ти напредва. Но са повече семейства – внезапно се оживи Абдул. – Особено мръсни са Сечковците, защото ти правят сечено завинаги. Могат да ти оглозгат и гредите, и дограмата. Стават доста тлъсти. Спасение няма дори и с карате.
– И кои други бойни изкуства бе, човече?
– „Карате“ е силен препарат за третиране на добичетата, ама полза никаква. Най-много да си изтровиш домочадието. Освен това бръмбарчетата имат и летежна фаза. Пипва ги сексуалният глад и хвъркат навсякъде да се пърцат. Сетне снасят яйца и личинките им се заселват в някой викториански шкаф, струващ едно топи /6/ пари. Лекуват се само с огън. Не знам точно защо, но в Джобург /7/ не се срещат често. Затова доста мои сънародници от бранша битуват тук. Доставям на двадесетина магазина стилна мебел от добри китайски заводи франко пристанището и проверени антики от пра- и прадядовско време.
Барманът се наклони над плота с престорена тайнственост и съобщи:
– Страшно мезе са! Мой приятел ги въди в стара постройка, гони ги с някаква миризма и ги дърпа с пинсети. Жълтата риба се нареждала на опашка в Крокодайл ривър, а на торния червей обръщала сърдито гръб.
– Нека ви кажа какво знам за червоядината от друга гледна точка. Астрофизиците наричат така въображаема тънка тръба от пространство-време, свързваща отдалечени райони на Вселената или паралелни вселени-бебета, която би могла да предложи възможност за пътуване във времето. Оня ден го четох – пак се наду и разкикоти бурът /8/.
– Както е тръгнало, Сечковците могат и на тая тръба да й видят сметката – коментира Абдул сардонистично. – Много са яки.
Тогава му бръмна селфонът. Вдигна го и останалите чуха фанфарен мъжки глас:
– Ес салям ю алейкум, Ча-ча! /9/ Колко ти остана да бръмчиш?
– Ва алейкум сакаам, сине! /10/ Пристигнах, освежих се и даже си разтягаме масали с едни хора в хотела. Ще обиколя аверите да събера поръчки и ме чакай за обед! Нося ти подарък. Ще ти се завие свят! И да го сложиш на витрината, ама няма да се лакомиш да го продаваш!
– Благодаря ти, Ча-ча, съсипа ме от глезотия!
– Тепърва ще те съсипя, юначе!
– Не с бави, че Фатма вече е до лакти в пилафа!
Абдул се раздели със събеседниците си, без да се ръкува, и тръгна по дела. Претупа ги набързо и още в 11:45 свирна на обкованата медна порта на кръщелника и кумеца си в квартал Линейжа, който държеше под дванайсетстайната си къща просторно хале, тъпкано с изискано обзавеждане за милиони.
Оня ахна от възхита като отвориха задната врата на пикапа. Вътре се мъдреше масивен комод, комбиниран с писалищен секретар от времето на крал Джордж ІІІ, богато инкрустиран със седеф и пиринч. Младият знаеше от каталозите, че са оцелели само броени уникати.
– С жена ми Шърли го избрахме! И тя трепери сега дали ще ти се хареса, пък и на Фатма.
– Аллах да ви поживи! Сърцето ми спря, Ча-ча!
Прегърнаха се и похапнаха с пръсти от овнешкото оризато. Фатма надничаше зад пердето, за да принася напитки и сладкиши.
Абдул не рачи да преспи, защото на другия ден трябваше да разтоварва контейнер на пристанището. Пак се прегърнаха и се разделиха сърдечно.
Пет минути след това той удари спирачки с треперещи нозе в локалния отбив на магистралата и се отпусна на седалката с невиждащ поглед. „Аллах акбар! Летете и се плодете, Сечковци!“.
През влажния декември, връщайки се от пазар в дърбанския си дом, беше мярнал в склада косматия задник на кръщелника, изпращаш тласъци в междубедрието на Шърли, под запретнатото й портокалово пунджаби /11/ върху едно бюро в стил Луи Кенз.
25 февруари 2010 г.
Йоханесбург
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
1. Умалително име на Йоханесбург.
2. Традиционна мюсюлманска мъжка дреха, наподобяваща рокля и везана цилиндрична капа.
3. Вид мюсюлманска женска дреха.
4. Народен лечител, шаман от племето Венда в Южна Африка.
5. Здравец или мушкато.
6. Също като куфей.
7. Също като Джоузи.
8. Нарицателно за наследник на холандските преселници.
9. Ча-ча (куме, чичо).
10. Мюсюлмански поздрав – отговор.
11. Друг вид мюсюлманска женска дреха.Източник: LiterNet
.
- Някои хора просто се прехранват от политиката. Или защо точно ненужните лидери остават на гребена на вълната
.
Николай Иванов, в. „Сега“
Тия дни е интересно не само в епицентъра на българската политика, но и в периферията й. Стари муцуни шават в нея и се мъчат да внушат, че с тях стартира презареждане.
Изпадналата от Народното събрание Мая Манолова обяви, че се готви нов ляв политически проект. Не се знае една ли ще е новата партия, много ли, Манолова ли ще бъде лидер… Но е видно, че бившият омбудсман има амбиции да сърфира върху лявото.
Токът скача, повлича цените, хората мизерстват, а старата лява партия – БСП, ще се доизхаби в управлението – ето я нишата за новия субект, твърдят анализатори. И очевидно вдъхновяват Манолова. Вдясно (градското дясно) нова партия няма, не останаха и избиратели, но пък са налице нови мандати. Христо Иванов бе преизбран за лидер на „Да, България“, скоро същото ще се случи с Атанас Атанасов в ДСБ. С тях коалицията им “Демократична България“ (ДБ), която хем е в управлението, хем говори за предсрочни избори, се надява “да довърши започнатото“, тоест да реализира правосъдната реформа. И ръководството на СДС се кани нещо да довършва, без да се знае точно какво – председателят Румен Христов не смята да сдава поста, макар доста седесари да искат оставката му поради безпредметното вече присъдружие на ГЕРБ.
Ако щете вярвайте, „презареждане“ тече и в най-дълбокото блато на българския национализъм – новият конфликт Русия – НАТО мотивира “Атака“да засили близостта си с русофилската партия на Николай Малинов. В челото на това сътрудничество, разбира се, сега и навеки е Волен Сидеров. Нищо, че той и партията му вече събират по половин процент подкрепа.
Корнелия Нинова не е в периферията, а баш в центъра на събитията. Но и тя спада към лидерите, които въпреки грандиозните си изборни провали не ще да си ходи. Много се писа през последните седмици за “оставката“ като акт на “оставам“.
Писа се и за “оставането“ въобще. Ясни са лъжата, фалшивата поза, другите чупки и стойки от този масов процес. И все пак има още неща, които трябва да се кажат в чисто политически план:
Поскъпването на тока и общата инфлация безспорно затрудняват изключително много живота на българина. За огромно съжаление това ще е темата на темите в близката поне една година. Само че енергията поскъпва не само у нас, причините са икономически и политически в световен мащаб. Никакви Маи, Корнелии или който и да е друг може да повлияе съществено. Мерките може да са единствено палиативни. В този смисъл всеки български политик, който тръгва да посреща “новите социални предизвикателства“, би паразитирал върху един световен проблем.
Освен това специално Манолова трудно може да влезе в образа на автентичен ляв политик. Точно обратното. Политическата й кариера след напускането на БСП се промъкна по пътечката “няма ляво, няма дясно“, привличайки дясна формация като “България на гражданите“ и десни хора като Арман Бабикян, Николай Хаджигенов и др. С “няма ляво, няма дясно“ Манолова се опита най-напред да формира общо фронт срещу Йорданка Фандъкова в столичните кметски избори. А после да се легитимира като един от лидерите на протеста срещу ГЕРБ. Няма лошо в това, но е безспорно ясно, че “новият ляв проект“ просто е поредната конюнктурна политическа дреха на Манолова.
Освен това е спорно доколко “лявото и социалното“ въобще имат вече електорална база у нас.
Последните големи социални протести у нас – тия през 2013 г. – направиха така, че… първа на предсрочните избори стана дясната ГЕРБ.
Доста спорни неща има и около Атанас Атанасов и Христо Иванов. Някога генералът бе възприеман за едно от оръжията на управленското мракобесие (управлението на ОДС). Истински чудно е как все някак в наши дни той успя да се позиционира като алтернатива на мракобесието.
Колкото до Христо Иванов, той има точно толкова изборни провали, колкото и успехи – фиаско на вота през 2017 г., когато развали коалицията с ДСБ малко преди датата на изборите, и спечелени едва 6.3% подкрепа за ДБ през ноември 2021 г., след като коалицията се представи успешно на първите два вота през годината (тук Иванов бе в качеството на съпредседател). По-важното е, че ДБ бе маргинализирана от Кирил Петков и “Продължаваме промяната“ (ПП) в политическия коловоз, който модернизира България. Реформите вече зависят много повече от ПП, отколкото от ДБ – ПП е локомотивът, ДБ е един от многото вагони.
Така “градската десница“ бе лишена от основата си – на партията, която променя страната. И макар несъмнено да предстоят трудни времена за ПП, нещата вече са променени завинаги – загубеният електорат няма да се върне при ДБ. Принос за това е и комичната безалтернативност (“Не ме пускат да си ходя“), с която бе преизбран Иванов. С други думи, няма абсолютно никаква политическа причина лидерите на “Да, България“ и ДСБ да останат същите.
.
.
.
.“Атака“ няма нужда да бъде коментирана обстойно. Национализмът в близко бъдеще ще се опира на антиковид вълната, което бе прозряно не от Сидеров, а Костадин Костадинов. Колкото до СДС, на тази партия скоро дори медиите няма да обръщат внимание, понеже няма никаква обществена потребност от нея. Интрига е единствено тя сама ли ще пропада. Или със същата скорост ще се сгромолясва и ГЕРБ, водена от Бойко Борисов. Той, знае се, от оставки не се отказва, защото никога не ги подава. Чака да бъде канонизиран от активистите на ГЕРБ.
Казано обобщено, всички тези хора ще продължат да бъдат част от политическия живот не защото избирателите, процесите и идеите имат нужда от тях. А защото, очевидно, те самите имат нужда от политиката. А това пък кореспондира с най-съкровените личностни стремежи на българските политици – в политиката те виждат бизнес, занаят, прехрана.
И се страхуват да я изоставят, тъй както редовият човек се притеснява за хляба си. Дори и обстоятелствата да ги принудят да се разделят с пост и служба, посвещават останалото време на борба да се върнат. От всичко това може да се направи извод в какво точно е превърната политиката ни.
Много трудно човек може да се сети наистина за политически лидер, който след провал спокойно и нормално да е напуснал политиката. През последното десетилетие при парламентарните формации двама се оттеглиха без претенция за завръщане. Единият е Божидар Лукарски, който обаче сдаде след люти скандали в СДС през 2018 г. Другият е Константин Проданов, който пак тогава напусна председателския пост в АБВ и политиката въобще, след като партията не влезе в новия парламент. Младият Проданов бе единственият, който показа, че може да живее без политиката. Забележителното е, че след него АБВ потърси ново начало с… Румен Петков
Това е положението. Каквото и както да приказват гореизброените герои, каквито и псалми да пеят правоверните им агитки, иде реч за най-обикновено превръщане на политиката в прехрана*. Големи лидери изглеждат отвън, а вътре в душичките им – най-простовата първичност.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* За нещо подобно говори и проф. Иво Христов в интервюто си пред Петър Волгин и БНР. Той каза: „България има нужда от законност и равно прилагане на закона и ефикасни законови институции, това е повече от ясно. Проблемът е, че основните социални агенти, въпреки че парадират с тези лозунги, това им е последна грижа.“ Чуйте записа долу..
.
- Рекорден търговски дефицит за САЩ през 2021 г.
.
Търговският дефицит на САЩ нарасна до рекордните 859,1 милиарда долара миналата година, съобщи Асошиейтед прес.
Pазликата между това, което САЩ продават, и това, което купуват от чужди страни – нарасна с 27% миналата година, от 676,7 милиарда долара през 2020 г. Износът от САЩ също се увеличи с 18% до 2,5 трилиона долара, но вносът бе повече, като се покачи с 21% до близо 3,4 трилиона долара.
Вносните стоки от Китай нараснаха с 16% до 506,4 милиарда долара миналата година, а търговският дефицит с китайците нарасна с близо 15% до 355,3 милиарда долара.
Като цяло разривът в търговията на САЩ със стоки с останалия свят достигна нечуваните 1,1 трилиона, но това беше частично компенсирано от 231,5 милиарда долара излишък в САЩ за услуги като банкиране, образование и туризъм и така се стигна „само“ до минус 859,1 милиарда.
Общият публичен дълг на Съединените щати достигна 30 трилиона щатски долара.
САЩ не са имали търговски излишък от 1975 г. – както се вижда от снимката. Президентът Доналд Тръмп се опита да намали дългогодишния търговски дефицит чрез налагане на данъци върху чуждестранни стоки.
Администрацията на Байдън запази митата на Тръмп върху китайския внос на стойност около 360 милиарда долара, но постепенно намали налозите за съюзниците на САЩ. Например миналата седмица Съединените щати се съгласиха по същество да премахнат митата на Тръмп от 25% върху вноса на японска стомана.
.
- Наша сънародничка в Канада за протеста там
.
ПРОТЕСТЪТ В КАНАДА
Интервю на Ралица Чолакова за EuroTV.media
„Протестът ще продължава, хората, които го организираха, казаха, че няма да се откажат, те получават много голяма помощ от много хора. Аз погледнах преди малко сметката – те са получили досега девет милиона и половина помощи. Мисля, че повече хора ще се включат като донори към този протест – хотелите до края на февруари са ангажирани.
Мое мнение е, че много хора ще идват всеки уикенд през февруари в Отава, докато техните искания – да се премахнат мандатите за ваксини – не получат отзвук в правителството на федерално ниво. Аз мисля, че няма да бъде потушен този протест, защото много хора искат да имат по-добри лидери и по-добри политици.“
Интервюиращ: Николай Тома
Монтаж: Сирма Йосифова
Източник: Euro.TV.media
.
- Теодосий Теодосиев: Светът има нужда от служба за сигурност и това е образователната система
.
Учителят Теодосий Теодосиев изнесе онлайн лекция във Великотърновския университет. Инициативата на висшето училище е чрез лекции на мотивиращи и интересни хора да бъде съхранен академичния дух сред студентите в условията на дистанционно обучение.
В интервю за БТА известният учител подчерта, че светът има нужда от служба за сигурност и това е образователната система. Тя трябва да подсигури всяко дете, така че, ако утре то остане последният жител на планетата Земя, да може да спаси цивилизацията.
За да се предотвратят катастрофалните последствия от онлайн обучението, семейството и учителите трябва да внушат на децата, че са нужни жертви в името на образованието, защото светът става все по-конкурентен, а тенденцията е все повече хора на умствения труд да се конкурират с изкуствения интелект, посочи той.
Теодосиев прогнозира, че в следващите години ще оцеляват хората с умения, таланти и с творчество, които не са налични в интернет.
Преди стотина години, благодарение на Хенри Форд, Никола Тесла и Ото Дизел, светът много напредна в технологично отношение. Мечтата на Тесла е била да освободи хората от физическия труд. Форд е искал да направи автомобил, който всеки работник може да си купи, и такъв трактор, който всеки селянин да може да си купи. Целта на тази демократизация на технологиите е да освободи човека от физическия труд, но милиарди хора по този начин остават излишни. Сега се работи по изкуствения интелект, това означава, че ще има нови милиарди хора, занимаващи се с умствен труд, които ще останат излишни – тези, които работят рутинна работа, в която няма творчество, смята учителят.
Според него има огромна вероятност технологиите да превърнат хората в своя функция, вместо да бъдат техен помощник. Опасенията му са, че има все повече технологично зависими хора чрез измислени нови потребности – в резултат хората стават все по-мързеливи и не искат да мислят.
Разумното решение е да научим децата от най-ранно детство да работят с мозъка си, само в краен случай да използват техниката като патерица, помощен уред за ума, каза Теодосиев.
При един възможен космически катаклизъм или Армагедон, сътворен от самите земляни, ще ни се наложи да правим цивилизация отново, затова всяко дете трябва да е готово, ако се наложи като Робинзон, да прави цивилизация отначало, казва той.
Вижте във видеото долу какво още казва учителят Теодосиев.
‘Източник: БТА
‘
- Докъде ще стигне протестът „Конвой на свободата“ в Канада?
.
Десетки хиляди шофьори на камиони в Канада протестират срещу ваксините (‘Freedom Convoy’ across Canada)
Събитието, наречено „Конвой за свобода“, се разраства като снежна топка, докато наближава Отава. Преди близо две седмици Канада и Съединените щати наложиха задължителна ваксинация на трансграничните шофьори на камиони. Някои шофьори на камиони се ядосаха много на тази политика на правителството и започнаха да пътуват към Отава – в три различни лъча от Западна Канада, Източна Канада и части от Съединените щати (вижте картата).
Първите камиони вече са стигнали в столицата днес – петък, 28 януари, макар че самият протест е предвиден за съботния ден. Кoнвoят е дълъг над 70 километра и американски кaмиoни се присъединяват към канадските си колеги.
Шофьори съобщават, че правителството е блокирало кoнвoй от кaмиoни, пътуващи за Oтaвa. Затварени са били някои пътища, като обяснението е, че е заради „коварно време“. Някои шофьори на кaмиoни обсъждат планове за заобикаляне на проблема. Много кaнaдци са отишли до т. нар. food point, за да предоставят храна на шофьорите от преминаващия кoнвoй.
Канадският премиер Джъстин Трюдо заяви в началото на седмицата: „Ваксините са най-добрата защита за здравето на канадците, както и за икономиката и свободите ни. Пътят през тази пандемия е всички да бъдат ваксинирани. Преобладаващото мнозинство, близо 90 процента от канадците, са направили точно това.“
Във вторник той характеризира протестиращите като „малко, но крайно малцинство, което е на път за Отава и има неприемливи възгледи“.В сряда тонът му се промени: „Аз съм обезпокоен от опасната реторика, която видяхме от конвоя. Загрижен съм от екстремистки елементи, които разпространяват дезинформация и се опитват да превърнат конвоя в канадска версия на терористичните атаки срещу Капитолия в САЩ.“
В четвъртък притегателната сила на конвоя нарасна до степен, че вече не става дума само за шофьори на камиони, а е обединяваща кауза за много хора, които се противопоставят на контрамерките на COVID-19, наложени от правителствата. „Канадските шофьори на камиони управляват“ – написа Илон Мъск в Twitter преди няколко часа.
Малко по-късно премиерът Трюдо съобщи, че се самоизолира, защото е бил в контакт с човек, заразен с коронавирус. В Twitter той поясни, че си е направил бърз тест, който е бил отрицателен, но ще бъде под карантина за 5 дни, както е според инструкциите на Ottawa Public Health. Известно е, че премиерът на Канада е ваксиниран срещу коронавирус и е с бустерна доза.
„Конвоят е дълъг 70 километра“ – каза Бенджамин Дихтер, говорител на конвоя пред Toronto Sun. Това го прави автоматично най-дългият конвой за цялата история. Предишният рекорд беше дълъг само пет мили, състоящ се от 480 камиона в Египет през 2020 г., и е отбелязан в Книгата на рекордите на Гинес. Toronto Sun изчисли, че могат да участват до 50 000 камиона – което би надхвърлило съществуващия рекорд над 100 пъти, ако остане непокътнат до желаната дестинация.
„Виждали сме кадри от самолет. Впечатляващо е“ – казват канадци пред медиите.
В САЩ също има мандат (изискване) за ваксиниране на шофьорите на камиони, идващи от Канада. Водещият на американско токшоу Стю Питърс каза, че американските шофьори* на камиони се присъединяват към конвоя на свободата или ще излязат по пътищата в знак на солидарност.
„Колорадо – 420 камиона, Джорджия – 675 камиона, Южна Каролина – 650 камиона, Калифорния – 2000 камиона“ – каза Питърс.
Инициатива на GoFundMe вече събра над 6 700 000 долара за протеста, като организаторите казаха, че парите ще отидат за газ, храна и подслон на участващите шофьори на камиони. Това е една от топ 10 кампании от създаването на платформата, независимо че медиите не разказват за нея.
Може да видите страницата на GoFundMe – TУK.Ето част от текста на сайта за дарения:
„Нашата Канада е мирна страна, която помогна на хора от различни нации по целия свят, защитавайки ги от тиранични правителства, които подтискаха народите си. Но сега изглежда, че това вече се случва и тук. Ние водим нашата борба до прага на нашето федерално правителство и настояваме то да прекрати всички мандати (задължителни ваксинации) срещу неговия народ. Малките предприятия се унищожават, домовете ни се унищожават, а хората са малтретирани и се лишават от основните стоки и нужди, и все по-трудно оцеляват. Наш дълг като канадци е да сложим край на тези мандати (задължителни ваксинации). Наложително е това да се случи, защото, ако не го направим, страната ни вече няма да бъде страната, която сме обичали. Правим това за нашите бъдещи поколения и за да си върнем живота и свободата.
Благодарим на всички за Вашите дарения и знайте, че помагате да поправим (върнем) тази някога красива наша страна обратно към начина, по който е била.“
Шефът на сигурността на Камарата на общините в Канада предупреди депутатите, че някои протестиращи може да се насочат към личните им адреси и резиденции в столицата на страната.
Силите за сигурност на Парламента в момента се подготвят за да посрещнат десетки хиляди протестиращи в лагер в центъра на Отава. Бележка от Службата за охрана на парламента, изпратена до депутати и служители, посочва, че пътят пред Парламента ще бъде затворен за общо движение, като двете ленти, най-отдалечени от хълма, са запазени за протестиращите, а другите две ще бъдат свободни за аварийни автомобили.
Хора заявяват: „Това ще бъде 100-процентов мирен митинг. Просто искаме гласовете ни да бъдат чути.“
Канадският камионен алианс, който представлява индустрията, осъди протестите. Според алианса, повечето от шофьорите са ваксинирани.
Facebook е изтрила групата „Саnаdа Тruсkеrs for Frееdоm“, която е имала над 600 хиляди членове. Много протестиращи не вярват, че основните медии ще отразят това, което се случва, обективно.
Видео за конвоя:
.
- Среща на представители на АБУЧ в Комисията по политиките за българите извън страната
По покана, отправена към Управителния съвет на Асоциацията на българските училища в чужбина /АБУЧ/ от председателя на Комисията по политиките за българите извън страната към Народното събрание, Антоанета Цонева, на 19 януари с нея са разговаряли членовете на УС на АБУЧ – доц. Адриана Любенова и Боянка Иванова. Г-жа Цонева ги е поканила след това да участват на заседанието на парламентарната комисия, състояло се същия ден.
Момент от заседанието на Комисията, на което са участвали представители на АБУЧ. Снимка: Скрийншот от видео на НС Освен народните представители, членове на Комисията, на заседанието са присъствали и министърът на образованието и науката – акад. Николай Денков, зам-министърът за висшето образование проф. Генка Петрова-Ташкова – доктор на фармацевтичните науки, Наталия Михалевска – директор на дирекция „Образование на българите зад граница и училищна мрежа“ в Министерството на образованието и науката, Божан Божанов – министър на електронното управление.
Отправената към АБУЧ покана е дала възможност Асоциацията да изпрати писмо, с което да се представят накратко като организация и да запознаят най-общо с дейността си парламентарната комисия. Поставени са били някои от въпросите, които от години АБУЧ предлага за обсъждане и които изискват задължително разрешаване, за да може, според АБУЧ, да бъде адекватно реализирана националната кауза по опазване националното съзнание на подрастващите на училищна възраст и съхраняването на българската нация.
Специално на това заседание са били обсъдени два от тези поставени от АБУЧ въпроси, а именно:
1. Да се въведе програма за езикова интеграция на завръщащи се български ученици в задължителна училищна възраст в образователната система на България, каквато програма АБУЧ предлага от десетилетие. В целевите групи в това си предложение АБУЧ включва и всички ученици, не само български граждани, до 16-годишна възраст, идващи в България от други образователни системи.
2. Да се преработи Законът за висше образование, за да се даде предимство на всички идващи наши ученици от чужбина да влизат с улеснение в Български висши училища така, както ползват такива привилегии деца от старите български общности.
Двата въпроса отдавна са били поставяни от АБУЧ на различни нива през годините, но досега не е било намерено пълното им решение. Специално идеята за езиковата интеграция на завръщащите се българи в задължителна училищна възраст датира още от 2002 г. и с тази идея още тогава е било запознато образователното министрество.
Актуализацията на тези въпроси днес, както и окончателното им решение, са крайно наложителни, според АБУЧ, за да има работещи политики за привличане на сънародницити зад граница обратно в България. Същото, според АБУЧ, се отнася и за Постановление на Министерски съвет № 90, Постановление на МС № 103 и Постановление на МС № 228.
Видеозапис от заседанието на парламентарната комисия, състояло се от 19.01.2022 г. – ТУК.
Повече информация по темата – ТУК и ТУК.
.
- Ще бъде ли съден за предателство д-р Фаучи?
.
В Америка се разгаря скандал. Републиканците в Конгреса настояват за отговори и за гласност на съдържанието на електронните писма на група водещи американски вирусолози с Антъни Фаучи. Според републиканците, първата работа за главния здравен съветник на Белия дом Антъни Фаучи, след избухването на пандемията преди 2 години, е била да изтрие следите си в лаборатория в Ухан. И второто – да води безкрайни разговори с Бил Гейтс.
Oригиналния документ може да намерите ТУК.Ето най-важните въпоси от писмото:
1. Др. Фаучи (или Колинс) предупреждавал ли е Белия дом за потенциална опасност COVID-19 да произхожда от лаборатория и че може би е бил умишлено генетично манипулиран?
2. Ако тези опасения не са били споделени, защо е взето решение те да бъдат премълчани?
3. Ако се знаеше по-рано за това, че вирусът произхожда от лаборатория, то това знание би ли било от полза или за ваксините, или за лечението?Тези въпроси са жизненоважни за разбирането на това и бъдещите отговори на пандемията.
Според Fox News, втората скандална линия е свързана с ваксините. Последните изследвания показват, че хората, които са преживели Сovid, не са заразни и имат стабилен имунитет.
Защо в крайна сметка Антъни Фаучи провежда такава агресивна кампания за ваксинация? Не е ли причината в това, че съществуват повече от две дузини писма от Фаучи до Бил Гейтс? – пита Тъкър Карлсън от Fox.
Публикуваното от Конгреса е предателство на фундаменталните научни принципи, разказва за случая водещата руска журналистка Юлия Латинина.
Вижте нейното видео.
. - Виктор Хинов за потомците на Алеко и на бай Ганьо
Интервю на д-р Виктор Хинов за EuroTV.media
„Погребалният бизнес е най-добре работещият бизнес в България. Циганската общност добре и професионално погребва българската общност.“
„За съжаление ще видим как западната цивилизация се срива по модела на Съветския съюз. Ще видим пълна девалвация на либералните и демократичните ценности.“
„В България има феодална система от управление на чорбаджии. Засега аз за себе си не виждам основание да се връщам във феодално родово-общинно общество.“
„През последните години на така наречената промяна ние тука, в България, докарахме до съвършенство байганьовщината и подкрепата по системата „мой човек“. Бай Ганьо не вярва в нищо, освен в келепира. Дали ще бъде либерална система или феодална, на бай Ганьо му е все тая. Той ще прегърне, каквото му дадат агите и бейовете, само и само да не изпусне келепира.“
Видеозапис на интервюто:
.
- BIRD представи интересен списък на български политически лица
Под заглавие „Български политически лица / Bulgarian PEPs“ сайтът за разследваща журналистика BIRD.bg ни представя, събрана на едно място, информация за голям кръг от наши политически лица. Припомняме, че това се случва непосредствено след като главният редактор на сайта Атанас Чобанов бе предупреден от западни партньорски служби за заплаха от физическа саморазправа с него на територията на България (вж. тук).
Разглеждайки списъка, не можем да не направим заключение, че силните на деня никак няма да са очаровани от последната публикация. Убедете се сами и по възможност подкрепете изданието им.По-долу вижте декларациите и фирмените участия на лицата, заемащи висши държавни длъжности (ЛВДД).
Можете да търсите в декларациите по име, институция, година, населено място, банка, марка автомобил и т.н. В ЛВДД регистъра можете да търсите по имена на лицето, институция, заемана длъжност, име на фирма.
Примери с данни за депутатите (съвместно със сайта bgparliament.io):
Депутати в 47 НС от партиите Продължаваме промяната, ГЕРБ, БСП, Има такъв народ, Демократична България, ДПС, Възраждане
Депутати в 46 НС от партиите ГЕРБ, Има такъв народ, БСП, ДПС, Демократична България, Изправи се БГ/Ние идваме
Депутати в 45 НС от партиите ГЕРБ, Има такъв народ, БСП, ДПС, Демократична България, Изправи се/Мутри вънТърсене в свободен текст по име, фирма, институция, населено място и т.н. Търсенето може да се ограничи по наличните полета, например @name Иван ще търси за думата Иван само в полето name. За да търсите точен израз ограничете го в кавички, наример „Иван Иванов“ / Free text search by name, company, institution, place, etc. The search can be limited to include only the available fields Ex: @name Ivan will search for Ivan only in the field name. For exact phrases search include the text in quotes ex: „Ivan Ivanov“ Налични полета / Available fields: @pepid @name @content @rowcontent @link @year @end_of_year @position @institution @type @sent @src @hidden @updated_at.
Още информация ще намерите в оригиналната статия на BIRD.BG (вж.линк).
‘ - Едва 11.5% от чистите данъчни приходи в бюджета на България идват от бизнеса
Сдружение „СОЛИДАРНА БЪЛГАРИЯ“ е написало писмо до МС и премиера по повод изказването на Кирил Петков по „Нова телевизия“. Цитираме го без съкращение от сайта на сдружението: solidbul.eu
ОТВОРЕНО ПИСМО НА СДРУЖЕНИЕ „СОЛИДАРНА БЪЛГАРИЯ“ КЪМ МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ КИРИЛ ПЕТКОВ, РЕГИСТРИРАНО В ДЕЛОВОДСТВОТО НА МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ ПОД НОМЕР 08.00-2/4.1.2022 Г.
ОТНОСНО: Отпускане на социални помощи за бизнеса и спецификата на данъчната система в България
Уважаеми г-н Петков,
Във Ваше интервю в предаването „На фокус“ по Нова телевизия от 2 януари 2022 г., заявихте: „Ние всички реално харчим парите на бизнеса, който е изкарал. Всичките тези данъци, които събираме, това са си техни средства.“
С недоумение посрещнахме това Ваше твърдение и много бихме искали да го отдадем на неволна грешка или неопитност, а не на професионална или политическа недобросъвестност. Защото то най-малкото не отговаря на истината, което е лесно проверимо. Както Вие, така и някой от Вашите 17 съветници, можете да се запознаете с Консолидираната фискална програма, публикувана на интернет страницата на Министерство на финансите. Там са посочени данъчните приходи по размер и източници. В следващата графика ще илюстрираме само отчисленията към бюджета от данъци, които могат да се използват за изплащане на настоящите социални помощи към бизнеса, за да покажем, че всъщност подаръците се финансират основно от нашите данъци – на гражданите, не от тези на бизнеса.
Както сам можете да се убедите, едва 2,7 млрд. лв. са приходите от данъците върху печалбата. Тези и само тези данъци се внасят от бизнеса. Данъкът върху приходите на гражданите – облагането на техните доходи, допринася с цели 55% повече, отколкото данъкът върху печалбата. Това, разбира се, е следствие от спецификата на данъчната система в България, характерна с това, че натоварва значително повече работещите, разтоварвайки бизнеса и по-заможните слоеве от отговорността, която би трябвало да носят към обществото.
Трябва да подчертаем също (макар че всеки с минимална икономическа грамотност го знае), че данъкът върху добавената стойност (ДДС) се поема само от гражданите. Това е данък върху потреблението. Всеки, който си купува хляб, мляко, сирене и т.н., плаща по 20% от цената на продукта в държавната хазна. Общият размер на приходите от ДДС за 2020 г. е над 11 млрд. лв. Същото се отнася за акцизите и митата.
Г-н премиер,
Едва 11.5% от чистите данъчни приходи в държавния бюджет идват от бизнеса. Останалите 88.5% са от джоба на хората. Да, с отпуснатите социални помощи към работодателите Вие правите преразпределение. Но то е от гражданите към бизнеса. Не „от бизнеса към бизнеса“, както твърдите във Вашето интервю.
С настоящото писмо сдружение „Солидарна България“ отправя покана, в случай на желание от Ваша страна, за среща-разговор с Вас и 17-те Ви експерти по особеностите на българската данъчна система (нейната специфика, антисоциална насоченост и отклонение от средноевропейските норми), така че заедно да сложим край на митовете и фалшивите новини, които се разпространяват в тази област (впрочем, по същия начин реагирахме и когато главният прокурор Иван Гешев разпространяваше фалшиви новини относно инвалидните пенсии и социалната система).
Не на последно място, ние считаме, че един от основните източници на корупцията, на която Вашето правителство обяви, че ще сложи край, се корени именно в патологията на данъчната ни система, която натоварва работещите и най-бедните хора, докато амнистира бизнеса, оставяйки му големи необложени парични маси, с които той може да си купува от всичко по много, включително политици и цели парламентарни групи. Този факт беше признат дори от бившия финансов министър Владислав Горанов, но за съжаление остана само констатация и не доведе до никакви действия от негова страна. И ако има нещо, което бизнесът в България наистина плаща изцяло от джоба си, то това не са социалните и инвестиционни разходи на бюджета, а предизборните кампании на партиите.
Сдружение „Солидарна България“ работи отдавна по темата, а през 2017 г. заедно с още 11 организации беше част от официално регистрираната в НС гражданска инициатива „Да спрем машината на неравенството“, която събра над 30 хил. подписа с две основни искания – въвеждане на необлагаем минимум и на диференциран ДДС за стоки от първа необходимост. Отново със съжаление ще припомним, че тогавашните управляващи разгледаха петицията в парламентарна комисия, но се задоволиха само да „насърчат гражданската активност“.
С уважение: Сдружение „СОЛИДАРНА БЪЛГАРИЯ”
––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Припомняме какво съобщение бе разпространено от МС само преди 2 месеца: „България ще получи през периода 2021-2027 г. 11 милиарда евро финансиране от европейските фондове и това са реални пари за бизнеса и местните общности. Това заяви служебният вицепремиер по управление на европейските средства Атанас Пеканов, който участва днес в редовното заседание на Съвета по общи въпроси на ЕС.“
Като добавим, че очакваме да получим още 29 млрд. евро от ЕС за щетите от пандемията, накрая ще излезе, че не бизнесът помага на държавата, а всъщност гражданите и парите от ЕС го издържат. Може би заради това и нашите управници малко се интересуват от неговото развитие, а само от преразпределението на европейските пари по реципиентите?.
- Правителството – най-голямата корпорация, с монопол върху насилието
.
Hаскоро Илон Мъск изрече истина, която обиколи цялото интернет пространство, тъй като е твърде актуална: „Правителството е просто най-голямата корпорация, с монопол върху насилието, от което нямате право на защита.“
В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Или хората ще могат да живеят своя живот, както им харесва, доколкото зачитат същите права и на другите, или някои хора ще могат да използват сила, за да принудят другите да действат по начин, който те не желаят.
Философията на властта винаги е била по-привлекателна за властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фaшизъм, комунизъм, социална държава – системите, въплътили тази философия, поразително си приличат помежду си.
Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат, каквото искат.
В своя велик труд „Втори трактат за управлението“ Джон Лок задава въпроса: Каква е целта на управлението? Защо имаме управление?
И отговаря: Хората имат права още преди съществуването на управлението – затова ги наричаме естествени права, защото те съществуват по естество. Хората формират управление, за да защитават своите права. Те могат да направят това и без управление, но управлението е ефективна система за защита на правата. И, ако управлението превиши тази роля, хората имат право да въстанат.В Декларацията за независимостта Томас Джеферсън прави безсмъртно описание на принципите на свободата:
„Ние смятаме тези истини за самоочевидни: че всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е дарил с някои неотменими права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие.“
Т. Джеферсън Ако хората желаят да живеят в свободно общество, трябва да съзнават, че задължителна основа на такова общество е принципът за индивидуалните права.
Колективното право произтича и черпи основанието за своето съществуване, за своята законност, в правото на личността: единствената рационална цел и задача на общите сили за защита на колективните права е да изпълняват функциите на силите на отделните личности.
Както отделният индивид няма законно право да посяга със сила на Личността, Свободата и Собствеността на друг индивид, така и общите сили не могат да се използват законно за унищожаване на Личността, Свободата и Собствеността на отделни хора или класи.
„Човек не бива да бъде в служба на обществото, а обществото да бъде в служба на човека. Ако човек е поставен в служба на обществото, тогава е налице чудовищната държава и именно от това е заплашен съвременният свят.“ – Джоузеф Камбъл
Има граница, отвъд която общественото мнение не може законно да се намесва в индивидуалната независимост; такава граница трябва да се прокара и да се охранява от нарушаване. Това е точно толкова необходимо, колкото и охраната от политическия деспотизъм.
Общество, което отнема от индивида продукта на неговия труд, поробва го, опитва се да ограничи свободата на неговия разум или го заставя да действа срещу своята рационална преценка – общество, което поражда конфликт между своите декрети и изискванията на човешката природа, не е, строго погледнато, общество, а тълпа, сплотявана от институционализирано управление на банди.
Подобно общество разрушава всички ползи от съвместното съществуване на хората, няма приемливо оправдание и представлява не източник на ползи, а смъртна заплаха за оцеляването на човека. Животът на необитаем остров е по-безопасен и несравнимо повече за предпочитане пред този в съветска Русия или в нaциcтка Германия.
Ако едно общество иска да е свободно, неговото правителство трябва да бъде контролирано!
Тъй като защитата на индивидуалните права е единствената присъща за правителството цел, това е единственият присъщ предмет на законодателството: всички закони трябва да се основават на индивидуалните права и да целят тяхната защита.
Източникът на държавната власт е „съгласието на управляваните“. Това означава, че правителството не е господар, а слуга или пълномощник на гражданите. Правителството като такова няма други права, освен делегираните му от гражданите за конкретна цел.
„Илюзията за свобода ще продължи толкова дълго, колкото е изгодно. В момента, в който илюзията стане твърде скъпа за поддръжка, те ще свалят декора, ще преместят масите и столовете, ще дръпнат завесите и ще видите тухлената стена в дъното на театъра.“ – Франк Запа
В статията са използвани материали от Либерализмът. Идеи за свободно общество. Антология. Съставител: К. Манолов. (София: НБУ, 2007)
Източник: chetilishte.com
.
- Телескопът „Джеймс Уеб“ e инженерен подвиг
.
В края на 2021 г. телескопът „Джеймс Уеб“ пое на историческата си мисия. Ракетата-носител „Ариан 5“ бе изстреляна по план на 25 декември от Куру, Френска Гвиана. Ето какво четем на сайта на БНР:
Проектът на стойност вече 10 милиарда долара е замислен да наблюдава звездните обекти на близо милион и половина километра от Земята, а целта е да бъдат открити най-ранните възможни звезди, за да се разбере историята на Вселената, обяснява д-р Рохиер Уиндхорст, интердисциплинарен учен от НАСА и професор в Държавния университет в Аризона:
„Този телескоп ще ви изпрати по-далече във времето с почти половин милиард години, а колкото по-далече във времето поглеждаме, толкова по добре виждаме фазите от началното развитие на Вселената“.
Спрямо „Хъбъл“ „Джеймс Уеб“ е технологично чудо. 18-те шестоъгълни огледала са направени от добре понасящия разликите в температурите в космоса берилий. Той е покрит със злато, тъй като златото отразява много добре инфрачервените вълни на спектъра.
Освен това „Джеймс Уеб“ има резервни системи, защото няма да може да бъде ремонтиран, а целта е да работи поне десет години с опция да бъде ползван 40.
Ракетата го извежда в космоса, а после телескопът се катапултира. Колкото по далеч можем да изстреляме „Джеймс Уеб: толкова повече гориво ще може да спести телескопът, за да достигне до орбитата си сам и колкото повече спестява, толкова повече ще може да използва това гориво за извършване на измервания. За влизането му в орбита ще му трябват 29 дни. Този телескоп е надеждата и мечтата на над 10 хиляди души от 17 различни държави от Европейската космическа агенция, Канадската космическа агенция и НАСА.
Според доц. д-р Евгени Овчаров, „Джеймс Уеб“ е един инженерен подвиг. Той е с размери, сравними с тенис корт, и височина на триетажна сграда. Телескопът ще се намира на около милион и половина километра от Земята. Всичко това разказа пред БНР доц. д-р Евгени Овчаров, ръководител на Катедра „Астрономия“ във Физическия факултет в СУ „Св. Климент Охридски.„Слънцето, Земята и телескопът приблизително ще са в една линия през цялото време“, посочи доц. Овчаров.
При този телескоп няма да е възможна човешка намеса, ако възникнат технически проблеми. Предвидени са възможности той да се саморемонтира.
„Джеймс Уеб“ ще наследи „Хъбъл“ „Проектът стартира преди цели 25 години, имаше прекалено много отлагания във времето, които не бяха случайни. Всички помним неуспеха, с който стартира космическият телескоп „Хъбъл“ през 1990 година. За да се избегнат подобни неща – „Хъбъл“ можеше да се ремонтира от астронавти, имаше няколко такива мисии през годините – с „Джеймб Уеб“ това няма да бъде възможно, тъй като ще се намира много по-далече от Земята и подобни грешки не трябва да се допускат. Именно заради това изстрелването му беше отлагано във времето, така че всичко да бъде абсолютно сигурно и да няма никакви спънки да заработи в пълен капацитет“, разказа Евгени Овчаров в предаването „Хоризонт до обед“ и добави:
„Джеймс Уеб“ ще наблюдава в инфрачервена светлина. А инфрачервената част на спектъра е много важна, защото там излъчват много слаби обекти, като различни червени звезди или пък млади екзопланети. Ако искаме да изследваме много далечни обекти, които са още в зората на Вселената буквално, ние трябва да ги изследваме именно в инфрачервения диапазон“, поясни специалистът.
„Очаква се да се наблюдават някои от най-първите образували се галактики – само на няколкостотин милиона години след Големия взрив. Очаква се да разберем детайли за звезди и вещества, които са в непосредствена близост до черните дупки в недрата на нашата галактика Млечен път и в близост до черните дупки в недрата на близки галактики до нашата. Звездообразуването е изключително важна тематика. Очакваме „Джеймс Уеб“ да ни даде отговори на детайли как точно това се случва.“
По безпрецедентен начин ще бъдат изследвани газовите гиганти в нашата Слънчева система, допълни доц. д-р Евгени Овчаров.
До момента има много малко заснети екзопланети, но благодарение на разделителната способност на този телескоп и на факта, че наблюдава в инфрачервената част на спектъра, ще може директно да се заснеме голям брой екзопланети, подчерта ученият.
„Най-интересното е не просто, че ще открие екзопланети, а че ще може да изследва химичния състав на тези екзопланети.“
Повече за мисията на „Джеймс Уеб“ чуйте в звуковия файл по-долу, а актуална информация може да научите от блога на НАСА:
https://blogs.nasa.gov/webb/category/james-webb-space-telescope/
..
.
- Невероятната и малко позната история на първата българка, която обиколи света
.
Д-р Петър Ненков, Desant.net
Анна Ламбрева „Аз съм българка и не мога да съдя родината си!”. С тези думи Анка Ламбрева отказва на външния министър на Иран да участва в международна интрига. За което е заточена в концлагера „Мио-Мие” в Ливан…
Анка Ламбрева е една забележителна българка, която разнася славата на България по всички кътчета на земното кълбо. Неслучайно в енциклопедията срещу името й е написано – първата българска Магеланка!
За съжаление хората у нас знаят много малко за нея, а животът й е като истинска приказка.
Тя е родена в Карлово на 22 февруари 1895 г. Сиромашията и недоимъкът са постоянни спътници в живота на семейството й. Благодарение на своята силна воля и жажда за знания, успява да се изучи.Любознателността й я отвежда в Пловдив, където завършва гимназия. През това време живее в пансион и работи като слугиня в богатите домове.
Година и половина учи медицина и работи като чиновничка в застрахователна компания в София, за да се издържа, но точно тогава умират един след друг нейните родители и тя се принуждава да напусне столицата, за да издържа своето семейство в Карлово, където става учителка. От своя приятелка в Пловдив разбира, че богат американец набира желаещи да учат в американския медицински университет в Цариград и тя заминава за там.
Анка силно мечтае да стане лекарка и когато през 1925 г. университетът се закрива от Мустафа Кемал Ататюрк, тя завършва училище за милосърдни сестри и постъпва на работа в една цариградска болница.
Случаят я среща с един болен англичанин – мистър Тейкон, който се лекува в нейната болница. Благодарение на навременната й намеса при едно нощно дежурство Анка спасява живота му и той отново се изправя на крака.
В знак на признателност, когато напуска болницата, британецът я кани да му гостува в град Дюнедин в Нова Зеландия, където живее. Изпраща й билет за парахода от Цариград до далечната и екзотична тихоокеанска страна. Съдбата – този велик режисьор на човешките взаимоотношения, и този път закриля бившето карловско слугинче.
През 1928 г., преизпълнена с надежди и мечти за един нов свят, с който й предстои да се срещне, Анка Ламбрева тръгва с параход за далечната екзотична страна. Пътуването трае три месеца, през което време тя посещава Египет, Индия, Цейлон и Австралия.
Вече в Нова Зеландия, тя се влюбва в Раймънд, с когото изкарва един прекрасен месец на остров Таити. Българката изнася сказки в колежи, университети и женски дружества, като запознава обществеността в Оукланд, Дюнедин, Уелингтън и други големи градове на острова с историята, географията и етнографията на нашата страна.
Във всички големи новозеландски вестници се появяват статии под надслов „Непознатата България“ с нейния подпис. Тя ги изпраща на българското Министерство на външните работи, което ги превежда на френски език и ги адресира до легациите ни по света като реклама на България.
Анка открива безплатен курс по българска бродерия в едно женско дружество, в което членуват представителки на нежния пол само с висше образование и така в Нова Зеландия се появяват българските шевици.
Носталгията я връща отново в България. За целта отново й помага с финансови средства мистър Тейкон. Тръгнала от едната страна на земното кълбо, българката стига до родината си, намираща се от другата страна на земята. Пътуването й се превръща в истинска приказка.
Тя се спира на островите Тасмания, Таити, Фиджи и Самоа. Оттам с кораб се отправя за Лос Анджелис и Ванкувър. Преминава Канада от запад на изток, после достига източното крайбрежие на САЩ и от Нюфаундленд се озовава в Англия.
Авантюристка по дух, през 1929 г. тя става първата жена в света, прелетяла със самолет над Ламанша. От Париж с трен заминава за Германия, а оттам с параход по Дунава през зимата на 1930 г. се добира до Видин, откъдето пристига в своето любимо Карлово.
Неспокойният й дух обаче не я свърта на едно място и тя отново потегля на околосветско пътешествие. За три години младата и красива българка обикаля 42 държави и навсякъде с любов говори за своята родина. Нейните сказки за страната на розите се слушат с голямо внимание.
Един от най-интересните моменти по време на това пътешествие е срещата й в Париж с легендарния български кеч борец Дан Колов. По това време той е на върха на славата си. Като световен шампион в категория свръхтежка има стотици победи на тепиха и е превил гръбнака на не един и двама прославени борци.
Една вечер след една от неговите схватки с френския шампион, на тепиха излиза очарователна българска девойка, облечена в народна носия, която му поднася букет от рози и му пожелава още по-големи успехи. Зажаднял за българска реч и омаян от магнетичната й хубост, атлетичният българин я кани на вечеря в изискан френски ресторант.
Това е първата и единствена среща на Анка Ламбрева с прославения българин. След това двамата си разделят като добри приятели и всеки тръгва по своя жизнен път, но чувствата, които изпитват един към друг, остават да ги стоплят до смъртта.
В средата на 30-те години Анка Ламбрева се озовава в Иран. Тя се движи в средите на интелигенцията и елита на заможните англичани, където се носи легендарната й слава на самотна околосветска пътешественичка.
Освен това знаела седем езика, яздела кон и карала мотоциклет – нещо необичайно за жена. Чувствала се еднакво добре както в самолет и влак първа класа, така и на гърба на камила. По това време вече е четиридесетгодишна. Ръката й искат шейхове и петролни магнати. Но опърничавата българка отблъсква предложенията им.
Въпреки че е материално обезпечена, водена от своя алтруизъм, тя не престава да работи като болногледачка, директор на болница, учителка и директорка на училище. Вечер, след работния ден бърза да запечата впечатленията си от тази страна на контрасти върху нямата бездна на белия лист, защото знае, че времето изтрива всичко, но написаното остава.
В началото на Втората световна война я кандардисват да се откаже от българското си поданство и да осъди България. Самият външен министър на Иран й предлага това, като й обещава, че след това ще се радва на почести и слава в неговата съвсем не бедна родина.
По това време страната му е английско владение, а България е във война с Англия. Макар да е живяла твърде малко в България, Анка Ламбрева отказва с думите: „Аз съм българка и не мога да съдя родината си!”.
След този отказ е заточена в концлагера „Мио-Мие” в Ливан. Там се отдава на писане и изпод перото й излизат много стихове, предимно посветени на България, както и поемата на френски „Зад бодливата тел”. Успява да убеди коменданта на лагера да бъде открита и оборудвана болница, в която лекува болните и ранени пленници. Така се запознава с бъдещия си мъж – младия ирански феодал Ходадат Абесте, който е докаран ранен в лагера.
През 1943 г. заедно с останалите лагерници е освободена с мъжа й от съюзническите войски, които разгромяват немците и навлизат в Ливан.
Заминава със съпруга си в Иран, където той има наследствено имение от 12 села, 3 от които й са подарени като сватбен подарък. Тя ги благоустроява, като премахва глинените колиби и построява нови масивни къщи за местните, канали към зеленчуковите градини, кокошарници и краварници.
Основава и езиков учебен център, както и културен клуб, в който прожектира филми от България, а също и училище. С лични средства, лекарства и дрехи подпомага социално слабите и болни хора.
Но страстта й към пътешествията все така не я напуска и тя продължава да пътува с мъжа си и осиновения си син Килмарс. През 1957 г. и през 1964 г. посещават Сирия, Ливан, Италия, Япония, Швейцария, Цейлон, Фиджи, Австралия, Нова Зеландия, Таити, Самоа и други страни.
След смъртта на съпруга си през 1970 г. се завръща в България вече 75-годишна. Прави много дарения на Окръжния държавен архив в Пловдив и на Историческия музей в родния си град. Нейните великолепни пътеписи и есета, книгите й „Карлово и карловци – от 1877 г. до днес”, „Из моята околосветска обиколка. Царицата на Южните морета” и фотоалбумите с красиви фотоси на екзотични страни и непознати хора предизвикват истинска сензация след появата им у нас.
Днес Карловският исторически музей пази над 1000 нейни снимки, подарен от Анка национален женски костюм, който е шила в дългите години на емиграция в Иран, персийски килим и ваза. Ръкописът на нейната над 500-странична автобиография „Ана” все още не е видял бял свят.
Опознала мизерията и богатството, любовта и омразата, след 81 години, изживени като приказка, Анка умира в родния си град на 18 февруари 1976 г. Последната й воля е да бъде погребана в Карлово до своите родители.
Анка Ламбрева е една забележителна българка, която разнася славата на България по всички кътчета на земното кълбо. Неслучайно в енциклопедията срещу името й е написано – първата българска Магеланка!
За съжаление хората у нас знаят много малко за нея, а животът й е като истинска приказка.
Тя е родена в Карлово на 22 февруари 1895 г. Сиромашията и недоимъкът са постоянни спътници в живота на семейството й. Благодарение на своята силна воля и жажда за знания, успява да се изучи.Любознателността й я отвежда в Пловдив, където завършва гимназия. През това време живее в пансион и работи като слугиня в богатите домове.
Година и половина учи медицина и работи като чиновничка в застрахователна компания в София, за да се издържа, но точно тогава умират един след друг нейните родители и тя се принуждава да напусне столицата, за да издържа своето семейство в Карлово, където става учителка. От своя приятелка в Пловдив разбира, че богат американец набира желаещи да учат в американския медицински университет в Цариград и тя заминава за там.
Анка силно мечтае да стане лекарка и когато през 1925 г. университетът се закрива от Мустафа Кемал Ататюрк, тя завършва училище за милосърдни сестри и постъпва на работа в една цариградска болница.
Случаят я среща с един болен англичанин – мистър Тейкон, който се лекува в нейната болница. Благодарение на навременната й намеса при едно нощно дежурство Анка спасява живота му и той отново се изправя на крака.
В знак на признателност, когато напуска болницата, британецът я кани да му гостува в град Дюнедин в Нова Зеландия, където живее. Изпраща й билет за парахода от Цариград до далечната и екзотична тихоокеанска страна. Съдбата – този велик режисьор на човешките взаимоотношения, и този път закриля бившето карловско слугинче.
През 1928 г., преизпълнена с надежди и мечти за един нов свят, с който й предстои да се срещне, Анка Ламбрева тръгва с параход за далечната екзотична страна. Пътуването трае три месеца, през което време тя посещава Египет, Индия, Цейлон и Австралия.
Вече в Нова Зеландия, тя се влюбва в Раймънд, с когото изкарва един прекрасен месец на остров Таити. Българката изнася сказки в колежи, университети и женски дружества, като запознава обществеността в Оукланд, Дюнедин, Уелингтън и други големи градове на острова с историята, географията и етнографията на нашата страна.
Във всички големи новозеландски вестници се появяват статии под надслов „Непознатата България“ с нейния подпис. Тя ги изпраща на българското Министерство на външните работи, което ги превежда на френски език и ги адресира до легациите ни по света като реклама на България.
Анка открива безплатен курс по българска бродерия в едно женско дружество, в което членуват представителки на нежния пол само с висше образование и така в Нова Зеландия се появяват българските шевици.
Носталгията я връща отново в България. За целта отново й помага с финансови средства мистър Тейкон. Тръгнала от едната страна на земното кълбо, българката стига до родината си, намираща се от другата страна на земята. Пътуването й се превръща в истинска приказка.
Тя се спира на островите Тасмания, Таити, Фиджи и Самоа. Оттам с кораб се отправя за Лос Анджелис и Ванкувър. Преминава Канада от запад на изток, после достига източното крайбрежие на САЩ и от Нюфаундленд се озовава в Англия.
Авантюристка по дух, през 1929 г. тя става първата жена в света, прелетяла със самолет над Ламанша. От Париж с трен заминава за Германия, а оттам с параход по Дунава през зимата на 1930 г. се добира до Видин, откъдето пристига в своето любимо Карлово.
Неспокойният й дух обаче не я свърта на едно място и тя отново потегля на околосветско пътешествие. За три години младата и красива българка обикаля 42 държави и навсякъде с любов говори за своята родина. Нейните сказки за страната на розите се слушат с голямо внимание.
Един от най-интересните моменти по време на това пътешествие е срещата й в Париж с легендарния български кеч борец Дан Колов. По това време той е на върха на славата си. Като световен шампион в категория свръхтежка има стотици победи на тепиха и е превил гръбнака на не един и двама прославени борци.
Една вечер след една от неговите схватки с френския шампион, на тепиха излиза очарователна българска девойка, облечена в народна носия, която му поднася букет от рози и му пожелава още по-големи успехи. Зажаднял за българска реч и омаян от магнетичната й хубост, атлетичният българин я кани на вечеря в изискан френски ресторант.
Това е първата и единствена среща на Анка Ламбрева с прославения българин. След това двамата си разделят като добри приятели и всеки тръгва по своя жизнен път, но чувствата, които изпитват един към друг, остават да ги стоплят до смъртта.
В средата на 30-те години Анка Ламбрева се озовава в Иран. Тя се движи в средите на интелигенцията и елита на заможните англичани, където се носи легендарната й слава на самотна околосветска пътешественичка.
Освен това знаела седем езика, яздела кон и карала мотоциклет – нещо необичайно за жена. Чувствала се еднакво добре както в самолет и влак първа класа, така и на гърба на камила. По това време вече е четиридесетгодишна. Ръката й искат шейхове и петролни магнати. Но опърничавата българка отблъсква предложенията им.
Въпреки че е материално обезпечена, водена от своя алтруизъм, тя не престава да работи като болногледачка, директор на болница, учителка и директорка на училище. Вечер, след работния ден бърза да запечата впечатленията си от тази страна на контрасти върху нямата бездна на белия лист, защото знае, че времето изтрива всичко, но написаното остава.
В началото на Втората световна война я кандардисват да се откаже от българското си поданство и да осъди България. Самият външен министър на Иран й предлага това, като й обещава, че след това ще се радва на почести и слава в неговата съвсем не бедна родина.
По това време страната му е английско владение, а България е във война с Англия. Макар да е живяла твърде малко в България, Анка Ламбрева отказва с думите: „Аз съм българка и не мога да съдя родината си!”.
След този отказ е заточена в концлагера „Мио-Мие” в Ливан. Там се отдава на писане и изпод перото й излизат много стихове, предимно посветени на България, както и поемата на френски „Зад бодливата тел”. Успява да убеди коменданта на лагера да бъде открита и оборудвана болница, в която лекува болните и ранени пленници. Така се запознава с бъдещия си мъж – младия ирански феодал Ходадат Абесте, който е докаран ранен в лагера.
През 1943 г. заедно с останалите лагерници е освободена с мъжа й от съюзническите войски, които разгромяват немците и навлизат в Ливан.
Заминава със съпруга си в Иран, където той има наследствено имение от 12 села, 3 от които й са подарени като сватбен подарък. Тя ги благоустроява, като премахва глинените колиби и построява нови масивни къщи за местните, канали към зеленчуковите градини, кокошарници и краварници.
Основава и езиков учебен център, както и културен клуб, в който прожектира филми от България, а също и училище. С лични средства, лекарства и дрехи подпомага социално слабите и болни хора.
Но страстта й към пътешествията все така не я напуска и тя продължава да пътува с мъжа си и осиновения си син Килмарс. През 1957 г. и през 1964 г. посещават Сирия, Ливан, Италия, Япония, Швейцария, Цейлон, Фиджи, Австралия, Нова Зеландия, Таити, Самоа и други страни.След смъртта на съпруга си през 1970 г. се завръща в България вече 75-годишна. Прави много дарения на Окръжния държавен архив в Пловдив и на Историческия музей в родния си град. Нейните великолепни пътеписи и есета, книгите й „Карлово и карловци – от 1877 г. до днес”, „Из моята околосветска обиколка. Царицата на Южните морета” и фотоалбумите с красиви фотоси на екзотични страни и непознати хора предизвикват истинска сензация след появата им у нас.
Днес Карловският исторически музей пази над 1000 нейни снимки, подарен от Анка национален женски костюм, който е шила в дългите години на емиграция в Иран, персийски килим и ваза. Ръкописът на нейната над 500-странична автобиография „Ана” все още не е видял бял свят.
Опознала мизерията и богатството, любовта и омразата, след 81 години, изживени като приказка, Анка умира в родния си град на 18 февруари 1976 г. Последната й воля е да бъде погребана в Карлово до своите родители.
Пътешественичката като милосърдна сестра
- Азбучна демагогия
.
Яна Боянова,
Яна Боянова. Снимка: belejkinayana.blogspot.com В началото бе страхът. А машината на страха започна да произвежда чудовища.
Съвременният западен свят, лежерно подремващ в уютното си консуматорско кресло, бе сепнат от непознатия вирус и разтърсен от изумление и ужас.
Оказа се обаче, че филантропията доминира сред управляващите този презадоволен свят, те се отзоваха на повика да спасяват с доста съмнително усърдие, зад което прозира явно желание за повечко насилие и контрол. И спасението се зададе на хоризонта, но вместо да донесе облекчение и връщане на нормалността, то завихри нова спирала от ограничения. И така до днес, когато настъпва по-лек вариант на вируса, но на някои толкова много им хареса пандемията, че вече се чувстват уютно в нея и ще им е трудно да се разделят с всичките ѝ императиви.
Около началото на здравната криза СЗО внезапно промени определението си за пандемия и така се озовахме в пандемия по новите правила. Впоследствие, в разгара на „пандемията“ промени и дефиницията за ваксина, с идеята ваксина да бъдат и други лекарствени форми извън инжекционната. А правилата, които бяха в сила до момента, касаещи епидемиологични постулати, установени от десетилетия, пак рязко се оказаха неработещи и бяха сменени в крачка от съчинени на коляно опорки, превърнати в официална политика.
Много такива ситуативни промени се случиха, особено в полето на „науката“, и най-вече в тази ѝ част, която е посестрима с бизнес за милиарди. Всяка секунда големите производители на ваксини срещу коронавирус печелят 1000 долара, по официални данни – това може донякъде да ни ориентира защо доминира мантрата, че насреща ни е „единствената защита“, „единственото спасение“ и ако не си сложим поредния бустер, ни грози смърт.
Да се върнем на машината, която произвежда чудовища – през медиите нейният ефект се усилва стократно, с идеята ступорът на обществото да бъде максимално дълъг и вече никой да не си спомня как започна всичко и защо в различните етапи на тази „пандемия“ вземащите решения говореха коренно противоположни неща.
А ето какво се случи. Устремени да се „справят“ с вируса, Европа и САЩ влязоха във въртележка от локдауни, уж докато дойде ваксината. Ваксината дойде и ударно западният данъкоплатец и съвестен гражданин, който вярва на своите правителства, започна да изпълнява своя дълг към себе си и обществото. Но се случиха пробивите. Вместо ефективна и безопасна, ваксината се оказа не толкова ефективна и не толкова безопасна. В началото защитата беше уж 95%, а после се появиха съвсем различни данни, при това в страни с високи вакс ентусиазъм и дисциплина. Така се заговори за бустерни дози, защото защитата траела не повече от 6 месеца. Някои държави вече заявиха, че единствено наличието на бустерна доза те прави сертифициран. Разбира се, ще се стигне и до етапа, в който остава само една възможност за „избор“ – да си ваксиниран и преболедуването няма да има никакво значение, а тестовете ще отпаднат.
Преболедуването е втора категория имунитет, внушават корифеите на пропагандата. По-добър бил имунитетът от ваксината. То затова се и налага през няколко месеца да се опреснява. Научните публикации и данни за дълготрайния имунитет след преболедуване са прът в колелата на дистрибуцията на иновативните и все още в експериментален стадий ваксини. И се търсят начини хората да бъдат убедени в обратното, иначе как ще бъдат накарани да бъдат бууствани абонаментно през няколко месеца?
Така провалът на първоначалните заявки за ваксините бива прикриван със смокиновото листо на отричания естествен имунитет, а обявяването му за немеродавен става още един лост за принуда. И официозната наука мълчи или изрича двойно по-големи неистини, за да обслужи новия дневен ред.
Стъпалата на демагогията обаче са много. Изкачили сме едва няколко.
В началото на кризата ни бе казано, че колективният имунитет ще бъде постигнат, когато 70% от нас се сблъскат с вируса – било по естествен път, било чрез ваксинация. Но след месеци дойде корекция – не, 70% трябва да са ваксинираните – само тогава ще настъпи колективно спокойствие. И новата цел зазвуча в клиповете на всички кампании за ваксиниране. Е, в Европа постигнаха тези нива и като ни затисна едно спокойствие!
Пресата на властите спрямо неваксинираните доби уродливи форми. Какво да кажат пък ваксинираните, за които мержелеещата се свобода така и си остана далечно видение. Техните сертификатчета вече не са достатъчни – на редица места вече им искат и тестове, така, за всеки случай.
Несъгласните с новия тоталитаризъм излязоха по улиците. И понеже се зародиха въпроси, избуяха съмнения, избухна съпротива – лекари, адвокати, граждански активисти създадоха алианси срещу въведената принудителна ваксинация в голяма част от „цивилизования свят“, започнаха да водят дела, а протестите и маршовете за свобода не стихват, западните управници затегнаха дисциплината и усилиха претенциите си към онези, за които са загрижени, още повече. На места вече изключиха един от възможните инструменти да се считаш за сертифициран – тестовете. Останаха две възможности – преболедувал и ваксиниран, като да си преболедувал става все по-неизгодно в тази схема, защото ти свиват валидния период до минимум – естественият имунитет е приравнен със срок на годност. Но не, няма принуда! Това е новото лице на грижата за човека.
От това по-голяма демагогия, здраве му кажи! Ваксинационният поход е вън от всякаква човешка логика.
В ход е и следващата стъпка – законова регламентация на извънредните мерки, като в Германия, или просто въвеждане на повсеместна задължителна имунизация, като в Австрия. Или пък общата формула: ЕС ще предложи задължителен срок на годност на сертификатите за всички държави. Какви са тези импровизации с индивидуални решения по места!
Там, където се опитаха да наложат задължителни ваксини за определени сфери, не сполучиха особено и това не бе прието с масови възгласи „Ура!“ В Гърция и Италия осъзнаха глупостта да изгонят от работа неваксинираните медици.
Изчакаха управляващите, проявиха търпение към опърничавото и според някои „кресливо малцинство“, но вече нервите им не издържат и единственият подход на „убеждаване“ ще се окаже задължаването. Подгласници на тази теза вече има и у нас, начело с бодряшки поделия нова кампания за ваксинация премиер и с доктори, които призовават за здравна диктатура.
Най-фрапантното внушение, които се случва в тази коронаистерия е това, че, видите ли, малцинството, нежелаещо да се ваксинира, упражнявало диктатура над мнозинството от съвестни граждани. Така видимата вече от началото на 2020 пълзяща диктатура в западния свят, отнемаща постепенно права, просто отмества вниманието от очевидно нелогичните и слабоумни решения, които прокарва със сила, към онези кръгове, които упорито отстояват свободата на личността като водеща ценност, изведнъж изпаднала от каталога на Запада.
Дресурата, на която бива подложен съвременният гражданин на развитите общества, е така видима с просто източно око, че буди недоумение как повече хора не я забелязват и защо са така доверчиво приспани, къде са гражданските им рефлекси, къде е инстинктът за индивидуална свобода.
Понеже границите бяха заличени твърде бързо и се тиражира заклинанието за общностното и общественото здраве, изведнъж личността остана без значение, на втори план – европейският гражданин се превърна в изкупителна жертва на бюрократична демагогия и корпоративни интереси и трябваше да отстъпи мястото си, ценността си в името на зле скроената постановка за общото.
Успяха да му „продадат“ спасително решение и да го превърнат в безлика част от новата каста на ваксинираните.
А който видял, видял – в договора на ЕС за ваксините има цели почернени и засекретени страници, в които не е ясно за какво са се споразумели с фармакомпаниите, но това явно не смущава повечето блюстители на свободата на словото и достъпа до обществена информация.
Не ги смущава и откровената лъжа, с която бе въведен зеленият сертификат – да върне свободата на движение. Вече кой помни позициите на официални европейски институции, че с този документ не бива да се допуска дискриминация? А дали медиите у нас огласиха през септември новината, че се предлага европейски фонд за обезщетения на пострадалите от ваксините за ковид, чийто брой се оказа в пъти по-голям от пострадалите от всички ваксини в историята досега?
Някак в синхрон с нарастващата демагогия за мерките и ваксините се оттеглиха в миманса и всички гласовити НПО-та, които защитаваха всякакви права – от тези на различни видове констенурки до правата на трансджендърите и хората със седем пола и други подобни ексцентрични прояви на личността, които новата управляваща линия на Запада смята за насъщни права, за разлика от правото на избор дали да се ваксинираме или не.
Европа днес представлява жалка гледка на прекрасни градове и великолепни следи от миналото, от които онзи дух безвъзвратно отлетя. Затворени, тъжни, обезобразени от ограничителни линии пространства, които приличат повече на изправителен лагер, отколкото на живите и витални пресечни точки на различни култури и постижения, каквито бяха. Жалко! Новият „медицински“ диктат ще заличи всичко това и ще остане купчина камъни. Дали ще бъдат камъните на историята или камъните на протеста – предстои да видим.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
ОЩЕ ПО ТЕМАТА:
Снимка: Скрийншот от видео на Мартин Патрушев Мартин Петрушев:
„10 ФАКТА, КОИТО НОВИНИТЕ ПРЕМЪЛЧАВАТ“
Видеото е свалено от сайта Youtube, но може да се намери на нов адрес:
https://rumble.com/vrlvh5-10-.html
.
- „След края на историята“ с Александър Сивилов: СССР – носителят на демокрация
.
Под същото заглавие на сайта на БНР е публикуван коментар на доц. Александър Сивилов в предаването „Политически НЕкоректно“, с подзаглавие „Промените в Източна Европа не бяха подбудени от Запада и уж свободното общество“.
Пълния текст може да намерите ТУК, чуйте и звуковият файл от предаването на Националното радио:
‘
По-долу ще прочетете тази част от текста, която е близка до моята представа, като съвременник на процесите отпреди 35 години и понастоящем редактор на Евроичикаго. Ще се радвам да чуя, прочета и евентуално да публикуваме и други мнения по въпроса. Защото без разбиране какво се случи в края на ХХ век, не бихме могли успешно да вървим напред в новия век.
Доц. Александър Сивилов:
„На 25 декември 1991 г. Михаил Горбачов произнася речта, с която обявява изчезването на Съветския съюз. Историята, която ни се разказва, е позната на всички, заради това ви предлагам един нов поглед.
Днес основната теория за Студената война е изградена върху версията, че свободният свят на Запада се изправя срещу тоталитаризма на Изтока и побеждава в този тежък пряк сблъсък. Ако обаче се вгледаме малко по-дълбоко, може да видим изключително много прилики между двете системи и определено би ни било трудно да преценим кой точно е свободният през това време.
Сателитите на САЩ в Южна Америка са управлявани от ултрадесни военни режими, които десетилетия наред избиват своите граждани, а един от най-успешните американски президенти, Франклин Делано Рузвелт, казва за диктатора на Никарагуа – Анастасио Сомоса: „Той е кучи син, но е нашият кучи син, заради това ще го подкрепяме“.
През 1947 г. Британия и САЩ подкрепят десницата в Гърция, за да приключи с най-силното ляво движение на Балканите. В края на 40-те и началото на 50-те години хиляди хора в Съединените щати са преследвани заради политическите си убеждения. Много губят работата, жилищата, семействата и живота си. Ще спра дотук с историите, които не ни разказваха за Запада, а сега да се обърнем към СССР и това, което много от нас са живели, но като че ли не си спомнят.
Когато през март 1985 г. в Москва на власт идва младият за стандартите на Съветския съюз лидер Михаил Горбачов, обществото в Източния блок е обнадеждено. И има защо. Промените започват изключително бързо и се движат успоредно. Съветското правителство начело с Николай Рижков започва постепенно отваряне на икономиката. В същото време Горбачов поставя началото на политиката на гласност.
Първоначално някои теми остават затворени – критика за Ленин е невъзможна, но само три години по-късно в Източна Европа вече може да се говори всичко, и то все още в рамките на социализма. Ако в някои държави стремежът на повечето хора е да бъде напълно разрушена системата, в самия Съветски съюз, а и в някои от другите сателити като Чехословакия и България, има много силни настроения за реформи и модернизиране на социалистическото общество. Търси се изграждането на една нова социална структура, обърната към хората, която може да отговори на техните нужди за свобода, демокрация и справедливост. (Бел. ред.: По това време се заговори от Андрей Сахаров за конвергенцията – вж. линк). Почти всички в Източния блок изглеждат толкова идеалистично настроени и само част от номенклатурата вече е прозряла възможността да замени политическата си власт с икономическа, за да може да предаде парите на своите деца. Това са и хората, които започват да говорят за капитализъм през 1989 г.
От казаното дотук може да направим еретичния извод, че демокрацията през 90-те години дойде, само защото обществото на социалистическите страни я поиска.
Всъщност, никой не очакваше разпада на СССР и на целия социалистически свят. Не го очакваха както хората, които живееха тук, така и дори разузнавателните специалисти от ЦРУ. Този процес се яви, поради желанието на част от формиралата се номенклатура да остане винаги на върха, да се превърне в истински елит и да няма нужда да се съобразява с нормите на социалистическата справедливост и морал.
Промените не бяха подбудени от Запада и уж свободното общество. Ако се питате откъде дойде демокрацията, отговорът е лесен. Тя бе донесена от обикновените хора на Източния блок. От всички тези, които се бореха за общи права и вярваха в един по-добър свят. Те раздвижиха постепенно ръководството на СССР и оттам тръгна една голяма вълна, която се понесе по света.
Бразилия и Аржентина започнаха своите преходи в началото на 80-те години, но без „перестройката“ никога нямаше да ги завършат. Чили направи своя референдум през 1988 г., но нямаше да махне Пиночет, ако демокрацията не беше вече навлязла в Източна Европа. Промените в Турция, Гърция и Испания едва ли щяха да се стабилизират без демокрацията, която се раждаше в социалистическите страни. Африка и Централна Америка излязоха през 80-те и в началото на 90-те от гражданските си войни точно поради факта, че вече във Вашингтон не можеха да плашат света с комунизма, защото той ставаше по-демократичен от самите американци. Ако трябва да се търси отговорност на Михаил Горбачов, то тя трябва да бъде фокусирана точно върху неуспеха му да управлява обществените процеси, а не в поставянето на тяхното начало, защото от демокрацията и свободата имаха нужда всички тогава.
За съжаление разпадът на СССР създаде у елитите чувството за победа. Чувството, че те могат да наложат един консенсус, но такъв, който само на тях им изнася. За няколко десетилетия никой не подложи на съмнение икономическия модел, в който живеем, нито изчезването на много от социалните привилегии и дори разпада на обществата, които всъщност започнаха демократизацията на света.
Днес същите тези елити се опитват съвсем да орежат демокрацията, която някога толкова много хора по света поискаха, но така и не получиха. В момента една огромна криза и обществена пандемия се използва за налагането на пълен контрол над всички. Стига се до там, че от днес за утре някой чиновник може да забрани всичко, което си поиска, в цяла една държава. Заради това е много важно да не забравяме, че когато обществата на Източния блок поискаха свобода и демокрация, те успяха, макар и за много кратко, да я дадат на света. Бъдещето е в ръцете на обикновените хора, нужно е просто те самите да го разберат.“
.
- Честито Рождество Христово!
Рождество Твоè, Христè Боже наш,
возсия мùрови свет рàзума:
в нем бо звездам служàщии звездòю учахуся
Тебè клàнятися Солнцу правди,
и Тебè вèдети с висотù Востòка:
Господи, слава Тебè.
Мир, любов, благоденствие в домовете,
радост и благоволение в душите,
общение с тайната
на въплътилото се Божие Слово,
да бъде с всички Вас Спасителят на света.
ДА СТЕ ЖИВИ, ЗДРАВИ И БЛАГОСЛОВЕНИ,
където и да се намирате по света!
.
- Радостин Чолаков от Родопите е най-младият в класацията „Топ 30 под 30“ на Форбс – България
.
15-годишният Радостин Чолаков от родопското село Барутин е най-младият българин, попаднал в престижната класация на списание „Форбс – България“ – „Топ 30 под 30“, научаваме от сайта epicenter.bg
Десетокласникът от пловдивската математическа гимназия създава софтуер, който озвучава учебници и прави граматичен и синтактичен анализ на български.
Радостин обясни пред bTV, че софтуерът има за цел да подобри поддръжката на българския език в интернет пространството като предоставя лингвистичи инструменти за обработка на езика.
Изкуствен интелект за българския език – това е най-престижното нещо в момента“, добави учителят по информатика от ОМГ „Акад. Кирил Попов“ – Пловдив Мария Василева.
„Това беше нещо като магия – много интересно ми беше как се пишат кодове, числа и се получават интересни приложения“, добави Радостин.
Днес младият програмист е в годишната класация на „Форбс“ – „Топ 30 под 30“ за водещите млади лидери, изобретатели и предприемачи на възраст до 30 години в Европа.
„Наистина ме вдъхновява. Това е една доста висока оценка“, каза още той.
Сега Радостин разработва нова платформа, при която се опитва с помощта на изкуствен интелект да предвижда как ще се движат криптопазарите напред. Ученикът мечтае да създаде собствена софтуерна компания и да изгражда продукти, полезни за хората. Нека припомним и биографията на Бил Гейтс (вж.тук), и това че младият българин го изпреварва в развитието си.
Преди пет месеца Ради стана известен с факта, че изкуствен интелект реши задачи от държавния зрелостен изпит по български език и литература със 78 % точност. Този проект впечатли участниците във форума „STEM , иновации и … още нещо“, който беше организиран в Математическата гимназия „Акад. Кирил Попов“ в Пловдив, в рамките на Националната програма „Иновации в действие“.
Създател на платформата е младият програмист Радостин Чолаков, завършил девети клас в гимназията. Сега е на 15 години, но е започнал да се занимава с разработка на софтуер още на девет години, докато учи в родопското село Барутин.
Проектът, озаглавен АзБуки.ML (https://azbuki-ml.com/), е онлайн платформа, която е съвкупност от алгоритми и модели с изкуствен интелект, с възможност да обработват българския език. Това включва корекция на граматични и пунктуационни грешки, генериране на текстове, синтезиране на гласов прочит от написан текст, резюмиране, оценка на настроението в текстовете. Компютърът може да прави кратки преразкази на дълги новинарски статии, както и да поставя запетайки в изреченията.
Учителите се шегуват, че изобретението на Радостин е още един аргумент изпитите да се провеждат присъствено, а не онлайн, каквито идеи се чуват напоследък. Програмата може да помогне на хитреци да си осигурят незаслужено високи резултати.Последната мисъл на Ради обаче е да помага за нечестно взимане на изпити. „Целта ми е да подготвим услуга за разработчици, компании или изследователи, които нямат познания в сферата на Невро-лингвистичното програмиране. Идеята ми бе вдъхновена от подобни модели за английския език, които стоят зад гласовите асистенти на Гугъл и Епъл. Разработвал съм приложения за тях и винаги съм се дразнил, че нямат добра поддръжка за българския език“, казва Радостин.
По думите му, едно от основните предизвикателства при разработване на подобен проект с невронни мрежи е набирането на данни. За АзБуки.ML са използвани няколко милиона изречения и думи, набрани от корпуси на БАН, BulTreeBank и отворени онлайн портали. Помагали са му учени от ИИКТ, ИБЕ и УчИМИ към БАН, със своите експертни познания по български език, или с осигурен достъп до данни. Платформата се използва също за научни и демонстрационни цели в няколко университета и гимназии.
Възможните приложения на подобен продукт са много. С него може да се анализира настроение, може да бъде приложен в онлайн магазините, които да измерват успеваемостта на продуктите си чрез коментарите на потребителите. Медийните уебсайтове могат да вградят в статиите си гласов прочит на текста. Разработчиците на чатботове и други умни помощници могат да интегрират модула за граматичен анализ.
Най-новата услуга в АзБуки.ML е софтуер за подобряване работата на гласовите синтезатори за българския език, за да може да се синтезира по-реалистичен глас от написан текст. С това допълнение платформата вече дава много възможности не само за разработчиците и софтуерните компании, но и в сферата на образованието. Например, компютърът ще може да чете текста на учебниците за улеснение на деца с увреждания.
Преди да участва в първата си олимпиада, момчето от Барутин чува от учителката си по математика на село: „Ради, ти тук нямаш нужната подготовка, няма ги градските уроци, занимални, частни учители, ние не сме на това ниво, нищо чудно да не се справиш“. Бях малък още и това ме разочарова донякъде, ала не се отказах, казва младежът.
„Това, че съм от село Барутин в Родопите, никога не ме е спирало да мечтая, да се боря и да вървя напред“, казва програмистът, който обича красотата и чистия въздух в Родопите.
Радостин вече има зад гърба си множество успешни проекти, спечелени състезания, стипендии и отличия. Разработените от него приложения и програми се радват на голям интерес. Още от 12-годишен Радостин започва да си партнира със световния гигант „Google“ , които оценяват уменията му за програмиране. Радостин Чолаков е разработил две приложения за „Google Assistant“ и тогава това му донесе подаръци и 2400 долара под формата на ваучери. Ради направи и приложение за игра на шах.
Родителите на Радостин живеят скромно, баща му работи в дърводелски цех, а майка му е шивачка. Но са горди със сина си, който печели всяка олимпиада в региона, а бележникът му е от горе до долу с шестици.Той е Лауреат е на Националната олимпиада по информационни технологии за 2020 г. и за 2021 г. Носител е и на награда от Българската асоциация по информационни технологии, в младежката категория, информират от МОН.Видео за Радостин:
‘
.
