Home » Авторски страници

В търсене на истината

2017.01.05 Няма коментари
Spread the love

22

Всички търсят истината и всички са убедени, че търсейки я, знаят какво търсят. Не са малко и тези, които вече са намерили истината и се учудват и възмущават, че другите не споделят радостта им по повод на щастливата им находка. И защо, наистина? Защото, например, АЗ толкова ясно виждам своята правота, а на друг му се струва, че не притежавам никаква особена правота, и че моите „убеждения” нямат никакви предимства пред изказаните по-рано от други хора и в друго време убеждения. И главното е, защо така настойчиво да искам от другите да признаят моята правота? Толкова ли ми е нужно такова признание? Като че ли не толкова…

Откакто свят светува, никой още не е успял да накара всички да признаят това. И католицизмът, наброяващ над милиард последователи, е известил истината си на света с фразата. „Quod simper, ubique et ab omnibus creditum est” (“В което вярват винаги, навсякъде и всички”). Често виждаме как някой, който е успял да събере около себе си неголям кръг от хора, получава пълно удоволетворение от това и си въобразява, че неговия миниатюрен кръжец е дори не целия свят, а цялата вселена. Че не дузина слаби хора са видели в него пророк, а всички хора, всички разумни същества са с него и зад него. А също и това, че срещу него се борят само закоравелите и упорити врагове на света и на неговата истина.

Къде се крие тайната на тази слепота? Не е ли в това, че в действителност човек изобщо няма нужда от всеобщо признание, за което толкова много говорят идеолозите и политиците, и че по самата си природа истината не само, че не може, но и въобще не иска да бъде такава за всички. Естествено, това мнение би било неприемливо за мнозина, защото то съдържа в себе си непримиримо противоречие. Но това противоречие не е достатъчно възражение срещу него. Защото противоречивостта е един от признаците за доближаване до истината. Защото тя свидетелства, че човек е изгубил страха от това да има собствени критерии за истината. Ако хората не мислят така, то половината, и то по-добрата, най-интересната част от нашите мисли, никога нямаше да бъде изказвана и човечеството щеше да е по-бедно в духовно отношение.

Редица истини, и може би най-забележителнитете, не могат да намерят общо признание. И най-важното, по-голямата част от тях не го искат и не го търсят. Защото се получава така, че когато нечии съждения получават всеобщо признание, когато станат ясни, достъпни и очевидни, тогава именно те стават пошли, бедни, жалки и нужни само на статистиката и историята? Приемаме ли такова допускане? Къде са сега истините на абсолютизма, националсоциализма, комунизма? Накъде се е запътила и истината за „демокрацията” в изкривения й сегашен вид? Няма ли да приемете едно такова допускане? Но приемаме или не такова допускане, същността на нещата няма да се промени. Светлината на ежедневието ни няма да стане по-ярка от припламването на мигновените феерични пламъчета на идващи и отиващи си идеи и идеологии. Но, когато тези припламвания заразят съзнанието на хората, те стават безразлични към това дали други хора са съгласни или не с тях, и дали те са оправдани от теорията на познанието.

 

Светослав Атаджанов

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.