Home » Авторски страници, българи зад граница, политика

Новият правосъден министър и Законът за българското гражданство

2020.09.06 Няма коментари
Spread the love

Новият министър на правосъдието Десислава Ахладова поема държавния печат от доскорошния си началник. Снимка: Mediapool

Десислава Ахладова е новият министър на правосъдието. Във връзка с това бих искал да споделя, че преди година бях определен като представител на БАН в комисия за изработване на предложения за изменение на Закона за българското гражданство. На г-жа Ахладова като зам.-министър на правосъдието бе възложено да направи проучване за чуждия опит при предоставянето на гражданство на задгранични сънародници.

След време се получи доклад, който нямаше нищо общо с поставените задачи. Като се взимаше предвид прилаганата практика за обща натурализация, а не на предоставяне на гражданство на задгранични сънародници, се заяви, че никъде в ЕС няма политика като нашата на облекчено даване на българско гражданство на представители на историческите ни общности.

Това твърдение беше абсолютно невярно. Затова възразих и изпратих до председателката на комисията следния документ. Както можете да се досетите, нищо от това не бе взето предвид. Под формално предвиждани облекчения се подготвя още по-рестриктивен режим за предоставяне на българско гражданство.

Не, че смятам, че на всяка цена трябва да се дава наше гражданство. Винаги съм предлагал да се търси и изгражда устойчивата връзка, българското гражданство да не бъде самоцел, а да се превърне в средство за постигането на стратегически национални цели.

За да не бъда голословен, ето въпросния документ:

ДО

Г-ЖА МАРИЯНА НИКОЛОВА
ЗАМЕСТНИК МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ
ПО ИКОНОМИЧЕСКАТА И ДЕМОГРАФСКА ПОЛИТИКА

 

СТАНОВИЩЕ

от доц. д-р Спас Ташев

ИИНЧ при БАН, София 1113, ул. „Акад. Бончев“, бл. 6, ет. 6

 

УВАЖАЕМА Г-ЖО НИКОЛОВА

Във връзка с идеята за обсъждане на изменения в Закона за българското гражданство, бях определен като представител на БАН в работната група.

Вероятно поради проблеми с електронната поща, не бях уведомен за провеждането на заседание на групата, на което е обсъждана и приета идеята за въвеждането на изискване за пребиваване на лицата от български произход от поне 2 години, за да могат да кандидатстват за придобиване на българско гражданство.

Относно взетите решения на заседанието на 28 ноември 2019 г., становището ми е следното:

1. Подкрепям идеята за отпадане на удостоверенията за български произход, издавани от ДАБЧ, и при кандидатстването за българско гражданство да се прилагат съществуващи официални документи. Тук обаче трябва да се имат предвид два важни момента:

• Да се предвиди възможност кандидатите да могат да си взимат приложените от тях официални документи, тъй като в редица случаи те като доказателство се ползват от всички, а не от само от един от наследниците на лице, регистрирано като българин.

• Издаваните от ДАБЧ удостоверения за български произход не се използват само в МП за придобиване на българско гражданство, но и от МВнР (за издаване на визи), МВР (за пребиваване), МОН (за обучение), МТСП (за облекчен ред за работа у нас на лица от български произход). Поради тази причина трябва да се подготвят изменения в нормативната уредба и на тези институции.

2. Подкрепям идеята за създаването на Междуведомствен консултативен съвет, който да разглежда случаите на кандидатите, които не притежават официални документи, удостоверяващи българския произход на техен възходящ.

Във връзка с предвижданата дейност на този съвет, бих желал да Ви информирам, че в момента приключвам работата над монографията „Етнодемография на българите в Албания“, в която статистически се проследява всяко отделно селище с българско население от 1873 до 2011 г. Заемам се с осъществяването на подобни етнодемографски изследвания на българите в Косово, Сърбия и РС Македония, като вече съм събрал статистическите данни за всяко отделно селище с българско население за периода 1873/1913 – 2011 г. Чрез обработването и обобщаването на тази информация много лесно може да бъде удостоверяван българският произход на всеки отделен кандидат.

3. Съгласен съм с въвеждането на изискване за владеене на български език от кандидатите, при условие, че тук се имат предвид и диалектните форми на българския. Тук обаче също трябва да се има предвид, че ще пострадат такива задгранични общности като гагаузите в Казахстан, които имат силно българско чувство, но не говорят български. Затруднения ще имат и голяма част от лицата с български произход в Латинска Америка.

4. Смятам, че изискването за пребиваване в България минимум 2 години, преди да може да се кандидатства за българско гражданство, трябва да се преосмисли не само с оглед на икономическите, но и на вътрешно- и външнополитическите последици. Заставам напълно зад изразената позиция от представителите на МВнР, че подобна мярка е рестриктивна. Ако бъдещата държавна политика постави акцент върху пребиваването поне 2 години в страната при получаването на българско гражданство, то подходът може да е позитивен – въвеждане на облекчени условия за придобиване при наличието на такъв критерий, изразяващи се в по-кратки срокове на процедурата. Но в никакъв случай пребиваването не може да се разглежда като единствената форма на наличие на трайна връзка между държавата България и лицето от български произход, желаещо да стане български гражданин.

Въвеждането на изискването за пребиваване би представлявало преминаване на политиката в областта на предоставянето на гражданство на лица от български произход от една очевидно неработеща крайност (получаването му при покриване на формални критерии, без да се изследва наличието на трайна връзка и без да са формулирани определени национални цели, от което произтичат редица порочни практики) в друга (рязко намаляване с 93%, дори спиране на процеса на придобиване на гражданство по произход). Усилията на държавата по-скоро трябва да бъдат насочени към стимулиране на по-добрата информираност за България: нейната история, държавна и правна система, култура, национални ценности и добродетели, съхраняване на семейна памет и не на последно място полагането на клетва при получаването на българско гражданство.

Подобен подход при получаването на гражданство, а не принципът на уседналост в родината – майка, е залегнал в законодателството по отношение на диаспорите на редица европейски държави. Като примери мога да посоча:

Закон за испанското гражданство на сефарадските евреи (Закон 12/2015 от 24 юни) – предоставя испанско гражданство на сефарадските евреи, изгонени от Испания през 1492 г. При придобиването на испанско гражданство, кандидатите от тази категория не е необходимо да пребивават в Испания, за да се натурализират. Процедурата може да се проведе в испанското консулство в съответната държава на произход или пребиваване. До момента са подадени 153 767 молби.

Характерно за Испания е, че периодично предприема инициативи за натурализация на лица от испански произход, без да изисква пребиваване. През 2007 г. правителството на Хосе Луис Сапатеро прие закон, който позволява на потомци на испанци, емигрирали по време на Гражданската война и управлението на Франко, да получат гражданство без да пребивават в страната.

Закон за португалското гражданство – дава право на трето поколение потомци на португалски граждани да придобиват португалско гражданство, без да пребивават в Португалия. Такова право имат и всички жители на бившите португалски колонии, като възходящият трябва да е роден в португалската колония преди обявяване на нейната независимост. Ограниченията до 3-то поколение не важат за сефарадските евреи.

Особено интересна е практиката на тези европейски държави, които подобно на България са загубили част от националната си територия заедно с живеещото на нея население:

Закон за унгарското гражданство (2011 г.) – позволява на етническите унгарци да кандидатстват за опростена натурализация, ако могат да говорят унгарски и да представят доказателства за унгарското потекло. Законът дава право на пет милиона етнически унгарци, живеещи в Румъния, Словакия, Сърбия и Украйна, да придобиват унгарско гражданство като запазват местопребиваването си в чужбина. Изхожда се от факта, че предците на тези унгарци с откъсването на тези земи от Унгария са загубили унгарското си гражданство след Първата и Втората световни войни. В закона се говори и за „вероятен унгарски произход“.

Закон за румънското гражданството (1991 г.) – Промените му от 2010 г. предвиждат с въпросите около румънското гражданство да се занимава Национален орган за гражданство. Чл. 8 гласи: „Лицата, които са били румънски граждани, но са загубили румънското си гражданство по причини, които не зависят от тях или на които това гражданство е било отнето против тяхната воля, както и техните потомци до трета степен, при поискване, може да им бъде възстановено или предоставено румънско гражданство, с възможност да запазят чуждото гражданство и да установят местожителството си в страната или да го поддържат в чужбина”. Този член дава възможност на гражданите от Република Молдова, които в миналото са били румънски граждани, да възстановяват или придобиват румънско гражданство.

Закон за гръцкото гражданство – изрично се посочва, че лицата от гръцки произход, живеещи в Албания, Турция или страните, наследили СССР, дори и да не пребивават в Гърция, могат по всяко време да кандидатстват за гръцко гражданство. За тези категории няма изискване за владеене на гръцки език.

Но, дори и да нямаше такива примери в държави, членове на ЕС, България като суверенна държава, която се ръководи от собствения си национален интерес, може да провежда своя самостоятелна политика, чиято цел трябва да бъде да не се допусне по-нататъшно свиване на българското социо-културно пространство на Балканите. Именно в него живеят нашите три български общности, имащи огромни проблеми с установяването на българския им произход: Република Северна Македония, Албания и Косово. Не трябва да се забравя, че в огромното мнозинство от случаите става въпрос за българи, чиито предци са се установили по родните им земи още по времето на средновековната българска държава и през Възраждането са станали част от територията, възприемана като българско землище. Впоследствие тези земи са откъснати от България, но въпросните българи живеят в историческите си обитания. Те не са напускали България като емигранти. От 1878 до 1944 г. официалната политика на България е била да полага усилия тези задгранични българи да останат по родните си места. При изграждането на устойчиви връзки с тези общности, днес те могат да бъдат много по-ценен инструмент за българската външна политика, отколкото да се установят в България и по този начин да обезбългарят своите родни краища, с което се намалява геополитическата тежест на България.

Освен това, конкретно за РС Македония и Западните покрайнини, трябва да се има предвид, че българите в тях през периода 1941 – 1944 г. са български поданици. Независимо че през 1945 г. е отменена Наредбата-закон за поданството в новоосвободените земи, няма български правителствен акт, който да отнема предоставеното им поданство. От тук следват интересни изводи като се има предвид правния постулат, че български гражданин е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин. Освен този казус, трябва да се има предвид, че от 1944 до 1989 г. в днешната РС Македония около 23 000 души са избити и 130 000 са изселени, изгонени и преследвани, изпращани в концлагерите заради изява на българско самосъзнание. Подобни жертви указват на наличието на много по-трайна връзка с България, независимо от нейната национално-нихилистична политика през периода, отколкото формалното притежаване на български паспорти.

Трябва да се има предвид, че при липсата на други реални масови политики към историческите български общности, освен предоставянето на гражданство, въвеждането на уседналост допълнително ще отдаличи тези наши сънародници от България. Така вместо да ги съхраним като български демографски и трудов резерв при бъдещо подобряване на икономиката и повишаване на жизнения стандарт и доходите, ние ще сме ги загубили като на практика сме подпомогнали асимилацията им.

Ако, въпреки изнесените доводи, се реши на всяка цена да се въведе принципът на пребиваване в България, това не трябва да става преди разработването на междинен механизъм, позволяващ алтернативни варианти за изграждането на трайни връзки между България и задграничните български исторически общности – напр. въвеждането на „карта на българина“, даваща право на престой, собственост и трудова заетост на територията на Република България.

С уважение:

доц. д-р Спас Ташев

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.