Home » Авторски страници, българи зад граница

Православна църква в Америка: Енциклика на надеждата

2021.01.05 Няма коментари
Spread the love

.

Светият архиерейски синод на Православната църква в Америка (Orthodox Church in America) издаде Архиерейско писмо (според римокатолическото значение – Енциклика) на надеждата. Имах честта и привилегията да преведа от английски обръщението на Светия Синод на Православна църква в Америка до всички православни християни на територията на Северна Америка, между които сме и ние, православните български християни, участващи в службите на нашия български храм “Свети Йоан Рилски Чудотворец” в Чикаго. Нека съмолитствуваме с Архиереите, отправили отечески, с любов в Христа, това писмо на НАДЕЖДАТА.

Отец Димитър Димитров

3 януари 2021 г., Чикаго

В четвъртък, 31 декември 2020 г., Светият Архиерейски Синод на Православната Църква в Америка издаде енциклика, озаглавена „Радваме се дори в скръбта“: Енциклика на надеждата. Светият синод предлага това дело от любов и благодарност към своите вярващи в края на тази година. Синодът също така възнамерява енцикликата да се разглежда като насърчение за идната година. В енцикликата Синодът се стреми да намери смисъл в изминалата година, която е белязана от пандемия, политическа поляризация, икономическа тревога и граждански вълнения, и призовава вярващите към обновена вяра и надежда в Иисус Христос, и обслужване, като си помагат един на друг. В момента енцикликата е достъпна като PDF за изтегляне. През януари 2021 г. печатни копия ще бъдат изпратени по пощата до всички енории, манастири и институции на Православната църква в Америка.

ПОЗДРАВИ

На преподобните духовници, монашества и верните на Православната църква в Америка, заветни членове на Тялото Христово, призвани да бъдат светци в тази северноамериканска земя, запечатани от дара на Светия Дух, благодатта към Вас и мира от Бога, нашия Отец, и Иисус Христос, нашият Господ.

ОТКРИВАНЕ НА БЛАГОДАРНОСТТА

Наши скъпи братя и сестри в Христос, ние благодарим на Бога за Вас! В една година на скръб – изпитание на нашата вяра, постоянство и характер – Вие показахте голяма любов към Христос, в желаното си послушание и непоклатимо служене на Църквата. Как можем да Ви предадем загрижеността, която всеки епископ изпитва към своето стадо през тези седмици и месеци? Бог знае нашите молитви за Вас и ни изпрати утехата във Вашата вярност и любов. Не само към нас, обаче, Вие показахте тази любов, и в рамките на Вашите общности, като се грижите един за друг: в семействата, между домакинствата, сред братските духовници и приятелски кръгове. Дори извън най-близките си, Вие сте отговорили на нуждаещите се: на тези, които са обвързани с домове или са загубили домовете си, поминъка си и дори членовете на семейството си. Възлюбени, Вашата любов и служба са светлината на Христос и семената на Царството Божие. Каква надежда сме получили от тези проявления на Светия Дух във Вашите сърца! След като получихме тази утеха от Вас, ние пишем сега, за да Ви укрепим, в случай, че някой се умори. Не знаем какво ще дойде идващата година, но знаем, че Христос е сред нас – Той е и ще бъде винаги с нас! Точно в тези времена на скръб ние възкликваме това с по-голяма убеденост от всякога. Както св. апостол Павел пише на римляните: „Не само това, но ние се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий.” (Рим., 5:3-5). Нека не бъдем потиснати от нашите страдания, но да проявим смелост и да намерим в тях нашата надежда за Възкресението.

Част първа
НАШИЯТ ПРОБЛЕМЕН СВЯТ

Нека обаче не се изненадваме, ако надеждата не е това, което светът чувства, когато гледа назад към 2020 г. и към Новата 2021 година. От много хора 2020 г. ще бъде запомнена като една бедствена година: годината на пандемията Сovid-19; на насилие, извършено върху слабите от силните; на граждански вълнения и безредици; на политическа поляризация и смут; на пожари, бури и наводнения. В допълнение към всичко това, много от нас се бориха с лична трагедия през цялата година, със загуба на близки, хронични и остри заболявания, финансови разорения, злополуки, злоупотреби, пристрастяване и всякакви други изкушения и предизвикателства. През Новата година тези проблеми може да продължат или да дойдат нови. Възлюбени в Христос, ние виждаме всичко това. Църквата не отвръща поглед от болката, страданието и смъртта – нито нашата, нито тази на ближния. Но, докато хората около нас могат да възприемат страданието и смъртта като доказателство за безсмислие и хаос, ние признаваме тази болка като неизбежен елемент от нашия неспокоен свят. Объркаността на природния свят, на нашите умове и сърца, на нашите взаимоотношения и на нашите общества – всичко това произтича от бунта на хората срещу Бога. Опитите ни да живеем без Него са отделили нас и нашия свят от любящата цялост на живота в Светата Троица.

ИЗКУШЕНИЕТО НА СТРАХА

Точно когато се опитваме да живеем без Бога, когато или го забравяме, или умишлено Го отхвърляме, светът и неговата обърканост ни завладяват. Без Бога имаме всичко, от което да се страхуваме. Ние се страхуваме от всяка възможна загуба, защото нямаме сила да възстановим загубеното. Страхуваме се от болката, защото нямаме сила да избягаме от нея и знаем, че тя води до нашата смърт. Ние се страхуваме не само от непосредствени заплахи, но и от тези, които си представяме, защото ставаме неспособни да направим разликата между двете. Бог предупреждава Израел за последиците от бунта, че за тях „шумът от разлюлян лист ще ги подгоня, и ще бягат като от меч, и ще падат, когато никой ги не гони; и ще се спъват един друг, като бягащи от меч, без да ги гони някой, и не ще имате сила да противостоите на враговете си.” (Лев., 26:36). Страхът ни обърква и озадачава, а също така ни разделя и изолира: „Братът ще пренебрегне брат, както по време на война, макар че никой не гони.“ (Лев., 26:37). Всъщност се обръщаме един към друг, докато мадиамската армия се унищожава при виковете на хората с Гедеон (Съдия, 7:22). Братя и сестри, такъв страх се проявява дори сред верните. Може ли някой от нас да твърди, че е предал всичките си страхове на Бога? В разгара на нашите страхове по отношение на пандемията, по-специално, ние понякога сме се поддавали на разделителна критика и полемика, на съмнения и вътрешна паника, водеща до безпокойство, униние и отчаяние. Изкушението на страха е било още по-голямо, защото сме били свидетели на промени в литургичния си живот, които никой от нас преди не е предполагал за възможни. В страха си може да сме се запитали един към друг дали самата Църква се е поддала на пандемията, дали нейните лидери са капитулирали пред изискванията на света, парализирани ли сме или сме се загубили.

НЕПОКЛАТИМАТА ЦЪРКВА

Възлюбени, всички мерки, предприети от Църквата по време на пандемията, са предприети от любов към нашите братя и сестри. Но решенията за това кои мерки да се предприемат и кога да бъдат взети не са лесни. Ние, Вашите епископи, се молим искрено за напътствието на Светия Дух по всяко време и особено, когато сме изправени пред такова сложно, динамично и неизвестно обстоятелство като пандемията. Всички наши свещеници и дякони участват в това предизвикателство и имат еднакво желание да действат, както Святият Дух напътства във всяка енория. Ние повтаряме думите, които св. ап. Павел пише на Колосяните: “Желая да знаете, в каква голяма борба съм заради вас и.., и заради всички, които не са ме видели лично, за да се утешат сърцата им, та, съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познаят тайната на Бога и Отца и на Христа, (Кол., 2:1-2). Нашата грижа беше както за физическото, така и за духовното благополучие на Вас, нашето заветно стадо, и за нашите земи като цяло. Нашата лодка се подмята върху вълните на бурно море, но ние знаем, че Христос е в тази лодка с нас. Той не ни е изоставил и ние не сме изоставили нито йота от вярата си в Него. Нито един от протоколите и предпазните мерки – нито маските, нито изискването за физическо дистанциране, нито призивите за хигиена – не са се спряли или биха могли да спрат Църквата от нейното призвание да направи Христос явен в света. Дори драстичните стъпки за временно преустановяване или ограничаване на литургичните служби са предприети от любов, а не от страх: любов към тези, за които вирусът е особено опасен, любов към здравните работници, затрупани с пациенти, любов към тези извън Църквата, за които беше нашето сътрудничество и които са свидетели на християнското милосърдие. Тези стъпки изискват от всички нас в Църквата – епископи, духовенство, монашество и всички вярващи – да работим по-усилено от всякога и да жертваме много. И все пак знаем, че Христос, нашият Създател и Всемогъщ Господ, е нашата скала сред тази буря (Лука, 6:48), и тъй като нашата скала е непоклатима, ние сме готови да положим нормалния си живот от любов, за „Никой няма любов, по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.“ (Йоан, 15:13). Заедно с това сътрудничество и загриженост за най-слабите сред нас, обаче, не трябва да се съмняваме, че святото Тяло и Кръв на нашия Господ е източникът на нашия живот. Нашият литургичен живот наистина е от съществено значение и следователно никога няма да бъде изоставен от вярващите. Ние трябва да подхождаме към светата чаша без страх от болест, но със страхопочитание и благоговение, в присъствието на безмерното снизхождение на Христос. Църквата ни призовава: „Със страха от Бога, с вяра и любов се приближете!“. Дори ако трябва да поддържаме физическа дистанция от нашите братя и сестри в Христос в храма, дори някои от нас да не могат да общуват толкова често, колкото в миналото, ние сме обединени – епископи, духовници, монашества и верни – като членове на Господното тяло, докато получаваме светите дарове. Нищо не може да намали или преодолее това Свято Таинство. Потирът, който Христос ни предлага, скъпи верни, е наистина неизразима загадка: Бог превръща тленното в Своето нетленно Аз; най-смирените елементи на земята стават най-свещените от най-светите; Христос ни дарява живот чрез Своята смърт. И все пак, трябва да помним, че само като се присъединим към Неговата смърт, ние придобиваме живот в Него. Във водите на кръщението и във всяка Божествена литургия, когато се приближаваме към Христовата чаша, ние се присъединяваме към Кръстния път. Кръстният път означава скръб, но – тук е голямата тайна, великият триумф, голямата радост! – скръбта води до живот в Бога. Кръстът и Възкресението в сърцето на Църквата ни дават нови очи, за да видим себе си и света, в който живеем. Бог взема всичко съкрушено, объркано и разбито, и го превръща в средство за обединяването ни със Себе Си: „Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва.” (Мат., 16:24). Нашите кръстове са точно неприятностите и трудностите, произтичащи от нашия съкрушен и объркан свят, и съкрушеното и обърканото ни аз. Всяка трудност е средство, чрез което можем да влезем във Възкресението. „Ето, чрез Кръста радостта дойде на света!“ Възлюбени, ние сме заобиколени не от безсмислие и хаос, а от възможности да навлизаме все по-дълбоко в живота, любовта и радостта на Бога.

Част втора
ЧРЕЗ СЪКРУШАВАНЕ В РАДОСТТА

Разбира се, едно е да се каже, че нашите изпитания и страдания са възможности да влезем в любовта на Бога, а друго да живеем в такъв парадокс всеки момент. Понякога страхът и мъката ни могат да ни оставят ядосани и объркани, като питаме: „Как може да се получи добро нещо от всичко това?“. Но Господ не ни е оставил парадокса на живота от смъртта като пъзел, като Кубчето на Рубик, който само много умните могат да решат – не! Чрез тайната на Неговия Кръст и Възкресение Той отключи вратата за нас и Сам Той ни показва как да продължим този процес на трансформация, път, който ни отвежда през нашата съкрушеност в радост.

ПРИЗНАВАЙТЕ СТРАХА СИ

Първо, не трябва да се срамуваме да признаем, че изпитваме страх. Христос е вдъхновил думите на Свещеното Писание, които изобилстват от изрази на страх и безпокойство, особено в псалмите. На вечернята Църквата извиква: “С гласа си към Господа извиках, с гласа си към Господа се помолих. […] Когато духът ми припадаше в мен, тогава Ти знаеше пътищата ми.”(Пс. 141). Във Вечернята, Утренята и в много молебени или параклиси, ние се молим с думите от 142 Псалом: “и отпадна в мене духът ми, онемя в мене сърцето ми. […] Бързо ме чуй, Господи; духът ми е припаднал.” Шестте псалми на утренята, по-специално, дават глас на нашия опит на страдание и страх: „Господи, защо се умножават, които ме тормозят, Господи, колко се умножиха враговете ми!” (Пс. 3) „Изнемощях и извънмерно съм съкрушен; викам от мъките на сърцето си. […] Сърцето ми трепери; моите сили ме напуснаха, и светлината на очите ми, – и нея няма у мене.” (Пс. 37). „Аз се сравнявах с ония, които слизат в гроб; станах като човек без сила, хвърлен между мъртвите, като убитите, които лежат в гроба, за които Ти вече си не спомняш, и които са отблъснати от Твоята ръка.” (Пс. 87). В Псалм 87 ние изразяваме най-дълбокия си страх: да станем като онези, които Бог вече не помни, които са отсечени от ръката Му. Ние се страхуваме, че Бог ни е забравил, че ни е изхвърлил. Ние изпитваме този страх, защото ние временно сме забравили Бога. Забравихме, че сме Негово творение и сме в Неговите ръце, и нашето самоналожено отделяне от Неговото животворно присъствие най-накрая ни завладя. Когато осъзнаем своите чувства на страх, гняв, безпокойство или униние, това е възможност да погледнем себе си и връзката си с Бога. Някак сърцата ни се отклониха от Него; но чрез изпитанията, които изпитваме, Бог ни призовава да се върнем при Него, като прегърнем собствения си кръст и възкресението.

ПРИЕМАНЕ НА БОЖИЕТО ПРЕДПАЗВАНЕ

Самите псалми сочат пътя към нас от страха обратно към Бога. Те ни водят от първата стъпка на признаване на страха ни до втората стъпка на подчинение (отново) на Бога. Нашето признание за страх не може да бъде израз на гняв: „Страдам и се страхувам, Боже, и как смееш да позволиш това!“ По-скоро освобождаваме страха си, като се обръщаме към Господа в смирение и с доверие в Неговата доброта. Показваме Му раната си и молим за Неговата изцелителна милост: „Не ме оставяй, Господи, Боже мой, не отстъпвай от мен. Бъди внимателен към моята помощ, Господи на спасението ми.”(Пс. 37). Ако ние все още открием бунт в сърцата си, тогава смирено го носим пред Господа, отново и отново. Тази нагласа за приемане и подчинение – или, както по-често го наричаме, изповед и покаяние – ни позволява да приемем с благодарност всички трудни обстоятелства от живота си. Не е нужно да се преструваме, че такива обстоятелства сами по себе си са добри. И все пак, тези сблъсъци с нашия съкрушен свят ни довеждат до себе си. Те ни показват нашата отделеност от Бога и пълното ни безсилие без Него. Самият велик апостол Павел признава, относно тръна в плътта си: “Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен.” (2 Кор., 12:8-10). Бог урежда за нас точно онези премеждия, които ще ни движат напред в духовното ни пътуване, като ни показва собствената ни слабост и Божията сила. Ако отворим сърцата си за Него в честна изповед и покаяние, Той ни среща в онези неволи с благодат и сила, които не бихме могли да си представим. За тези, които са извън Вярата, твърденията, че Бог урежда неволи и че ние бихме се „наслаждавали на недъзи“, и „ще се славим в скърбите си”, може да звучи така, сякаш се стремим да си нанесем вреда. Търси ли Бог отмъщение за нас за нашите грехове? Търсим ли да изгладим греховете си с болка? Не, възлюбени в Господа: Бог е нашият Отец и Той се стреми да ни излекува. Пациентът с рак се радва на операция, която изрязва рака. Боли ли операцията? Абсолютно. Болката от разрезите може да се задържи дълго време. Но всеки удар или дори пробождане на болка от тези рани напомня на пациента, че ракът на тези места е изчезнал. Той може да се радва на болката, която подновява благодарността му. Бог не е източникът на скръбта – Той създаде добър свят и ние сме тези, които го съкрушихме – но в Своето всемогъщо провидение Той ни позволява да изпитаме някои от последиците от нашия бунт, за да ни помогне. Свети Апостол Павел ни напомня в Посланието до евреите: ”Братя… Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема”. Ако търпите наказание, Бог постъпва с Вас като със синове. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Ако пък оставате без наказание, на което всички станаха съучастници, тогава сте незаконни деца, а не синове. При това, ние бивахме наказвани от нашите по плът бащи и се свеняхме от тях: не ще ли се много повече покорим на Отца на духовете, та да бъдем живи? Защото те ни наказваха за малко дни, според както им беше угодно; а Тоя – за полза, та да участвуваме в Неговата светост. Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосле на обучените чрез него то принася мирен плод на праведност. Затова “укрепете отпадналите ръце и ослабналите колене” и направете с нозете си прави пътеки, та, което е хромо, да се не отклони, а по-скоро да се изцери. (Евр, 12: 6-13). Бог е нашият любящ Баща, Кой знае точно какви неволи в крайна сметка ще бъдат в наша полза. Въпреки че нито едно наказание не изглежда радостно в момента на скръбта, ние можем да се радваме на увереността, че Бог чука на вратата на нашите сърца (Откр., 3:20); Той ни търси, докато Пастирът търси изгубените овце (Лука, 15: 4). Можем да извикаме към Него при допускане и подчинение, и да намерим покой и радост точно в това действие; мир и радост, които ще продължат да растат, докато отваряме сърцата си все повече и повече за Божията благодат. Когато вдигаме ръце и падаме на колене, когато правим пътищата си прави, като се връщаме при Него, Той ни дава „мирния плод на правдата”, мир и радост. Възлюбени, това е процесът, чрез който „ние също се славим в скръбта, знаейки, че скръбта поражда постоянство; и постоянство, характер; и характера, надежда”(Рим, 5: 3-4). Да, ние се славим в нашите скърби, знаейки, че с Божията благодат те работят върху преобразяването на нашите сърца! Но тази трансформация отнема време; Свети Павел не пише, че скръбта веднага поражда надежда, но че „скръбта поражда постоянство и постоянство, характер и характера, надежда“. Нека не бъдем унили от перспективата за бавна трансформация, но да благодарим за снизхождението на Господа, като ни учи толкова търпеливо и нежно. Родители и учители, никога не е рано да започнем този урок с нашите деца. Ние страдаме остро, когато те страдат – сърцето на Пресвета Богородица е пробито, когато нейният Син е окачен на кръста – но нашата най-голяма задача не е да премахнем всяка скръб от тях (което ние не можем да направим), а да ги научим как да приемат трудностите с вярата и постоянството, които пораждат надежда и радост. Нашите деца зависят от нас за този пример и ние ще открием, че те също ще ни учат и насърчават. В допълнение към това, че носим собствения си страх и болката на Бога, ние също можем да се окажем дълбоко обезпокоени от страданието, претърпяно от другите, особено дълбоките несправедливости и интензивното страдание, преживявано от цели групи хора. Скъпи възлюбени, при такива обстоятелства има две неща, които трябва да запомним: първо, че Бог обича онези, които са потиснати и страдат с невинност, повече, отколкото ние или те могат да разберат, че Той няма да ги изостави; второ, че в страданията им Той ги привлича към Себе Си на Кръста и им приготвя голяма слава във Възкресението. Това, което е от съществено значение за нас, е да попитаме как можем да служим на страдащите и след това да направим това, което богатият човек в Евангелието не е успял (Лука, 16: 29-31). Как можем да помогнем на нуждаещите се? Как можем да помогнем на тези, които са потиснати? Скъпи, Вие вече сте започнали да правите това, така че не отпускайте усилията си! Тук се намират и мир, и радост – не спечелени от нашите добри дела, а дарени на помощниците и на онези, на които се помага с Божията благодат.

ПЪТУВАНЕ В БОЖЕТО ЦАРСТВО

Забележителното е, че дори докато понасяме споделените неволи – пандемията, политическите сътресения, граждански раздори, бедствия – всеки от нас е на уникално, лично пътуване на преобразяване в Христос и тези скърби Бог е уредил за всеки един от нас по личен, дълбок начин.От друга страна, докато всеки от нас има изцяло уникален живот и пътешествие, близо до нас винаги има спътници, които са преживели нещо подобно и разбират нашата болка. Всеки от нас е уникален, но никой от нас не е сам. Нещо повече, всички сме на един път, имаме едно и също призвание и цел: живот в Христос, чрез Светия Дух, по волята на Отца. Наши любими братя и сестри, ние не знаем какво ще срещнем през следващата година, но знаем крайната си дестинация. Нека Господната воля бъде изпълнена в живота ни, за да дойде Неговото Царство! Ако можем да погледнем назад към 2020 г. – наистина, година на нашия Господ – с изповед, покаяние и благодарност, можем да се изправим пред несигурността в бъдещето с мир, радост и надежда. Тази задача не винаги ще бъде лесна; ние сме заобиколени от изкушения да живеем в страх, изолация, разделение и отчаяние. Но нека използваме инструментите, които Бог ни е дал, за да смекчим сърцата си и да отворим очите си! Можем да черпим вдъхновение от опита на толкова много свидетели, че дори и в лицето на толкова много от тях, животът на Църквата да продължи: верните бяха кръстени, женени, ръкоположени и погребани. Мисиите бяха започнати и подкрепени. Хвалата и благодарността към Бога не спираха. Освен това, нека помним Господните благословии много повече, отколкото мислим за скръбта. Дори когато се сблъскваме с много сериозни предизвикателства, Бог ни дава безброй утешения, които често приемаме за даденост! Акатистът на Деня на благодарността е красива служба, написана от съветския ГУЛАГ, което е място на силна тъмнина и болка. Похвалата, принесена на Господ, ни напомня за цялата красота и любов около нас, дори докато страдаме. Имаме и Акатист към Богородица, Радост на всички, скърбящи, довеждайки ни до краката на Богородицата, нашата майка. Тя, която стоеше в подножието на Кръста и чието сърце беше прободено, също получи първите известия за Възкресението. Тя ни е дадена като помощник, утешител и покровител, а заедно с нея и всички светии. Разказите за техния живот и техните красиви, вдъхновени писания ни помагат по пътя и ни напомнят да благодарим за всичко. Вече обмислихме полезността на псалмите и тези древни песни съставляват по-голямата част от службите на Църквата. Ако сте изобщо в състояние, отидете в църквата си, за да присъствате на службите, независимо дали са на закрито или на открито; молете се заедно със службите от нашите енории и манастири онлайн; молете се за службата на вечернята, утренята или вечерната молитва във Вашия дом, който е малката църква. Ще се молите с псалмите и псалмите ще започнат да се молят във Вас. Ще присъедините гласа си към гласовете на всички верни през всички векове и хилядолетия. Скъпи, нека разгледаме и молитвата в тайното място на нашите сърца (Мат., 6: 6). Не ни е достатъчно да ходим на църква веднъж или два пъти седмично. Трябва да имаме и вътрешен молитвен живот, култивиран в тишина и неподвижност. Нашите манастирски братя и сестри работят много съзнателно при такава молитва, но такава молитва не е само за тях! Всеки от нас може, по какъвто и да е начин, да отговаря на обстоятелствата в живота ни, да отдели време да „бъде неподвижен и да знае, че съм Бог“ (Пс. 45:10). Разсъждението върху Писанието е ценен дар за прегръдка през толкова тихо време. Свети Йоан Златоуст отново и отново увещавал паството си ревностно да чете Писанията и да учи на тях децата, защото „голяма печалба се извлича от свещените писания и тяхната помощ е достатъчна за всяка нужда“ (проповед 37 от Йоан ). Христос е Божието Слово и Той се среща и говори с нас чрез думите на Писанието, докато говори с учениците по пътя към Емаус (Лука, 24:27). Докато обогатяваме вътрешния си живот с тиха молитва и Писание, когато участваме в службите, предлагани чрез Църквата, ще открием, че подхождаме към Светите Тайни с подновено чувство за нужда. Нека да побързаме на изповед с нашите свещеници и да приемем Господното Тяло и Кръв с вяра и любов! Той ни дава Себе Си като храна, за да можем да Го приемем в сърцата си и да се върнем в света, за да Го въплътим тук и сега. Чрез всички тези усилия ние ще станем пълноценни; няма да имаме отделения от живота си „у дома“, „в църквата“ и „на работа“. Целият ни живот ще се интегрира като безпроблемна „жива жертва, свята, приемлива за Бога“ (Рим., 12:1). С тези усилия ние се подчиняваме на заповедта на Павел „ние да не бъдем съобразени с този свят, а да бъдем преобразени чрез обновяване на ума ви“ (Рим., 12:2). Но това ще бъде постепенен процес: няма да прескочим от борби към светилище след седмица, месец или година. Какви стъпки можем да предприемем в момента, колкото и малки да са? Когато предприемем дори малка стъпка към Христос, Той тича да ни посрещне, както бащата хукна да се срещне с блудния си син (Лука, 15:20)! Той ще изпрати Светия Дух в сърцата ни, вкарвайки дори малка искра във все по-голям пламък. Трябва да имаме постоянство, но Христос ни обещава надежда: „Сега надеждата не разочарова, защото Божията любов е излята в сърцата ни от Святия Дух, Който ни беше даден“. (Рим., 5:5).

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Възлюбени, току-що преминахме през сезона на Рождество Христово, в който празнувахме Рождението в плът на нашия Господ Иисус Христос. Бог е с нас – Еммануил! Той се снизхожда към нас с неизказана любов, именно за да може да вземе всички страдания на света в Себе Си на Кръста. Той споделя нашия живот, изпълнен със скръб, за да можем да участваме в Неговия живот. Това е нашата надежда! Това е нашата радост! Тъй като Той е с нас, не е нужно да се страхуваме. Нашата тежест е Неговата тежест; Той няма да я премахне от нас, но ни прави способни да я понасяме, като живее в нас. Когато нашият Господ и Спасител живее в нас, ние можем да правим всичко чрез Него, Който ни укрепва (Фил., 4:13). Какви бяха думите на Архангела към Пресвета Богородица при благовещението (Лука, 1:30)? Не се страхувай.” Какви бяха думите на Архангел Гавраил към Йосиф Обручник в съня му (Мат., 1:20) и възклицанието на ангелите към пастирите в полетата (Лука, 2:10)? “Не се страхувай.” Самият Христос ни казва: „В този свят ще имате скръб, но дерзайте; Аз победих света”(Йоан, 16:33). Когато започваме Новата година, Годината на нашия Господ 2021, ще отпразнуваме празника Богоявление, в който Христос слиза в хаотичните води и ги превръща във водите на живота. Едно от пророчествата, прочетено при Голямата благословия на водите, казва: „Вместо трън ще израсте кипарис; вместо коприва ще израсте мирта; и това ще бъде за слава Господу, за личба вечна, несъкрушима.“ (Ис., 55:13). Мили деца Божии, това не е обещание, че Бог ще премахне скръбта от нашия временен живот. По-скоро е обещание, че Бог ще превърне скръбта, която срещаме, в средствата, чрез които влизаме в Царството. Това е пътят на Кръста: скандал и глупост за мнозина, но Божията сила за онези от нас, които вярват и се спасяваме. (I Кор., 1:23). Така копривата се превръща в мирта; скърбите се превръщат в кръстовете, които вземаме, за да следваме Христос във Възкресението. По Неговата благодат те вече няма да бъдат тежък товар, а лекото иго, за което благодарим и чрез което влизаме във вечния живот. Нека се радваме! Нека си носим бремето един на друг, нека даваме помощ на тези, които страдат или са потиснати, нека не се осъждаме един другиго. Молете се един за друг. Молете се за нас, Вашите епископи; ние се молим за Вас искрено, с голяма нежност. Вие сте нашата радост в Господа, защото Христос е явен сред Вас! На Богоявление Христос освещава водите, чрез които получаваме Святия Дух; ние получаваме Неговата светлина, за да можем на свой ред да засияем като духовни светлини в света. Това е нашето призвание през 2021 г. и всеки ден от живота ни: да въведем Христос в сърцата си, така че да живеем вече не ние, а Христос, който живее в нас. (Гал., 2:20). Това е нашата надежда, това е нашата радост! Нека това бъде година на нашето обновление, година, която ще запомним като такава, в която получихме голяма благодат. Спомняйки си нашето членство в Тялото Христово, непоклатимата Църква, нека: ”не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби, – и Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса.” (Фил., 4: 6-7). Амин.

+ ТИХОН, Архиепископ на Вашингтон, Митрополит на цяла Америка и Канада; Временно Управляващ епархията на Нова Англия и албанската архиепископия

+ НАТАНАИЛ, Архиепископ на Детройт и румънския епископат

+ БЕНЖАМИН, Архиепископ на Сан Франциско и на Запад

+ МАРК, Архиепископ на Филаделфия и Източна Пенсилвания

+ АЛЕХО, Архиепископ на Мексико Сити и Мексико

+ МЕЛХИСЕДЕК, Архиепископ на Питсбърг и Западна Пенсилвания

+ ИРИНЕЙ, Архиепископ на Отава и архиепископия на Канада

+ МИХАИЛ, Архиепископ на Ню Йорк и Ню Джърси

+ АЛЕКСАНДЪР, Архиепископ на Далас, Южната и Българската епархия

+ ПАВЕЛ, Архиепископ на Чикаго и Средния Запад

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.