Home » Всички авторски страници

Всички авторски страници

Spread the love

Авторски

  • Там, където зимуват раците

    Снимка: Highviewart.com

    Навремето имаше лозунги. Призоваваха от табели, закачени на всевъзможни места. То, всичко беше само лозунги тогаз. Караш си Жигулката по пътя и изведнъж огромен надпис:
    „Да не оставим неодрусана нито една слива в нашето село.“

    И ние друсахме. Млади бяхме тогава. Ми, к’во и да правиш друго в този недоимък? Нямаше интернет, нямаше Фейсбук. Затова друсахме сливи и отговаряхме на призива на Партията.

    Съвсем наблизо винаги имаше друг надпис:
    „Народната милиция – биещото сърце на партията!“

    По-нататък срещахме трети лозунг:
    „Селянино, изми ли си яйцата?“

    Ся, че си бяхме селяни, бяхме си. И сега сме, ама…

    „Във всеки дом – добитък“ – гласеше друг лозунг, ама маслото беше 72 стотинки. После се появиха едни глупаци, които ни караха да поставим климатици и теракот в краварниците, и сега затова ще нагъваме масло за 20 лева.

    Снимка: Рohodut.org

    „Всеки кооператор – свиня, всеки комунист – две!“ – призоваваха комунистите да отглеждаме повече селскостопански животни. Аз сега бих го променил на: „Всеки българин – говедо, всеки европеец – две!“. Че какви сме, щом продължаваме да им лижем дирниците и гледаме театАр? Белким поевтинее и маслото.

    Да, ама имаше и такъв лозунг: „Бира се отпуска само на членове на Профсъюза!“ Туй то… Затова все още имаме толкова много партийци. Ако си член, има бира. И яйцата ти измити. И по медали може да пишеш. Ако ли не… „Дръж маркуча си в изправност“ – имаше такъв плакат в пожарната. После изведнъж някой измисли лозунга „Час по-скоро да приберем хляба на народа“. Та, оттогава, все така…

    Снимка: Рohodut.org

    На мен, естествено, най-много ми харесваше лозунгът: „При директора се влиза само по голяма нужда“. Така си и стоях пред кабинета му, ама като все не идваше голямата нужда. Колкото и да се напъвах, нуждите ми бяха все малки.

    Най-уникалните лозунги се появиха в началото на 70-те.

    „25 години обикновен локум“ – четяхме надписа от опаковката, докато нагъвахме локум. Така беше… Те го разтягаха, ние го нагъвахме.

    „25 години народна власт – 25 години цирк!“ – бяха изтипосали и светещ надпис върху цирков купол. Да, ама циркът изгоря и останаха само теляците. „Не давайте бакшиш на теляка“ – напомняха ни тогава. Сега никой не го прави. Насапунисали са ни едно хубаво и като са минали отзад…

    Снимка: Рohodut.org

    Какво стана после ли?
    „25 години демокрация – 25 години народен театАр“.

    Ей това стана.

    Извика ме зет ми. Целият се тресеше от смях. Искаше да видя нещо по телевизора. Аз телевизия не гледам, но се надигнах, щом ме викаше така настоятелно. Изоставих кабинета си и хукнах към хола. Наистина, театАр бяха изписали на някакви медали. Ужас!

    – Виж ги глупаците – изричаше през смях зет ми. – А ми се смеят на мен, че говоря български с акцент. И родовете съм бъркал. Пациентите пък ме питат: – Откъде си? Легнали на смъртно легло в Бърза помощ с инфаркт. Аз се мъча да ги лекувам, а те… Като им кажа, че идвам от Америка, хващат се за сърцето и умират. Толкова им е трудно да повярват.

    Самата истина е. Зет ми е американец. Вие какво си мислехте, че заминават само български лекари в Америка ли?

    – Виж какво, взимай си жената и заминавай в Америка, там, откъдето си дошъл – му изричам понякога през смях.

    – Ще има да чакаш. За нищо на света – отвръща винаги. – Аз там израснах. Като искаш много, иди ти.

    Туй то…

    – Аз на самолет не се качвам – изричам и се измъквам от положението.

    Хубавото е, че поне го научих на глупостите български. Вече знае какво значи да ритнеш камбаната. Отначало много се чудеше как се рита камбана. И букет се чудеше как се гушка. Но вече знае дори как се хвърля топа и се рита канчето.

    – Тоя, дето е писал надписа на медала, е гола вода – продължи да се хили тази вечер нашият, а преди спореше с мен, че водата нямало как да е гола. – Егати аборигена… Да пита мен, ще му покажа де зимуват раците. Ха-ха-ха…

    – Тури му пепел – хиля се и аз.

    – Пука ми на черупката.

    – Бий му дузпата.

    – На баба ми на хурката… Ха-ха-ха…

    – А бе, карай. Голям праз.

    – Ох, стана ми байгън.

    Да живее театАрът.

    Хубавото е, че докато се дърлеха ахмаците, вече си имаме частен изтребител. И друго е хубаво – вече няма лозунги. Веднъж да свърши и театАрът.

    – Баламурници – все още се хили американецът, който не иска да живее в Америка.

    – Всички заминават, а ти идваш – изричам и аз.

    – Аз знам къде зимуват раците – продължава американецът, който иска да живее в България.

    Ми, театАр отвсякъде.

     

    Хасан Ефраимов

    .

  • Bulgaria to the Bluff City: Meet the Memphis filmmaker exploring the American dream
    .
    John Beifuss   Memphis Commercial Appeal

    The next feature film shot in Memphis will bring attention to one of the city’s more overlooked populations — the Bulgarian community — while also demonstrating the Mid-South’s potential as a base for filmmaking with an international flair.

    Conceived and directed by Bulgaria-born Tzvetana Denkova — who has been known as „Sissy“ since her family emigrated to the U.S. in 1997, when she was 10 — „The Scent of Linden“ begins shooting here Oct. 6.

    Described by Denkova as „an ensemble black comedy,“ the movie will be one of the more unique projects ever undertaken here. Says Denkova: „The film would be the first Bulgarian feature ever produced entirely in the U.S.“

    „The Scent of Linden“ is set in Memphis, but most of the dialog will be in Bulgarian, and it will be spoken by a cast that consists primarily of professional actors here on work visas from their home country, where some of them are stars in film and television.

    Bulgaria-born Memphis-rased filmmaker Tzvetana „Sissy“ Denkova, who in October will film in Memphis for her Bulgarian actor cast, „The Scent of Linden,“ about an immigrant navigating between his new American experiences and the traditional Bulgarian community. Joe Rondone/The Commercial Appeal

    „Yes, there are Bulgarian immigrants who are actors here,“ Denkova said, „but I really wanted those 30-year, conservatory-trained TV comedic stars from Bulgaria.“

    Denkova said her Bulgarian-American collaboration — the screenwriter, working from Denkova’s premise, is Los Angeles-based Jordan Trippeer — examines „the question of the American dream and asks, ‘Is it still real?’ It’s about our Bulgarian community but also our point of view of American life.“

    With a budget of about a half-million dollars that was sponsored in part by the Film Collaborative, a new Los Angeles non-profit that supports independent cinema, „Linden“ will be shot over 18 days, entirely on location in the Memphis area.

    Taking advantage of Tennessee’s financial incentives for filmmakers, the project will employ about 65 people, including nine Bulgarians — eight actors and a script supervisor, to help with translation — who will be in Memphis on „P-3“ temporary work visas. „P-3“ is the designation for „artists or entertainers“ who perform „under a program that is culturally unique,“ according to the U.S. Citizenship and Immigration Services agency.

    The visa issue was „the biggest ordeal in the entire development and pre-production of this project, over several years,“ said Denkova, 35, who will be making her debut as a feature film director.

    „We’ve all heard the expression ‘It takes a village to raise a child,'“ said Memphis Film Commissioner Linn Sitler. „Well, it took the United States government and the state government and the local government and the Memphis and Shelby County Film and Television Commission to get this done.“

    ‘My father is the epitome of the American dream’

    A beneficiary of the so-called „green card lottery“ established by the Immigration Act of 1990, the Denkovs („Denkova“ being the feminine version of the name) emigrated to the U.S. from Bulgaria during the disruption that followed the collapse of the Soviet bloc and the end of the Communist Party monopoly on Bulgarian political power.

    A Bartlett couple, Skip and Linda Davis, who had met Tzvetana’s father, Roumen Denkov, while they were on vacation acted as „guarantors“ for the family’s relocation to the U.S. and gave Roumen a place to stay until he could establish himself and bring over his wife, Snejina Denkova, and his son and daughter, Vasco and Tzvetana.

    According to Tzvetana, the Denkovs arrived here with „two bags of clothes“ and no English. Nevertheless, coming to Memphis from Eastern Europe „was a bit of serendipity.“ In Bulgaria, Denkova’s father was a trombonist who played in the tourist resorts in the family’s home city of Varna on the Black Sea. „He listened to jazz and blues at a time in society when it was illegal, and then he ends up in a musical city.“

    In sum, „My father is the epitome of the American dream,“ Denkova said. In Bulgaria, the family „was on the lowest end of the economic spectrum,“ she said. But in Memphis, Roumen Denkov mastered the art of doing business in the U.S., as well as the English language. He is now president and co-founder of RDX, a trucking firm located at the old Mall of Memphis on — appropriately enough — American Way.

    In Memphis, the Bulgarian community is tight-knit and supportive, Denkova said. „America is an enormous place, and it’s very isolating. People here don’t live amongst others. You don’t come out of your apartment and walk down a boulevard filled with people like you do in a European city. So we create a sense of community and friendship like we used to know at home.

    „I basically grew up among Bulgarian immigrants of the older generation. If you needed your bathroom tiled or plumbing work done, the first call you make is to a Bulgarian friend.“

     

    Source: eu.commercialappeal.com

    .

  • «Новая газета»: Как убили Анну

    Источник: sws.org.pl

    Убийство Политковской: впервые рассказываем подробную историю расследования «Новой газеты»

    Ровно 15 лет назад убили нашу коллегу, журналистку Анну Политковскую. Сегодня мы впервые рассказываем полную историю расследования, которое мы вели все эти годы.

    Какова роль МВД и ФСБ в убийстве нашего журналиста? Почему власти делали все, чтобы увести следствие по ложному пути в поиске заказчика? Мы впервые покажем тайного свидетеля «Новой газеты», благодаря которому следствие смогло раскрыть банду убийц. Что происходило в редакции эти 15 лет?

    Обо всем этом – в нашем новом фильме «Как убили Анну, чья жизнь принесла стране огромную пользу, а смерть нанесла непоправимый урон».

    Видео 18+

    00:00 «Сегодня мы расскажем то, о чем мало кто знает»
    03:29 Про Анну
    18:55 Убийство Анны
    21:01 Собственное расследование «Новой»
    25:32 Версии
    31:27 Первые подозреваемые
    33:00 Преждевременные аресты
    34:30 Первый процесс
    38:57 Наталья Эстемирова и Чечня
    49:53 Тайный свидетель
    01:02:58 Из показаний тайного свидетеля
    01:06:45 Киллер сдан
    01:08:00 Второй процесс
    01:10:21 Вопросы без ответа
    01:16:30 Подсудимые
    01:22:15 Итоги расследования
    01:30:55 За рамками дела
    01:34:23 Последний шанс
    01:36:53 Индульгенция на убийство

    Если вам понравился фильм, поделитесь им с друзьями и в соцсетях, а также поддержите «Новую» пожертвованием.

    Источник: «Новая газета» 

    .

  • Българска асоциация от Чикаго връчва 4 стипендии на наши студенти в САЩ

    .

    Вече писахме за инициативата на Асоциацията на българските професионалисти от Чикаго – вж. ТУК. По-долу ще намерите репортажа на Елена Цанева (БНР) за резултата от тази инициатива.

    В началото на новата учебна година Асоциацията на българските професионалисти в Чикаго връчва 4 стипендии по 1000 долара на български студенти в САЩ.

    „Абсолютно не е достатъчно, но това е един стимул, който аз лично съм го изпитал на собствен гръб, когато аз бях студент и получих стипендия от 1 400 долара от някакъв тръст, който ми даде стимул да продължавам да уча. И мисля, че това, което направихме, ще им даде същия стимул – да вярват в себе си и да продължават да се развиват професионално“, казва президентът на Асоциацията на българските професионалисти в Чикаго Любомир Крулев.

    Организацията с нестопанска цел обединява българи от различни специалности и се стреми да бъде в подкрепа и помощ и на бъдещи млади специалисти от емигрантската ни общност. Организацията съществува отскоро, наброява малко над 40 души. Сред изискванията е членовете й да имат висше образование.

    Двама от отличените не успява да присъстват на церемонията. Други двама – студентите Габриела Петрова и Даниел Митев, получиха лично чековете си за стипендии. Как се е стигнало до техния избор?

    „Трябваше да напиша есе какво означава да съм българин, с какво искам аз да помогна на тази асоциация и също трябваше да покажа моите оценки от колежа ми, също резюмето ми.“

    „Трябваше да напиша едно есе за живота ми като българин, израснал в Америка, и да представя училищни документи за оценки.“

    „Имахме доста сполучливи кандидати и успешни български деца, които кандидатстваха. Най-трудната част от процеса беше да се избере кой ще бъде награден и кой не“, признава Любомир Крулев.

    „Надявам се догодина българските бизнеси да се открехнат към тази инициатива, да могат да направят дарения и да имаме по-голям фонд, повече средства и по-многобройни стипендии. Не 4, а 10 догодина.“

    Повече чуйте в звуковия файл на програма „Хоризонт“.
    .

    .

  • Досиетата „Пандора“ разкриват финансовите тайни на световния елит

    Досиетата „Пандора“ са най-мащабното до момента разследване на ICIJ (International Consortium of Investigative Journalists – Международен консорциум на разследващите журналисти) в света на офшорките, което разкрива финансовите тайни на политици, милиардери и на световния елит.

    От Фъргюс Шиел, ICIJ

    Разследването, което нарекохме Досиетата „Пандора“ (Pandora Papers), хвърля светлина върху глобалната обвързаност на политическа власт с тайни офшорни финанси.

    То се основава на най-големия в историята теч на документи от офшорни зони по цял свят и разкрива тайни сделки и скрити активи на повече от 330 политици и високопоставени държавни служители, включително 35 държавни лидери от повече от 90 държави и територии.

    В досиетата фигурират посланици, кметове, министри, президентски съветници, генерали и един управител на централна банка.

    ICIJ, Международният консорциум на разследващите журналисти, който е новинарска организация с нестопанска цел и мрежа от журналисти със седалище във Вашингтон, столицата на САЩ, получи над 11,9 милиона финансови документи съдържащи 2,94 терабайта поверителна информация от 14 доставчици на офшорни услуги. Това са компании, които създават и управляват кухи фирми и тръстове в данъчни убежища по целия свят.

    Досиетата повдигат завесата на тайни офшорни притежания на повече от 130 милиардери от 45 държави, включително 46 руски олигарси. Според Форбс (Forbes) през 2021 г. общото състояние на стотина от тези милиардери се изчислява на над 600 милиарда долара. Между останалите офшорни клиенти фигурират банкери, крупни дарители на политици и партии, търговци на оръжие, международни престъпници, поп звезди, шефове на шпионски центали и спортни гиганти.

    ICIJ сподели файловете със 150 медийни партньори, стартирайки най-всеобхватното сътрудничество в историята на журналистиката.

    ICIJ организира и ръководи това разследване, което продължи почти две години. По него работиха повече от 600 журналисти от 117 държави и територии. Репортери тръгнаха по следи, които стигнаха до огромно имение построено на скалист калифорнийски бряг, захарна плантация в Доминиканската република, фабрика в Италия, която замърсява околната среда, небостъргачи в Дубай и турска болница, чиито служители твърдят, че са жертви на тормоз.

    Първите документи датират от преди половин век, като повечето от тях са създадени между 1996 г. и 2020 г.. Те включват информация за повече от 29 000 бенефициери, крайни собственици на офшорни активи. Това е над два пъти повече от броя на собствениците, открити преди пет години в разследването наречено Панамски досиета (Panama Papers), което се основаваше на теч на информация от една единствена адвокатска кантора.

    Както е вярно, че притежаването на офшорна компания е законно, така е вярно и, че офшорките предоставят секретност, която дава възможност за прикриване на незаконни парични потоци, даване на подкупи, пране на пари, укриване на данъци, финансиране на тероризъм и трафик на хора и други нарушения на правата на човека, твърдят експерти. Досиетата „Пандора“ хвърлят нова светлина върху редица международни корупционни скандали, включително мащабната операция за подкупване на бразилския гигант Odebrecht S.A., международния футболен скандал, известен като FIFAGate (ФИФАГейт), и предполагаемото разграбване на венецуелски публични активи.

    По-бедните нации търпят повече щети от трупането на богатство в данъчни убежища, защото то ощетява хазните им и ги лишава от средства за строеж и ремонт на пътища, училища и болници. Разследването, наречено Досиетата „Пандора“, разкрива, че вместо да се справят с избягването на данъци чрез офшорки, политически лидери от цял свят, самите те, са местили тайно пари и активи извън обсега на данъчните и правоприлагащите органи, докато гражданите на техните държави се борят да оцелеят.

    Между настоящите и бивши лидери осветени от разследването като собственици на тайни компании и тръстове са кралят на Йордания Абдула II, премиерите на Кот д’Ивоар и Чехия, президентите на Еквадор, Кения и Габон и бивши президенти на Ел Салвадор, Панама, Парагвай и Хондурас.

    Досиетата хвърлят светлина и върху финансовите сделки на Чавистите във Венецуела, укриващи се лидери на религиозни култове и техни последователи, клептократи и семействата им, неонацисти, търговец на минерална вода, осъден за организиране на убийствата на съдия и прокурор, укриващ се милионер-педофил и хора, финансиращи тероризъм.

    В глобалния „отбор“ на Досиетата „Пандора“ фигурира и „биткойн бос“, осъден за пране на пари във връзка с най-големия кибер обир в историята. Офшорни инвестиции водят до боливудски актьори, футболни звезди, корумпирани официални лица от света на спорта, кралски любовник, враждуващи принцеси, филмови режисьори и звезди, супермодели, водещи дизайнери и световноизвестни певци.

    Нарекохме проекта Досиетата „Пандора“, защото настоящото журналистическо партньорство надгражда наследството на Панамските досиета и Досиетата от Рая (Panama and Paradise Papers), а древният мит за кутията на Пандора все още предизвиква асоциации с изсипването на беди и злини върху човечеството.

    Журналистическите репортажи разкриват, че САЩ, в частност, се превръщат във все по-привлекателна дестинация за укриване на богатство, въпреки че те и техните западни съюзници редовно размахват пръст на по-малки страни затова, че позволяват приток на пари и активи, свързани с корупцията и престъпността.

    Досиетата Пандора включват документи от 206 американски тръста в 15 щата и столицата Вашингтон, както и 22 американски доверени фондове.

    Документите предоставят подробности за придвижването на стотици милиони долари от офшорни зони на Карибите и Европа до Южна Дакота, слабо населен американски щат, който се е превърнал в основна дестинация за чуждестранни пари.

    Разкритията на ICIJ и партньорските медии разбиват митовете и твърденията на офшорната индустрия, че доставчиците на офшорни услуги проверяват клиентите си много подробно и се стремят да действат в рамките на закона, и посочват цената, която обществото плаща, когато се позволява на богатите и могъщите да укрият богатството си от същия този закон.

    Разследването показва как най-голямата адвокатска кантора в САЩ, Бейкър МакКензи (Baker McKenzie), е помогнала за създаването на съвременната офшорна система и как друга адвокатска кантора, Алкогал (Alcogal) в Панама, е изиграла огромна роля в поддържането на тази мрежа.

    То хвърля светлина и върху това как малко известни доставчици на корпоративни услуги са подпомагали финансовите маневри на хора, които са обект на криминални разследвания или скъпи граждански съдебни дела, включително изпълнителен директор на белгийска химическа компания, обвинен в престъпления, свързани с околната среда, и съучастник на престъпната фамилия Коломбо, който е базиран във Флорида.

    Разследването показва още как офшорки се използват за укриване на предмети на изкуството и антики. Журналистическият ни екип установи, че десетки антики все още са изложени във световноизвестни музеи, въпреки че са свързвани с прочут колекционер, който по-късно е заподозрян в контрабанда в особено голям мащаб.

    Особено обезсърчаващ аспект на разследването води до тайни инвеститори в един от най-големите корпоративни наемодатели в САЩ. Те печелят от изгонване на наематели в разгара на глобална пандемия. Между тях е и Легиона на Христос, римокатолически религиозен орден, опозорен от международен скандал, свързан със сексуално насилие.

    Между 14-те доставчици на офшорни услуги, чиито документи съставят набора от данни на Досиетата „Пандора“, има три компании, които са собственост на бивши държавни служители. Те оперират в юрисдикции като Англия, Белиз, Сингапур, Швейцария, Панама, Барбадос, Кипър, Обединените арабски емирства, Бахамите, Британските Вирджински острови, Сейшелските острови и Виетнам и привличат клиенти от повече от 200 държави и територии.

    Документите показват връзки с повече от 30 000 компании и са на различни езици, включително английски, испански, китайски, корейски, гръцки и руски. Бенефициентите собственици са свързани с 27 000 компании.

    Документите включват електронни таблици, данъчни декларации, фактури, PowerPoint презентации, имейли и фирмени записи, в които са изброени директори и акционери. Има и доклади за подозрителна дейност, списъци със санкции, доклади за надлежна проверка (due diligence), формуляри за проверки за опознаване на клиента (know-your-customer), паспорти, сметки за битови услуги и снимки.

    Те разкриват подробности за международни енергийни, технологични и имотни притежания и сделки, както и сложни уговорки за наследяване.

    Журналистическият екип претърси и разплете сложни мрежи от собственост зад безброй компании, фондации и тръстове. Документите и резултатите бяха споделени в защитена база данни, изградена от ICIJ и наречена Datashare, и чрез защитена платформа, наречена Global iHub.

    Публикуването на разкритията от Досиетата „Пандора“ става на фона на критичен глобален дебат за справедливостта на международната данъчна система, ролята на западните професионалисти в сивата икономика и неуспеха на правителствата да спрат потока от мръсни пари в укрити компании и тръстове .

    Очаква се, че Досиетата „Пандора“ ще поднесат нови и нови разкрития за години напред.

    Медийни партньори на ICIJ за Досиетата „Пандора“:

    .

    Източник: Bird.bg

    ––––––––––––––––––––––––––-

    ОЩЕ ПО ТЕМАТА

    Pandora Papers – ТУК

    .

  • Световноизвестни журналисти пристигат за конференция в София

     

    Даниел Стоянов, БТА

    Източник: БТА

    World Press Institute (WPI) – медийна организация, базирана в Съединените щати, организира конференция в България, наречена „Нови хоризонти в журналистиката“, съобщават от Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ). Събитието, партньори на което са фондацията „Америка за България“ и АЕЖ, ще се състои на 24 и 25 септември 2021 г.

    Сред участниците е Джон Харис – съосновател на Politico, един от най-посещаваните новинарски сайтове в Съединените щати. Харис придобива международна популярност за усилията си да създаде нов редакционен и бизнес модел, който да подкрепя качествената журналистика в ерата, когато медийната индустрия минава през радикална промяна.

    Майкъл Монтгомъри е продуцент на радио/подкаст поредицата за разследваща журналистика Reveal на Центъра за разследваща журналистика в Калифорния. Носител е на множество журналистически награди и е журналист с дългогодишен опит в сферата на радиото, телевизията и печата. Монтгомъри е сътрудничил с Асошиейтед прес, Ен Пи Ар, Би Би Си, Ей Пи Ем и „Фронтлайн“.

    Пол Стайгър е основател и бивш главен редактор на ProPublica, онлайн платформа за разследваща журналистика, от 2008 до 2012 г. За този период журналистите от ProPublica получават две награди „Пулицър“ през 2010 и 2011 г.

    Брита фон дер Хайде е ръководител на отдела по разследваща журналистика в NDR, най-големия германски обществен радио-телевизионен оператор в Хамбург. Екипът отговаря за радио, телевизионните и онлайн разследвания на NDR. От 2014 г. до 2019 г. Брита е режисьор, редактор и заместник-ръководител на разследващия отдел за сътрудничеството между NDR, WDR и Suddeutsche Zeitung, където участва в разследващи проекти, включително Panama Papers и Implant Files.

    Павол Шалай е ръководител на бюрото за Европейския съюз/Балканите на международната организация „Репортери без граници“ (RSF). Преди да се присъедини към RSF в Париж, Шалай работи в продължение на осем години като редактор и журналист. Между 2016 г. и 2020 г. той е редактор с ресор „Енергетика и околна среда“ в европейското издание Euractiv.

    WPI е организация с близо 60-годишна история, която насърчава свободата на пресата и дава възможност на журналисти от цял свят да посетят САЩ, в рамките на обучителна програма. До момента от възможността са се възползвали над 500 действащи журналисти от 94 държави, в това число и 10 представители на български медии.

    Сред участниците в конференцията ще бъдат стипендианти на WPI, известни журналисти от Великобритания, Южна Африка, Германия, Украйна и България.

    .

  • Представяне в София на ІІ и ІІІ том сборник доклади „Съдбата на българите в Западните покрайнини“

    .

    Материал на ГЛАС ПРЕСС

    Снимка: ГЛАС ПРЕСС

    В деня на българското Съединение, на 6 септември, от 18.00 часа, в Национална спортна академия на ул. „Гургулят“ № 2 в София, бяха представени ІІ и ІІІ том сборник доклади „Съдбата на българите в Западните покрайнини”. Мероприятието, за огромно съжаление, протече при минимален медиен интерес, единствено присъстваха журналисти от информационна агенция БГНЕС и портал ГЛАС ПРЕСС.

    Общата оценка е, че трите сборника „Съдбата на българите в Западните покрайнини” са ценни, не само заради позабравените исторически факти, продължаващата опасностт от великосръбската националистическа идеология за мира и сигурността на Балканите и Европа, но и преди всичко заради независимостта на авторите от конюктурното мислене и историческите школи, нещо, което ги превръща в настолна книга за национално осъзнаване не само за българите в Западните покрайнини, но и за журналисти, политици и дипломати от двете страни на границата.

    На представянето присъстваха повечето от авторите на докладите в сборниците, представители на Граждански комитет „Западни покрайнини”, КИЦ „Босилеград” и представители на българските организации в Западните покрайнини от Босилеград и Цариброд, както и софийски граждани.

    Събитието беше уважено от Генералния консул на Република България в Република Сърбия, Димитър Цанев, и бившия посланик в Белград, Радко Влайков.

    В продължилото почти два часа представяне, авторите на докладите представиха гледните си точки по проблемите на българите в Западните покрайнини. В последвалата дискусия имаше доста емоционални изказвания с песимистични, но и оптимистични виждания.

    Двата сборника съдържат по 11 доклади, под общата редакция на проф. Лозан Митев, в които основно се обсъждат различни аспекти от положението и трагичната съдба на българите в Западните покрайнини, видени през призмата на сръбско-българските отношения и отношенията на важните геополитически събития от миналото и настоящето.

    ІІ том с доклади, под заглавието „Съдбата на българите в Западните покрайнини 100 години след Ньой”, е от 2019 година, но поради пандемичната обстановка и последвалите ограничения, не можа да бъде представен пред българската общественост.

    Повечето от докладите са на базата на исторически документи и съвременни анализи. Дадени са обяснения и оценки за великосръбския национализъм и вековните му претенции към българските земи. Жертвата естествено са българите в Западните покрайнини, подложени на всички известни в историята методи на национална и културна асимилация. Българската външна политика е подложена на критика, а изведените заключения излизат от рамките на стандартните политически и исторически клишета и стереотипи.

    От независимата позиция на авторите – д-р Валентин Янев, проф. Лозан Митев, доц. д-р Иво Янев, Едвин Сугарев, Стоян Райчевски, Иван Николов, Никола Григоров, Людмил Спасов, Зденка Тодорова и Христо Христов – докладите в сборника са израз на свободната интелектуална мисъл и са ценно четиво за всички, които се занимават или интересуват от темата Западни покрайнини.

    В изказването си проф. Митев каза, че проблемът Западни покрайнини е почти непознат за младото поколение българи и особено за младото поколение български политици, които трябва да бъдат най-активни и подготвени в процеса на решаването му.

    Организатори на представянето бяха Граждански комитет „Западни покрайнини” и КИЦ „Босилеград”.

     

    Източник: ГЛАС ПРЕСС

    .

  • В новия сайт на БТА ще има специална секция за българите в чужбина

     

    Димитрина Ветова, БТА

    София, 1 септември

    Снимка: БТА

    Българската телеграфна агенция ще има нов сайт, който се надявам да бъде готов до края на годината, и в него ще има отделна, специална секция, която ще е насочена към българите в чужбина, и от българите в чужбина към сънародниците ни в страната. Това каза генералният директор на БТА Кирил Вълчев на заседанието на Комисията по политиките за българите извън страната към Народното събрание, попитан от председателя на комисията Антоанета Цонева как БТА си взаимодейства с българските медии в чужбина.

    Във връзка с подготовката на 16-ата среща на българските медии в Рилския манастир, направихме преглед на българските медии по света, които постоянно намаляват. В момента сме изброили около 50 български медии в 22 държави, съобщи Кирил Вълчев, но уточни, че трябва да има ясни критерии – какво точно наричаме медия. „Тези критерии не трябва да са прекалено строги и това не е лесна задача. Ще се опитаме да направим едно сдружение на медиите по света, за да станат те по-свързани“, каза генералният директор на БТА.

    Той заяви, че българските медии по света поставят въпроса за тяхното финансиране и изтъкват аргументи, подобни на финансирането на българските неделни училища в чужбина. „Трябва да решим – искаме ли да имаме български медии по света, и на какъв принцип те биха били финансирани. Имаме отличен опит с българските неделни училища в чужбина, като трябва да помислим дали подобен механизъм да не се използва и за финансирането на български медии по света. БТА би могла да бъде възможен посредник“, каза Кирил Вълчев. Той отбеляза, че в много държави има организации на българи, „които имат желание нещо да кажат“, и БТА трябва да стане платформа за тях.

    В БТА назначих специален координатор – журналистката Мартина Ганчева, която се свърза с тези 50 български медии по света и провери, че ги има, каза Кирил Вълчев. Той уточни, че от тези 50 медии в чужбина по-малко са печатните, а в Чехия е най-старото българско списание. Основно са сайтовете, има български медии в чужбина – радиа, има и опити за онлайн телевизии, обясни Кирил Вълчев.

    От БНТ и БНР също представиха своите предавания, програми и инициативи, свързани с българите извън страната.

    Източник: БТА

    .

  • Николай Колев – един неуморен колекционер на история и памет

     

    Исперихчанинът Николай Колев е създал портала за знание „Земята ни Българска”. Една от последните му инициативи е да възражда интереса към малки села с минало. Такова е непознатото ни Йонково, с неговите традиции и мистицизъм.

    Като историк и бивш уредник на фонд „Нова история” в Историческия музей на град Исперих, мога със сигурност да ориентирам уважаемия читател, че в Делиормана (днес Лудогорие) е имало много села, от които днес няма и помен. Ако видите някое старо ябълково или крушово дърво, лалета, божури и ружи някъде на необичайно място, знайте – там е имало село. Не можем да очакваме светът да застои стихнал и неподвижен, но е тъжно да го отхвърляме такъв, какъвто е бил. Особено е приятно, когато срещнеш някого, който е намерил свой начин да пренесе духовността на този отминал свят в следващия век. Днес, когато в държавата ни се случват абсурдни неща, такива начинания са заредени с особена, силна енергия. Етническото многообразие и пропитото ни с история и култура Лудогорие имат нужда от такава енергия. Колекционерите на история и памет са нарочени от съдбата хора. Те превръщат пренасянето на духовността в мисия. Дали исперихчанинът Николай Колев е такъв… оставям на читателя да прецени.

    Ники, така го знаят всички, създава преди три години фейсбук страницата „Земята ни Българска” (линк). Това е некомерсиален проект, който има за цел да представи по достъпен начин и популяризира българската история и култура. Проектът възниква като туристически каталог за културно-исторически и природни обекти в България, но постепенно прераства в портал за знание. Едни от най-харесваните рубрики в портала са Проект „Разруха“ – показващ изоставени сгради и тяхната история; Проект „Памет“ – разказващ непознатата българска история; Проект „Традиция“ – изследващ разнообразието и богатството на българските обичаи, занаяти и бит; Проект „Роден край“ – представящ уникалността на малките населени места в страната. „Земята ни Българска“ развива и активна дейност за подпомагане на каузи и местни общности в стремежа им за съхраняване на българщината и българския дух. Ако има любопитни, могат да разгледат подробно фейсбук страницата на Ники – „Земята ни Българска” (линк).

    Днес Николай е навлязъл във времето на активна работа с партньори по места – предимно малки села, ревниво пазещи миналото си. Част от работата се състои в създаването на разпознаваеми и запомнящи се образи – лога, указателни табели, плакати за събития. Уважаемият читател не трябва дълго да се чуди, ако види скоро на пътя Исперих – Разград, в близост до село Йонково, указателна табела с надпис „Юнуз баба теке”. Но това, което читателят не знае и сега ще научи е, че в района на селото, преди години, е намерено сребърно съкровище. Около съкровището битуват доста тайни, но вероятността да е конфискувано, при опит да се изнесе в чужбина, звучи достоверно. Съкровището, с общо тегло 289 гр., е от III век пр. Хр. и е изложено за пръв път през август 2017 г. в Националния исторически музей. Сред ценните предмети са купа с полусферична форма, каликс (ритуален съд) и фрагмент от ритон с врязана украса от бръшлянова клонка. От този период във фонда на Разградския музей се съхранява и меч-рапира микенски тип, също открит край селото. В Йонково има много история и с няколко изречения ще Ви я представя. Така ще си отговорите и на въпроса – защо си заслужава да кривнете от пътя Разград – Исперих, да влезете в селото, в читалището и… да видите как хората на Йонково съхраняват паметта си.

    Старото име на Йонково е Юнуз абдал, по името на един от побратимите на прочутия Демир баба. Гробницата му днес се намира недалеч от селото. Селото се състояло от две махали – Ески (Старата) и Чапраз (Насрещната), разделени от дълбок дол. Има предания за две стари български села, чийто следи личат в гората. След Кримската война в селото се заселват татари и черкези, които създали нови махали. След Освобождението, през 1900-та година се заселват първите българи. През 1910 г. било отворено училище, а до средата на века и в двете махали били основани читалища.

    През 1964 г. е построено новото читалище в селото. Много повече за миналото на селото може да научите в читалищната сграда, където в красиво дърворезбованата ритуална зала можете да разгледате етнографската сбирка и да задоволите носталгията си по социализма чрез съхранени уникални предмети – Електрически моно грамофон ”Респром ГМ 311”, механичен калкулатор ”PREDOM MESKO”, произведен през 1975 г. в Полша, електромеханичен калкулатор ”DARO ASOTA 314” – произведен в ГДР, телефонен номератор за десет линии, радиошкаф „Респром Акорд – 104“, произведен през 1965 г. във Велико Търново, телевизор „София-21”, произведен в завод ”Ворошилов” – София, циклостил ”Cyklos Typ XIID”, произведен през 1968 г. в Чехословакия.

    Уникален е и станът за плетене на рогозки от царевична беленица. Тези рогозки бяха неотменима част в селската подреба през 60-те години на миналия век. През лятото задържаха хлад и бяха красиви. Чудя се как още някой художник приложник не ги е популяризирал като красиви екопостелки, придаващи екзотика и колорит на съвременния дом. Няма да изпадам в повече подробности, за да се съхрани все пак елемента на изненада за посетителите.

    Пътнико, който идваш от Разград. Като видиш указателната табела на селото – отбий се вляво. А ти пътнико, който отиваш към Разград – отбий се вдясно. Ще е забавно за теб и семейството ти. Децата ти ще видят предците на съвременния ксерокс и телефонна централа. Може и да чуеш, някъде от ъглите на залата, гласът на телефонистката през нос да крещи: -„Алооо, колежке – дай ми Дурач, колежке – чуваш ли”. Може да чуеш и скърцането на грамофонната игла по плочата от радиограмофона и чистият глас на Лили Иванова, Емил Димитров или Паша Христова. Ще е забавно да предприемеш и поклоннически туризъм и да посетиш текето Юнуз баба. Ще пиеш вода от чешмата и ще закусиш на тревата. Ще усетиш една цветна миризма. Ще е страхотно преживяване.

    Идеалното минало, разбира се, е илюзия. Но, за да си изградим някаква визия за бъдещето, имаме нужда от нов поглед към миналото. Идеята на Николай Колев за „възраждане” на интереса към селото като обект на познавателен и културен туризъм е прекрасна. Поставянето на указателни табели и маркирането на маршрути до текето от двете съвременни села е в партньорство с Кметство Йонково, Община Исперих и Исторически музей Исперих. Не искам да пропусна и факта, че Ники активно работи и по проект за възстановяване и съхраняване на стари кулни/фасадни часовници в региона. Въпросът е – ще имат ли последователи тези идеи? Ще има ли доброволци като Ники, които така, без нищо, да отделят от времето си, да задействат енергия в тази посока? Подобни идеи те правят безсилен. Въпреки натрупаните негативи, продължаваш да обичаш хората, мястото, на което си роден, държавата си. Карат българите в чужбина да се връщат, дори и само заради един залез. Правят смислено нашето съществуване – съхраняват ни. Съхраняват и хубавата ни Родина – България.

    .

    Автор: Милена Николова

    Снимки: Петя Илиева

    Статията е публикувана във в. „Екип 7”, бр. 97/25.08.2021 г.

    .

  • „Между лавъра и кръста“. Здравка Момчева за новата книга на Людмила Калоянова

    .

    МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА, ИЛИ МЕЖДУ ЗАГУБАТА И ВЪЗВРЪЩАНЕТО НА ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ, ЧРЕЗ ЕДНА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНА КНИГА НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА

    .

    Здравка Владова-Момчева,

    Aternapress.com

    Корица на „Между лавъра и кръста“ (изд. „Жанет – 45“, 2020)

    Обичам да чета научни изследвания на историческа тематика и признавам, че пристъпих към труда на Людмила Калоянова „Между лавъра и кръста“ с любопитство, продиктувано повече от личен интерес. След като затворих и последната страница от тази книга, реших, че на всяка цена трябва да напиша отзив за нея, защото в текста открих нещо, много по-дълбоко, глобално и проправящо съвременно разбиране към феномена Созопол като част от феномена България.

    Всички знаем и сме пораснали с клишета от типа „земя на кръстопът“, „средище на различни цивилизации и култури“, „богато историческо наследство“. Много e удобно и даже е повод за гордост в неформални ситуации, когато самочувствието ни на „наследници“ на древни земи опира до глазираната повърхност на смътно познание и (поне за моето поколение) няколко „синтезирани“ параграфа в учебниците по история. Но всичко останало, а то е огромно като цивилизационна симбиоза, формирала съвременната ни културна и манталитетна „физиономия“, все повече се забравя и може да бъде изгубено, ако не се появяват издания като „Между лавъра и кръста“.

    Безспорно тази книга представлява едно задълбочено и детайлно обосновано изследване на авторката върху историята на античната колония Аполония, преляла/преобразила съществуването си в раннохристиянски център и специфичен духовен спътник на мегаполиса Константинопол. В научно-фактологичното ниво на наратива, логично и последователно са проследени всички причини и следствия, довели до превръщането на Созопол в културен, религиозен и интелектуален фактор не само в средновековния, но и предхождащия го езически свят. От тракийската, известна със своите просветени лечители, древност, през синкретичния култ към гръцкия бог Аполон, наречен Иатрос (Лечител), именно поради „вливането“ на тракийската лечителска способност към свръхкачествата на божеството, та чак до вграждането на мощите на Свети Йоан Кръстител в базиликата на остров „Свети Иван“, читателят може да проследи удивителната трансформация на идеята за спасението, такова, каквото са си го представяли древните и средновековните обитатели на града. Ако мелодичното звучене на неговото име (Созополис) може да бъде асоциирано с музика, то за мен вечната идея – основа на изконния човешки стремеж към изцеление и спасение от болестите и злото, може да бъде илюстрирана с непроменящ се в океана на времето, исов тон. Каквото и да се е случвало през изминалите столетия на Аполония – Созопол, а то е много и взривно наситено с отломки от история, политика, грабежи и съзидания, точно този исов тон на спасението като мотивация за съществуване, за смисъла на живеенето въобще, се оказва основна характеристика на оцеляващия през вековете и оцелял до днес „град на спасението“ – Созопол. Нещо повече. За мен този исторически труд привнася за читателите с по-широко асоциативно мислене и косвено обяснение на феномена България, но не онази, която познаваме чрез факти и събития за своето си, единствено българското. Става въпрос и за културните „преливания“ на кръв, гени, обичаи, култове, вярвания и религии, преобразени и абсорбирани на местно ниво до степен на нова/друга уникалност, която няма как да бъде разбрана, ако не е обяснена чрез трудове като „Между лавъра и кръста“. Защото поредното достойнство на тази книга е именно достъпността на текста, ясното, логично и пряко до всеки вид читателско съзнание (научно или просто любопитно) обяснение, защо това е така.

    Защо едно малко, от съвременна гледна точка, парче земя, далеч не българско в момента на своето възникване (Аполония възниква като колония на древния гръцки полис Милет), все пак ревниво рефлектира като наше си в големия сюжет на турбулентната ни история? Кои са факторите, които го приобщават към нас, българите? Защо тези фактори могат да бъдат колкото местни (тракийската култова основа), толкова и космополитни за времето си (превръщането на Созопол в раннохристиянски православен център)? И не на последно място, кои са практичните причини, превърнали Аполония – Созополис в желано за притежание, присъединяване, завоюване и експлоатиране благо, в домогванията на толкова много етноси, а по-късно и държави, или градове – държави като Византия, България, Русия, Венеция, Гърция?

    Нима подобен въпрос не може да бъде зададен и за разнородния магнетизъм на цялата ни страна през вековете, привлякъл толкова много апетити и заробвания на нейната, наслоена с култури и богатства, територия? Както вече подчертах, в „Между лавъра и кръста“ Людмила Калоянова директно или косвено отговаря на тези въпроси.

    В тази книга представянето на факти, загадки и доказани вече в историческата наука истини, формулирани в тематични заглавия на отделните глави („Сблъсъкът на гигантите“, „Завръщане на Хераклидите“, „Перлата на Йония“ и т.н.), сглобява в читателското съзнание интересни разклонения на голямата „сюжетна“ линия, за многоликото „достигане“ на Созопол до наши дни и като част от българската история. Изследването на тази толкова интересна и, на пръв поглед, разнопосочна амалгама от събития и исторически превратности, е представено с увлекателна и придържаща се към научната обоснованост, логика, която предотвратява загубата на историческа памет за случилите се събития и разширява хоризонта на читателя, за да може той да осмисли връзките и взаимодействията в културните преливания на Созопол със света или световете, които са го формирали. Отчитам това като едно от най-значимите достойнства на книгата. Защото познанието за действителностите на отминалите епохи, сплели своите противоречия и възходи в конкретната история на Созопол, отвеждат и към разбирането на четящия, какво всъщност означават усвоените в съзнанието ни клишета като „земя на кръстопът“ и „богато историческо наследство“. Тоест, става въпрос и за възвръщане на историческа памет. Става въпрос и за осъзнаване, което, след като затворим и последната страница от „Между лавъра и кръста“, можем да съотнесем към феномена България като средище на различни цивилизации и култури.

    Затова тази книга на Людмила Калоянова е принос не само към историческата наука, но и към самите нас. За да не се изгубим като наследници на толкова много древни земи, от които нашата собствена е уникална част от едно голямо цяло. Благодаря на авторката за удоволствието да прочета нейния труд.

    .

  • Защо българинът не ще да се набоцка

    .

    БОЦ! ИЛИ ЗАЩО БЪЛГАРИНЪТ НЕ ЩЕ ДА СЕ НАБОЦКА

    Емил Йотовски, Novini.bg

    Официалната версия. (Кратка.)

    Българинът е чукундур. Той не разбира кое е хубаво за него. Не е достатъчно осведомен. Влияе се от комшията. Седи във Фейсбук и чете неофициалните бюлетини. Не се доверява на медиите, на специалистите. Той е по-малко интелигентен и от планктон. Вярва в конспиративни теории и чипиране. Извод: Не бъди българин – ваксинирай се.

    Неофициалната версия. (Малко по-дълга.)

    Българинът е лъган.

    Лъгаха ни за Чернобил. Лъгаха ни за развития социализъм. Лъгаха ни, че демокрацията е хубаво нещо. Лъгаха ни, че ще бъдем равни на другите европейци. Лъгаха ни, лъжат ни и ще ни лъжат. Тридесет години ни потрошиха от лъжи.

    Сега нещо ни лънгосват и за някакви ваксини. Сума ти професори, доценти и всякакъв научен елит се опитаха да ни обясняват, че да те боцкат не боляло. Не боляло и толкоз. Дори се боцнаха на живо. После започна да изплува информация от разни неофициални сайтове за сериозни усложнения след ваксинации. Дори за умрели.

    После се подразбра, че можело да се умре от ваксините, ама като цяло било безопасно и рискът бил оправдан. Промениха нещо в някакви листовки и бюрократичната машина си свърши работата.

    За чукундурите остана изборът:

    Който иска да умре в защита на оправдания риск, може да се пробва. На собствена отговорност, разбира се. Умираш срещу подпис. Защото умирането освен, че е досадно, може и да излезе скъпо. А тези, които искат да ни боцкат, мразят да губят пари. Затова подписваш.
    По-дисциплинираните и по-малко лъгани народи се довериха. Боцкат се на конвейер. Обаче ние сме номади. Лъгани номади – и при нас тези не минават. Мен ме ужасява, когато някой иска да ми пробута нещо, което ще ме спаси от нещо, което съм преболедувал, при това спасението е толкова относително, че трябва да приема, че се спасявам на моя отговорност. Предполагам и при Вас е така. Стои въпросът

    как да убедим някого, който е лъган до полуда, да се довери.

    Явно с още лъжи няма да стане.

    Първо. Малко и ще ни рестриктират. Рестрикциите винаги са били хубаво средство за дисциплиниране. Рестрикции за пътуване, рестрикции за работа, рестрикции за свобода в най-елементарен вид. Но, за да се въведат с пълна сила, трябва гръбнакът на хората да е строшен. Да е направен на сол. Рано е. Трябва още гърч, страх и невроза.

    Второ. Ще ни противопоставят. Противопоставянето на хората също е опция, но не минава по план. Противопоставянето ще доведе до едни много втвърдени ядра на противници и поддръжници. Като ултраси във футболни агитки. Когато се заговори за масова ваксинация преди няколко месеца, 85% от хората бяха против. Сега е някъде по равно, ама само на хартия. Истината е, че

    едва ли повече от една трета ще навият ръкав за инжекцията.

    Трето. Икономическа принуда. Още един локдаун и ще разберете какво искам да кажа.

    И с величествената рекламна кампания няма да стане. Ще видите. Никой няма да се трогне от послания, в които разревани баби виждат внучетата си, от шумни компании, които пият безалкохолна бира на свобода, и доктори, които възторжено изхвърлят през прозорците на болниците кислородни апарати, защото никога повече няма да им потрябват. Такива хватки може и да са адекватни за продажба на майонеза, но дотам.

    Ако искате да набоцкате българите… Момент? Кои сте Вие, които толкова стръвно искате това?

    .

  • Български пикник в Трой, Мичиган

     

    На 29 август т.г., от 16 до 21 часа местно време, ще се проведе традиционният пикник за българите от Метро Детройт и гостите на града, съобщава BulgariansinDetroit.com. Приходите от събитието, което се организира от Българския културен център в Мичиган, ще са за училище “България”.

    Това е чудесен начин да се видите с приятели, да се запознаете с нови, да споделите къде сте били през лятото и научите повече за българското училище. Ще има вкусна българска скара, спортни игри за малки и големи, музика и танци.

    Please join us for a Bulgarian BBQ picnic and а fundraising event supporting the Bulgarian School in Detroit. This is a wonderful way to meet friends and make a new one, to share vacation stories, and learn about the Bulgarian school.

    Saturday, August 29, 2018, 4:00 – 9:00 pm
    2248 Brinston Dr, Troy, MI 48083

     

    Източник: BulgariansinDetroit.com

    .

  • Фестингер, Овертон и смяна на сценариите


    Автор: Таня Тодорова

     

    Историята твърди, че преди седемдесет хиляди години когнитивната революция превръща една с нищо незабележителна африканска маймуна в господар на планетата ни. 70 000 години е доста назад във времето период, но 1957 година не е толкова отдалечена от нашите дни. Какво се е случило през 1957 година ли? Леон Фестингер създава теорията за когнитивния дисонанс или така нареченото познавателно противоречие. Тези, които се интересуват от психология или четат литература по тази тема вероятно са срещали обяснения и знаят какво представлява теорията за когнитивния дисонанс .
    Накратко човешките същества се стремят към вътрешна съгласуваност и когато нашето съзнание се сблъска с несъответствие или непоследователност на идеите и концепциите, в които вярваме, тогава ние изпадаме в когнитивен дисонанс. Когнитивният дисонанс е нежелано състояние и затова ние сме склонни да използваме редица техники, с които да го преодолеем и да си възвърнем състоянието на вътрешна съгласуваност.
    Два примера могат да помогнат за по-доброто разбиране на теория.
    Ако вие харесвате някой от многото красиви модели на Viktoria Secrets, но приятелката ви е скромно момиче от съседния квартал, то вие ще търсите аргументи, с които да оправдаете избора си: „тя ми е вярна, грижи се за мен, не е себична или егоистична“ и т.н. В случай, че харесвате скъпи коли, но нямате финансова възможност да си купите такава, и това, което можете да си позволите е някой скоромен модел Голф, тогава вие ще търсите предимства на Голфа пред скъпите коли, за да докажете на себе си, че изборът ви е правилен: „застраховката не е толкова висока, не се крадат толкова много, както скъпите коли, харчат по-малко“ и т.н.
    До тук теорията на Леон Фестингер може да се перифразира с известната басня на Лафонтен за лисицата и гроздето (линк). След като не успяла да го стигне въпреки многобройните си опити, тя се утешила с фразата, че то е кисело.
    Теорията на Фестингер има и друг аспект, за който се говори много малко и аз искам да се спра точно на него. Тя е инструмент с който можете да промените трайно нагласите и вярванията на човека. В момента човечеството е във война с върхушка от психопати. Много хора не забелязват и не разбират това, защото тя не се води с традиционно познатите ни средства, а е много подмолна и манипулативна и се води с психологически похвати. Теорията на Фестингер е едно от оръжията, които психопатите използват. То ще загуби своята сила, ако хората разберат как точно се употребява срещу тях.
    Но преди да продължа с Фестингер ще се спра на теорията на американския социолог Джоузеф Овертон и неговата технология, чрез която можете да въведете и да утвърдите всяка една идея в обществото. Накратко според него всяка идея или проблем в обществото съществува в така наречения прозорец на възможностите.
    За да утвърдите една неприемлива за обществото идея трябва да преминете през няколко стадия – да започнете да я обсъждате, да й намерите поддръжници, да я пропагандирате и след това да я закрепите законодателно. Според концепцията на Прозореца на Овертон само сценариите, намиращи се в този прозорец на допустими дебати могат да бъдат възприети от общественото мнение. За да се задвижи Прозореца към крайната цел, трябва да се въведат радикални идеи, които в момента са извън зоната на това, което се приема от обществото. Първоначално тези идеи биват отхвърлени, но едновременно с това Прозорецът бавно се придвижва към крайната си цел. От старта на ПЛАНдемията, от началото на миналата година, сценаристите на това шоу използват тази техника за да ни накарат да повярваме, че носенето на парцали на устата ни предпазва от вирус, на който дори геномът не беше изолиран; че експериментални течности с неясно съдържание са спасението ни от пандемия, която се базира на „новозаразени“ (не на реално болни или умрели) и на тест (ПСР), който в действителност не предназначен да открива вирусни инфекции. От началото на тази година пропагандата не спира да ни уверява, че решението да деградираме от човек към лабораторен плъх е повод за гордост и трябва да бъде споделяно на всеослушание. Това е твърде опасна за нас посока на Прозореца на Овертон и тя може променена, единствено като се предложи друга посока и се практикува масово от хората. За да стигнем до нея се налага да минем през Фестингер и да обясним как неговата теория на когнитивния дисонанс променя трайно нагласите и вярванията ни. Само разбирането на психологическите манипулации, които се извършват в момента може да ни помогне да поемем контрола върху събитията и да объркаме плановете на противника си.
    В момента се наблюдава обособяването на няколко групи в обществото:
    – ваксинирани, които напълно са повярвали в наратива на политиците и мисирките;
    – неваксинирани, които са си направили труда да проверят и анализират наличните факти;
    – ваксинирани-пропагандатори, на които е било платено да се ваксинират и които на по-късен етап са се усетили, че са си причинили нещо, което е необратимо.
    Последната група е опасната в момента, защото тя ще използва влиянието, което има в социалните мрежи, за да убеди колкото може по-голям брой хора да последват нейния пример. Те си мислят, че това ще облекчи страданието им, че осъзнават каква грешка са сторили, но няма начин, по който да я поправят. Това е грешен път и не води до никъде. Всъщност единственото им спасение е да застанат смело срещу себе си и да си признаят сторената грешка. Следващата стъпка е да помогнат да другите около тях да избегнат тази грешка и по този начин да възвърнат загубеното самоуважение. Защо да са загубили самоуважението си ще ме попитате? Защото са били принудени да направят нещо, което те вътрешно не са искали или защото са получили „възнаграждение“, което не съответства на мащаба на това, което те са вложили или дали от себе си. Нито една награда не е равностойна, когато хората залагат живота си за нея.
    Нека си припомним експеримента, който Фестингер провежда. Участниците в този експеримент са били поканени да се включат доброволно. Задачата е била изключително скучна и монотонна – подреждане на кубчета в табличка в продължение на два часа. След това участниците са разделени на три групи: първата не получава никаква финансова награда за участието си, втората получава долар (който по днешните мерки се равнява на $10), а третата – двадесет долара ($200 днешни). След това на участниците е предложен въпросник, в който е трябвало да напишат мнението си за задачата. Първа и трета група са били искрено недоволни, от безсмисленото нареждане на кубчета и са изразили позиция, че не биха искали да се включват отново в нещо подобно. Втората група, тази, която получава един долар за участието си изразява удовлетвореност от задачата и от процеса.
    Кое точно е накарало участниците във втората група да изразят такова мнение? Обяснението е, че когато сме принудени да направим нещо против волята си, за да избегнем чувството, че върху нас е упражнено насилие (в случая сме загубили време, като сме се включили в експеримента) ние променяме мнението си за събитието. Ако в допълнение към това се добави и финансов стимул, който обаче е много малък и не може да оправдае поведението ви, тогава, за да не си признаете, че са ви накарали да действате по начин, по който не сте искали, вие променяте позицията си за случилото се и започвате да твърдите, че всъщност сте го направили доброволно.
    Когато хората са изправени пред принуда на направят нещо, което вътрешно не желаят се стига до когнитивен дисонанс – разминаване между вярванията им и поведението им. За да се намали този дисонанс, е нужно човек да модифицира мислите си. Този ефект се нарича „ретроактивна логика“ – склонни сме да се убеждаваме, че наистина сме искали да извършим това, което сме направили.
    Пример от българската действителност (всяка прилика с действителни лица и събития НЕ е случайна) може да бъде твърдението в медиите на един розовобузест олигарх, че съществуват 72 пола. Ако на розобузестият олигарх някоя американска фондация е платила шестцифрени суми, за да публикува такива материали, то той вътрешно няма да промени мнението си за броя на половете и ако утре получи поръчка да напише, че има само един пол, той няма да изпадне в когнитивен дисонанс. Финансовият стимул, който той получава е достатъчно голям, за да оправдае поведението му и да запази нагласите му такива, каквито са били преди да му бъде възложена задачата. Не така стоят нещата с неговите сътрудници. Например със сърудничката му от Лондон, която е получила трохи от финансовия стимул, и която трябва дълго време да убеждава хората, които я следват, в очевидната неистина за съществуването на 72 пола. Или пък за ползата от «ваксините», след като за малка сума се е включила във ваксинационния експеримент, който в момента се провежда. Тъй като нейният финансов стимул е много незначителен, за да оправдае поведението си на нея ще й се наложи да промени мислите и нагласите си за тези събития. Ако утре мейнстрийма започне масово да твърди, че има само два пола, тя ще продължи да отстоява тезата, че това не е вярно и ще защитава това, което е казвала срещу минимално заплащане.
    Артър Р. Коен провежда подобен експеримент със студенти от Йейлския университет. Коен изправя участниците пред много сериозно предизвикателство като ги кара да участват в особено трудна форма на поведение, което противоречи на нагласите им. Имало е студентски бунт и полицията се е отнесла доста брутално със студентите. Участниците, които са били дълбоко убедени, че полицията се е отнесла зле са накарани да напишат есе в което да изкажат подкрепа спрямо действията предприети от полицаите. Защитата е трябвало да бъде гореща, пламенна и убедителна. Разбира се включен е финансов стимул за това участие. Групите са четири: едни получават 10 долара, други 5, трети 1, а последната група само 50 цента. След като написали есето студентите са помолени да изкажат личното си мнение за действията на полицията. Резултатите са абсолютно категорични: колкото по-малък е финансовия стимул, толкова по-голяма е промяната в нагласата. След като написват есето, тези, които получили 50 цента били по-благосклонни към действията на полицията, за разлика от тези, които получили 5 долара, а тези които са участвали срещу 10 долара остават най-неблагосклонни.
    Ето начина по който можете да промените поведението на хората и да ги накарате да направят нещо, което те вътрешно не желаят. Достатъчно е да ги заплашите с наказание или да ги привлечете с награди, които не са парични. Да ви напомня нещо това? Ще ви уволнят, ако не заемете мястото на плъха в експеримента или пък ще ви лишат от правото да пътувате и да ходите на концерти, ако не се наредите на опашката за експериментален ковиджус. След това ще ви се наложи да оправдаете поведението си и начина е да започнете да харесвате това, което сте направили. Това е промяна във вашите вътрешни нагласи, но психопатите на ПЛАНдемията имат по-големи очаквания към вас. Те искат да станете активен пропагандатор на собствените си действия и да започнете да убеждавате останалите да постъпят като вас. Когато не сте наясно с механизма на когнитивния дисонанс и кое точно е довело до промяна във вашите нагласи, няма да е трудно да повярвате, че това ще ви донесе още по-голямо облекчение. Така прозорецът на Овертон ще бъде изместен в желаната от психопатите посока.
    Можете да постъпите и по друг начин. Да си дадете сметка как са ви примамили да играете тяхната игра и да разкажете на останалите каква промяна са претърпели вашите нагласи. Но да осъзнаете през какво са ви принудили да преминете и как насилствено са променили нагласите ви, не е достатъчно за да спечелим тази война. Ние сме в една лодка и имаме нужда от всеки и особено много от хората, които са сгрешили, но са силни да я осъзнаят, признаят и изкупят чрез действия. Самото признаване на грешката няма да бъде достатъчно. Когато започнете да действате – да разказвате какво ви е довело до грешката и как я преодолявате предпазвайки околните да я допуснат – това е начина да възвърнете загубеното си самоуважение и това е начина да променим посоката на прозореца на Овертон в друга посока.
  • Пламен Николов e кандидатът за премиер на ИТН

    Депутатът Пламен Николов e кандидатът за премиер на „Има такъв народ“. Той получи проучвателен мандат за съставяне на правителство от президента Румен Радев. Номинацията не беше известна до последно.

    Председателят на ПГ на ИТН Тошко Йорданов и депутатите Филип Станев, Ивайло Вълчев, Станислав Балабанов и Пламен Николов бяха в президентството, за да получи партия ИТН мандат за съставяне на правителство.

    „В резултат на изборите от 11 юли тази година, на Вас се пада отговорността да получите първия проучвателен мандат. Хората гласуваха за Вас с очакването да консолидирате фронта на промяната срещу проваленият корупционен модел на властта. Време е да разберат как и с кои личности. Твърде много много неотложни проблеми се трупат, за да допуснете провал. Вярвам и съм убеден, че го осъзнавате. Българите очакват Вашите предложения за кабинет в рамките на установения от Конституцията срок“, заяви президентът Румен Радев при връчването на мандата.

    Първите думи на Николов бяха:

    „За мен е изключителна чест и отговорност да бъда тук и да получа този мандат от Вас. Ще направя всичко възможно всичко да бъде в установените законови срокове. Благодаря.“

    Пламен Николов е доктор по философия на правото, политиката и икономиката.

    Роден е през 1977 г. в Горна Оряховица. Средното си образование получава през 1995 г. в Хуманитарна гимназия „Йоан Екзарх Български“ – гр. Шумен с профил „История и археология“. Образованието си продължава в СУ „Св. Климент Охридски“, където завършва магистратура по Философия на науката. Специализира в Австрия със стипендия „Ернст Мах“ в Университета на Клагенфурт. Преминал е и през Ръсел Уайз Академи в Сан Франциско, САЩ.

    Владее английски, немски и руски език. Беше депутат и в предишния парламент.

    Има над 15-годишен опит в бизнес развитието и управлението на проекти.
    Преди да стане народен представител от групата на ИТН, Пламен Николов е оглавявал офиса на американска компания за Европа, Азия и Африка, като е отговарял за цялостното бизнес представяне на компанията в 67 международни пазара с над 600 търговски В2В партньори.

    Работил е с големи клиенти като Амазон, Уигъл, Интерспорт, Спортона, ЕМАГ, Спортни федерации и Олимпийски национални комитети.

    На влизане в сградата на президентството представителите на ИТН бяха посрещнати от протест на Народно движение за смяна на системата. Те са на място, „за да станат свидетели за връчването и връщането на мандата“.

    От партията на Слави Трифонов ще разполагат със седем дни, за да успеят да сформират кабинет. В случай, че не получат подкрепа от страна на останалите партии, мандатът отива при втората по численост парламентарна група.

    Източник: БНР

    .

  • O книге „Океану с Любовью, Верой и Надеждой“

    .

    Обращение к Читателю книги Илии Пеева
    „Океану с Любовью, Верой и Надеждой“

    В. Г. Торский,
    „Mорское обозрение“

    Книга «Океану с Любовью, Верой и Надеждой» – о ведущей роли ключевых морских работников в мировой экономике и социальной жизни на планете, книга о героизме отважных мореплавателей и семьях моряков.

    Автор книги – профессор д. пс. н. Илия Пеев. Им подготовлено более 300 научных работ, половина из которых посвящена морю, морякам и их семьям, морской психологии, морскому образованию и воспитанию, человеческому фактору в судоходстве, безопасности судоходства, лидерству и командной работе на море и т. д.

    Труды автора издаются в Болгарии и за рубежом на болгарском, английском и русском языках, в виде монографий, учебников, методик и психологических практик, лекционных курсов, психологических тренингов, статей, научных докладов и др.

    В книгу «Океану с Любовью, Верой и Надеждой» включены тематически отобранные авторские статьи морской тематики, опубликованные в последние годы в научных и популярных медиа-изданиях в Болгарии и за рубежом.

    Это первый научный труд, посвященный объявленному ООН 5 декабря 2017 года Десятилетию наук об океане, в интересах устойчивого развития (2021–2030). Главный лозунг Десятилетия – «От Океана, который есть сейчас, к Океану, о котором мы мечтаем!» звучит как лейтмотив к книге, которая поможет воплотить эти идеи. Ключевой характеристикой этой книги явяется позитивное воздействие на общество, она вносит весомый вклад в рещение двух фундаментальных задач Десятилетия наук об океане:

    – Повышение знаний об океане, его состоянии и проблемах для всех людей на планете. Люди должны осознавать зависимость их благосостояния от тех благ и ресурсов, которые они получают от океана, и помогать в решении проблем океанов и морей.

    – Повышение востребованности морской науки в обществе, которая в последние годы и даже десятилетия заметно снизилась. Только изучая океан, понимая, какие в нем происходят изменения, к каким потерям они могут привести для всех и каждого, можно принимать меры для их предотвращения или ослабления.

    Оригинально и необычно в этой книге не только ее содержание, но и ее структура, которая напоминает детскую любовь к океану и песню, с которой дети изучают пять океанов. По этому подобию пять глав в книге расположены как пять песен об океанах.

    Пять океанов и задач – вот такие ожидаемые результаты Десятилетия наук об океане:

    – Чистый океан;

    – Здоровый и устойчивый океан;

    – Предсказуемый океан;

    – Безопасный океан;

    – Океан с устойчивой продуктивностью;

    Содержание книги профессора Илии Пеева не только поможет понять эти задачи, но и даст мотивационную энергию для решения всех задач Десятилетия наук об океане (2021–2030).

    Знаменателен и тот факт, что первая книга, посвященная Десятилетию наук об океане, появляется именно на Черном море и это не случайно:

    а) Черное море, как часть Мирового океана, одно из интереснейших морей как в геологическом, так и в историко-географическом плане. Известно, что Чёрное море – часть древнейшего океана под названием Тетис, из которого выделилось Сарматское море, затем Понтическое. После разделения последнего возникло озеро. Получив часть воды Эгейского моря, оно приняло участие во всемирном потопе и стало привычным для нас Чёрным морем.

    б) Тридцать лет назад, в 1990 году на Черном море родилась красивая идея «Черноморской зоны процветания и сотрудничества» и были сформулированы основы Организации черноморского экономического сотрудничества (ОЧЭС), – Organization of the Black Sea Economic Cooperation (BSEC). Символически это продолжение традиций от древности: древнегреческое название моря – Понт Аксинский (греч. Негостеприимное море. Позднее, после удачного освоения берегов греческими колонистами, море стало называться Понтом Эвксинским (греч. Гостеприимное море).

    Наш долг сохранять Черное море как гостеприимное море, и профессор Илия Пеев в своей книге убедительно доказывает эту идею.

    в) Также хорошо зарекомендовала себя Черноморская Ассоциация морских институтов (ЧАМИ), Black Sea Association of Maritime Institutions (BSAMI). Морские публикации профессора Ильи Пеева известны всем членам BSAMI, он участник научных форумов этой ассоциации.

    Вот почему профессор Илия Пеев назвал первой океанской песнью: Песнь об Океане, который связывает людей с миром, трудом и любовью, и начал свою книгу с темі Черного моря:

    – Черное море: головоломка возможных вооруженных конфликтов или море возможностей и синергии в третьем тысячелетии? Взгляд автора на роль Черного моря в Мировом океане и его вывод, что для освоении океана нужна синергия, оригинален и представляет несомненный интерес.

    Новизной авторского подхода в рассмотрении проблем безопасности судоходства является триада безопасности, представленная в книге.

    Интерес представляет приведенное автором описание подводного эксперимента «Хеброс ‘67».

    Важна и личная позиция профессора Илии Пеева по защите прав моряков в условиях пандемии COVID-19 и его рекомендации использовать психотерапию, суггестологию и суггестопедию, в том числе на судах и в семьях моряков.

    Морской институт Украины с профессором Илией Пеевым поддерживает творческие связи уже на протяжении около 20 лет, он является одним из самых активных читателей и авторов Международного морского журнала МИУ «Морское обозрение». Его статьи на страницах журнала морская общественность всегда ожидает и встречает с огромным интересом.

    В 2020 году Морской институт Украины и Международный морской журнал «Морское обозрение» публично поддержали профессора Илию Пеева в его предложении создать Вапцаровскую международную премию «Море и машины»!

    В заключение хочу выразить нашу безусловную поддержку изданию новой книги профессора Илии Пеева и пожелать автору и книге «Океану с Любовью, Верой и Надеждой» заинтересованной встречи с читателями. И пусть это будет первой весенней ласточкой в первом году Десятилетия наук об океане в интересах устойчивого развития (2021–2030).

     

    В. Г. Торский, FNI к.т.н. профессор, академик МАНЭБ и ТАУ

    Почётный секретарь Морского института Украины,
    главный редактор Международного морского журнала
    «Морское обозрение»

     

    От автора.

    Монография «Океану с Любовью, Верой и Надеждой» посвящена объявленному ООН 5 декабря 2017 года Десятилетию наук об океане, в интересах устойчивого развития (2021–2030), моей морской семье и семьям моряков во всем мире.

    Автор: Илия Петров Пеев, капитан I ранга запаса, профессор, доктор психологических наук

    Художник: Сияна Илиева Струнчева

    Издательство «Морской мир», г. Варна

     

  • Франция със закон относно ваксинационните паспорти

    Френският парламент прие окончателно закона за разширяване на практиката за използване на санитарни пропуски и задължителна ваксинация срещу Covid-19 на медицинските работници, предаде РИА Новости.

    В нощта на неделя срещу понеделник законопроектът беше разгледан от смесена парламентарна комисия. Първо, окончателното гласуване се проведе в Сената, след това в Националното събрание (долната камара). Депутатите приключиха парламентарния маратон, започнал във вторник, с резултат от 156 парламентаристи гласували за приемането на законопроекта, 60 – против, а 14 законодатели се въздържаха.

    Текстът, за който гласуваха законодателите, съдържа някои промени. По-специално, законът не предвижда уволнение на хора, които не са ваксинирани срещу коронавирус поради професията си. Изключения са възможни за хора, които имат медицинско противопоказание за ваксинация. Задължително срещу коронавирус се ваксинират служители в болници, клиники, домове за възрастни хора, пожарникари, определени военни, както и за професионалисти и доброволци, които се грижат за възрастни хора, включително у дома. Задължението влиза в сила от 15 септември. Ваксинационните паспорти за деца на възраст 12-17 години ще бъдат валидни само след 30 септември. След 15 ноември системата за ваксинационни паспорти ще продължи да работи само след ново гласуване в парламента. Както отбелязва агенция Франс прес, пропуските няма да са необходими в търговските центрове, с изключение на кафенета и ресторанти на тяхна територия. В допълнение към задължителната ваксинация на медицински персонал, пожарникари и грижещи се за възрастни хора, законът предвижда въвеждането на санитарни пропуски (предлагащи или сертификат за ваксинация, или отрицателен тест за коронавирус, или доказателство за предишно заболяване) от началото на август в кафенета, ресторанти, медицински заведения, самолети и влакове за дълги разстояния. По-рано сенаторите направиха изменения, за да изключат терасите от списъка с места, където ще е необходим санитарен пропуск. Според законопроекта, младите хора на 16 и 17 години могат да бъдат ваксинирани без съгласието на родителите. Хората с положителен тест за Covid-19 трябва да бъдат поставени в изолация за период от десет дни на място, което те определят. Изолацията може да приключи по-рано, ако тестът е отрицателен. Хората ще могат да излизат само между 10:00 ч. и 12:00 ч., и при спешни случаи. Ще бъде възможно обжалване пред съд. Здравната застраховка ще гарантира, че изолацията е спазена, но в случай на съмнение за неспазване, въпросът ще бъде отнесен до префекта, който може да извършва проверки. Хората, които не спазват изолацията, ще бъдат глобени в размер на 1500 евро.

    В редица френски градове, включително Париж, на 17 и 24 юли бяха проведени множество акции срещу въвеждането на санитарни пропуски. От 21 юли се изисква санитарен пропуск при посещение на музеи, театри, кина, фестивали, представления, увеселителни паркове. Също така, ръководителят на френската република обяви въвеждането на задължителна ваксинация за лекарите във Франция и всички работници в болниците и домовете за възрастни хора. Санитарния пропуск – отрицателен тест за Covid, ваксинационен сертификат или сертификат за преболедуване – вече влезе в сила за места за отдих и култура, събиращи повече от 50 души – с изключение на 12-17-годишните, освободени от санитарни пропуски до 30 септември според споразумението, постигнато между депутати и сенатори. През август, този пропуск трябва да важи за кафенета, ресторанти, панаири и търговски изложения, както и за самолети, влакове, автобуси за дълги разстояния и лечебни заведения, освен в спешни случаи. И за търговски центрове по решение на префектите. Липсата на контрол в транспорта ще се наказва с глоба от 1 500 евро за съответния мениджър, една година лишаване от свобода и 9 000 евро глоба в случай на вербализация повече от три пъти за 30 дни. За останалите места, засегнати от пропуска, мениджърите, които не проверят, ще бъдат уведомени от административния орган, след което мястото може да бъде затворено за максимум седем дни. В случай на нарушение повече от три пъти в продължение на 45 дни, управителят ще получи една година лишаване от свобода и глоба от 9 000 евро.

    Източник: Актуално.ком

    .

  • Стоян Михайловски: Истинското възраждане се постига чрез възход на Духа

    Политически и философско-религиозни размишления (откъс)

    Автор: Стоян Михайловски (1856–1927)

     

    В настоящия книжовен труд ще бъдат изложени съждения от научно-политически характер, сиреч съждения, които нямат нищо общо с никакво теснопартийно учение, с никакви едностранчиви социални догми.
    Философията на историята, социологията и психологията на тълпите единодушно твърдят, че прогресът в духовете тряба да предшествува прогреса в уредбите, сиреч, че преобразованията във външния живот тряба да бъдат плод на преобразованията във вътрешния живот.
    Това имаме да докажем ние.
    Творецът на социологията, Авг. Конт, излага основното начало на тая наука в следните седем думи: toute réforme doit commencer par les consiences — всяка реформа тряба да почнува от съвестите.
    Идентично твърдение намираме и у други великан на френската мисъл, Тен: l’emancipation sans l’éducation est une hérésie scientifique — еманципация без възпитание е научна ерес.
    Подобно учение минава за назадничавост и мракобесие в България — страна, където истината не бива зачитана, ако не е приятна — и където от социалните науки не се иска да показват и да доказват нещо, а да развиват обична или модна някаква пандера.
    Нека побързаме да заявим, че читателите ни няма да намерят ни сянка от назадничавост в тези страници.
    Няма съмнение, че истините, които формулираме, са истини люти — можем дори да ги назовем безжалостни.
    Но това са научни истини.
    Научните истини не зачитат никакви партийни интереси.
    Научните истини не биват такива, каквито нам се иска да бъдат — а такива, каквито могат да бъдат.
    Науката осъжда всякаква крайна систематизация, която не може да роди освен сектантство.
    Науката не признава никакви олигархически или полиархически партийни организации, понеже те водят към идеен абсолютизъм.
    Едно време забегналите в Букурещ български дейци бяха формулирали така своя ламтеж за волности:
    Свобода или смърт!
    Изминаха се петдесет години и днес тая формула се измени така в устата на охкащите под гнета на лъжесвободата български граждани:
    Слободия, по-зла от неволия!
    Защо това?
    Ето питане, което ще намери отговора си в тези страници.
    Ние ще покажем, че всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и че всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода. И едновременно като покажем това, ще стане очевидно, че няма по-свободолюбив човек от оня, който се опълчава против прослободнелостта от името на същинската и истинна свобода.
    Разбира се, каквито мощни и да бъдат нашите доводи, ние не храним надежда, че ще можем да убедим елевтероманите и да ги ориентираме в пътя на светлата и живоносна действителност.
    Психиката на тесногърдите сектанти е такава, че те не търсят, в областта на знанието, една истинска доктрина, а търсят начин да оправдаят и подкрепят доктрината, която априорно са избрали и която възмечтават да наложат на своите съграждани.
    Преди две-три десетки години един народен представител, прототип на партизански ратник, думал:
    — Слушал съм много пъти речи, произнесени от хора мъдри и опитни, които са ме карали да променям мнението си, заставяли са ме да мисля диаметрално противното на туй що съм мислел по-рано; но ни една от тези речи не е смогвала да промени гласуването ми в Камарата!
    Това напомня думите, отправени към Платона от един старовековен гръцки софист:
    — Няма да ме убедиш, ако и да ме убедиш!
    Истината е безсмъртна.
    И като безсмъртна — истината може да чака.
    Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.
    Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.
    В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.
    Такава е съдбата на духовно безоките народи.

    •••

    Често се слушат такива позиви към законодателите:
    — Дайте ни добри закони, та да зацари ред в страната и да заживейме нормален живот!
    Науката счита подобни пожелания за безумни и вредоносни — не защото тя не вярва в добър закон, а защото добър закон тряба да дохожда като последица на развой, а никак не като предшествие на развой.
    Иначе казано, според науката променение на законите не докарва обнова на духовете, а наопаки, обнова на духовете докарва променение на законите.
    Едва ли има по-груба научна ерес от твърдението, че благодарение на един закон човешкото същество ще престане да бъде такова, каквото е — за да стане такова, каквото сме възмечтали да го направим.
    — Лесно е — казва Horace Mann — да създадем нова форма на управление чрез съзаклятие и преврат; това може да бъде работа за един-два часа; но за да всадим тая нова форма на управление в духовете — потребен е дълговековен труд. И ако опитите за насаждане на републиканска уредба претърпяват тъй често несполука — това е, защото начинателите на подобно дело забравят, че ако републиката може да бъде импровизирана — републиканският психизъм по никакъв начин не може да бъде импровизиран.
    Тази доктрина е съвършено правдива. Всякой път, когато историята ни говори за някакъв недълготраен обществен ред, тя ни дава да разберем, че тая недълготрайност е произлизала от липсата на хармония между духовете и държавното устройство.
    Мнозина законодатели думат:
    — Чрез закони ние ще уредим само външните отношения между хората — сиреч само външния живот на хората… А това е доста… Истинският ред е вещественият ред… Няма нужда да засягаме вътрешния живот на гражданите!
    С други думи, според тези законодатели вещественият ред може да замести нравствения ред.
    Това не е вярно.
    Вещественият ред — за да бъде дълготраен — тряба да почива върху нравствения ред.
    В културна страна законът е синтез на разумни воли и на просветени съвести. Културна страна е оная, гдето законът се подобрява чрез унапредването на хората.
    Обществените закони биват отсвет от законите на живота; каквото ни учи опитността за условията на щастлив развой у човешкото същество — ние го поставяме в общите си уреждания.
    И най-важната поука, която ни дава историята на миналото, е, че нов ред и подновен дух са работи неразделни, че те са едно и също нещо, че въобще човешките действия не могат да бъдат друго нещо освен конкретизирано духосложение.
    Иначе казано, истинският обществен прогрес е въпрос за превъзпитание; пътят на прогреса е път, който отива от нов човешки тип към нов тип на общество, от пресъздаване вътрешно към пресъздаване външно.
    Тази истина е формулирана у много историци и по следния начин:
    Прогресът не е друго освен поука от живота, добивана постепенно и постепенно превръщана в реформи.
    Тесногърди някои сектанти думат:
    — Идеята е всичко, човек е нищо!
    Това е игра с думи.
    Всъщност идеята няма никакво влияние върху поведението на човека, когато тя обитава само в интелекта, когато съставлява една мобилировка на паметта, една гиздилка на ума. Тя може да бъде добра идея, тя си остава суха, безплодна идея.
    За да упражни влияние, за да тласне към подвиг, идеята тряба да се превърне в благородно чувство, в доблестно влечение, в свещена страст — да премине от интелекта в сърцето…
    Fouille нарича подобна идея idée-force, идея-сила, сиреч идея, която е получила могъщата подкрепа на чувството и по тоя начин е станала дееспособна.
    Като говори за свободата, руснакът Соловьов изказва едно твърде вярно съждение:
    — Друго нещо е свобода — дума той — и друго нещо е идея за свобода.
    Исто така говорят всички западноевропейски историци, Барант, Тиер, Мине, Тиери, Тен, Ренан и прочее.
    Според тях действително свободен човек не е онзи, който управлява себе си както му скимне — а онзи, който управлява себе си както се изисква от съвестта и здравия разум.
    Според тях няма по-голям роб от човек самозаробен, сиреч от човек, който слугува на своите слепи страсти, и всяка обществена еманципация е безсмислена, ако не върви успоредно с еманципация от гнета на пороците.
    Раболепни инстинкти, рабски нрави можем да срещнем у хора, които минават за свободни, които се показват, че живуват волно, които обладават широка ученост и начетеност, които имат най-бистро понятие за благата на свободата, които даже би могли да държат лекции върху същността на свободните институции!
    Историята ни говори за старите византийци, че у тях низостта е била едно изкуство, пълзенето — една наука, и че при най-изтънчен художествен вкус, при най-развито чувство на хубавото, деликатното и възвишеното, при най-ясно и мощно схващане на истинното, с една реч при най-светла и плодотворна култура — те са се отличавали с най-мерзки рабски наклонности и обичаи — обладавали са това, което един техен историограф нарича слугарска душа, ратайска търса.
    А у нас — в съвременна България!
    Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите — не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо!
    Как силно боде в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връх българи.
    Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи — икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци — се отбор хора, но хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило — че само който пълзи, не пада!
    Тези хора считат себе си честити, че не живеят в оная мрачна епоха, когато техните бащи носили червен фес. Да, те не носят на главите си червен фес като своите бащи: но те го носят на сърцата си!
    — Благословена да бъде юнашката ръка, която ни освободи от османския гнет — думат те.
    Да, несъмнено. Но где е юнашката ръка, която ще ви освободи от вашите робски недъгавости?
    Публичният живот на българите почива — от четиридесет и шест години насам — на едно недоразумение, на едно идейно заплитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода.
    Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода (E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques).
    Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science).
    Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек.
    За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика — да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светски тържества и плътски наслади.
    Първият стадий на всяко опълчаване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване.
    Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свободен човек, но напразно!
    Той вреди на себе си, понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота.
    Той вреди и на хората, понеже — робувайки на зли инстинкти — той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближните си освен това що притежава — та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара.
    За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България.
    Свобода е друго — и друго е освобождение.
    Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.
    Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено.
    Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание.
    Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие — и да дойде в един ден.
    Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България.
    Българските млади политикани вярват във всемогъществото на революционерството.
    Да, революция у безкултурен народ — разбира се, ние се изразяваме неправилно, когато говорим за революция у безкултурен народ, такъв народ е способен да прави само сокашки безчиния и метежи — да, революция може да донесе освобождение, сиреч материална волност.
    Но революция не ражда свобода, сиреч духовна волност.
    Когато е въпрос не само за физическа еманципация, но и за еманципация на духа, не тряба да се забравя никога урокът, що ни дава историята на всички европейски народи:
    Че най-мъдрият и най-законният революционер е Времето.
    Законодателят не тряба да създава нищо, което да носи характер на абсолютна новост, сиреч нищо, което да бъде абсолютно невиждано, нечувано, незнайно, неочаквано за обществото.
    Той е длъжен да се вгледва в публичната психика, да я изучава и да поставя пълно сходство и еднообразие между нея и своето дело.
    Той е длъжен да знае, че в душата на сегашния човек се таи едно наследство от обичаи и вярвания, оставено от десетки изчезнали поколения, че между настоящето и миналото има неразрушими духовни връзки, че внезапен и насилствен преход от един мироглед в други, от едни начала в други, от едно обществено Верую в друго може да докара смъртоносна криза посред народните маси; и знаейки това, той е длъжен лека-полека да преправя, да поправя и да подобрява съществуващите наредби, а не да ги премахва изцяло и да ги заместя набърже с нови…
    С една реч, законодателят е длъжен да зачита този върховен принцип в развоя на народите, принципа на постепенността и мудността на прогреса!
    В древни времена Цицерон думаше:
    — Non nova, sed noviter!
    Това значи: работи съвършено нови тряба да се избягват. Всяко обновление тряба да състои само в нови форми!
    Дълги столетия подир великана на римската философска мисъл друг велик мислител, Бейкън, думаше:
    Nihil innovetur, nisi quod traditum est.
    Сиреч: каквото обновление и да вършим, тряба да го съгласуваме с традициите!
    В нови времена един френски академик изказва същото мнение по следния начин:
    Всяка нова социална наредба тряба да бъде последица на едно сдружение и съчетание между следните две сили: от една страна, една нова идея, която се стреми да реализира себе си, и от друга страна, съществуващия у народните маси психически елемент. Не подири ли подобно сдружение, новата идея ще си остане суха абстракция.
    Авторите на Търновската конституция говореха:
    — Новото публично устройство ще създаде нови хора!
    Тая надежда не се оправда, а се оправда твърдението на историята, че ново публично устройство не може да създаде нови хора, а наопаки, новите хора създават ново публично устройство.
    А нови хора не се изкалъпват моментално, не се импровизирват. Нов свят не иде внезапно.
    Изражението нов свят е едно от най-безсмислените игродумства. Нов свят не може да има, нов свят не е имало никога, нов свят никой не е виждал. Историята говори само за градуирана трансформация.
    Младите политикани и кабинетни мечтатели, навикнали да зачитат само онези мъдродумства, които ласкаят техните влечения, силно протестират против твърдението, че за да променим публичното духосложение, потребно е да работим през дълъг наниз от десетилетия, а може би и столетия.
    Те думат:
    — Искаме ускорено назряване! Искаме бърз прогрес!
    Уви, те не знаят що искат! Те не знаят, че прогрес изкуствено усилен не е нищо друго освен изкуствено приближен упадък и изкуствено докарана провала.
    И действително, епохите и фазите на напредъка са епохи и фази на живота — та като ускоряваме напредъка, сиреч като съкращаваме казаните епохи и фази, ние всъщност съкращаваме живота!
    Нашите читатели знаят какво се нарича в Западна Европа enfant precoce — дете преждевременно развито; дете, у което умствените, нравствените и физическите сили са добили необикновено развитие и усиляне; дете, което на дванадесет или четиринадесет години мисли, чувствува, говори и действува като четиридесетгодишен мъж. Такива деца преживяват твърде бърже своето земно битие — като вземат, тъй да речем, три години в една година: те минават и отминават, без да оставят диря, като същински призраци.
    Такива биват и онези народи, чието унапредване е било безмерно ускорено, нека речем лудешки ускорено. Тяхното битие е един минутен сън. Тяхната история е история на едно видение.
    Принципът — или както го нарича Спенсер, историческият закон за мудността на прогреса — почива върху факти, които констатираме, когато наблюдаваме живота на обществата.
    Тези факти показват у човека един звяр — сиреч едно същество, у което злите наклонности се продължават от поколение на поколение.
    Тези факти ни дават да разберем, че звярът у човека се усиля, когато искаме — изведнъж, без всяка градация — да го превърнем в същество чисто, светло, ангелско; тези факти ни дават да разберем, че няма по-зловредно насилие от подобрение извършено извън всяка еволюция, от импровизирано съвършенство.
    За да се издигне в светлите висини на истинното, доброто и хубавото, човешката душа има нужда от повседневно и дългогодишно култивиране. Тя е като едно деликатно градинско цвете, което почва да глъхне и да вехне — ако не се грижим за него — и най-после бива удавено в трева и буренак. А тълпата — предадена на тежка и непрекъсвана работа, осъдена, както дума Библията, да се прехранва с пот на челото си, не е годна за никаква бърза самопросвета, за никакво оживително пречистително самовъздействие. Поради това по пътя на прогреса човечеството едва ли прави по една стъпка на столетие.

    VII

    Въпросът за реформата на умовете посред българската интелигенция е всъщност въпрос за нейното отказване от всякакви абсолютни философски твърдения в политиката.
    Велико благодеяние ще стори на тая интелигенция онзи, който смогне да я убеди, че абсолютното — в политиката — е абсолютно относително!
    Преценявайки нравствената стойност на човечеството в деветнадесетия век, Ренан дума:
    — L’humanité dans son ensemble offre en assemblage d’êtres bas, égoïstes, supérieurs â l’animal en cela seul que leur égoïsme est plus réfléchi… Сиреч: човечеството, в своята цялост, не е друго освен една сбирщина от низки и себелюбиви същества, отличаващи се от животните само по хитроумството, с което подкрепят своя егоизъм! (Renan, Vie de Jèsus.)
    Тая оценка е може би прекалено рязка и люта.
    Нека речем, че — при сегашния стадий на своето духовно развитие — човешкото същество е вдадено в един култ, който абсорбира всичките му психически сили — култът на интереса.
    Култ на интереса, това е, ако щете, култът на материалното добруване, на щастието.
    Щастие и материални интереси — човеците ги идентифицират. Те казват: страданията изхождат от лишения, от нищета. На всяка цена тряба да бъдем охолни. На всяка цена тряба да овладейме доволство.
    Материалистите измислиха даже — във втората половина на деветнадесетия век — един особен израз, с който формулират своите влечения — le droit au bonheur, право на щастие, право на благуване, право на жизнерадост.
    Но нека не се отстраняваме от предмета си.
    Божеството, на което се покланят деветдесет и девет на сто между човешките същества, е интересът.
    Това не тряба да ни отчайва, разбира се. Човечеството има да живее още милиони години. До-ще време, прочее, когато, наситено да се лута от вълнения във вълнения и от тревоги в тревоги, човечеството ще разбере, че само доктрината на любовта, възвестена от Богочеловека, може да уздрави, във всяко общество, траен ред и блага хармония. Но тоя час не е ударил още.
    Материалните интереси, макар неразрушими, са променчиви.
    Развоят на цивилизацията променя начина на живеянето у нас, променя нашите потреби и нашите домогвания. Работи, от които имахме нужда преди сто години, сега не ни трябат. Работи, от които нямахме нужда преди сто години, сега ни са нужни.
    Освен туй обществени и индивидуални сили и стойности — каквито нямаше преди един-два века, има ги сега; а такива, каквито имаше в него време — изчезнаха вече.
    Всичко дохожда и отхожда — всичко се променя; животът е калейдоскоп.
    Е добре, политиката има за цел да урежда човешките интереси — да канализира тяхната променчивост.
    Политиката поддържа ред; политиката бди щото между ламтежи и ламтежи да няма стълкновения. Политиката бди щото в кръга на законното си саморазвитие всякой член от обществото да може волно да се предава на своето културно живуване и духовно усъвършенствувание.
    Политиката учи хората, че всичко, което има сили да вирее, има право да живее — че всичките законни интереси заслужават закрила и уважение.
    Интересите, бидейки променчиви — политиката е променчива.
    Политиката е променчива в тоя смисъл, че тя не е като религиозните догми — не почива на априорни твърдения. Тя върви подир живота, наблюдава живота и се съобразява с него, получава лозунг от него. Тя лъкатуши, извива се, криволичи — както лъкатуши, криволичи и се извива животът.
    В тоя смисъл ние казахме, че в политиката абсолютното е абсолютно относително.
    Най-добро определение на политиката е било дадено от френския държавен мъж Jules Simon:
    — La politique, дума той, est la science de l’équihbre — политиката е наука на равновеса (M. Blok. Encyclopédie politique.)
    Хората нямат еднакви убеждения, еднакъв талант, еднакви вярвания, еднакво възпитание, еднакви познания, еднаква умелост и опитност: това поражда конфликти; политиката се мъчи да ги спогажда. Тълкувайки своята дефиниция, J. Simon прибавя: la politique concilie les intérêts opposés.
    Идеалът на политиката е: всякой да може да разширява своите интереси и да усиля своите успехи, без да накърнява тия на ближния си.
    Как се достига това?
    Чрез взаимни отстъпки.
    За да придобиваме безпрепятствено потребното — тряба да знайме да жертвуваме прекаленото, преувеличеното.
    Гамбета изказва твърде красноречиво тая истина, като дума:
    — La modération est la raison politique! — Политическата мъдрост състои в умереността (Reinach, Vie de Gambetta).
    Абсолютните философски твърдения в политиката — като не взимат във внимание действителността, като се опълчват против законите на живота — водят към софизми.
    Много хора разсъждават така:
    — Силата не е нищо; правото е всичко.
    Това е софизъм.
    — Le droit sans la force est une abstraction — дума Тиер, — право без сила е абстракция.
    Историята посочва на факти, които оборват тоя софизъм; тя ни дава да разберем, че силата може да се подвизава без одобрението и подпомагането на правото.
    Други хора думат:
    — Правото не е нищо; силата е всичко.
    И това е софизъм.
    On peut gouverner avec des baionnettes, дума Гамбета, mais on ne peut s’asseoir dessus — с щикове можем да управляваме, но не можем да направим от тях седалище.
    Историята ни посочва на преврати в умовете, произлезли от усилване на чувството на правдивостта, и ни показва как тези преврати в умовете са докарвали преврати в делата.
    Къде са — срещу тези софизми — същината на работите, действителността, истината, налагана от живота и от опитността?
    Ето ги:
    Силата често се подвизава несъюзена с правото; правото често се проявява неподкрепено от силата; но това, което е нормално, това, което хармонира със законите на живота и на историята, това, което е съобразно със земната мисия на човека — духовният възход — изисква щото сили и право да се подвизават задружно. Във всичките си начинания и предприятия мъдрите хора тряба да поставят заедно, да съединяват неразривно силата и правото.
    Софизмът поражда духопомрачение — духопомрачението повлича неправда — неправдата поражда насилие…
    Един френски писател говори така за грозните злодеяния, които се вършеха във Франца във времето на първата френска революция:
    — Ce qu’il y avait d’absurde dans les ésprit explique ce qu’il y avait d’atroce dans les actions!
    Нелепиците в умовете обясняват свирепостите в делата! (Block, Encyclopedie politique).
    Такова присъждане заслужават и крайните елементи в сегашна България. Револверните разправии, каквито гледаме от дълго време насам из софийските улици — и които, нека го речем между скоби, ни дават да разберем, че престъпността е пуснала дълбоки корени в утробата на българщината — не са нищо друго освен логична последица на духовното тровило, което прояжда душата на фанатизирания млад политикан!
    В своята студия върху френската революция Anatole Leroy Beaulieu дума:
    — Революцията се провали затова, защото тя гледаше на политическата наука като на сбирка от алгебрически и геометрически аксиоми; тя забравяше това учение на историята — че в живота на народите не могат да се намерят явления абсолютно еднообразни по своя зародиш, развой и край; тя забравяше, че всички крайности водят към катастрофа, защото крайностите, сиреч прекаленостите, не са освен погазване законите за правилното и мудно виреене на нещата.
    In medio virtus — думаха старите римляни, всяко добро е по средата. Според старите гръцки философи — особено Питагор и Анаксагор — всяко добро в природата и човечеството е последствие на броене и измерване. Без мяра няма условие за живот, думаха те.
    Френските революционери думаха, наопаки — каквото искаме и вършим, тряба да го искаме в пълния му развой и да го вършим до крайните му предели.
    Жирондинците погинаха само защото разсъждаваха така:
    — Да искаме мъдра свобода, това е добро; но да искаме свобода, за да беснейме, сиреч да беснейме от името на свободата, това не е вече свобода, а е карикатура на свободата!
    Казахме, че софизмът поражда духопомрачение.
    Елевтероманията у френските революционери отишла дотам, че един член от парижката комуна се опитал да прокара такова едно постановление:
    — Всичките камбанарии ще бъдат съборени, понеже те се издигат високо над другите сгради и по този начин освещават някак принципа на неравенството, толкова ненавиждан от парижаните!
    Историята се повтаря.
    Същите причини донасят същите резултати. Близо сто и четиридесет години подир френската революция — болшевишка Русия иде да потвърди мнението на историците, че преустройство, предприето от болни души, не може да бъде освен влошаване на тяхната болка.

    VIII

    Един френски афоризъм дума: On est toujours l’ultra de quelqu’un!
    Сиреч: колкото и да бъдеш краен в идеите си — се ще се намерят хора по-крайни от тебе!
    Преди четиридесет и шест години бе подарена на турския неволник самоуправия.
    Слугата стана господар.
    Робът стана повелител.
    Окованият стана мечоносец.
    Не се минаха пет години, появиха се знаменосители на демократизма.
    Питаха ги:
    — Какво искате, господа?
    Те отговаряха:
    — Искаме радикални преобразования!
    Казваха им:
    — Имате ги. Обезнароден и обезправен дунавски вилает се превърна в народностна и правова държава. Обезбългареното бе наново побългарено. Прабългарщината възкръсна и властвува.
    — Не. Тълпите са сега властници, но ние искаме да няма друга власт освен тяхната. Негово величество народът тряба да бъде господар на господарите!
    Минаха се други пет години, появиха се социалисти.
    — Каква е вашата програма, господа?
    — Искаме еманципация на неимотните от владичеството на имотните.
    — В България няма индустрия — такава, каквато виждаме в Централна и Западна Европа, в Америка и прочее. В България има дукенджийство. Майстори от една страна — чираци от друга страна, и толкова. И всички майстори са бивши чираци. Колкото за нашите селяни, те са най-еманципираното селско население в Европа. Никъде селянинът не е тъй заможен, както у нас. В Румъния цари селско робияшество. У нас няма мушиери. У нас селянинът притежава дом, плевник, хамбар, ниви и говеда. Вие се опитвате, прочее, изкуствено да насаждате социализъм у нас.
    — Не, социализмът е самороден плод; той пониква сам в душите и няма потреба от сеячи. Той изразява духа на времето!
    — Вие наричате дух на времето покварата на времето. И ето ви доказателство за това. Вие подучвате работниците-чираци да не пестят пари и ги събирате празничен ден на увеселения в Курубаглар и другаде. И вие правите това (мнозина измежду вас имаха смелата откровеност да го признаят), вие правите това само и само защото се страхувате, че като поспестят по някоя парица, работниците-чираци ще преминат в лагера на имотопритежателите!
    Минаха се други пет-десет години. На българската политическа сцена се появиха: даскали-материалисти и всеотрицатели, богоборци, тесни социалисти, комунисти и болшевишки агенти, земледелци-съсловници водени от Драгиева, земледелци-изтребители водени от Стамболийски, анархисти теоретици, сиреч анархисти-кабинетни мечтатели, анархисти деловни, сиреч анархисти на бомбата, камата и револвера.
    За програмата на тези хора е излишно да се говори.
    Повечето измежду тях таят в дъното на душата си следното десетословно credo:
    Плюя на всичко, що виждам, храча на всичко, що срещам.
    Тях роди престъпното нехайство и народоубийствената търпимост на българските властници, които, абсорбирани в партийни ежби и свади, оставяха, дозволяваха да се проповядват между младежта всякакви разрушителни доктрини, като например следните: че власт и ярем са работи тъждествени и равносилни, че безверието е условие за проглеждането на духовно слепите, че лишенията на сиромаха произлизат от охолността на богаташа и че правдата може да бъде всадена в обществото само по един начин — чрез желязо и кръвнина.
    Можем по един най-категоричен начин да твърдим, че новите поколения в България — в последните три-четири десетилетия — бидоха заразени от една грозна, от една людоядна психопатия, която на друго място в това съчинение назовахме прослободнелост.
    И няма свестяване. И няма опомване.
    Колкото по-жестоки са уроците, които българството получава от събитията, колкото по-тежки са жалейките, които постоянно отрупват новата българска история, толкова по-силни биват безсмислените и пагубни писъци на политикантите:
    — Искаме радикални политически реформи! Искаме пълна обнова! Искаме коренно пресъздаване! Искаме да възсияй нов ред у възродено общество!
    Българската обществена и държавна задача е една от най-страшните, които намираме в историята.
    Тая задача стои така:
    — Или крайните елементи ще погазят България, или България ще погази крайните елементи!
    Или — или!
    Представете си една голяма кутия от чист и светъл кристал. В нея стои затворена една дребна буболечица. На едната страна на кутията се намира малка дупчица. Ако буболечката улучи тая дупка и смогне да се препъхне през нея, тя ще избяга от своя затвор; ако ли не — тя ще си остане за всегда пленница и ще погине в кутията.
    Такова е положението на България.
    Тя е пленница на лъжовни политически учения, на софистическа доктрина.
    Ако тя смогне да сгази тези учения, да се изтръгне от тази доктрина — и да постави здрави идеи в основите на своите уредби — тя ще бъде спасена; иначе тя ще погине!

    IX

    Свободата тряба да расте успоредно с развоя на нравите, думат западноевропейските мислители.
    А нравите еволюират, но не могат да бъдат предмет на повеления и постановления.
    Доктрината на търновските учредители-конституционалисти може да се съкрати така:
    — С мъдрувания човек не става добър плувец. Който иска да се научи да плува — тряба да се хвърли във водата!
    Да, това е много вярно!
    Действувай — и само като действуваш, ще придобиеш умение и опитност!
    Но не по-малко е вярно, че действието не тряба да се отличава с безумна смелост — че действието не тряба да отива дотам, щото живот и съдба да бъдат играни на зар.
    Търновските учредители-конституционалисти се мамят, когато си въображават, че са хвърлили възмъжалия българин в реката, за да се научи да плава.
    Не. Те извършиха иначе тая работа. Те не хвърлиха във водата възмъжал човек, а дете бозайниче!
    Те повериха дете бозайниче на морските вълни, за да стане то мореплавател!
    То стана плячка на акулите!
    Авторите на търновската Magna Charta не смогнаха никога да разберат тези суверенни социологически твърдения:

    а) Че преди да пресъздадем сферата, където еволюира човешкото същество, тряба да пресъздадем самото това същество, понеже това същество си устроява среда по свой образ и подобие, и понеже ролите на това същество в една среда са равносилни с неговата духовна стойност.
    б) Че демократизмът върви от демократизиране на нравите към демократизиране на законите, а не от демократизиране на законите към демократизиране на нравите, понеже превратите в начина на живеяне са реални и смислени само когато отражават преврати в духосложението.
    в) Че функциите на човешкото същество, взето като зоон политикон, струват толкова, колкото струва това същество; че следователно режимът, формата на управлението не зачитат нищо и публичният строй отражава само качеството на хората, както се доказва от многочислените южноамерикански държавици, които са надарени с републикански уредби, но чийто републиканизъм е една грозна смес от разбойничества, метежи, съзаклятия, междуособици и кръвнини.
    г) Че както психическото възмъжаване не дохожда изведнъж, исто така свободата, която е израз на това възмъжаване, не тряба да дохожда изведнъж; че само постепенното установяване на свободните наредби ги прави трайни, понеже само то хармонира с прогресивното превъзпитаване на духовете; че пълна, цялостна, интегрална еманципация при липса на превъзпитание е научна ерес, най-пагубната и народоубийствена ерес.
    д) Че между тези две работи, свобода и идея за свобода, няма нищо общо; че политическата свобода е плод на етическата свобода, че никаква политическа свобода, никакво народовластие не са възможни без освобождение от гнета на пороците, понеже най-жалък роб е онзи, който е заробен от своите хищни инстинкти — онзи самозаробеник, който не е способен да насажда наоколо си друго освен робски начала; че еднъж установено каква свобода няма там, гдето няма морал — установява се тоже, че идеята за свобода — какъвто силен научен развой да е добила тя — обитава в интелекта, съставлява едно просто гиздило за ума и не се намира във връзка с никакви морални понятия; че подобна идея за свобода не влияе върху поведението на човека, понеже само онези идеи, които се превръщат от сухи абстрактни понятия на благородни страсти и мощни чувства тласкат човек към действие и подвиг; че само така може да се обясни това странно явление — гдето хора, обладаващи висока научна култура, хора, у които правовите идеи и социалните доктрини достигат до най-пълно процъфтеване, таят в душата си най-отвратителни робски влечения, най-подли ратайски пощръклявания.

    •••

    Човек може не дотолкова, доколкото знае, а дотолкова, доколкото се простират нравствените сили, които поставя в услуга на знанието си. Това, защото идеята не въздействува върху нашето живеяне, когато тя обитава само в интелекта; за да упражни подобно въздействие, тя тряба да се тури в услуга на чувството, да се превърне в страстно влечение.
    Исто така човек бива свободен не дотолкова, доколкото знае какво нещо е свободата, а дотолкова, доколкото се простират нравствените сили, които поставя в услуга на своята свобода. Това, защото идеята за свобода не въздействува върху нашия modus vivendi, когато тя обитава само в интелекта; за да упражни подобно въздействие — тя тряба да се тури в услуга на чувството, да се превърне в страстно влечение.
    А това значи, че човек бива свободен пропорционално със своите граждански добродетели — сиреч пропорционално с чувствата на дълг, солидарност, преданост и любов, които го въодушевяват и ръководят в публичния живот.
    Друго нещо е свобода, и друго нещо е вънкашна свобода, дума Соловьов, като подразбира, че друго нещо е вънкашна свобода, веществена свобода, и друго нещо е вътрешна свобода, сиреч духовна свобода. Човек може да обладава пълна вънкашна свобода — получена в подарък, например като вънкашната свобода на българите, и да таи в душата си най-грозни робски инстинкти. Примери можем да наброим със стотини и хиляди в нашето общество, където безбройни политикани не се подвоумиха, в минута на партийни вълнения и ежби, да хулят отечеството си пред чужденеца, да дирят помощ у най-заклетите врази на българството, за да заграбят наново изгубените властнически блага и прерогативи.
    Да, заробен човек не значи човек, комуто деспот някакъв връзва ръцете и ограничава волята и начинанията.
    Човек може да е с развързани ръце, да се държи волно и независимо — и да бъде раб.
    Казваме раб, а не роб.
    Роб — това е физическият заробеник.
    Раб — това е духовният заробеник, робуващият на пороците.
    Рабът може да не бъде роб: това обстоятелство обаче не го прави волен.
    Истински свободен човек е онзи, който може всичко над себе си; рабът не може всичко над себе си, понеже е заробеник духовен, понеже слугува на своите лоши страсти.
    Неволничеството не изчезва с освобождението от политическия гнет; има, наопаки, случаи, когато вънкашната, чисто веществената свобода усиля вътрешното, духовното робуване, като дава на развалата възможност да се развива безпрепятствено и безнаказано!
    Така стана с българите.
    Може да се докаже с една математическа точност — сиреч със статистически данни в ръка, че от четиридесет и шест години насам развратът в България се е усилвал от година на година; че единственият прогрес осъществен у нас е прогресирането на рабската алчност и хищност, на рабската вражда и мстителност, на рабското самолюбие и самопоклонство.
    Да, робът изчезна — рабът продължава свят да светува.
    Потисникът — като се отстрани от политическата арена — завеща своята духовна сплутост на потиснатия!
    Съдбата гачели дума на робуващите:
    — Никакво вънкашно явление, никакво историческо събитие, колкото велико и славно да бъде то, не ще изправи това, което е криво у вас!
    В йерейския молитвослов се намира един кондак, който свършва така:
    — И неисправлен пребьiсть, раб и льстец! (тропарй и кондакй, глаголемiи от недели мытаря и фарпсея, и во всю светию четыредесятницу, до светьiя пасхи).
    — Истината ще ви освободи, дума Богочеловекът.
    Коя истина?
    В Евангелието се разправя на много места за нея.
    Тази истина е любовта към ближния, милосърдието, състраданието, взаимното грехопрощение и взаимнопомощта между човешки същества, които са рожби на един и същ небесен баща.
    Тая истина проповядвал Исус на тълпите — в разпространяването на тая истина Той виждал суверенен способ за общочовешко възраждане.
    Е добре, абсолютно същата истина прогласяват философията на историята и социологията.
    И тези науки думат:
    — Когато обществото почувствува в себе си една обща душа, когато всички заживеят за едного и всеки заживее за всички — тогава ще настъпи пасхата на общочовешката правда, на обществения ред и мир.
    Евангелие и наука са прочее напълно съгласни: въздигнете себе си до истината. Истината ще ви еманципира.
    Евангелие и наука прогласяват, че всяка реформа тряба да почнува от съвестите.
    Евангелие и наука прогласяват, че истинският прогрес е моралният прогрес.

    X

    Г-н Драгиев и г-н Костурков — а преди тях г-н Мишев, г-н Киров и г-н Найчо Цанов — често се провикват:
    — Политика без морал е пакостна и человеконенавистна игра с думи. Искаме морал в политиката!
    Aug. Comte отговаря така на подобно искане:
    On ne rend pas les gens vertueux en leur démonstrant scientifiquement la nécessité de la vertu, mais en changeant leurs ames. — За да направим хората добродетелни, не тряба да доказваме с научни доводи потребата от добродетел, но тряба да им дадем нова душа.
    Но да се обнови колективната душа на масите е нещо, което иска гигантски трудове и вековни усилия.
    Какво да се прави тогава?
    Тряба да попречим на всичките замисли и домогвания на недобродетелните хора, когато със своите замисли и домогвания те искат да пакостят на ближния си.
    Покойният Roosevelt думаше:
    — От всичките отрови най-страшната е снизхождението към злотворците. Злодейците са хора прекалено лоши: и ние тряба да бъдем към тях прекалено строги. Само чрез строгост се изпразват затвори. Светът ще се поправи само тогаз, когато добродетелните хора се въоръжат с онази енергия и онзи борчески дух, които никога не липсват у пакостниците.
    Читателят ще ни рече:
    — За всичко това са потребни строги закони. А вие казахте еднъж, че обществото не се вкарва в нови пътища чрез нови закони!
    Отговаряме:
    Има два вида закони.
    Първо, закони, чрез които променяваме основните начала на държавното устройство и на социалния ред.
    Такива закони тряба да дойдат подир промяната на публичната психика. Те тряба напълно да съответствуват с тая психична промяна.
    Второ, закони, които уреждат материалния ред в обществото, закони, които определят държавната йерархия и дисциплина. Такива закони няма що да чакат от манталитета на хората: те им налагат известни правила и преобразования независимо от техните добри или лоши инстинкти.
    Когато се констатира в едно общество печалният тоя факт — че числото на развалените хора постоянно се умножава — залавят се за работа моралистите и законодателят. Моралистът увещава, законодателят обуздава. Моралистът напомня повелята на Бога и показва, че в нея стои всяка доброчестина. Законодателят заплашва с шибалото, което държи в ръката си; навремени той бива безмилостен: взима нажежено желязо и го поставя върху язвите на обществото.
    Монтескьо дума, че базисът на демокрацията е добродетелта, но той не дума, че на недобродетелни хора тряба да дадем такива наредби, каквито даваме на добродетелни; той не дума, че законодателите тряба да чакат последствията от проповедите на моралистите или че тряба да предвиждат в законите си тези последствия.
    Съвсем наопаки. Когато обществото гине в морална безредица, в кипежа на срамните страсти — когато от минута на минута него може да сполети най-грозна катастрофа — законодателят не тряба да обръща никакво внимание на това, що вършат работниците на духовното слово и на моралната мисъл. Той взима незабавно мерки — колкото е възможно по-строги мерки, драконовски мерки — за да отстрани опасността, която заплашва съдбините на държавата и на народа.
    — Защо драконовски мерки — ще ни попитат някои читатели, — нима законите и наредбите са бездействени, когато са хуманни?
    Ние говорим за общество току-що излязло от робство и което запада в развала; ние говорим за общество, което излиза из гнета на бича и попада под ярема на порока; ние говорим за общество, което е робувало дълги векове на иноплеменен деспот и което, след провалата на тоя деспот, почнува да гнети само себе си, самозаробва се. А тъй стана с България.
    Българската развала, такава каквато я виждаме днес, е ужасяеща. В такава страна високочеловеколюбивите наредби са цял анахронизъм.
    Авгиасови обори искат огън, а не лопатички.
    Робът — говорим пак не само за настоящия роб, но и за оня, който макар еманципиран вече от вещественото неволничество, запазил е в душата си рабските инстинкти и влечения, робът не зачита прекалено хуманните закони; той ги нарушава и погазва колчем може да направи това безнаказано.
    Той е навикнал да мисли, че законът е израз на чужда воля — на волята на силните — на волята на онези, които употребяват своята сила против неговата немощ. В закона той вижда произволно надмощие — също тъй както в държавната йерархия вижда организирано самозванство.
    Тъй че върховната радост и наслада на роба е да прояви своето презрение към всяко правило, да унизи всеки ред и всеки закон, когато, разбира се, може да върши това безбедствено.

    XI

    Еднъж като приемем формулата на Монтескьо, че базисът на демокрацията е добродетелта — тряба да заключим, че развалените нрави са несъвместни с демократически държавен строй — сиреч че у развалените хора демократизмът бива нещо несъществено, безпредметно, едно повърхностно лустро, един безсмислен изглед, една изкуствена вънкашност, прикриваща пълно нищожество.
    Такъв е демократизмът на русите, на гърците, на турците, на власите и на сърбите.
    А преди всичко, такъв е демократизмът на българите.
    Вънкашният, изкуственият демократизъм бива винаги една гиздилка, една модна игра; той се проваля скоро, понеже гиздилките и модите са работи временни. Той изчезва безследно, както изчезват работи, които сме възприели не от любов към тях, а по каприз или по незнание, или по груб материален интерес. Капризът и интересът не таят в себе си никакъв елемент или базис за дълговековно съществувание.
    Прочее, за да не пропадне, демократизмът не тряба да бъде само вънкашен, а още вътрешен, сиреч не тряба да състои в сухи и бездушни форми, а в дълбоки инстинкти и непоколебими вярвания.
    Когато нас движи вярата в едно начало, в един институт, в едно право — ние сме несъкрушими в житейските борби, неуморими в хода си по пътя на живота. На вярата нищо не омръзва. На крепката и безконечна вяра попрището е крепко и безконечно.
    Наопаки, гдето липсва дух, липсват живоносна мощ и борческа сила, гдето липсват велико сърце и велика съвест — липсват велика дееспособност и велико творчество.
    Погледнете как запада православието.
    Защо запада?
    Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие!
    Така западат и демократическите институции в североизточните и в югоизточните страни на Европа — в същите онези страни, където тъй жалостно крее и линее православието.
    Духът е, който дава живот.
    Духът гдето липсва — животът е един мамлив образ на живот, едно бегло видение, една емблема на безсмислие и неразумност.
    Нека прочее обърнем гръб на изкуствения, на вънкашния демократизъм.
    Нека престанем да отъждествяваме тези две работи — основни демократически наредби и реална народна демократическа организация.
    Между тези две работи зее черна яма, когато е въпрос за североизточни и югоизточни европейски страни.
    Най-вредоносната омая е омаята от небивалици, от въображаеми блага, от неосъществими преустройства.
    Такава е българската омая.
    Такава е, по-вярно, омаята на онези вечно разбунени младежки елементи у нас — елементи, които нито преди петдесет години, нито днес, не смогнаха да разберат тая истина — че единственият, законен, разумен, работоспособен и народоспасителен революционер е Времето!
    Основните институции биват отзвук на публичната съвест, но на настояща публична съвест, на публична съвест всячески проявена от народните маси, а не на някаква си бедна публична съвест, крияща се в сантименталните ожидания на идеолозите и в мъглявите надежди на невъзмъжалите трибуни.
    Когато основните институции изказват бъдеща публична съвест, те са една химера, защото те представляват като нещо съществуващо това, което всъщност не съществува — те са израз на душа, мисъл и вяра, каквито обществото не може да схване и разбере, на които следователно то не може да оцени потребата, от които следователно то не може да очаква помощ и избава и не може да ги зачита и почита.
    Основните институции тряба да се променят лека-полека успоредно с промяната на нравите; нравите са една стълба, по която стълба се качват и въздигат стъпка по стъпало законите: всяко стъпало представлява един период в публичния развой: ето — това е то културен възход.
    Тен бележи:
    Que les institutions respectent les moeurs — et les moeurs respecteront les institutions; ако институциите зачитат нравите — и нравите ще зачитат институциите.
    Велика истина — отдавна формулирана от всички социолози, истина, върху която почива както социалната философия на Ав. Конта, така и научната философия на Ренана — но истина, уви, останала до ден-днешен неизвестна на българските политикани.
    В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно тоже, ако се знаяше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия — а оная, където правата са били предварително написани в сърцата.
    На това българските елевтеромани отговарят:
    — Нашите основни институции представляват един далечен идеал; но далечен или не, ние не можем без него.
    Колкото думи, толкова и заблуди.
    Когато институциите представляват един далечен идеал, те нямат друга стойност освен оная на един символ, на едно философско мнение, на един нов социален experimentum, на непризнато някакво credo.
    А всъщност институциите са тогава нещо реално, когато те съответствуват с грубите, но същински потреби на народните маси — когато те отговарят на бруталните, но неотложни и въпиещи интереси на държавата.
    Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло.
    А само онова облекло бива добро (искаме прошка за баналността на тая фигура), само онова облекло бива добро, което се прави по мярка.
    В заключение, без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.
    Демократическата свобода не се усвоява, а се насажда полека-лека в духовете, учи се. (La liberté ne se prend pas, elle s’apprend — Et. Lamy).
    А за всяко учене е потребно време.
    Когато речем за нещо, че то е предмет на учене, ние казваме, че то не може да бъде плод на импровизиране.
    Всяко изучаване, всяко практикуване, всяко чиракуване биват бавни, сложни, постепенни, крайно трудни.
    Знанието е последен фазис и стадий на един мъчителен поход.
    Умението, опитността, вещината са последна форма на едно дълго и горестно самоборство.

    .

  • Президентката на Молдова е готова да съдейства за превръщането на Тараклийския университет в клон на Русенския

    Президентката на Република Молдова Мая Санду е готова да съдейства за превръщането на Тараклийския държавен университет „Григорий Цамблак“ в клон на български университет. Тя заяви това в отговор на молбата на ректора на образователната институция Мария Паслар, за съдействие при разглеждането и подписването на споразумение за преобразуване на университета, съобщи БТА.

    Паслар каза, че въпреки факта, че са проведени преговори на всички нива на държавната власт, въпросът остава нерешен. Ректорът смята, че един от най-добрите начини за запазване и развитие на университета в Тараклия е превръщането му във филиал на Русенския университет „Ангел Кънчев“.

    „Запозната съм с този въпрос. Опитахме се да го обсъдим с министерството, те смятат, че това не е най-добрият изход и имат друго предложение. Но ние ще обсъдим това със следващия министър (на 11 юли в Молдова ще има парламентарни избори – бел.кор.). Надявам се, че той ще иска да преговаря с нас и тогава ще видим какво може да се направи“, отговори държавният глава по време на работното си посещение днес в района Тараклия.

    В сградата на държавния университет тя се срещна и с ръководители на районните служби, кметове на населени места, представители на бизнеса, фермери и отговори на въпросите им.
    Във встъпителната си реч президентката на Молдова говори за необходимостта да се продължи борба с корупцията, да се реформира съдебната система, да се преосмисли държавната политика в областта на селското стопанство, което да бъде по-устойчиво към климатичните промени и по-конкурентоспособно, за развитието на преработвателната индустрия. Тя подчерта, че има много проблеми и те трябва да се решават заедно, а за да се постигне успех е необходимо да се работи усилено и да се привлекат в управлението на държавните институции компетентни и честни хора.

    Президентката посети и районната болница, където се срещна с медицинските работници. Това е първото посещение на Мая Санду в района с предимно българско население.

     

    Текст и снимки:

    Ирина Богоева,

    БТА

     

  • „Сега“: От какво се страхува Бойко Борисов?

    Снимка: Скрийншот от видео на в. „Сега“

    „Бойко Борисов е в паника заради намерението на служебното правителство да не остави нищо, заметено под килима. Лидерът на ГЕРБ се страхува и да не би главният прокурор да обърне палачинката. Признаците на паниката са налице – объркани монолози, хаотични пресконференции, трагикомични срещи с партийния актив“ – пише на своята ФБ страница в. „Сега“.

    Видео на „Сега“ по темата.

    .

  • В Илинойс с лотария раздават милиони на Covid ваксинирани



    Елена Цанева, коресподент на БНР в Чикаго, съобщава за слушателите на националното радио следното:

    В американския щат Илинойс хората, които се ваксинират срещу Covid-19 могат да спечелят до 1 милион долара, след като губернаторът Джей Б. Притцкер на щата обяви специална лотария, с която се надява да привлече повече хора да се ваксинират. В лотарията могат да участват и тези, които вече са инжектирани.

    Специалната лотария в щата предлага парични награди и стипендии на стойност до 10 милиона долара, като стимул за жителите да се ваксинират.

    В лотарията могат да участват както възрастните, така и децата над 12 години. Ако първата получена доза е била преди 1 юли, това е гаранция, че и ваксинираните до тази дата автоматично ще бъдат включени във всяко теглене.

    Печалбите са различни. Три от наградите са по 1 милион долара, а други 40 са от по 100 000 долара.

    За ваксинираните на възраст между 12 и 17 години ще бъдат изтеглени 20 стипендии по 150 000 долара на обща стойност 3 милиона.

    Две трети от хората над 12 години в щата Илинойс вече са получили най-малко една доза ваксина, следвайки призива на президента Байдън 70% от американците да бъдат с имунизация до 4 юли.

    Близо 3 милиона жители на Илинойс не са се ваксинирали. Първото разиграване на лотарията ще бъде на 8 юли. Средствата са осигурени от федералните фондове за възстановяване от пандемията.

    Източник: БНР

Comments are closed.