Home » Авторски страници, история

Опълченецът

2018.11.01 Няма коментари

За опълченеца Марин Михайлов Мариновски.
Из книгата на Димитър Мариновски “Кадънин бук”, Смолян, 2018 

Марин Михайлов Мариновски (02.02.1889-31.01.1989). Снимката на столетника Марин Мариновски, участник в опълчението през 1912 г., е предоставена за публикация от Народно читалище „Съгласие – 1883” в с. Славейно.

Беше много контактен човек и голям зевзек. Славейновци си го знаеха с някои негови нецензурни приказки и който го подкачеше на майтап, получаваше си и отговора. Всички го знаеха повече с прякора му. Беше ми стрико, брат на дядо ми. Често се срещахме, често разговаряхме за какво ли не, но веднъж ме озадачи с молбата си.

– Искам – вика – да ти разкажа патилата си от опълчението и войните, защото знам, че ще можеш да го разкажеш и напишеш, а това, дето го преживяхме по фронтовете на Балканската и другите войни, трябва да го знаят и поколенията, дето идат и ще дойдат, защото това е част от историята на България.

Позамислих се върху думите му и му обещах, че някой ден ще го поканя да ми разкаже спомените си. Откровено казано, не очаквах нещо много сериозно, защото стрико ми Марин беше вече на деветдесет и три години.

Минаха няколко месеца и един ден седнахме на разговор. Когато след няколко часа се разделихме, той изповядан, а аз удивен от това, което бях чул, разбрах, че човекът бе имал право.

Онова, което ми разказа, се оказаха не само негови лични преживявания, а наистина една героична страница на България и българския народ.

Засега ще ви разкажа чутото от него накратко:

“Роден съм през месец февруари 1889 г. в с. Карлуково (дн. Славейно). Бяхме средно за времето семейство – девет деца: петима братя и четири сестри. За детството ни какво да ти разказвам, сиромашия и глад, колкото щеш. Затова и тръгнах още на десет години с баща ми и братята Стоян и Христо да работя, да уча дюлгерство. Постоянно работехме в Гюмюрджина.

Там баща ми имаше къща, известна като Мариновската одая. Тя беше като хан, всички славейновци идваха в нея, много народ се събираше, всеки си казваше болката. Така живеехме славейновци, задружно и сплотено. Идваха много хора и от Петково, и други нашенски села. Баща ми беше изявен майстор и неслучайно беше ръководител на дюлгерския еснаф цели тридесет години. Аз работих като зидар в Гюмюрджина до 1911 година. Още през 1908 година бях станал вече самостоятелен майстор. В някои моменти си се прибирах по за няколко месеца в Славейно. През 1907 и 1908 години през лятото бях куриер между Славейно и Имарет дере в четата на Пею Шишманов.

Най-големият ми брат Стоян беше четник в Пеювата чета още от 1903 година.

Когато през 1908 година султанът издаде хуриета, ние бяхме в Гюмюрджина. Турция започна да взема войници от всички народности.

Нашият брат Стоян беше най-големият и беше женен с две невръстни деца. Взеха го да служи през 1910 година в Пашмакли.

Там имало един арменец, с когото другарували и по едно време решили да бягат в България.

Дойдоха една вечер в селото. Събрахме осем катъра, натоварихме ги с багаж и ние с татко ги прекарахме през границата в с. Манастир.

Мен ме потърсиха през есента на 1911 година. Бях в Гюмюрджина. Оттам дойдох в село с един другар – Илия Маринов Радичев, който също търсеха войник в турската армия. Стояхме в село пет-шест дена и минахме границата над Манастир, и от там заминахме за Асеновград. Там се събрахме трима братя. Работехме шкарпи по шосетата през зимата.
През пролетта отидохме в Пловдив, където намерихме работа, а на есента стана мобилизацията. Войската замина за фронта, а ние ходехме всеки ден в девети полк да се молим да ни приемат доброволци. От начало не ни приемаха, а на третия път се събрахме към три хиляди души и, тъй като беше дошла заповед, приеха ни.

Дойдоха и от Америка българи, към хиляда души.

От Пловдив ни закараха в София. Там се събрахме 12 000 души. Събра се и една арменска рота от 230 души с арменски офицер. Формираха три бригади и дванадесет дружини.
Ние, тримата братя, попаднахме в една дружина, Десета прилепска, трета бригада, първа рота. Бригаден командир ни беше подполковник Протогеров.

Командир на цялото опълчение беше генерал-майор Никола Генев.
Началник-щаб на опълчението беше майор Петър Дървингов – македонец.

Генерал Генев беше от Севлиево. Дружинен командир на десета прилепска дружина беше подполковник Везенков – русин, родом от Македония, от Крушево, избягал като ученик от Москва. Той водеше 60 души доброволци със себе си, руснаци. Ротният ни командир беше подпоручик Димитър Вутев от град Плевен.

Двадесет дни чакахме в София, докато ни снабдят с раници и, когато ни раздадоха такива, трета бригада потегли пеша към Самоков. Нощувахме в едно село близо до града. На втората вечер нощувахме в Костенец.

На третия ден стигнахме Саранбей и там се качихме на влака, и с него пристигнахме в днешния Димитровград. Там ни дадоха оръжие, дълги манлихери и по сто и петдесет патрона, и потеглихме пеша за Хасково. Там престояхме два дни.

Потеглихме за границата, която беше вече превзета от редовната войска.

Завзехме Кърджали и продължихме към Мастанли (дн. Момчилград). Минахме го свободно, но по-нататък минахме във верига.

Прегазихме река Сютлийка и открихме противника при Маказа на височината Узунхимитлер, където се беше окопал много добре. Ние завзехме една от височините, а турците започнаха да ни обстрелват с полска артилерия.

Ние имахме само горска артилерия и две картечници.

Започна се тежко сражение. Противникът наброяваше 12 000 души, а ние бяхме само една бригада с 4 000 души (дружина) и арменската рота.

Противникът на два пъти ни атакува, но не успя. Ние с огън и ура го отблъснахме.
При атаките на турците нашият бригаден командир Протогеров беше постоянно във веригата и смело даваше команди. Беше много смел и човечен командир.

Ротният командир на арменската рота беше ранен в крака, но, увлечен в боя и разгневен, не усещаше ни рана, ни болка. Много наши другари паднаха в боя и обстановката стана много напрегната.

Атаките на врага се редуваха една след друга и започнахме да изнемогваме. И въпреки това, надвечер ни вдигнаха в атака.

Дойде музиката да свири “Шуми Марица”. Поведе ни подполковник Везенков. Когато се спуснахме надолу по склона, по нас удряха много гранати и ни нанесоха големи поражения.

Вдясно от нас имаше една рота от стари опълченци, чийто командир, виждайки опасното ни положение, извика на нашия командир:

– Ще избият войниците ни! Върни ги веднага назад!

Нашият командир се съобрази с голямата опасност и даде команда да се приберем на старите позиции. Турците бяха много повече от нас и положението ни ставаше всеки момент все по-опасно. Тогава генерал Генев нареди 11 Серска дружина да мине в десния фланг и да удари отстрани.

Местността, от дясно, беше много трудно проходима, дълбоко дере с каменисти и стръмни брегове.

Нашите топове, балкански, бяха пренесени много трудно на рамене от опълченците и те заеха позиции. Откриха огън, а след това удариха и нашите топове. Турците ожесточено се отбраняваха до вечерта, тъй като през това време големият им обоз трябваше да се изтегли.

Прекратихме боя, когато се стъмни, и противникът под прикритието на нощта успя да се изтегли към Гюмюрджина.

В нашата дружина воюваше смело и една жена, 40-годишна беше, но всички й казвахме баба Мария.

На другата сутрин, когато слязохме на шосето, намерихме много избити турски войници и офицери. Под една шкарпа намерихме наш войник с отрязана глава и извадени очи. Познахме го, беше от нашия взвод и се казваше Коста.

Ние имахме няколко пленени войника на противника. Видяла гаврата с нашия другар Коста, баба Мария измоли трудно нашия командир да й разреши да се разправи с пленниците.

Подкара ги зад едно възвишение и след малко чухме изстрели. Върна се в строя тихо и със страшни очи. Така и не разбрахме, каква мъка беше довела тази мела жена в опълчението.

На 6 километра от град Гюмюрджина генералът даде заповед да се спрем и след това нареди да се изстрелят три снаряда извън града в местността Пашпош.

След петнадесет минути видяхме, че отдолу идват два файтона с бели знамена. В единия бяха мюфтията и валията, и Никола Митев Биков.

Валията каза, че предава града в наши ръце, че няма никаква войска.

Беше надвечер. В града влезе само кавалерията.

Беше преди Архангелов ден – 20 ноември. Ние преспахме до българското село Козлукьой.
Сутринта влязохме тържествено в Гюмюрджина. Градът беше празнично подреден. Имаше много цветя и радост.

Строи се цялата бригада.

Говори бригадният командир за боя и за героизма, проявен от бригадата.

Когато бяхме разквартирувани, дойдоха баща ми и другият брат Тодор, който преди това е бил в армията на Енвер паша, но после е избягал и известно време се е укривал при баща ми. Веднага отидохме да се фотографираме с още няколко опълченци. Тази снимка и досега си ми остава най-скъпата.

Опълченецът Марин Михайлов Мариновски в Гюмюрджина, заедно с баща си, братята си и други бойни другари опълченци. Снимката е предоставена за публикация от Държавен архив – Смолян.

Текст на гърба на снимката на опълченеца Марин Мариновски в Гюмюрджина. Документът е предоставена за публикация от Държавен архив – Смолян.

В Гюмюрджина стояхме два дни, а на третия ни вдигнаха под тревога. Тръгнахме към Дедеагач да гоним Енвер паша.

Първият ден стигнахме село Шипчи. Нашата рота преспа в джамията.
Втората вечер бяхме в село Каладжидере.
Третата вечер стигнахме село Бодам, село гара.
Четвъртата вечер бяхме в Дервене.

На другата сутрин прегазихме малка река и се натъкнахме на противника. Беше се разположил в село Мерхамлъ, Ференска околия. Заградихме го с три вериги.
Имахме и един ескадрон кавалерия с командир полковник Танев от Пловдив.

Генерал Генев изпрати един от кавалеристите с бяло знаме, за да пита Енвер паша дали ще да се предаде. И се предаде на 28 ноември 1912 година.

Пленниците ги закараха в София, а нас ни върнаха обратно в българското село Окуф, за да си починем два дни.

Селото се оказа обезлюдено, жителите му бяха избягали в гората и изоставили всичко в къщите си. Докато бяхме там, никой от тях не се върна. След два дни потеглихме за Димотика.

Там преспахме, а на другия ден, на излизане от града, намерихме една майка с пеленаче, заклани по най-жесток начин. Можете ли да си представите как преживя тази картина баба Мария?

В Димотика, Софлу и др. ни посрещаха с хляб и сол. Потеглихме за Узункюприя, Кешан, Булгаркьой, Малгара. Наближихме Мраморно море.

В село Панидос посрещнахме новата 1913 година. Вечерта на 28 януари страшен тътен разтърси брега. Вдигнаха ни веднага по тревога и на другия ден стана ясно, че в Шаркьой, в морето, където бяха първа и втора бригада, са нахълтали от морето с много лодки турските войски и положението на двете бригади било много опасно. Вдигнаха ни веднага и ни поведоха към Шаркьой. Изкачихме се на един връх, на който имаше 80 санта сняг.
Двете войски се биеха ожесточено. Турците хвърляха големи гранати от параходите, а вечерта ни търсеха с прожектори. На другия ден влезнахме и ние в бой. Дойдоха ни на помощ 21-ви и 9-ти полкове.

Самият опит за пробив на турците е бил направен, за да могат да помогнат на Одрин, който е бил обсаден от три български дивизии, две сръбски и една гръцка. Шест месеца Одрин е бил обкръжен и на 13 март, стар стил, за три дни е бил превзет.

Генерали, които водеха българските дивизии, бяха Димитриев, Иванов и Савов.
Шукри паша беше предал сабята си на генерал Иванов.

От Мраморно море се върнахме пак в Гюмюрджина. Оттам с влак стигнахме Демир хисар.

Отправихме се към Султан тепе. Нов фронт, нови патила. Но отмина всичко.

Дочакахме примирието и ние се отправихме към родните села.

По-късно дослужвах през 1914 година, а през 1915 година отново ме мобилизираха и воювах до 1918 година. В тази война участваха и останалите ми братя – Стоян, Тодор, Христо, а накрая и Гавраил.

Вече съм на 93 години. Може много случки от живота ми да съм забравил, но годините, прекарани на различни фронтове, и многото преживявания по време на войните не съм забравил за миг, няма и да ги забравя и до края на живота си, а оттогава изминаха вече 69 години.”

***

След тази изповед на моя стрико, до края на живота му аз гледах много по-различно на него, отколкото преди.

Бях оценил, че това не беше обикновен човек, а една свещена реликва, пред която да заставаме в някои моменти, за да се равняваме с тях и да виждаме върховете и личностите в нашата история, и да търсим нашето, своето си място в този живот.

Оттогава си мисля често – колко ли са били онези хиляди, незнайни смели българи, които са полагали без страх костите си пред олтара на майка България, за да оцелее през тези тринадесет века?

Мисля си още, че не сме направили почти нищо, за да увековечим с трайни знаци паметта на героите, за да могат идните поколения да знаят повечко за героичното ни минало.

Стрико ми Марин почина точно на сто години. Отиде си ей така, кротко, без претенции.

 

Димитър Мариновски

————————————————————————————————————–

Бел. ред.: Повече за Димитър Мариновски и неговата дейност и книги – вж. тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.