Home » Авторски страници, литература

Хабер от долната земя

2021.08.02 Няма коментари
Spread the love

.

Разказ от Златка Колева

.

Рисунка: Борис Димовски, от “Свобогом на таласъмите и други приказки”, Сhitanka.info

Разпищолиха се таласъмите по каратаваните на Долно село, завиха едни хора и ръченици, ще рече някой – сватба се е вдигнала. В притурка на тези вакханалски звуци, малкото останали дядовци в селото тракаха със зъби до първи петли – и добре, че имаха налични зъби тук-таме, че съвсем щеше да заприлича на идиличен селски хорър.

Долно село седеше между някакви граници, на място без локация – и да го открие турист било, кадидат-заселник било или любопитен пътник, граничеше с абсурда. Историята му се предаваше от уста на уста и малкото останали дядовци знаеха от своите деди и по-назад, че са се родили в долната земя, тъй щото теглилата им да ги изведат до висша мъдрост. Ееех! Докъдето ти поглед стига – тучни ливади, билки, урожай! „Щом  това е долната земя, какво ли ще е горе!“ – чудеха се  малкото останали дядовци. Пуста орисия – да стискат зъби тук, а децата си да пращат на безопасно място. И правилно! Сегашната младеж с таласъми не може се оправи.

Таласъмите проповядваха комунален стил на живот: „Всичко – викат, – ще е общо, не е важно кой е сял, кой ще жъне, на всекиму ще има според щенията му.“ Бреей! Как се вързаха дядовците на шарените им приказки – и те не разбраха, що за страх беше това – от самота ли, от бедност ли, ама скоро пишман станаха подир тая връзка.

Криво-ляво, погаждаха се някак със злите духове, къде с шеги, къде с кавал и гайди – удържаха положението, дори ги научиха на работа, да шият и предат. „Браво! Сигурно са женски таласъмите в наше село – потриваха бради доволно старците. – Макар че вече да не знаеш що е мъжко, що е женско в наше време, на кой какво му се харесва.“ Но пък не се задълбочаваха много в подобни  размишления, защото животът им беше суров, в единочество и компания от всякакъв род можеше да облекчи положението им. Тъй живееха със своите невидими другари, дори мечтаеха като ги опитомят съвсем, да пратят хабер на младите: „Няма страшно, идвайте!“. Ооох, лесно ли се въдят питомни таласъми?! Да е калпаво дърво, да го ашладисаш – ама призраци са това, не им ли ходиш по свирката, изпадват ти отма зъбите от страх. Напълнеше ли се луната, проявяваха духовете психически особености, хващаха ги Карастанчовите и тогава да не смееш с таласъм да водиш преговори.  Дотегна им на старците този ортаклък и, страх не страх, решиха да изгонят призраците и със самотията другарство да завържат. „Аууу, как се гонят таласъми?“ – вдигнаха рамене малкото останали дядовци.  Те, проклетниците, права искаха: „Спогодба имаме с вас – викаха, – оттука не мърдаме.“ „Тцъ-тцъ-тцъ – вярно, че така беше – заклатиха глави дядовците, зловещо съглашение тегнеше над Долно село, пусто да остане.

Уж много мъка беше минала през старците, а умът все не им достигаше. Срам не срам, решиха дядовците акъл да просят от най-големия страдалец в околията. Той живееше в хралупата на едно дърво, откакто свят светува, и страдаше там за цялата земя – и за горната, и за долната. Отидоха при него и потропаха на хралупата му: „Аман-заман, почнаха те, така и така… Що да сторим?“. Поглади брада околийският страдалец, изви очи към слънцето, после към празните кошари оттатък селото и рече: „Сватба!“. Бръкна в пазвата си, извади оттам един пощенски гълъб, даде го армаган на гостите си и се шмугна обратно в хралупата. „Хи-хи-хи – засмяха се старците, от толкова страдания, лудост го е хванала. Каква ти сватба, като сме само малко останали дядовци?!“ Прибраха гълъба и тръгнаха със смях към къщи, а там хала сякаш бе вилняла, таласъмите поканили роднини и пируват ли, пируват по мазета и тавани. „Ааах!“, плеснаха се дядовците по челата, от зор разбраха що им рече мъдрият страдалец, смигнаха си те и викнаха по цяло село: „Слънчо ще се жени за млада месечинка, тежка сватба вдига в празните кошари. Трапеза богата ни чака, другари!!“. И нали ламтяха призраците за блага и за аванта, бързо се отправиха към скроената примамка.

И завъртя се ръченица като пъстра броеница, най-отпред потропваха дядовците с премени, след тях снаги посукваха таласъми натъкмени, с пряпорец и гусли се изви хорото, проточи се през село, по баира горе, чак до празните кошари. Влязоха таласъмите в кошарите, а старчетата само това и чакаха – бързо заковаха вратите и прозорците. Върнаха се сетне в Долно село и седнаха да пишат на децата: „Няма страшно! Идвайте!“; вързаха писмото за хвъркатия вестоносец и пуснаха гълъба към горната земя…

.

——————————————————————————————

* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.