Home » българи зад граница, Избрано

МБУ vs. АБУЧ. Мнения по казуса

2019.08.10 Няма коментари

“Неприемането на МБУ като член на АБУЧ стана повод за гореща полемика в социалните мрежи” – пише в. “България Сега”, който публикува различни мнения за случая. Поради важността на темата, препубликуваме две от тях. Едното е интервю на Светозар Момчилов със Снежина Мечева, говорител на АБУЧ и директор на БУ “Иван Станчов” към Посолството ни в Лондон, а другото – мнение на Георги Петров, председател на Борда на директорите на Малко българско училище в Чикаго.

————————————————————————————————————–

МБУ vs. АБУЧ. Интервю на Светозар Момчилов със Снежина Мечева

Снежина Мечева на Общото събрание на АБУЧ в Пловдив, юли 2019 г. Снимка: АБУЧ

СМ: Полезна ли е практиката на роене на училищата в чужбина – отцепване на учители и деца и създаване на нови училища, някои от които поради невъзможност да се справят сами се приемат като филиали на други български училища (които може и да са конкуренти на училищата, от които се отцепват)?

СН.М: За мен този въпрос е риторичен и простият отговор е „НЕ!”. Но нека конкретизирам, защото е ясно по какъв повод ме питате.

Огромната трудност, която от години създава проблем на образователните звена в чужбина, това е изкуственото роене на училищата – и най-често това се случва по субективни причини. Много трудно е да създадеш училище, да го утвърдиш, да направиш екип, който да работи в разбирателство. И обикновено първосъздателят поема най-големите отговорности, дава възможност на преподавателите да се утвърдят, да получат увереност, авторитетът на училището се гради от всички. В един момент, когато отделен учител е спечелил уважението на родителите и привързаността на децата (което не е единствено негово еднолично дело, а на целия учителски колектив и ръководството му), той вижда възможност да се отдели и сам да направи училище. Ако това е така и се чувства уверен – нека напусне сам и да почне отначало, както първият основател на образователно звено. Да отиде в друг район, където има необхванати ученици, и там да измине същия трънлив път на първопроходник. Никой не може и не трябва да го спира.

Но по-лесно и бързо е, обаче, да повлече с отделянето след себе си цял клас. Това вече е недопустимо, защото разбива основата на първия, дръзнал да създаде училище. По-малко деца, по–малко финансиране (при планирани вече договори за наеми и заплати), нарушен авторитет, че се случва разединение, ново изпитание и ненужно напрежение, отрицателен пример за тези, които имат наум същите намерения. ”Щом един може – мога и аз.”

До момента МОН няма нормативна уредба, която да ограничава подобни действия между училищата. Всичко е оставено на морала на хората, участващи в процеса. В някои държави местни закони третират нелоялната конкуренция до определена степен.

И какво се получава? Отцепеното училище не отива на ново отдалечено място, а се установява в същия район, защото така е най-лесно за родителите (няма да хукнат заради отделилия се преподавател на другия край на града). Работи се на практика със същите деца, но вече се съфинансират от държавата две училища в близки райони. (За онези, които не са в течение на финансовата обвързаност на МОН и училищата в чужбина, трябва да кажем, че Министерството на образованието и науката в България не издържа изцяло училищата зад граница, а частично. Чрез това си участие МОН изпълнява държавното участие по изпълнение на правата и задълженията на българските граждани по Конституцията на България чл.36 (1) и чл.26 ал.(1), отнасяща се до владеенето на български език от българските граждани у нас и по света. Останалата част от задължението е дело на самите граждани – родителите и учителите. Родителите на децата участват с такси за обучение, училищните ръководства търсят допълнителни източници на средства).

Каква е ползата от такова роене? Субективно галене на егото, че „И аз мога!”. Тези случаи и в САЩ, и по света в не една и две страни, станаха масово явление, след като през 2009 г. МОН се включи със съфинансиране. Дотогава училищата бяхме на самоиздръжка. Някои в продължение на десетилетия.

Какво се случва на много места? Отцепеният не се справя. Не е лесно, нали? Условията за получаване на съфинансиране от МОН изискват една година самостоятелна работа на училището, през следващата година се получава финансиране по програма „Роден език и култура зад граница”, което е недостатъчно и е нестабилно. В много случаи част от „отцепените деца” напускат. И тогава –„Кой може да ми помогне? Има едно училище със стабилни доходи. Ще опитам с тях.” (Отделилият се никога няма да се върне обратно там, където е рушил.) И новоприемащият вижда облага – готов учител с деца, ще се разрасне и приемащият, и доходите също, а ако има и субективна причина да се състезава с останалите – чудесен шанс! Няма норматив, който да го ограничава. Това е възможност да докаже, че е най-привлекателен, най-способен. Има го този момент. „Те са първи, но аз мога повече…”. Въпрос на критерий.

Аз никога не бих приела такова отцепено училище, защото един път готов да руши – няма да се посвени да повтори.

Възможно ли е такова изкуствено разцепление да се случи в България? Никога. А искаме да сме припознати от българската образователна система и в известна степен да я копираме, защото получаваме български бюджетни средства, за да работим и образоваме деца. Да не говорим, че сме и възпитатели на подрастващи, и личният пример е урок по гражданско поведение, което досега никога не сме изучавали в учебник.

Когато в едно българско училище в родината има субективни несъгласия между директор и учител – или се съобразяваш с ръководителя, търсиш начин да се стигне до разбирателство, или напускаш, но НЕ повличаш учениците след себе си – търсиш си друго училище.

Такива примери на изкуствено роене в чужбина са негативни, трябва да има норматив, който да ги ограничава, и когато няма такъв – някой трябва да се заеме със задачата да се търси поне морална, принципна отговорност за подобни действия. В случая това е АБУЧ – Асоциацията на българските училища в чужбина. Особено, ако не само роенето без нужда е налице, но има и друг момент – приемащият такива отделили се училища да хареса тази практика, която да му дава възможност да поглъща. И да повтаря, дори да окуражава присъединяване на отделили се. Няма значение, че те може да са на другия край на държавата – континент или дори извън нея. Как ще се контролира един такъв отдалечен филиал? Как ще се знае как работят учителите му, как обучават, какво е мнението на родителите? Не звучи убедително. И това е поредният втори нежелателен инцидент, който също става масово явление.

Подобни изкуствени разцепления стават все по-често. МОН не желае да влиза в тежки конфликти – че кой ги обича? Но има една АБУЧ, която наблюдава, вижда, преценява, бори се. Години наред апелираме да се създадат нормативи за ограничение. Не се прави. Искат го и българските дипломати по места, които не могат да отказват подкрепа на отделили се, защото няма норматив, на който да се опрат. И дипломатите дават уверение с писмо, че това училище работи или ще работи. Стига се до задънена улица. Някой трябва да скъса порочния кръг. Кой? АБУЧ! Където повечето хора от редовите членове имат ясна представа какво и как се случва.

Аз лично никога не бих приела такова отроило се училище, още по-малко да стимулирам подобни да се присъединят към мен. И за радост – повечето наши членове се придържат към подобна колегиалност.

В Лондон имам конкретен пример за достойно поведение на голямо училище – даже две, на г-жа Милена Везенкова. Общо в двете училища има 650 ученици. В отдалечени райони от другите, с голяма българска общност там. В един момент г-жа Везенкова имаше намерение да отвори филиал, без да знае, че наскоро в този район се е открило ново училище – и когато бе осведомена, че там вече има такова – веднага прекрати създаването на неин филиал. Винаги ще я уважаваме за принципността. Тя няма нужда да иска повече. Постигнатото от нея до момента я прави авторитет. И аз съм щастлива, че работим и постигаме заедно, за момент не сме си и помислили да се състезаваме без нужда. Място за градеж на авторитет има за всички – достойно и с отговорна работа.

И понеже дълги години в Лондон новосъздадените училища се придържаха към подобна принципна колегиалност – били сме за пример. Трябва да отбележа, обаче, че имаше значение наличието именно на посолско училище в Лондон, обгрижвано от посветени посланици (досега общо 8). Защото едно училище към дипломатическа мисия трябва да работи безупречно пред погледа на всички дипломати в него, да дава пример, за да го следват. А ми е коствало години да водя борба за съхранението на т.нар. „посолски училища”, за да убедя МОН. Все още ми коства много, за да се убедят мнозина посланици и консули, които имат друга гледна точка. За радост, външният ни министър – г-жа Захариева, оценява ролята на задграничното обучение и поддържа делото ни.

Училището ни към посолството в продължение на десетилетия бе единствено. Били сме години наред най-голямото в чужбина. Сега, за моя радост, в Лондон има 16, а в цялото Обединено кралство, заедно с филиалите, вече са към 60. Повече училища – повече проблеми за разрешаване, въпреки необходимостта и полезността. За съжаление, напоследък и при нас в Лондон се появиха проблеми с роенето, именно защото не се взимат необходимите мерки.

Пример: Колега във Великобритания, именно заради неправомерно роене, бе ощетен морално и материално. В момента води тежка битка с МОН и се е зарекъл да спечели на всяка цена.

Идва момент, в който се плаща за некоректни действия. И след като друг не се наема да се нагърби с подобна отговорност – АБУЧ е длъжна да го направи по възможния за асоциацията начин като организация с нестопанска цел, създадена на доброволни начала през 2007 г. (когато още няма финансиране от МОН). Осъществява се чрез Етичната ни комисия към АБУЧ и чрез отказ да приема повече такива отделени от други училища за свои членове, или такива, които стимулират този процес. Тежка и неприятна е задачата и поражда конфликт, който никой не предпочита да създава, но „затварянето на очи” и лавирането между разпоредбите, недовършени докрай, води до това. За изминалата учебна 2018-2019 г. Етичната комисия към АБУЧ е разгледала 5 такива сигнали и се е произнесла.

АБУЧ е създадена от достойни хора, с достойно поведение, и заедно с най-активните си членове доведе до успеха, който тази година доказахме:

1. Събрахме в Европарламента всички български представители на различните партии заедно и Петицията на АБУЧ за равнопоставеност на българския език и на другите т.нар. „малки езици” отправи сериозна препоръка към страните-членки на ЕС, за изравняване на предимствата на тези езици с предимствата, които ползват утвърдените вече английски, френски, немски и т.н. езици, които притежават матуритетно признание в страните на ЕС. Заедно с българските институции продължаваме да отстояваме идеята си по-нагоре до пълно признание.

2. АБУЧ постигна нов статут на българския език в САЩ като включи с помощта на български дипломати и МОН българска оценяваща институция – ДЕО към СУ „Св. Климент Охридски”. Техният Сертификат за двуезичност легитимира предимства за българчетата в САЩ и те ги ползват при кандидатстване в университет, колеж или при наемане на работа.

3. АБУЧ преработи 103-то постановление на МС така, че привилегиите за предимства на българчета зад граница при приемане във висши учебни заведение в България, които досега ползваха само българчетата от старите общности, да важат от тази есен за всички българчета в чужбина. Това стана с изключителното съдействие на вицепрезидента, г-жа Илияна Йотова, и на министъра на образованието, г-н Красимир Вълчев.

На Конференцията в Пловдив признание получихме от вицепрезидента на България, г-жа Илияна Йотова, от министър-председателя, г-н Бойко Борисов, от министъра на образованието, г-н Красимир Вълчев, от посланици и народни представители, дори от напълно независим човек, прославил България по целия свят, г-н Димитър Бербатов, който няма нужда от ПР–акции, а е с нас от десетилетия с проекта на неговата фондация „Успелите деца на България”. Той знае как се постига и неговата висока оценка също е мерило за нас.

Неслучайно АБУЧ е сочена навсякъде като пример за постигане на общонационални цели в обучението по родни предмети зад граница, пример за масовост, за следване. Кои други успяват така? Без пари, доброволно, вече 13 години? (Това е информация за тези, които в социалните мрежи питат: „Кой им плаща на тия?”)

И ако са засегнати интересите на неколцина, трябва ли да бъде пометено всичко с цената на недостойни обвинения и в доста случаи с неподходящ език? Не може и не бива. Винаги има неудовлетворени хора, които търсят начин да се разбие авторитет, който дразни с постиженията си, защото и Пелинко го е казал: „В България, ако се роди гений, то това ще бъде единствено геният на завистта”. Само преди няколко дена един Шампион номер 1 – Луис Хамилтън, каза: “Когато хората говорят лошо за теб, не го приемай лично, защото те всъщност говорят за себе си.”

СМ: Има ли нужда от райониране (практика, която се прилага за училищата в САЩ и България) с цел да се избегне пренасищането в определени райони с училища?

СН.М: Отново ми задавате риторичен въпрос, който съдържа отговора си – Разбира се.

Добре е, че споменавате , че това е практика не само в България, а и в САЩ, по отношение на равномерното разположение на училищата в определени райони. УС на АБУЧ има от години предложение в МОН за райониране в големите градове, именно за да няма пренасищане на училища в даден район, а „пустеещи“ области в друг. Това може да не е възможно навсякъде, но където има големи български общности – трябва да се направи и да се дадат възможности на дипломатите по места да сътворят и боравят с такава информация. Ние от АБУЧ сме съдействали с предложение, което отчасти е залегнало в чл. 17 на новото Постановление на Министерски съвет № 90 – цитирам:

“Чл. 17. (1) Междуведомствената комисия по въпросите на българските неделни училища в чужбина събира и обобщава информация за градовете и районите, в които българските неделни училища осигуряват в достатъчна степен обхвата на децата и учениците, които желаят да се обучават в тях.

(2) Определянето на градовете и на районите по ал. 1 е в съответствие с броя на българските неделни училища и на децата и учениците в тях, разположението на училищата, концентрацията на деца от българска общност, капацитета на помещенията, в които се провежда обучението, времето за пътуване и други фактори, които имат отношение към достъпа до българското неделно училище в чужбина и ефективното му функциониране.

(3) Междуведомствената комисия по въпросите на българските неделни училища в чужбина съгласува информацията по ал. 1 с ръководителите на задграничните представителства и представя на министъра на образованието и науката сведение за градовете и районите, в които мрежата от български неделни училища в чужбина е достатъчна за обхвата на децата и учениците, които желаят да се обучават.”

СМ: Какво е лоялна и нелоялна конкуренция между българските училища в чужбина?

СН.М: Мисля, че в отговорите си по-горе обясних, даже с примери.

Малко некоректно е да чуваме обяснения в интернет пространството, че ние, учителите, видите ли, не сме бизнесмени. Ами да – не сме. Вие съхранението на национално съзнание първо като бизнес ли го възприемате, или като национална, родова кауза, стремеж за оцеляване на корена? Ние така сме започнали и затова сме постигнали. Не да печелим, а да крепим българското. Голяма част от учителите и ръководителите на българските училища в чужбина се реализират в други сфери на чуждите икономики по страни, тяхната основна трудова заетост не е в българските съботно-неделни училища. Много от тях нито се изхранват, нито ще се пенсионират с работата си в тях. Това е учителят – възрожденец, било той древен или съвременен. Не ни давайте за пример бизнеснюха на съвремието. Ние сме духовници и се борим да възпитаваме такива последователи. Който не знае да уважава първите, в един момент ще бъде задминат от подобни нему неуважаващи. Тогава ще прозре.

Задава ни се въпросът: „Защо УС на АБУЧ първо е приел кандидатурата на въпросното училище, а в последствие предоставя решението на висшия си орган – Общото събрание, на което гласува против?”.

Отговарям: Първо, през годините е давана препоръка на това училище за приемане за наш член, именно за да се декларира, че то има заслуги и постижения на утвърдило се училище с голям брой ученици в общността. Да се докаже, че въпреки някои съображенията – това е опит да се постигне колегиалност на място. Последна актуализирана препоръка за членство на МБУ в АБУЧ е дадена от член на УС в началото на 2019 г. и тя е одобрена от УС. Но месец преди Общото събрание на АБУЧ, което по устав трябва да приеме новите членове, на 26-ти юли (в случая това бяха 5 юридически члена, български училища), се установява, че това училище – кандидат-член, е закупило сграда на 30-и май в непосредствена близост (около 2 км отстояние от всяко) до ДВЕ големи и отдавнашни училища в същия район. В този случай има риск от поглъщане не на едно, а на две училища. Училищният ръководител на второто училище, което е отдавнашен активен член на АБУЧ, изказва свое лично мнение пред ОС на АБУЧ, за нелоялното отстояние на новата сграда на новото училище от другите две, и гласува „против“, а училищният ръководител на другото близко училище, дало препоръката – гласува „въздържал се“ . И двете училища в района, в чиято близост е закупена сградата на МБУ, са първите училища в Чикаго, които имат заслуги за развитието на обучението на български език в САЩ, като цяло.

От две училища тръгва идеята за лицензиране на българските училища в САЩ към МОН още през 2001 г. Тогава още няма съфинансиране и никакви облаги за учителите. Искането е единствено да се издават на учащите се в чужбина удостоверения за обучение по родни предмети и оценките да са признати в България.

И още нещо по обсъждания казус за отказ на членство в АБУЧ: Едното от засегнатите две училища е инициаторът за признаването на българския език в щата Илинойс, САЩ. Със съдействието на някои български дипломати в гр. Чикаго и гр. Вашингтон, днес в общо 10 щата се възползват от тази възможност. Такива щати ще се множат тепърва.

Затова нека си припомним колко масивна беше личната атака срещу инициатора на това глобално признание за българския език в щата Илинойс, когато той сам, без ничия помощ пое първоначалната инициатива през 2015 г. Тогава се поде кампания срещу него, че е лъжец и манипулатор, че е химера да се мисли, че българският език може да бъде част от американската образователна система, че с това той лъже и иска да си направи ПР. Да не говорим и за непубличните устни нападения срещу него, че лъже и манипулира. Вие, г-н Момчилов, като човек и журналист, сигурно ще можете да си представите какво означава това. Дава ли си някой сметка какво е коствало тогава това на обвинения и кой ще му се извини, когато само след две години доказва правотата си, че това е възможно, че е работил за България, а не за свой ПР? През 2017 г.той подема отново инициативата в осъществяване на идеята си, като този път включва и прозорливи български дипломати. И само след няколко месеца през 2017 г. успява да докаже, че българският език може да е част от образователните системи на 10 различни щати чрез програмата Seal of Biliterasy (Печат за двуезичност). И не само това. За първи път български университет е признат за институция, оценяваща знанията по бълг. език в САЩ. От 2017 г. са проведени 5 сесии на теста по български език от ДЕО към СУ „Св. Климент Охридски“, с над 100 успешно издържали български ученици от всички училища в гр. Чикаго, гр. Вашингтон и др., които са получили върху американските си дипломи Seal of Biliteracy за владеене на български език.

И когато се доказа, че този човек извоюва това за всички, не само за неговото си училище, няма извинения за причинените му морални щети и удар по достойнството му. На същия словесен линч той е подложен и сега в социалните мрежи, по повод на неприетото в АБУЧ училище. Кой има нужда от това недостойно поведение и какво цели?! Докога ще се мълчи за тези неща? Докога доказалите се ще бъдат третирани като нарушители (и това е мека дума, която се използва срещу нас)? Залети сме с доста кална реторика от всякакви. Но ако не спираме, то е защото си знаем силата и възможностите. Слава Богу, огромната аудитория членове е с нас. Това се доказа и в избора на крайното решение на АБУЧ.

Доскоро е имало вяра в поръчителя за кандидат-члена на АБУЧ, че трябва да се загърбят старите изяви и да се тръгне напред в по-добра хармония, и затова по-рано са давани препоръки за приемане на училището в АБУЧ. Идеята е: Нека опитаме заедно. Макар че: АБУЧ съществува от 13 години, защо желание за присъединяване към нас не е показано по-рано? Защо не се пожела да се работи ведно за общите ни постиженията, а това става чак сега, когато вече за всички е ясно, че успяваме? Препоръките се дават въпреки това. С добра воля.

Голямото, разраснало се по един или друг начин училище (знаем, че е станало с почтени усилия, но не само), застрашава съществуването на други две, не по-малко достойни. Не ни уверявайте, че това е пазарна икономика, която не разбираме (такава версия наскоро се пусна във Фейсбук от лично заинтересован да докаже правотата на поглъщащия). Ние не продаваме чушки по пазарите. Ние претендираме да възпитаваме морал – граждански морал.

И още нещо – задаваме си въпроса: Във времена, когато в България се спори да има ли финансиране на партиите, едно училище апелира за партийна субсидия на управляващата партия. Всички го чухме по медиите и у нас, и в чужбина. Обединение ли призовава такова поведение или допълнително разединение на страната ни на партийна основа? АБУЧ винаги е декларирала своята аполитичност и готовност да се работи надпартийно, защото това е национална кауза.

Когато назря необходимостта повечето в УС на АБУЧ да кажат мнението си дали такова училище трябва да е наш член, се разбра, че това е не просто сложен, а най-сложният въпрос за всички. И за съжаление никой не иска да е отговорен за последващите тежки реакции, най-малко държавните институции. Оставаме ние – поборниците, учителите, истинските възпитатели. Тогава решихме: Нека го предложим на всички наши членове, да видим становищата – не сме нарушавали личното достойнство на никого, изложили сме го за обсъждане от висшия ни орган – Общото събрание. И на въпросното събрание въпросът за обсъждане бе подет не от този, когото сега се мъчат да изкарат най-черен, а от другите училища, засегнати от новата заплаха. Трудно беше за членовете ни, но след това, което чуха – взеха своето решение. То беше отказ. Не одобрихме приемането на този кандидат-член на АБУЧ.

И се започна грозната атака срещу нас. Фейсбук изобилства с лъжи, обвинения, грозни квалификации, словесен линч срещу достойни хора, които могат да доведат до съдебна зала и ако трябва – ще се случи. Свидетели сме на манипулации от администратори на Фейсбук страници (ще се разбере доколко наказуемо е това тепърва). Дават предимство на становищата на хулителите, а нашите мнения, които опонират аргументирано – изчезват от приоритетните места за четене. Дори сме обвинени затова, че болшинството от УС на АБУЧ искаме да докажем справедливата си позиция. Нямали сме право, трябвало да седим с наведени глави и да поемаме лъжите и хулите. Съжалявам – не сме научени на това.

Само двама от Управителния ни съвет сме от първите. Други са след нас, а някои са съвсем млади. В този Управителен съвет сме 5 носители на отличието „Българка на годината”. Това са ръководители на училища в най-големите български общности по света. Доказателство за достойната работа на УС в полза на всички и навсякъде по света в името на България са още и държавните отличия на ръководените от нас училища от всички държавни институции в България, свързани с българските училища в чужбина. Някои от нас носят признания и от институциите на чуждите държави. Това говори достатъчно.

СМ: Нужно ли е в постановлението за българските училища в чужбина да има антимонополна клауза?

СН.М: Да Ви кажа, тази словесност не ми подхожда, дори и да е вярна – антимонополна? Как да говорим за монопол, когато става дума за Духовност, Корен, Език, Нация? Нужно е просто държавата, която тръгна заедно с нас да брани Българското, да създаде норматив, който да ограничава нередните явления, които разбиват градеж и затвърждават негативната характеристика за нас, всичките българи, че не можем да се обединим. Можем и АБУЧ го доказа! Но е ясно, че „прангите” на наследени от робски времена „практични способи за оцеляване” ще живеят дълго, ако им даваме възможност да се коренят.

СМ: Какви са начините за повишаване на качеството и конкурентоспособността на българските училища в чужбина?

СН.М:

– Стриктни правила от страна на МОН за създаване на новите училища, както и на училища с друг адрес;
– Способи за противовес на некоректно поведение от страна на МОН;
– Дистанциране от политическо влияние на процесите;
– Търсене на обединяващи каузи и политики;
– Съграждане на обществено-държавното начало като възможен и единствено добър пример;
– И най-вече – възпитание на етика, която да е достойна да възпитава.

—————————————–

Светлозар Момчилов и Георги Петров. Снимка: в. “България Сега”

МБУ vs. АБУЧ. Мнение на Георги Петров, председател на Борда на директорите на МБУ

Мненията, изразени по-долу, са вследствие на наблюдения и ЛИЧЕН анализ на случващото се в българската общност в района на Чикаго в последните 17 години. Планирам да изпратя и копие от този анализ до МОН, където се надявам да предизвикам поне дискусия, която да адресира изброените от мен проблеми, както и да се работи върху план за бъдещето на училищата в чужбина и тяхното място сред развиващите се български общности зад граница.

Този мой опит за анализ е породен вследствие на изказването на г-жа Снежина Мечева: „Основен проблем за българските училища в чужбина – роенето.”

Изключително съм несъгласен с изразеното мнение и ще се опитам да Ви обясня защо, както и да Ви убедя в правотата си.

„Роенето“ е краен резултат, следствие на някакъв проблем или проблеми. Само по себе си не означава нищо и няма никаква стойност, ако не се анализират всички фактори, довели до „роене“, и то ЗАДЪЛЖИТЕЛНО във всеки един отделен случай. Няма универсална формула, но съществуват общи тенденции. Знам, че някои ще се почувстват засегнати или обидени, за тях мога да кажа само едно – Insult is not given, its taken. Така че ако някой се почувства обиден или засегнат – съжалявам!

По-долу на няколко места ще употребя думата бизнес. Това е така, защото всяко едно училище, което борави с и управлява парични средства, си е бизнес, без значение дали е за печалба (for profit), или с идеална цел (non-profit). И двете се подчиняват на едни и същи правила, само крайната им цел е различна. Също така е важно да се отбележи, че училищата в чужбина са ЧАСТНИ, т.е. самостоятелни и независими, и като такива те трябва да се подчиняват на пазарните механизми в съответната държава.

Три са факторите, които обуславят този процес:

– социален/личен;
– икономически;
– академични.

В много от случаите, които аз съм наблюдавал, е обикновено комбинация от поне два.

Социален/личен:

Това е най-трудният фактор за анализ, понеже всеки човек е различен сам по себе си. И когато стане така, че двама или повече души са стигнали до момент, в който повече не могат да работят заедно, то е нормално да се разделят. За съжаление това е нещо, което може много трудно да се контролира, и ако имаше някакъв начин това да се случи, съм сигурен, че една голяма част от философията и психологията нямаше да съществува.

Икономически (ръководене на бизнес, работа с родители, отчетност, конкуренция):

Това за мен е най-големият проблем от трите. Голяма част от училищата се ръководят единствено от директор, който обикновено има само педагогическо образование. Няма как един такъв човек да може да се справи с това да управлява едновременно бизнес и училище на високо ниво. Трябва да може да се разбират неща като това да си конкурентно способен, да можеш да боравиш с документи, да можеш да си направиш бизнес план или разчет, да си пресметнеш какви са ти основните разходи, да прогнозираш какви ще са ти приходите и т.н. Това са наистина твърде много неща, справянето с които за някои е непосилна задача. След като МОН започна програмите за финансиране, това, освен глътка въздух, доведе със себе си и една голяма и понякога доста трудоемка система за отчитане. Въпреки че се направиха доста подобрения в последните години, все пак си отнема много време.

Липсата на разбиране на пазарните процеси и най-вече това да си конкурентно способен и да работиш добре с родителите, са обикновено най-големите проблеми на училищата, които биват напускани. Родителите търсят качество, а не обучение на всяка цена. Ако ръководителят се отнася лошо с родителите, ако не ги разпитва за техните нужди, а си работи, както той си знае, няма как да остане в бизнеса за дълго време. Родителите искат да бъдат изслушвани и да имат право на избор, било то различни часове в различни дни, избор от извънкласни дейности, начини на плащане и т.н. В този аспект е много важно и да се правят входящи и изходящи интервюта, както на родители, така и на учители – защо идват и защо си тръгват. Сигурен съм, че много от Вас не го правят и затова не знаят защо им се случва това, което им се случва. Едно такова интервю отнема по-малко време от писането на жалба до етичната комисия, например. Друго интересно нещо във връзка с комуникацията, което се забелязва, е как някои от директорите си позволяват буквално да хулят МОН, и то на всеослушание и в социалните мрежи. Абсолютно недопустимо е за един ръководител да се държи по този начин – ако вземаш субсидия, но имаш някакви противоречия, реагирай културно, намери начин да бъдеш чут. Публичните хули със сигурност не са начинът.

Публичната отчетност е друго нещо, което мнозина не разбират. Повечето училища са регистрирани като дружества с идеална цел и те са ДЛЪЖНИ да дават отчети пред родителите си. За съжаление част от училищните ръководители виждат в училището една добра възможност за добър допълнителен доход. И когато учителите и/или родителите видят да се случва такова нещо, неминуемо е да си тръгнат.

Друг голям ефект от финансирането от МОН е, че се породиха сравнително добри условия за създаването на конкуренция. И това е изключително добро нещо. Конкуренцията повишава качеството. Това е факт! Разбира се някои от Вас ще кажат – да, ама повишава разходите на правителството. Да, ама създава по-добро обучение, е моят отговор! Конкуренцията е нещо здравословно за всеки, който я има. Тези, които я нямат, трябва да бъдат готови, че във всеки един момент някой ще има по-добри идеи от тях и ще направи опит да ги осъществи. Няма такова нещо за „райониране“ и тям подобни – ако родителите виждат някъде по-добри условия за тях и за децата, те ще са готови да пътуват малко по-дълго. Имайте предвид, че те вече са отделили свободния си ден, за да заведат децата на училище (въпреки протестите на последните), и ако са направили това, то, повярвайте ми, това да пътуват малко повече изобщо не го и мислят, че е проблем за тях. Типичен пример са деца в нашето училище, които пътуват от центъра на Чикаго, за да дойдат при нас, и в процеса минават не покрай едно, а покрай 5 (пет) други училища. И това е така, защото основно правило в бизнеса е, че клиентът купува винаги ПОЛЗИ (customers always buy benefits not features).

Друг голям, не разбиран от мнозина проблем е, че поради някаква причина много ръководители си мислят, че някой им е длъжен за нещо. Няма такъв филм! Това нещо може да съществува само и единствено при липсата на каквито и да е финансови взаимоотношения. Щом има ситуация, в която някой плаща, за да получава, или на някого се плаща, за да работи – те не са Ви длъжни, напротив – Вие на тях сте длъжни!

Академичен (остарели срещу нови методи на преподаване, неразбиране на естественото развитие на училищата в чужбина):

Това е частта, от която някои най-много ще се почувстват засегнати. Наблюдават се две вълни на създаване на училища (поне в Америка) – първа вълна преди около 10-15 години и втора вълна от последните 5-6 години. Те си имат собствени уникални характеристики.

Първата вълна са преподаватели от „старата школа“. За съжаление техните методи на преподаване не са особено приложими в съвремието, в което живеем. Ще дам пример – преди 2 години преместиха един цял клас при нас, защото родителите бяха възмутени, че в другото училище им дават за домашна работа да пишат по 50 пъти една и съща дума. Извинявайте, ама това е просто несериозно! Не съм преподавател, но ако това се беше случило на моето дете, аз бих си тръгнал веднага. Тук се борим да запазим пламъчето на българското, а не да мъчим децата. И какво ще стане, когато това дете се яви на изпит за двуезичност, например – ще препише въпросите без грешка може би? Да не говорим за неразбирането на новите технологии и прилагането им в учебния процес. Обучението на децата в чужбина трябва да е съпоставимо с това, което те получават като условия в училището в съответната държава. Не може да ходи детето 5 дни в хубаво и уредено училище – и на 6-ия ден да е затворено в дупка, и да се очаква това да е качествен процес. Това, последното, се отнася и към по-горното за конкуренцията. Училищата в чужбина, освен между себе си, се съревновават и с местните. Деца и родители виждат разликите и ако те са нещо, което не могат да приемат, просто си тръгват, анблок.

Втората вълна е тази, която като цяло е по-привлекателна за младите родители. Не забравяйте, че повечето от родителите на децата, които сега ходят на училище в чужбина, са ходили на училище в края на 90-те и началото на 20ХХ (б.р.: Вероятно авторът е имал предвид началото на XXI век). Това са учители, които боравят по-лесно с технологии, и като цяло са по-близо, както до децата, така и до родителите. Нормално е и да са по-привлекателни. Това са и хора, които са готови да експериментират и да въвеждат по-интересни и съвременни методи на обучение.

Има и трета вълна в развитието на училищата в чужбина и това е нещо съвсем ново от последните не повече от 5 години – естествената им трансформация от училище към културен център. Това е процес, който е тясно свързан с развитието на българските общности в големите градове. Има все повече концерти, театри, фестивали, събирания и т.н. Нормално е училищата да заемат централна роля едновременно и като организатори, и участници. Засилва се и сътрудничеството с подобни организации, както в други градове в съответната държава, така и с България. Тези, които подценяват този процес или просто решават, че не искат да участват в него, са обречени. Родителите искат децата им да се изявяват, искат да са част от ставащото в общността, а не само странични наблюдатели.

И накрая, след всичко казано по-горе, ето и моето обобщение – училищата с неадекватно управление ще продължат да се разделят, губят деца и отпадат, без значение дали членуват в АБУЧ или не. Ако не се следят и разбират гореизброените процеси, те просто ще станат жертва на естествения подбор, където по-добрият и по-можещият оцеляват, за сметка на неразбиращия и неможещия да се адаптира. А как АБУЧ подхожда към по-горните проблеми, си е тема на един съвсем отделен разговор.

Ето някои от нещата, които аз смятам за възможни решения:

– Подобряване на управлението – или чрез привличане на хора (родители), които разбират от бизнес, или, например, курсове по бизнес за начинаещи за ръководителите на училища. Може би не е лоша идея това да се предложи и да бъде организирано от МОН. Едва ли ще е много скъпо и трудоемко да се организира онлайн курс, например.

– Подобряване на отношението с клиентите (customer service) – клиенти в случая са всички учители, родители, деца и служителите на МОН.

– Прилагане на нови технологии в обучението и по-добри условия в училищата. Всеки може да си купи прожектор и екран в комплект до $200, например.

– Трябва да се работи с МОН за създаване на начини за преквалифициране на учители. Има много такива, които са завършили в съответните държави, но не отговарят на условията на МОН. Трябва да се намери начин тези хора да могат да работят в българските училища.

– Запазване на конкуренцията – на мен лично много ми харесва идеята, която МОН прокара с програмата “Роден език и култура зад граница” и с постановление №90/2018. Това е добро – започваш и една година работиш, ако се докажеш, тогава имаш достъп до субсидии.

– Потърсете начини за обединение с друго училище – и в това няма нищо лошо, напротив. Основната тежест на всяко едно училище е администрацията. Тя е еднаква, без значение дали имате 50 или 100 деца.

– Да се настоява пред МОН представителите на държавата по места (консули, посланици и т.н.) да изпълняват и ролята на медиатори при възникнал конфликт. Не да се пишат дописки и да се сочат пръсти, а наистина да се види какъв е проблемът, като се изслушат и двете страни, и да се направи опит да се намерят допирни точки. Специално за САЩ мисля, че е време да има на щат в посолството във Вашингтон човек, който да се занимава само с училищата тук.

– Сътрудничество с други училища, даже и да ги чувствате като свои конкуренти. Това е много силен елемент, който се вижда от всички родители и от представителите на съответната общност.

– Създаване и работа по програми с български общини, училища, организации и институции. Има много възможности, които все още не се използват.

Източник: “България Сега”

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.