Home » Авторски страници

In Memoriam Русчо Тихов

2017.12.14 Няма коментари

Русчо Тихов във видеоепизод от спектакъла на “Сфумато” „Илюзии“ (2013 г.)

На 11 декември 2017 г. от този свят си отиде Русчо Тихов. И на тези, които са го познавали добре, им е трудно да обяснят феномена Русчо, затова ще споменем само някои факти от неговата биография. Той е роден в София на 11 май 1947 г. Учил е във Френската гимназия в родния си град и в Университета в Клермон-Феран, Франция. Работил е като редактор в алманаха „Апропо”, като преводач на емисиите за чужбина на БНР, превеждал е от френски романи, пиеси и друга художествена литература, работил е и други неща. Издава две свои книги десетилетия след написването на текстовете, които влизат в тях – това са „Праволинейна инерция” /2010/ и „Някога“ /2013/. Първата си изложба с асамблажи и колажи прави също на късни години. Тя се случи тази пролет в софийската галерия “Етюд”.

Русчо Тихов на посмъртна премиера на книга на негов приятел (Крум Ацев, “Това-онова”). София, 8 юни 2016 г. Снимка: ndk.bg

Ето какво написаха в памет на Русчо във в. “Култура” двама негови приятели – Христо Буцев и Силвия Чолева.

.

Русчо Тихов (1947 – 2017)

.

Бяха времената на размразяването, когато на училищна конференция можеше да се говори, че социалистическият реализъм не е изкуство.

В тези времена, както и във всякакви други, ученичките си правеха „споменници” – тетрадки, в които дружки и съученици рисуваха сърца и отговаряха на въпроси. Спомням си един такъв: “Какво е отношението ти към мен?”

Русчо беше написал: „Отношението трябва да се пази чисто и да се мие често”.

Такова беше отношението му към отношението. Беше израсъл сред поети и писатели, като хлапе беше дишал праха на кулисите в Народния театър – и вместо да стане bonbourgeois или поне bobo, цял живот гледаше с отстранение около себе си културните персони и делата им.

Беше следвал във Франция и се беше отъркал около TelQuel. Разбира се, не беше завършил. Като го питаха защо се е върнал, отговаряше двойствено: „Геният трябва да се изразява на собствения си език”.

Във Франция беше написал книга. Петдесет години по-късно я публикува – непипната, така, както гладният студент я беше изрекъл на един дъх.

В България трябваше да превежда. В радиото. За Бюлетина на СБП. Пиеси („Харолд и Мод”, например).

Беше един от основателите и френски редактор на алманаха Apropos. Известно време беше таксиджия.

Когато всичко се беше устремило към София, той успя да живее три години в къщата си в с. Куманите. През зимата трябваше да погребва някои от старците. В стопанството си имаше животни и птици.

Още от седемдесетте години правеше колажи – особено обичаше картините на руските передвижники, които съчетаваше с голи медицински сестри.

Беше от хората, които не могат да се опишат.

Като гениите, беше си създал свой собствен език.

Сбогом, приятелю!

Христо Буцев

Корица на книгата на Русчо Тихов “Някога”

.

Краят не е край

.

„Аз съм чувствителен като струна, звучащ при всеки допир в преминаването ми между другите и обратното, неконтролируем, неспособен на собствена настройка, непротивопоставящ се, унищожаващ и самоунищожаващ се. Определено не отговарям на въздействие, почукване, полъхване, одраскване, докосване, закачане.“ Както в „Праволинейна инерция“, от която е този цитат, Русчо Тихов извършва насилие над думите, над изреченията, над разбирането за текст, така насилва и самия живот. Както импровизира в текста си преди 43 години, в онова „спряло време“, така, живеейки, импровизира, джазира през последващото време. Волността, с която преминава през него, е опасна, екстремна и самоунищожителна. Подсмихва се с лекотата на детето, което сега играе с думи, после с живота си, захвърляйки думите: „текст вече няма“; „нямам думи за себе си/ за останалите още по-малко“. Да, няма написан на български език такъв експериментален текст, несъстоял се във времето си, но години по-късно показал, че вратата на въображението е била отворена, трябвало е само човек да се престраши да мине отвъд. Русчо Тихов прекрачва. И захвърляйки след това писането, прави експеримента начин на съществуване, иронията и играта – основните подправки на живота си (първата му и последна изложба „70 години Русчо Тихов“, която осъществи пролетта, също показа това с асамблажите от капачки от водка, мъниста, сувенири и всякакви възможни непотребни предмети). Докъде може да се стигне, колко може да (се) понесе: „Не, аз никога няма да се озаптисам. Все така ще продължавам да натрупвам и да отхвърлям.” И също: „Аз съм се осъществил в живота, не в писането. Живях добре, хубаво и приятно, не се съобразявах с никого и толкова.“ В също късно излязлата единствена негова стихосбирка „Някога“ (1962-1966) в стихотворението „Исках всичко“ от 1963 г. Русчо Тихов казва: „Търсих щастието нарочно/ там където го няма/ когато отидох/ където знаех, че ще го намеря/ пак го нямаше.“ Две книги, една изложба и живот. При цялата му щурост, сега, когато ни напусна, ми идва по-скоро да се усмихна, отколкото да тъжа.

Прощавай, Русчо.

Силвия Чолева

Русчо Тихов, асамблаж от изложба в галерия “Етюд”. София, април-май 2017 г.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.