Home » история

Добруджанската епопея и националната памет

2020.09.20 Няма коментари
Spread the love

 

Автор: Проф. Пламен Павлов


Боят при Тутракан – худ. Димитър Гюдженов

 

България спира 400-хилядната армия на противника на Солунския фронт

.

Събития, осъдени на забрава в продължение на десетилетия

В началото на месеца имахме повод да отбележим 80-годишнината от сключването на историческия Крайовски договор на 7 септември 1940 г. Благодарение на българската дипломация и личната ангажираност на цар Борис III България успя по мирен път да си върне Южна Добруджа. Уви, сложните международни обстоятелства водят до отказ от северната част на областта и масово изселване на наши сънародници от тази хилядолетна българска земя… Четвърт век преди това, през есента на 1916 г. българският войник лее кръвта си за свободата на Добруджа. Нека накратко припомним тези паметни събития, осъдени на забрава в продължение на десетилетия.

И друг път е ставало дума за отношението на комунистическия режим към Първата световна война. Близо половин век върху Добруджа тегне „табу“, по-тежко дори и от онова върху Македония. Водени от криворазбран „интернационализъм“, българските ръководители щадят самолюбието на крайно докачливите си „другари“ в Букурещ, които иначе са все по-крайни великорумънски шовинисти… Още по-трагикомичен е стремежът на комунистическите ни управници да бъде премълчана агресията на „Освободителката“ срещу България по време на войната. На безогледна цензура са подложени не само книгите за Добруджанската епопея, написани от ген. Стефан Тошев и други герои от войната, но и знакови творби на Иван Вазов и Йордан Йовков! Все пак режимът не се решава да преименува всички селища, приели имената на заслужили личности и военни части. През 1952 г. има идея за преименуването на град Генерал Тошево, защото било недопустимо да носи името „… на генерал от бившата фашистка армия…“ (!) Слава Богу, това не става – някой е проумял, че паметта на добруджанци нямам как да бъде изтрита.

Днес потъпканата национална памет възвръща своето място в съзнанието на потомците. В градове и села са възстановени паметници, военни гробища и мемориални комплекси. Вместо съветското „Кировоград“ една от големите улици на Добрич се казва „Добричка епопея“! Най-накрая е издигнат паметник и на прославения ген. Иван Колев – знаково име за нашата армия и освобождението на Добруджа. С усилията на историци и краеведи, на сърцати и родолюбиви хора е възкресена историческата истина за геноцида, извършен от румънските окупатори над мирното население, както за действията на „братушките“, които „по правило“ разстрелват българските военнопленници… Наред с изследванията на Петър Бойчев, Радослав Симеонов, Велико Лечев и други съвременни изследователи непременно ще споменем „Епопеята на Добруджа“ на рано напусналия ни Красимир Узунов (1963-2019), който написа: „Българската армия издържа на наложената u война на два фронта и след като напълно провали плановете на обединеното съглашенско командване за Балканите (…) България и българският народ преживяха може би най-тежките 100 дни в новата история на Третата българска държава, през които боевете по фронтовете на Македония и Добруджа не спряха нито за миг…“

С оглед на развитието на световния конфликт и реалните ресурси на Централните сили България е смятана за „слабото звено“ на коалицията, макар това да не е по нейна вина. Издаваният в Солун вестник „Велика Сърбия“ пророкува: „Румънското настъпление от север изправя българите пред война на два фронта и поставя България в много по-опасна ситуация, дори от тази, в която се намираше Сърбия през есента на 1915 г./…/ Притиснати от двете страни, българите няма да могат да окажат съпротива дълго време и ще трябва да капитулират и да се предадат на милостта и немилостта на съюзниците, които ще им произнесат справедливата и заслужена присъда за техните дела…“ Наместо да посрещнат с потрес вестта за влизането на Румъния във войната, тогавашните българи ликуват! И чакат с нетърпение да накажат онези, които през 1913 г. забиха нож в гърба на изнеслата тежестта на Балканската война България. Въпреки своите ограничени ресурси, България спира 400-хилядната армия на противника на Солунския фронт, съставена от сърби, французи, руси, италианци, англичани и колониални контингенти от Африка и целия свят – общо 27 нации! Същевременно, на фронта в Добруджа нашите сили разгромяват войските на Съглашението, които през септември – октомври 1916 г. броят над 160 хиляди румънци, 60 хиляди руснаци и над 20 хиляди сърби.

На 4 септември 1916 г. в четири часа следобед настъпилите от Варна войски, командвани от ген. Кантарджиев, влизат в Добрич. Еуфорията, обхванала всички, е помрачена от ужасните зверства на румънските окупатори: : „… в неугледното помещение, близо до гарата, бяха натъпкани обезобразените тела на 53 видни добрички граждани, избити по най-зверски начин от отстъпващите румънци….“ Същите жестокости са обичайно явление и в други български селища. Ако днес за нас Сребърна е название на известен биосферен резерват, през 1916 г. името на селото е олицетворение на скотско насилие над мирното българско население.

Сред най-драматичните особености на Добруджанската епопея е включването на руските войски, командвани от ген. Зайончковски, на румънска страна. В Русия се разгаря отвратителна антибългарска истерия. През септември 1916 г. прословутите „славянофили“ излизат с позиция, че „… не съществува вече славянска България…“, а според „Дружеството за братство между славянските народи“ „… отговорността за политиката на правителството и на царя пада върху българския народ, който е по-виновен, отколкото неговия цар…“ И доскоро „братският“, единоверен народ, позволил си обаче да брани своите национални интереси, противоречащи на руската политика, трябва да бъде жестоко наказан. Руските вестници пророкуват, че България ще бъде унищожена, а земите u – подарени на „верните съюзници“ Сърбия и Румъния! И че българите ще бъдат демотивирани да воюват срещу своите освободители. Илюзиите на руското командване се оказват безпочвени – симпатиите към руския народ и неговата култура не спират българския войник да защитава своята земя с достойнство и себеотрицание. По думите на Иван Вазов, „… в добруджанските полета умря легендата за непобедимите казаци…“

Една от знаковите български победи е освобождаването на „непревзимаемата крепост“ Тутракан от силите на ген. Пантелей Киселов. „Само за 36 часа, в разстояние на два последователни дни – пише Кр. Узунов, българите смазаха духа на румънската армия, простряха я като безсилна маса в нозете си и окончателно провалиха намеренията на Съглашението да ги ангажира в продължителни боеве, докато руските пълчища нахлуеха в България. Боят за Тутракан беше вихър, ураган от подем и устрем, страшна стихия на духа, на който румънците не можеха и нямаше как да издържат…“ На свой ред битката за Добрич е пример за изумителния героизъм на войници и офицери, на талантливи командири и най-обикновени хора. Млади и стари, жени и деца, българи и българки, татари и татарки, български турци и туркини се впускат да спасяват ранените, да носят боеприпаси, да помагат на своята армия под дъжд от руски куршуми… Един от някога забранените разкази на Йовков е озаглавен просто „Българка“ – незнайна жена с менците и кобилицата до премаляване носи вода за прегряващата от стрелба българска картечница… Прославеният командир на конната дивизия ген. Иван Колев неведнъж влиза в спор с немското съюзническо командване. Две десетилетия по-късно стремителните операции на българския генерал се превръщат в образец за стратегията на германските танкови съединения.

Освобождението на Добруджа е акт на автентично национално единство! Дори един поглед върху картата на Южна Добруджа, върнала се в пределите на Родината през 1940 г., е показателен – националната солидарност е увековечена в имената на селищата Врачанци, Козлодуйци, Бдинци, Приморци, Ловченци, Шуменци, Софийци, Търновци, Преславци… Генерал Тошево, Полковник Минково, Полковник Свещарово, Полковник Чолаково, Полковник Таслаково, Полковник Савово, Фелдфебел Дянково, поручик Гешаново, Генерал Попово, Полковник Ламбриново, и др. Трябва да проумеем, че през 1916 г. нашият народ има кауза, притежава нравствената и интелектуална сила да гледа далече в бъдещето! Добруджанската епопея от есента на 1916 г. ни задължава да помним онези, за които Родината не беше абстракция и название на територия, а живо същество – Майка България…

 

Източник: в. “Труд”

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.