Home » Авторски страници

Д-р Гълъбова: Психичната болест в България е равна на социална смърт

2018.10.25 Няма коментари

Интервю на Петър Стаматов
с д-р Цветеслава Гълъбова

.

Д-р Цветеслава Гълъбова е родена на 13.09.1966 г. в София. Завършила е медицина в Медицински университет (сега Медицинска академия) – София и икономика в УНСС. От 1994 г. работи в Държавна психиатрична болница “Св. Иван Рилски” – Нови Искър (Курило), от 9 години е неин директор. Председател е на Националния експертен лекарски борд по психиатрия на Българския лекарски съюз. Има частна практика и е съдебен експерт по психиатрия. Владее стенография и машинопис… и народни танци. Била е и състезател по волейбол. Има две дъщери и внук. “Мисис Баба” – 2014 и “Мисис Баба Европа” – 2015.

 

– Д-р Гълъбова, през октомври е Световният ден на психичното здраве. Около този ден към Вас за интервю се обръщат много медии, ние от Еврочикаго също използваме този повод. Но дали един ден внимание стига за проблемите на психично болните в България? Достатъчно ли медийно отразяване получавате вие, лекарите, и Вашите пациенти?

– Категорично НЕ! Или, по-точно, ние – твърде много медийно внимание, когато стане инцидент, осъществен от психиатричен пациент (или предполагаемо човек с психични отклонения); и почти нулево внимание, когато става дума за тежкото ежедневие на болните у нас и безбройните проблеми, които те имат – като се започне от мизерните условия в съответните лечебни заведения, мине се през липсата на дневни центрове, невъзможността да полагат труд, защото са нежелани навсякъде, и се стигне до унизително ниските им инвалидни пенсии, които гравитират в масовия случай около социалния минимум. Този тип медийно отразяване, освен че не помага, мога смело да заявя, че понякога вреди на нашите пациенти и задълбочава грамадния проблем с психиатричната помощ у нас. С този тип медийно отразяване (когато психиатричен пациент или предполагаемо такъв е извършил някакво противоправно деяние) единственото, което се случва, е те да бъдат допълнително дамгосани и стигматизирани. Това води до желанието у обществото те да бъдат изолирани, респективно улеснява се тяхната маргинализация.

– Посочете някои от основните проблеми, с които се сблъсквате Вие и Вашите колеги? Ако искате, подскажете и пътищата за тяхното решаване.

– Проблемите, както вече споменах, са твърде много и от всякакво естество – лоши условия в стационарите, липса на друга, освен медикаментозна грижа, извън стационарите (липса на дневни центрове, водещи на случая, липса на психо-социална рехабилитация и работа със семействата на болните), нежелание на работодателите да наемат хора с психични заболявания, както и много бързото им освобождаване от работа (още при първия отпуск по болест, който ползва психично болният, той бива уволнен), злоупотреба с тях в социално-битов план (у нас те често стават обект на имотни измами, което ги прави бездомници), ЖИВЕЕЩИТЕ в държавните психиатрични болници психично болни хора – около 300 души, все още съществуващото в България ЗАПРЕЩЕНИЕ, т.е. лишаване от граждански права на хора с психични разстройства – става със съдебно решение по Закона за лицата и семейството, чл. 5 (законът е от 50-те години на миналия век), мизерните им пенсии – психичните заболявания (през цялото време говоря за психози, а не за невротични заболявания) започват в млада възраст и често пъти пациентите не могат да натрупат трудов стаж, поради което пенсиите им са обичайно на нивото на социалните, т.е. 150 лв. в момента. Как се живее с тези пари? По-лесно ми е да кажа какво е наред, а не какво не е. Наред е само медикаментозното лечение, което наистина е на световно ниво, т.е. имаме достъп до най-доброто, създадено в света за лечение на психози, наред са ни и малкото и все по-малко оставащи, за съжаление, лекари психиатри у нас, които също са изключително добри професионалисти. Много съществен проблем са именно кадрите – прогресивно намаляващ брой лекари и сестри, средната възраст, която вече гони 60 години, масовата емиграция на медицински кадри, недостиг на психолози и социални работници, които да са мотивирани да работят в тази тежка сфера, заплатите, които са в най-ниските възможни категории за квалифициран персонал – лекар-психиатър с над 25 години стаж по специалност, в болница получава нетни около 1200 лв. на месец, медицинска сестра с над 30 години стаж – 750 лв., социален работник и психолог – около 800-850 лева месечно. Съчетанието от ниско заплащане и лоши условия за работа – отдалеченост на болниците от градовете, трудният достъп с обществен транспорт и битовата мизерия, която винаги деморализира, водят до отлив на кадри. Което неминуемо се отразява на качеството на лечебния процес.

– Известен ли е процентът на психично болните граждани в България?

– Не, не е известен, защото не се събират точно такива данни – броят се хоспитализациите, т.е. настаняванията в болница, и броя прегледи при амбулаторен психиатър. Но няма истинска яснота зад тези бройки колко всъщност хора стоят – дали 100 души, били в болница по 5 пъти, или 50 души по два пъти, и т.н. Твърди се, че около 150 хиляди българи имат проблеми от такова естество, но за мен остава неясно как е получено това число.

– Има ли нации, които са по-малко предразположени на психози? Има ли нещо, което ни отличава от другите?

– Не, няма такива нации – психозите са с еднакъв процент навсякъде по света. Това е съвсем обяснимо – това са биологични заболявания, върху чието отключване и развитие околната среда и нейните фактори оказват твърде малко влияние.
Нас ни отличава от другите начинът, по който си гледаме тези болни. Претендирам, че те са най-онеправданите, защото, поради естеството на болестта си, не могат да защитят интересите си. А и у нас е социално неприемливо детето ти да има шизофрения, стремиш се да го скриеш, а не да го заявиш и да се бориш за него. Това е, защото все още обществото заклеймява психично болните, просто не е узряло за идеята, че това не са хора, които генерират проблеми, а хора, които имат страшно много проблеми от това обществено безхаберие към тях. Смятам, че именно то е в основата на липсата на реформи – просто проблемът не се припознава като грамаден такъв, все още е почти срамно да се говори, че имаш такава болест или такъв близък. Затова у нас няма и силни пациентски организации, едва от няколко години започват по-категорично да заявяват присъствието си. За съжаление у нас психичната болест е равна на социална смърт.

– Вие неведнъж сте споменавали, че у нас често не се прави разлика между «психично болен» и «психопат», но моля, повторете и за читателите на Еврочикаго, какви са основните разлики.

– Психопатията е термин, използван в Международната класификация на болестите преди настоящата десета ревизия – сега се наричат личностови разстройства, тъй като се е приело, че психопат носи обиден смисъл. Личностовите разстройства представляват една хетерогенна група от различни характерови отклонения, т.е. те не са психози, а проява на личностова патология. Най-общо може да се каже, че става дума за лоша характерова структура, емоционална студенина, съсредоточие върху собствените преживявания и постигане на тяхното задоволяване на всяка цена, даже и с пренебрегване интересите на околните, незачитане на писаните и неписани норми на обществото. Психопатите, при извършване на престъпления, могат да носят наказателна отговорност, за разлика от хората с психични болести (психози). В САЩ не се ползва МКБ Х (която е класификационната система за Европа), глава F “Психични и поведенчески разстройства”, а Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders.

– А досещат ли се обикновените хора, че психопатите – серийни убийци имат много сходни черти с политиците – ето линк към един тест, публикуван на нашите страници:
https://www.eurochicago.com/2009/12/test-politik-ili-serien-ubiets/. Какво може да добавите Вие по горния въпрос?

– Тези въпроси маркират по-скоро една психопатна личност, а серийните убийци са именно такива – психопати. Проблемът у нас е, че все повече политиците ни разкриват едно лице на политическата класа, което наистина има твърде много общо с психопатията – липса на емпатия, нежелание за съобразяване с писаните и особено неписаните норми на обществото, поведение, което показва отсъствие на морал (най-крещящият пример е на Валери Симеонов от последните дни), демонстрация на превъзходство и опиянение от собствените им личности (у нас често пъти те са твърде посредствени като интелектуално ниво). Проблемът на нашите т.нар. политици е, че те често пъти нямат своя лична история, от която да е видно как са израствали, къде и как са се образовали, каква кариера са правили, какви стъпки са изминали. Просто много от тях са посредствени и като рационален, и като емоционален интелект.

– Вие сте специалист при психичните разстройства на мъжете (заемала сте длъжност “Началник на отделение” за мъже с остри психози). В нашето Народно събрание преобладават мъжете, те са и по-активните. Един специалист като Вас, от дистанция, само по речите и делата им, може ли да разпознае потенциални клиенти сред тях?

– Нашите политици не са психично болни, т.е. не се налага медикаментозно лечение. На техните проблеми лечението е друго, не е от областта на психиатрията. Лечението за повечето от тях се нарича мощен национален шут, защото те са вредни за държавата и народа си.

– Много наши читатели (включително и взимащият това интервю) смятат, че е необходимо кандидат-депутатите да преминават през няколко тестове (както се прави при кандидатстване на работа в други професии), и единият тест да е задължително за психично здраве. Според Вас необходимо ли е това?

– Пак казвам, че проблемът на нашите депутати не е медицински, респективно психиатричен. При тях има дефицит на морал, на емпатия, на състрадание, на човещина. Тестове за това няма. Но може да се правят тестове за склонност към корупция. Макар че по твърдението на една все още действаща мЕнистърка на европредседателството (приключило преди 4 месеца), в България имало «УСЕЩАНЕ» за корупция, а не корупция, и с тези постоянни приказки, че има корупция, се излагаме навън!?! Освен тест за склонност към корупция, е подходящ и тест за емоционална и рационална интелигентност. Резултатите ще са потресаващи!

– Съществува мнение, че има корелация между интелект и психично здраве. Вярно ли е твърдението, че хората с по-висок коефициент за интелигентност (IQ) са по-предразположени към психични заболявания, а гениите са си направо луди?

– Не може да се отговори еднозначно на този въпрос. Да, има гении, чиято гениалност наистина граничи с лудост, има гениални хора, които са били и с психична болест, но има и много интелигентни такива, които са си съвсем здрави психично. Не е вярно и твърдението, че психичните болести (отново говоря за психозите) засягали по-неинтелигентните и социално по-долу стоящи хора. Не, всички раси, занятия, полове и т.н. се разболяват еднакво от психични разстройства, т.е. честотата е една и съща. Което потвърждава и тяхната основно биологична генеза.

– Българинът предпочита да го лекуват най-добрите доктори и специалисти, готов е да даде колата си на ремонт само на опитни механици. Но когато стигнем до политиците, най-много се радваме на “нашите хора” и си избираме такива, които ни казват: “Вие сте прости и аз съм прост…”. Имате ли някакво медицинско или друго обяснение на този български феномен?

– Медицинско не, но народопсихологично обяснение може да се намери. Но у нас има сериозен проблем с честността на изборите, макар всички вкупом да твърдят, че са ОК. На предишните местни избори се извадиха много доказателства, че се манипулират протоколи, начин на броене на гласове (у нас се казва: “Не е важно как гласуваш, важно е кой брои”) и т.н., и т.н. Така че проблемът с това кого избираме е най-малко проблем на реален избор. А, че сме склонни да се предоверяваме, да не обмисляме достатъчно задълбочено и да избираме по повърхностни белези от типа: “Аз съм прост, вие сте прости, ще се разберем” – да, така е. Както и склонността ни да чакаме да «бъдем оправени» от поредния Месия, който идва с кошници с обещания. Ето че и сега ние не протестираме като хората, чатим в социалните мрежи и недоволството ни стига дотук, уви.

– Възможна ли е ранна диагностика – може ли с научни методи да се предугади психично заболяване преди неговото настъпване?

– Ако става дума за психози – все още няма категорични възможности в това отношение. Може да се мисли в тази насока при наследствена обремененост, при определен тип личностово развитие, при употреба на психоактивни вещества. Но да се каже категорично – понеже са налични тези и тези фактори, значи със сигурност ще се развие еди-какво си психично заболяване, това все още не е възможно.

– Може ли с профилактика да се предпазим от психичните заболявания? Движението и спорта например, са добра профилактика за сърдечно-съдовите заболявания. А какво упражнение, развитието на кои наши качества може да ни помогнат срещу настъпване на психични заболявания?

– Истинска първична профилактика на психозите все още не е разработена и не е намерен начина тя да се осъществява. И причината за това е една – няма категорична яснота по въпроса за причинителите на тези заболявания. Знае се със сигурност, че това са многофакторно обусловени болести, че има много вероятно генетична причина, която да е в основата, а другите фактори само да улесняват нейното проявяване, но наистина яснота засега няма.

– Член 157 от Закона за здравето гласи: «Задължителното настаняване и лечение може да бъде поискано от прокурора». Моля, разкажете повече по този въпрос и как може психично болен, който представлява заплаха, да бъде лекуван по принуждение?

– У нас редът е регламентиран в глава “Психично здраве” от Закона за здравето*, където е и този чл. 157. Когато някой има опасно поведение и се предполага, че то се базира на психично заболяване, се подава жалба в съответната районна прокуратура, прави се прокурорска проверка, която при установяване на възможно психично заболяване, завършва с предложение до съда за задължително лечение, т.е. против волята на човека. Производството е двуфазно – първо се изслушва психиатър, който изказва предположение за наличие или отсъствие на проблем, след което се назначава експертиза. Тя се изслушва на второто заседание и, ако има психична болест, лицето се настанява на задължително лечение. Възможно е тази процедура да се инициира и от ръководителя на съответното лечебно заведение, където е настанен човек с психично разстройство, ако се прецени, че се налага лечение, пък лицето отказва да даде писмено информирано съгласие за такова.

– Съществува ли «Жълта книжка» и действително ли е с този цвят? Чували сме, че както има хора, които се боят да не я получат или я крият, то други (например психопати, попаднали в затвора) мечтаят за нея – вярно ли е това?

– У нас никога не е съществувала такава книжка. Преди промените, когато диспансеризацията на хората с психични разстройства беше задължителна, те имаха книжки за изписване на безплатни медикаменти, но те бяха бели на цвят. А сега книжките за безплатните медикаменти са като на всички останали болни.
Да, когато някой извърши престъпление, често се прави опит «да се изкара луд». Забелязала съм, че този способ се ползва най-вече от адвокати с неособено добри професионални качества – като не могат по друг начин да защитят клиента си, преминават на този. За моя радост, българските психиатри много рядко се поддават на такъв натиск. Смятам, че определено колегията държи на професионалната си чест. А това е гордост за мен! Много хора смятат, че понеже психичната болест няма лабораторно или инструментално установими маркери, е лесно да бъде симулирана. А това не е така. Гледайте филмите, където във фабулата има психично болен – ами рядко се справят добре. Е, «Полет над кукувиче гнездо» е изключение.

– Имате ли пациенти в клиниката в гр. Карлуково, които да са от българската диаспора, от чужбина?

– Имали сме, но рядко. Обичайно те, а и близките им, което е съвсем обяснимо, желаят лечение в по-добри условия, каквото се предлага в университетските клиники.

– Какво си пожелахте на професионалния си празник? Коя е най-голямата Ви мечта?

– София – столицата на ЕВРОПЕЙСКА България, да има МОДЕРНА ПСИХИАТРИЧНА БОЛНИЦА, в която моите болни да получат лечение на световно ниво и да бъдат обгрижвани от хора с достойно заплащане.

– Имали сте много и различни награди – и в училище, и в спорта, и дори сте били “Мисис Баба”. Коя или кои награди са Ви зарадвали най-много?

– Първата ми индивидуална национална награда беше на състезание по стенография преди 35 години, преди това съм имала с отбора по волейбол на ЦСКА, където тренирах 10 години, имала съм и други награди, всяка от които по някакъв начин ме е докоснала емоционално и помня с любов и благодарност. Да, през 2014 година станах носителка на титлата “Мисис Баба”, а през 2015-та – “Мисис Баба Европа”. Конкурсът се провежда в България, идват и много гости от чужбина. Това за мен е най-интересният и забавен конкурс, в който няма нито грам напрежение или състезателност. Той се провежда от 2010 г. от г-жа Меги Савова. На този конкурс се събират истински стойностни жени, успели в професията си, реализирани и… БАБИ! Всяка една от нас е любимата баба за своите внуци, всяка е МИСИС за тези прекрасни малки създания, които са нашето продължение, които ние боготворим. Наистина дете и внуче се обича по различен начин. Внучето те разтапя буквално, пълни душата с любов и топлота, и те кара да забравиш всичко друго. Във възрастта, когато се сдобиваме с внуци, обичайно вече «сме се наиграли» на любови, кариера, учене и т.н., и се отдаваме с цялата си душа и сърце и цялото си време на тези малки сладки прелести.

“Мисис Баба Европа” – д-р Гълъбова. Снимка: In LIFE TV

– Има хиляди вицове около Вашата професия – имате ли някои любим и готова ли сте да ни го разкажете?

– Аз не обичам такива вицове и те рядко ме разсмиват. Но си имам все пак един, който харесвам и ми е смешен.

Двама психотерапевти си седят на плажа и гледат къпещите се в морето. Човек започва да се дави и вика за помощ. Тогава единият психотерапевт се обръща към другия и му казва: «Този човек май има проблем», а другият му отговаря: «Да, важното е, че започва да говори за него».

– Какъв въпрос забравихме да Ви зададем, а искате да бяхме питали? Какво бихте ни отговорили на него?

– Въпросът “Щастлив човек ли сте?”.  Да, много щастлив човек, защото имам две прекрасни деца и една много голяма любов – мъжа на моя живот – МОЯ ВНУК. Моето сърце и душа са пълни. Друго не искам. Живея тук и сега, и се радвам на всеки момент щастие с тях.

.

—————————————————————————————————————————-

* Бележка на интервюираната д-р Гълъбова от Фейсбук страницата й:

Според Закона за здравето:
Чл. 146. (1) Лица с психични разстройства, нуждаещи се от специални здравни грижи, са:
1. психичноболни с установено сериозно нарушение на психичните функции (психоза или тежко личностно разстройство) или с изразена трайна психична увреда в резултат на психично заболяване;
2. лица с умерена, тежка или дълбока умствена изостаналост или съдова и сенилна деменция;
3. лица с други нарушения на психичните функции, затруднения в обучението и трудности в адаптацията, изискващи медицинска помощ, грижи и подкрепа, за да живеят пълноценно в семейството и социалната среда.
(2) Всяко лице с психично разстройство се ползва от лечение и грижи при условия, равни с условията на пациентите с други заболявания.
У нас това не е така. Както каза един колега преди 20 години: „В България държавното здравеопазване се дели на Правителствена болница и другите”. Е, аз искам моите болни да имат условия като в Правителствена болница!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.