Home » Авторски страници, литература

Следизборно

2019.11.06 Няма коментари

Разказ от Хасан Ефраимов

Илюстрация: Sofia Photo Agency, архив

– Докторе… Ох, докторе, чакай бе – развика се сутринта баба Гица и се затича към мен.

Тъкмо бях изкарал колелото от гаража и си нахлузвах якетата. Зимата си е предизвикателство на колело и компромиси в това отношение не правя.

– Леко, да не се пребиеш – притесних се и, когато я видях да се тътри по асфалта.

– Ох, ох… докторе, добре че те видях – изрече с тежка въздишка баба Гица, когато най-накрая се домъкна близо до мен. – Викам си, да не те изтърва, че… Докторе, ами, ади честито, бе.

– За какво, бабо Гицо?

– Как за какво? Ми, нали депутат стана.

– Депутат не, бабо Гицо. Само съветник.

– Че то, не е ли същото?

– Почти, ама не съвсем.

– Викам им аз на тези нашите, тука в махалата: „Ако ни оправи, само докторът ще ни оправи, викам. Той, викам, що шафрантии оправи.“

– Бабо Гицо…

– Ми, не е ли тъй, бе докторе? И викам, на моравата ги оправи, а сега кабинет ще си има.

– Бабо Гицо, няма да имам кабинет.

– Че за какво ти е? Ти като решиш да оправяш, навсякъде можеш. Какво му трябва на един мъж? Само… желание да има. Да знаеш, докторе, гласувала съм за теб.

– Благодаря, бабо Гицо. Не съм се и съмнявал в теб. Тръгвам, бабо Гицо.

– Чакай, бе… Ами докторе, ти що пак с туй пусто колело, бе?

– Ми, като няма трамвай в махалата.

– Ти остави трамвая, ами нали видя, че и тролейбусите ги нарязаха. Купи си една хубава кола, докторе. Твоята, гледам, все дъщеря ти я кара. Отначало гледам, някаква женска. „Е, туй то, една кола имаше, горкият, и нея му я прибраха шафрантиите“ – си казах. Ама, после като погледнах… Че то нашето Сисе, бе. А бе, докторе, кога порасна туй дете, бе? Ей, пусти години!

– Годините си вървят! Тръгвам, бабо Гицо.

– Слушай, купи си хубава кола. Като те гледам как си се опаковал като лукова глава… Ей, докторе, виж там нещо…

– Какво?

– Ако се наложи, да пооправиш нещо.

– Какво искаш ти пък да ти оправя?

– А бе, ако падне нещичко… Все пак си депутат вече. Да не забравиш баба си Гица, ей. То, и за какво ми е, ама… Вече съм си за гробищата аз.

– Освен парцел с хубав изглед да ти оправя.

– Ох, поне там да съм с връзки, докторе. Слушай… Сега вече може и жена да си намериш там, най-накрая.

– Къде да си намеря жена?

– Ми там, в парламента.

– Те, все кукумявки там, бабо Гицо.

– А бе, кукумявки-мукумявки не гледай ти. Една топла мусакичка да ти наготви ти стига.

– Че те, ако можеха да готвят мусака, в парламента ли щяха да са?

– Слушай, докторе…

– Какво пак, бабо Гицо?

– Докторе, ами малко дръвца мога ли да си взема?

– Нали предната седмица си взе.

– Взех си, ама тя, зимата е дълга.

– Добре, вземи си, бабо Гицо, ей ги де са.

– Ми, тия не са нарязани, бе докторе!

– Освен да извикам Жеко да ти ги и нареже.

– А, к’во ще се мъчиш сега, че и Жеко ще мъчиш. Да си взема от нарязаните, а?

– Вземи си от нацепените, че са хазър готови за камината. Ако кажеш, ще дойда да ти ги ръгам и в камината.

– Ти все за ръгане мислиш! Ох, благодаря ти, докторе. Господ здраве да ти дава. Ади, бягам за количката.

– Е, нали малко искаше. Тя, количката ти кубик побира.

Хукна баба Гица за количката си, а аз се качих на колелото и запраших към центъра.

Не минах и сто метра, обаче, спря ме друг комшия.

– Ха честито, докторе – изрече, ухилен до ушите. – Ей, най-накрая да има и наше момче да се издигне. Да знаеш, гласувал съм за теб. И бабата – и тя… Децата… Внуците! От нас само имаше седем гласа.

Благодарих и отново завъртях педалите.

Докато стигна до плочките на центъра, ме спряха поне дузина пъти. Оказа се, че всеки е гласувал за мен. Като ги преброих, трябвало е да имам около 700 преференции, а те бяха само 148.

– Бе, мамито – не се стърпях накрая. – Че аз е трябвало да бия дори Доналд Тръмп, бе.

Като стигнах центъра, нещата не се оправиха, а напротив. Там дори ме заградиха, а преференциалните гласове скоро минаха няколко хиляди. Всеки ми честитеше и, разбира се, напомняше ми да не го забравя като се издигна във висините.

Как да е се отскубнах, за да бъда спрян отново.

– Бе мамито, аз така, не мога да стигна на работа до обяд – притесних се и истински.

– Докторе… – започна ме поредният наглец.

– Покажи снимка – застрелях го директно от упор, преди да е изрекъл друго.

– Каква снимка, докторе?

– Как каква? На бюлетината.

– Е, как така, бе докторе?

– Така, как? На другите как им показвате?

Не го удостоих повече с внимание и продължих напред.

Този път, обаче, ме спря журналистката Таня Топалова.

– Докторе, какво мислите за…? – започна ме с усмивка, така отдалеко.

– Слушай, Таня, кажи им на тези хашлаци… – не се стърпях и аз.

– На кои хашлаци, докторе? – притесни се и тя.

– Съобщи го по радиото… Ако нямат снимка на бюлетината, изобщо да не ми се показват.

Оставих я недоумяваща и си сложих тъмните очила. Нахлузих си и шапка, а качулката я свалих досущ над очите си.

– А, хашлаци с хашлаци – повтарях си през цялото време. – Аз като лепях плакати… Три чифта кундури скъсах. А, те, парцел на гробищата с хубав изглед искали… Има снимка – има парцел. Няма снимка – няма парцел.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.