Home » Авторски страници, литература

Ave, Горане

2020.07.24 Няма коментари
Spread the love

.

Разказ от Златна Колева

Илюстрация: Forgottenbulgaria.com

Караконджулът се роди в нечистите дни по залез, изяде майка си и се настани в плевнята на дядо Горан. Слънцето все така анемично висеше на хоризонта, в очакване да бъде погълнато от голия баир над селото и всичко следваше своя ритъм на смърт и новорождение, плавно и незабелязано с просто око, но точно и отривисто като строга математика. Природата, макар и да обича болката, си устройва забави и се шегува с тварите на тая земя, така че никой не разбра защо караконджулът се пръхна на света бял-белиничък, досущ като брашното, с което бабите замесваха мекици за задушница. Албиносите сред караконджулите бяха рядкост и майка му, преди да издъхне, обясни провала си с тежката химия, с която хората пръскаха посевите си. Нищо – утеши се тя – важно е какво пише в душата на чедото й, дала му бе кода на няколко рода поганци, тъй че никой да не смее да спре злото, защото пред числата не ти остава друго, освен да вдигнеш рамене и да простиш. Караконджулът изтика криво-ляво зимата като караше на кокошки и дребен добитък, но с пролетта и лятото меракът му се засили, и той взе да се задява със стареца, чиято плевня обитаваше.

Дядо Горан живееше кротко, календарът стискаше дните му, увиснали между този и онзи свят. Все чакаше ли, чакаше – ангел ли, демон ли, все едно му беше, стига да го вземеха със себе си, далеч от сляпата коруба, която трудно можеше да се нарече къща. Откакто остана един, на врата му увисна мъката и, щом задремеше старецът, тя бързаше да се вмъкне в него и да излюпи пилци в душата му. Затова дядо Горан не спеше, обикаляше нощем и тропаше, пъдеше лисици и невестулки, чакаше гости от отвъдното и все нея държеше под око, мъката. Полепнала бе тя по селото, покорно и тихо гаснеха вечерите по разхвърляните тук и там изкорубени къщурки, и малкото останали старци чакаха утрото да се преброят.

Дядо Горан въздъхна. Претъркули и тая зима, превали и тази нощ. Утре, като съмне, ще отиде право в кметството, ще напише жалба ли, просба ли, ще напише едно уведомление до ловната дружинка в околията, ще помоли младите мъже за помощ, да дойдат и пообиколят пущинака, защото кокошките взеха да се топят, овцете осиротяваха. И пак затропа с тоягата, да не би тоя звяр, мъката, да изскочи от тъмното и да го стегне за гушата.

Слънцето едва се отклещи от баира, трудно се раждаше денят по тия места. Едно беше разбрал дядо Горан в своя живот – лошото идва като крадец, ще ти изяде първо кокошките, ще убие погледа ти, ще те спаружи като изсъхнала джанка.

– Тука ли си, бай Горане? – прекъсна мислите му женски глас. – Всички са отвън, само теб те няма.

Кметицата на селото носеше пощата, защото улиците отдавна бяха забравили имената си и децата на безпаметните улици пращаха хабери, пари и бонбони до кметството.

– Я, виж какво ти нося – продължи кметицата. – Колет имаш от дъщеря си, от Мила.

Мила. Усмивка напука лицето на стареца, пръстите му заиграха като млади мъже, които не се боят от зверове и върколаци, смело отвориха кутията, победиха най-сетне тъгата му. Какво нещо беше талантът – зачуди се дядо Горан – не можеш като магаре да го вържеш за родното; или ще се отбучи и ще избяга, или ще умре, вързан за нищото. Той, талантът, направо си беше като времето, не му ли се подчинява човек, ще го погуби. Талантлива беше неговата Мила, в гласа й бяха поникнали тукашните слънчогледи, които събираха слънца от други светове.

„Тате – пишеше му тя, – изпращам ти запис от концерта. Лесно е, тате, ще се справиш, натисни голямото копче, цялата зала беше на крака.“ Времето обръщаше хора и случки. И той й беше казал същото, сякаш съвсем скоро: “Ще се справиш.”

Той прегърна малкото сребърно нещо с голямото копче, като малък космически кораб, долетял незнайно откъде за него, за стареца. Гласът на Мила повдигна корубата, събра листата от двора и се понесе над улиците, за да си спомнят кои са.

Ave Maria, Gratia plena
Maria, Gratia plena
Maria, Gratia plena…

Имаше късмет старият човек, орисан беше да лекува селото, защото песента лесно си играе с математиката, ще умножава, ще дели и ще гравира код в душата ти, тогава и само тогава, ще отстъпи злото от себе си, ще заплаче то за майка си и ще те помоли за чаша мляко.

Нещо дърпаше стареца за крака, задяваше се нещо с него, ни звяр, ни човек, бяло-белиничко, досущ като брашното, с което се замесва питка за новородено. Съдбата ги обича тия работи, да се шегува с видимото и невидимото, да присажда лошо към добро.

Дядо Горан сипа паничка мляко на белия караконджул и зарея очи далече. Погледът му се блъсна в баира и падна в ниското.

 

——————————————————————————————-

Златна Колева е родена през 1971 г. в гр. Чирпан. Завършила e Българска филология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”, има втора магистратура по Психология. Работила е като репортер, учител, педагогически съветник, психолог по проекти, свързани с домашното насилие и работа с деца със специални образователни потребности. През 2018 г. организира издаването на първата книга за най-стария манастир в Европа – “Св. Атанасий Велики” край с. Златна ливада, с редактор акад. Росен Милев. Още текстове на Златка Колева – тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.