Home » Авторски страници, литература

Госпожа К. и квартирантът

2020.04.01 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Мариана Христова

Илюстрация: tvn.bg

Госпожа К. живееше в малка къща в покрайнините на града. Тя имаше деца и пораснали внуци, които не живееха с нея и които навестяваше от време на време, и те я навестяваха. Имаше и съседки, с които се виждаше почти ежедневно. Както и квартирант, мъж около петдесетте, очукан достатъчно от живота, който бе наел малка стаичка в приземния етаж на къщата й.

Преди да дойде това чудо с коронавируса, госпожа К., макар и вече минала седемдесетте, не се задържаше толкова в къщата си. Тя често отиваше при роднините си, оставаше понякога при тях за ден-два; обикаляше и магазините в търсене на по-евтини продукти, които мъкнеше после към дома с препълнена чанта-количка.

И при квартиранта си слизаше често, в малката стаичка, където си приказваха и тя го поучаваше за едно-друго, както е присъщо на възрастните хора. Защото децата си бе по-трудно да поучава и защото тях не ги виждаше всеки ден.

Но, откакто светът влезе в спиралата на тази пандемия и държавата, която й даваше малко над 200 лв. пенсия, влезе там също, госпожа К. се промени. Тя се изолира в дома си, спазвайки стриктно всички препоръки на правителството и националния щаб за борба с вируса. Всеки ден от екрана на телевизора й звучаха поредните заповеди и мерки за борба със заразата, завършващи с бодрия призив на ТВ водещи, не останали си по къщите, „Останете си вкъщи!“. То и какво друго можеше да прави една пенсионерка в това извънредно положение, освен да си стои вкъщи, да свърши някоя домакинска работа, да гледа телевизия и да отива, макар и възможно по-рядко, до най-близкия магазин?

Госпожа К. престана да кани съседки в дома си и да ходи по техните къщи. С децата и внуците се чуваха по телефона. И те й казваха също колко важно е за възрастен човек като нея да ограничи максимално всичките си контакти. Тя си уши предпазна маска за лице (в аптеките маски нямаше), въоръжи се и с дезифектанти, гумени ръкавици и пр. Понякога излизаше на двора с маската и от разстояние си казваше по няколко думи с някоя съседка. А, когато трябваше да й даде парите за наем, ток и пр., квартирантът почукваше на прозореца й, тя го отваряше и така, внимателно, от разстояние, посягаше за парите. Поръчваше му понякога и да й купи продукти или лекарства, и после по същия начин те стигаха до нея през прозореца.

Квартирантът, от своя страна, изобщо не се прашеше от страховития вирус. Не го интересуваха ни маски, ни опасности, ни съблюдаване на социална дистанция. Това, което го плашеше и измъчваше все повече, с всеки нов ден в извънредно положение, бе собственото му печално дередже. Защото фирмичката – магазин за вещи втора употреба, в която работеше, бе една от многото, пуснала кепенци, поради мерките на правителството за борба с Covid-19. И квартирантът бе останал без работа.

Със собственика на фирмата се познаваха отдавна – не беше лош човек, напротив, нито алчен, но двамата му работници, един от които беше нашият герой, работеха при него без трудови договори. Ако имаше договори, осигуровки и пр., плюс разходите за наем за помещение, режийни и пр., дребният бизнес на собственика вероятно нямаше да издържи, доста преди настаналото извънредно положение. А, когато то настъпи и клиенти вече нямаше, на собственика му останаха не приходи, а само разходите за наем, за издръжка на семейството и децата, както и – от човешка солидарност – някакви, макар и дребни пари, за двамата души, с които работеше. Нищо, че работа вече нямаше.

Не се знаеше, обаче, докога щеше да издържи тази солидарност на собственика към квартиранта на госпожа К. В страна, в която и преди, и след обявеното извънредно положение, нямаше никаква съпричастност на управляващите към бедния, изтерзан народ, кой се интересува от някакъв си наемник без трудов договор, осигуровки към държавата, без никакво имущество и дом?

Квартирантът на госпожа К., въпреки че нямаше вече защо, продължи да става всеки ден по обичая си рано. Той се качваше в градския транспорт, свалян понякога от контрольорите, понеже нямаше пари за билети, и обикаляше после пеша с часове улиците на града. Отиваше и до затворения офис на фирмата, където се виждаха понякога със собственика. Отбиваше се и при други свои познати, търсеше изход от създалото се положение. Но работа нямаше и трудно можеше да се намери в настанилата се повсеместна стагнация. Или, ако имаше, тя беше само в криминалния сектор. А квартирантът не искаше все пак да стига дотам, въпреки че и такива мисли му минаваха през главата. Дори не можеше да се пътува вън от града, да се отиде в друг град, да се направи някой опит за търговийка, да се продаде нещо на някой битпазар. Нищо не беше същото. Работеха само магазини за хранителни продукти, аптеки и банки. А в магазините не даваха разбира се нито хляб, нито цигари, нито каквото и да било друго без пари. В банки пък нямаше въобще защо да влиза. Те не бяха за такива като него.

Квартирантът се опитваше криво-ляво да събере, въпреки всичко, нужните пари за прехрана, да плати и наема за стаичката, в която живееше, за да не остане без покрив над главата. Той се опита веднъж-дваж да спомене на хазайката си, че работа няма и пари за наем също, но тя и без друго непрекъснато повтаряше, че пенсията й е малка, че токът е скъп, че електрическата печка в стаята му (която той пускаше само нощем) харчи много.

Една вечер, докато квартирантът за пореден път си броеше стотинките, а хазайката му бе прекарала поредния си ден в гледане на сериали и новини за коронавируса, тя се почувства толкова зле, че реши да вика Бърза помощ. „Сигурно съм го хванала проклетия вирус – помисли си тя. – Не мога да дишам…“. Хазайката звънна на 112, чукна и на пода, за да викне квартиранта си, на когото каза после през прозореца, че й е зле. Квартирантът предложи да й помогне, с каквото може, но тя му каза да не влиза.

Бърза помощ дойде сравнително бързо. Докторът видя, че жената няма никакви симптоми за коронавирус, а се е уплашила дотолкова, че е обострила свои старчески болежки, и й постави някаква инжекция. Госпожа К. се успокои, но за ден-два. После пак, общувайки само с телевизионния екран, превзет от новините за опасния вирус, тя продължи да се задъхва и тревожи.

Квартирантът и той продължи по същия начин. След още седмица-две безполезно търсене на средства за препитание, се озова в компанията на стари познати, които го почерпиха с няколко чашки. И, като нямаха с какво друго да му помогнат, бидейки от неговата черга, дадоха му бутилка с домашна ракия. Квартирантът излезе от дома на познатите си, залитайки, и – в разрез с всички мерки и ограничения, наложени от правителството – седна на пейка в близкия парк.

Беше вече тъмно, нямаше хора, всичко наоколо беше пусто. Нямаше и кьорав полицай, който да го глоби с 5000 лева за нарушаване на Закона за извънредното положение. Но и да имаше някой да го глоби, как ли щеше тази държава да вземе 5000 лева от несретник, нямащ и пет лева, скътани настрана? Мъжът отвори бутилката, отпи няколко глътки, запали последната си цигара и погледът му потъна в нищото. Уж беше вечер април, а беше студено, зимата упорито не искаше да си тръгва…

През туй време, някъде накрая на града, госпожа К., изпълнила всички предохранителни мерки да не си отиде от коронавирус, се строполи на пода от инсулт. Дали от поредните новини за нарастващите жертви на вируса, дали от застоялия живот, дали от възрастта или от всичко, взето заедно, кръвното й скочи рязко и един кръвоносен съд се спука в мозъка й. Нямаше кой да се обади на 112, да уведоми роднините й. Нямаше кой да отвори вратата й и да я намери навреме.

Квартирантът прегърна бутилката и полегна на студената пейка, където неусетно заспа. Над него мина един ангел, събиращ душите, претегли добрите и лошите му дела, поколеба се за миг и реши да остави душата му в тялото до сутринта. Ако тялото издържи… Имаше по-спешен случай, който зовеше ангела към малка къща в края на града. Там, пред невиждащите погледи на премиера, министъра на здравеопазването и генерала-хирург, окупирали и този път новините, една тотално изолирана старица се гърчеше, на метър от телефона и заключената врата. От екрана на телевизора продължаваше да се чува „Останете си вкъщи“.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.