Home » Авторски страници, литература

Кольо Кривия

2017.02.24 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Светослав Григоров – Грег

Image_4225353_128

В село Плешивец заваля и забрави да спре. Вече пети ден дъждът се лееше от небето така, сякаш Онзи горе беше забравил да затвори кранчето на чешмата. Изоглавена работа, както казваха местните. Първият ден им беше добре. Не може да се отрече. Дойде им като неочаквана почивка от кърската работа. Затвориха здраво вратите и прозорците. Мъжете си пиеха червено вино; жените, за да не стоят бадева, плетяха дрешки за внуците, а дъждът ромолеше поетично по прозорците като млад поет, свирещ на китара. На вторият ден леко се изнервиха, и то главно женорята, като гледаха как мъжете им час по час слизат в мазата, за да наточат поредния буркан с вино. Пиеха до обяд. После лягаха до поспят. Привечер ставаха и пак към мазата. Пълнеха буркана. Режеха от суджука и мезвайки зяпаха през прозореца, сякаш очакваха някой да им подскаже какво друго да правят. А пустият дъжд не спираше. На третият ден и жените взеха да посягат към буркана с вино. Мъжете ги гледаха учудени изпод вежди. Лека усмивка пролазваше по лицата им, сякаш паяк плетеше паяжина, но нищо не казваха. В селото се знаеш от памтивека – пияна жена, весела къща. А дъждът валеше. Земята поемаше до едно време изсипващата се от небето вода така, както селяните поемаха несгодите на битието си – с кротко примирение, а после престана. Не издържа. Не беше като човешката душа. Спря да преглъща водата и тя рукна из селото. Свободна като вятър. Наводни нивите. Стигна и до мазетата на къщите. Заплаши да погълне зимнината, която селяните бяха правили цяла есен.

Мъжете спряха да гледат през прозореца и да наливат бурканите с вино. Наливаха вино в дамаджаните и го носеха кой колкото може по-нависоко, в зависимост от етажите на къщата. Жените пък мъкнеха бурканите със зимнина. За известно време всички имаха с какво да се занимават. А дъждът валеше. Не спираше пущината. На петият ден тревога плъзна из селото. Ей така, внезапно като полъх на вятър, влезе в къщите и в душите на селяните. Мъжете взеха да надигат бурканите с вино отривисто, сякаш отдаваха чест, а погледите им бяха приковани в прозореците, сякаш с пирони. Знаеха, че никой няма да им помогне. Бяха сами, както винаги са били.

Кольо Кривия нямаше такива тревоги. Седеше в малката, задимена кухня и пиеше ракия, спокоен като бент на язовир. Той имаше един основен принцип в живота. Никога не смесваше питиетата. С каквото започнеше, на такова караше до сутринта. Няколко пъти бе престъпил този свой принцип и последиците бяха опустошителни като революция в африканска държава. Кольо гледаше философски на тези свои забежки. В края на краищата принципите са, за да се нарушават, заключваше той след поредната простъпка. Лошото бе друго. Всяко потъпкване на този основополагащ принцип променяше из основи живота му.

Първият път, когато това му се случи, беше в казармата. Заседна с приятели в една кръчма по време на градската си отпуска и го подкара кротко на водка. Това питие за него бе като млякото за бебето. Можеше да изпие литър и да говори по-ясно от говорител по телевизията. Вечерта си течеше приятно и спокойно до момента, в който някакво дяволче в главата му не го подкокороса да си викне една бира. После поръча още една, след това отново обърна на водка и нещата излязоха извън контрол. Все пак по едно време се сети, че отпуската му е отдавна свършила. Прибра се в поделението в четири сутринта – шест часа след разрешеното време и остави това, но не направи никакъв опит да се вмъкне незабелязано, ами цъфна директно на портала с песен на уста. Пееше „Стената“ на Пинк Флойд. Сержантът, който беше дежурен, взе да му говори нещо за устава. На Кольо това му се стори страшно забавно и взе да се смее. Онзи обаче не му влезе в тона, а започна нещо да му крещи. Това вече преля чашата и Кольо му фрасна един в муцуната. Това бе последното нещо, което си спомняше. Събуди се в ареста. Главата го болеше така, сякаш националният отбор по бокс цяла нощ я е ползвал за боксова круша. Последва военен съд и една година в дисципа в Плевен. След това си и дослужи остатъка от военната служба, и най-накрая го изплюха навън. Чувстваше се като портокал, от който бяха изцедили всичкият сок и изхвърлили на боклука. С присъда зад гърба си и неблагонадежно досие не му оставаше нищо друго, освен да стане общ работник в строителството. Успя поне да се пласира на национален строителен обект, дето се бачкаше много, но и се плащаше добре. И така започна неговото митарство по обектите в цялата страна. Живееше като чергар и никъде не се задържаше повече от три-четири години. Нямаше приятели. Жените идваха и си заминаваха, като годишните времена, а годините изтичаха като чешмяна вода. И сигурно щеше да си кара така до края на дните си, ако онова дяволче в главата му пак не се обади една вечер.

Беше заседнал с хора от строителната бригада да изпратят отиващия си ден с по една ракия, но му изпуснаха края и ракиите взеха да се леят като пролетен дъжд. По едно време в заведението се появи и оркестър с певица. И като запя, нещо го стегна за гърлото. Вгледа се в черните й очи и видя черния си живот. Празен и самотен като чашата пред него. Докривя му. Отмести чашата и си поръча кана червено вино. Когато сервитьора я донесе, не си наля в омразната чаша. Надигна каната и пи направо от нея. Преполови я с едно отпиване. Кръвта му кипна и заклокочи в него като току-що събуден вулкан. Запали цигара. Изпуши я и пресуши каната. Поръча нова. Пиеше и поръчваше. Гледаше певицата и не откъсваше очи от нейните. Постепенно те изчезнаха и се появиха кафявите очи на Любка. Любчето, както й викаха всички, бе дребно и слабичко момиче, което повече приличаше на гимназистка, отколкото на кранистка, каквато беше. Усмивката никога не слизаше от по детски наивното й лице, дори и тогава, когато се сблъскваше с грубите закачки на строителите. Приличаше на цвете, което съвсем случайно е разцъфнало на сметище. Кольо я харесваше, но така и не събра смелост да я заговори. Чувстваше се недостоен за Любчето. Плашеше се от нея и от себе си. Плашеше се да не стъпче това красиво цвете в стремежа си да я предпази. Но сега, останал сам на масата, след като другите отдавна си бяха тръгнали, след като музикантите събираха инструментите си, а певицата надигаше чаша с водка и палеше цигара, втренчила уморен поглед в нея, преполовил поредната кана с вино, Кольо разбра, че не може да си представи живота си без Любка. Плати сметката си и тръгна към вратата. Последното, което си спомняше преди мозъкът му да изключи, бе учуденият поглед на Любка, когато влезе в стаята й.

Осъдиха го на десет години затвор. Излежа седем и отново го изплюха навън. Докато бе топлил нара в затворническата килия, Тодор Живков бе паднал от власт. Навред цареше хаос. Някакви борци раздаваха правосъдие с бухалки, а народът се бореше за оцеляване. Кольо бързо разбра, че този свят не е неговият. Имаше спестени пари и преди инфлацията да ги погълне си купи къща и земя в село Плешивец. Малко селце с малко хора, скътано в подножието на планината. Хубав гроб за човек като него. И дните се занизаха. Един след друг. Еднакви и безцветни като сивата вода на местната река. Светът се променяше. Държавата се променяше, но селото си оставаше същото, само дето хората намаляваха. Един след друг си отиваха, а празните къщи се увеличаваха. По едно време самотата така го стегна за гушата, че си взе жена. Петрана – от съседното село. Беше тиха, работлива и не му връзваше много кусур. Бяха стари за деца и си останаха сами. Понякога това го мъчеше, но после си викаше, че така е по-добре. Какви деца да раждаш и гледаш в този пущинак?

А днес децата му липсваха. Събуди се рано. Излезе навън. Погледна сивото небе, от което вече цяла седмица се изливаше дъжд. Черните облаци все така бяха надвиснали над селото, но не валеше. Наблизо шумеше реката. Кольо излезе от двора и се запъти към нея. Газеше във вода до глезените, тъй като пътят бе залят, но не се отказа. Бе роден и отрасъл до река, затова водата винаги го привличаше. Имаше някаква магия в течащите води, която докосваше душата му и винаги го караше да се чувства като пътешественик във времето. Реката го свързваше с миналите времена, с онова време, през което не е бил роден, но тя е била тук и други хора са се взирали в течащите води. Посрещали са изгрева. Изпращали са залеза. Обичали са се. Любили са се. Живяли са, а после душите им са се слели с реката. Водата ги е поела и отнесла. Реката бе нишката, която свързваше миналото с настоящето. След него други ще стоят на брега и пак така ще се взират във водата, запленени от магията й.

Кольо стигна до реката и се спря. Толкова пълноводна не я помнеше никога да е била. И шумна. Звукът, който издаваше, наподобяваше далечен грохот на оръдия. „Ще вземе да прелее тази пущина при първата капка дъжд“ – помисли си той. Запали цигара. Вдъхна дълбоко и изкара дима през носа си. „К’во пък, да прелива, то и без това животът ни е като стока втора употреба. Да ни издави всичките и да се приключва“ – заключи той. Хвърли още един поглед към реката. Обърна й гръб и с бавни крачки се запъти към къщата си. В този момент падна първата капка. После я последваха и други. „Айде, пак заваля, мама му стара!“ – каза на глас Кольо. Не беше изминал и половината разстояние, когато от небето се изсипа порой. Сякаш някой изсипваше ведро с вода от горе. Кольо не се забърза, въпреки дъжда. Тази песен му беше позната. С дъжда е като с живота. В началото, докато си сух, ти прави впечатление. Тичаш да се подслониш някъде, но като те намокри, ти става все едно. Спираш да бягаш и просто си вървиш без да му обръщаш внимание. И с животът е така. В началото ти прави впечатление. Бягаш, мечтаеш, луташ се. После му свикваш. Примиряваш се и дори не забелязваш валящите един след друг дни. Освестяваш се като дойде оная с косата. „Бре, мама му стара! Стана ли време?“ – питаш, а тя кима с косата. – „Че кога мина тази пущина? – викаш, облещил невярващо очи. – Не съм забелязал”. „Мина, мина“ – отвръща тя и замахва с косата. Шантава работа.

Влезе в празната къща мокър. Жена му бе отишла при съседката баба Гина на приказки – и по-добре. След седем дни, затворен с нея в една къща, имаше чувството, че сам е построил Кремиковци. Наля си ракия. Запали цигара и впери поглед в прозореца. Празен поглед. Светът навън не го привличаше. Дъждът не го плашеше, а животът отдавна му бе станал безинтересен. Буташе дните по задължение, без желание. А дъждът валеше. Дъждовните капки удряха прозореца като заблудени куршуми и се стичаха по стъклото, оставяйки едва забележима диря след себе си. “Аз и такава следа няма да оставя – помисли си Кольо. – Засмука ме проклетникът живот като водовъртеж на река. Ти блъскаш с крака и ръце. Мъчиш се да изплуваш, а той те тегли към дъното. И в един момент силите ти свършват. Предаваш се, донякъде с облекчение, и бавно потегляш към дъното. Шибана работа, ей! Това водовъртежите мамата си тракат. Няма отърване.“

Отпи от ракията. Засмука цигарата и видя очите на Любка. Там, през прозореца. Между капките дъжд, те го гледаха с лека насмешка и учудване, като в онази нощ, в която животът му окончателно отиде в коша за боклук. Не искаше да ги вижда. Затвори очи, а после чу гласа на жена си. В първият момент помисли, че сънува, но крясъците й прогониха бързо тази мисъл от главата му. Отвори очи и се заслуша.

– Кольо, реката прелива – викаше тя. – Вече е до къщата на баба Гина.

– Стига си крякала, ма – отвърна той. – Аз к’во да направя?

Отпи от ракията в очакване на потопа. Това му се стори най-разумното нещо към този момент. Не искаше да бяга от съдбата си. Щеше да я посрещне такава, каквато е. Без вайкане и излишно суетене. В края на краищата в своя живот никога не беше срещал щастливи хора.

– Пияницо неден, стига си се наливал с тази ракия, ами вземи направи нещо!

– На вино ли ми предлагаш да мина? – запита Кольо с безизразен глас, колкото да я подразни.

Петрана го погледна стъписано, а после взе чашата и плисна ракията в лицето му. Никога преди не беше го правила и той видя страхът в очите й след като тя осмисли ситуацията. Сигурно очакваше да скочи и да й забие един шамар. Той обаче само се засмя. Това окончателно я извади от равновесие. Не знаеше какво да прави. И като всяка жена в такъв момент, просто заплака.

Кольо я погледна, като че ли я виждаше за първи път. Пред него стоеше дребна, слаба жена с къдрава коса, облечена с вехта вълнена рокля и стара червена жилетка върху нея. Забеляза, че по жилетката имаше две-три дупки. Лицето й бе изпито, а челото набръчкано като разорана нива. Някога беше хубава, а сега приличаше на изоставена къща, рушаща се под напора на ветровете и изтичащото време. Никога не беше я обичал. Не знаеше дали тя го е обичала, но беше добра жена. Сигурно не заслужаваше човек като него, но кой ли в този живот получава това, което заслужава? Надигна чашата с ракия и я изпи на екс. Стана бавно и се запъти към нея. Тя спря да плаче и уплашено го погледна. Той се приближи и я прегърна. Усети как от изненада краката й се огъват. Притисна я по-силно. Тя облекчено въздъхна и се отпусна в неговата прегръдка. За миг времето спря. Дъждът изчезна. Настъпи тишина. От онази, в която чуваш ударите на сърцето си.

– Кажи сега какво има? – каза Кольо и разби тишината на хиляди малки парченца, сякаш беше счупил прозорец.

– Реката прелива, Кольо. Стигнала е до къщата на баба Гина. Заляла е мазето и се качва нагоре.

– Спокойно. Ние сме нависоко. Няма да стигне до нас.

– А баба Гина?

– Какво баба Гина?

– Тя си е в къщата и не може да излезе.

– Добре. Ще отида да видя какво е положението. Ти стой тук.

– Не. Ще дойда с теб.

Знаеше, че няма смисъл да спори с нея, затова я остави да прави, каквото си иска. Облече шушляковото яке и излезе навън. Пустият му дъжд валеше ли, валеше. Кольо тръгна по пътеката, която водеше към къщата на баба Гина. Жена му подтичваше след него като вярно куче. Стигнаха до къщата след няма и пет минути. Тя беше в ниското, почти до реката. Кольо се спря да огледа обстановката. От непрестанните дъждове реката явно не бе издържала и бавно се разливаше извън от коритото, като заливаше двора на къщата но баба Гина. Сигурно имаше половин метър дълбочина, прецени на око Кольо. Обърна се към жена си и каза с твърд глас:

– Ти стой тук. Аз ще отида да видя какво е положението.

Този път тя се подчини. Само каза:

– Внимавай, Кольо!

Кольо не отвърна, а тръгна към къщата. Беше с ботуши, които стигаха до коляното му, но скоро се напълниха с вода. Тегли й наум една майна и продължи да върви. Добре, че беше пил ракия, та някак си понасяше студената вода. „Веднъж и ракията да ми е полезна“ – рече си наум и продължи с бавни крачки напред. Беше април месец, но тук в планината времето все още не бе пролетно. Стигна до входната врата и се спря. Водата вече го бе изпреварила и заливаше дървената врата на височина от половин метър. Ако я отвореше, щеше да нахлуе в къщата. Точно до къщата имаше асма, която опираше до прозореца. Не му хрумна нищо по-добро от това да се покатери на нея, за да влезе през прозореца. Надяваше се, че е градена здраво, за да издържи мършавото му тяло. Подскочи и се хвана за железният прът, по който пълзеше лозата. Набра се и се прехвърли върху хоризонталните пръти на асмата. Придвижи се предпазливо към прозореца, когато го доближи, се изправи бавно на крака и почука на него. Баба Гина явно го беше чакала, защото веднага отвори прозореца. Той се промуши през него и скочи вътре в къщата. Щом го видя, баба Гина занарежда през сълзи:

– Малее, Кольо, какво чудо ни споходи. Много съм живяла, ама наводнение по тия земи не съм виждала. Разсърдихме Господ ние, хората, и сега ще плащаме, така да знаеш.

– Остави Господа на мира, бабо Гино! Дай да те спасяваме, че по реката всеки момент може да дойде приливна вълна, пък после ще мислим за Господ. Той си е там горе и няма да избяга. Ама първо земните дела да свършим тук долу, че иначе скоро ще се срещнем с него.

– Оф. Жив да си, Кольо, че дойде! Не знам какво щех да правя. Видя. Водата е до вратата стигнала. Как ще излезем от тук?

– Както влязох – през прозореца. Няма друг начин – иначе, ако отворя вратата, водата ще нахлуе в къщата.

– Па я съм стара жена. Как ще се изляза през прозореца бе, Кольо.

– Ще помагам, бабо Гино. Не е високо, па и асмата е досами прозореца. Няма друг начин.

– Епа, щом така казваш, Кольо, добре. Само да си взема бохчата с дрехите и парите – съгласи се тя и изчезна навътре в къщата, преди Кольо да е успял да възрази.

Появи се след малко с един вързоп дрехи и се запъти към прозореца. “Като млада булка припка – помисли си Кольо. – На никой не му се, мре мама му стара”. Щом стигнаха прозореца, той рече:

– Ще те хвана под мишниците, бабо Гино, и ще те спусна бавно през прозореца. Отдолу е вода, така че няма страшно. Щом те спусна, бягаш към високото при Петрана. Тя те чака там.

– Добре, Кольо.

Тя седна на перваза. Той се надвеси над нея. Хвана я под мишниците и бавно я спусна в двора. Беше лека като перце. Баба Гина цопна плавно във водата и с бавни крачки се запъти към портата. Кольо също седна на перваза, за да скочи. В този момент чу гласа на бабата.

– Кольо, Рачето остана вътре. Ще се удави. Жив да си, вземи го.

– Кое Раче бе, бабо Гино?

– Котката ми. Спаси я, Кольо.

– Аман от луди бабички. Да им пикая на котките, да им пикая – процеди през зъби Кольо, но викна високо: – Ще я взема, бабо Гино.

Върна се в къщата и тръгна по стаите. В първата я нямаше. Втората също беше празна.

– Мамицата й и котка. Къде се е завряла пущината?

Слезе на първия етаж. Първата стая отново беше празна, но във втората му излезе късмета. Котката се беше излегнала на леглото и щом го видя, взе да мяуче враждебно. Кольо въобще не се церемони с нея. Сграбчи я за козината и тръгна към вторият етаж. Стигна до прозореца. Седна отново на перваза и бързо скочи преди баба Гина да се е сетила, че е забравила още нещо. Тръгна към външната порта с мяучеща котка в ръка. Малко преди да я достигне, чу страшен грохот откъм реката. Погледна инстинктивно натам и видя огромна стена от сива вода да идва към къщата на баба Гина.

„Е, няма такъв идиот като мен. Да си отида заради една тъпа котка“ – помисли си той. В следващият миг водата се стовари върху него. Завъртя го и го повлече към дъното. „Пустия му водовъртеж. Най-сетне дойде“ – каза си с облекчение Кольо и се отпусна, а водата го повлече заедно с отломките, събрани по пътя.

 

————————————————————————————————————————————————————

* Още от същия автор вж. туктук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.