Home » Авторски страници, литература

Шейтански грип

2017.01.31 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Хасан Ефраимов

Илюстрация: Getty Images

Илюстрация: Getty Images

Бях там – в ничието пространство между живота и смъртта. Стоях разкрачен върху демаркационната линия. Единият ми крак беше отсам, другият – оттатък. Само не питайте кой крак къде е бил. Не помня. Крехка кристална чаша върху бурно море от плаващи айсберги. Разбрах, че това представлявам. Някой ден чашата все пак ще се счупи. Ще бъде смачкана безмилостно от ледените късове и ще полети надолу, към тъмните дълбини. Това е толкова естествено. Но не още! Сега се чувствам прероден, но не силен, а примирен. Животът на всеки се дели на две – живот преди да осъзнае, че е кристална чаша в бурното море, и живот, след като осъзнае, че е кристална чаша. Животът преди осъзнаването е безсмислен. Той е пълен с празни неща. Истинският живот започва след осъзнаването. Тогава човек само дава и повече не иска от никого нищо. Това е, което остава след теб – каквото си дал. Нищо повече. Много хора никога не осъзнават, че представляват кристална чаша в бурното море.

Преди това ми се обади Мехмед – мой приятел и журналист в една от водещите медии в Турция. Журналист, ама от инвазивните, дето са гърмяни десетки пъти, а изгледи да уврят главите им няма. Гърмяха го в Афганистан, беше взет за заложник в Чечня. По едно време изчезна в Ирак. Беше си такъв от малък. Където имаше беля, беше все там. Жена му плаче по цял ден. Това е основното й занимание. Стои по телефоните и го издирва. Понякога го открива, много често – не. Тогава винаги ми звъни и плаче.

– Досега само три пъти се е прибирал в къщи – нарежда. – Всеки път ми правеше по едно бебе и изчезваше. Кога кое дете е болно, от какво има нужда… – всичко е на моята глава. Аз съм жената в къщата, аз съм и мъжът. Това, че имам нужда от човек до себе си, и през ум не му минава. Чакам да си дойде поне на рождения ми ден, но и тогава го няма. Очаквам да ми звънне, за да ми честити. Тогава му звъня аз, ала телефонът му изключен. Включвам телевизора… и ме заливат със студен душ. Всички канали показват негова снимка. Нашият ранен и го закарали в болница. На следващия ми рожден ден е заложник в Ирак.

– Отивам до границата със Сирия. Искаш ли да дойдеш? – изрече по телефона Мехмед.

– Е, що само дотам? Мислех, че ще ме поканиш в Ракка или Дамаск! – не му останах длъжен.

– Ще събереш материал за нова книга.

– Не се оплаквам от липса на материал.

– Събирам данни за бежанците.

– Направо ми ги изпрати като приключиш.

– Знаеш, че няма да е истинско.

Да, така беше и той като изключителен журналист го знаеше добре. Когато пишеш за неща, които не си преживял, никога не се получава истинско. Седиш и умуваш с часове, но още докато вземе книгата в ръка, читателят винаги усеща, че авторът е смукал от пръстите си.

– И за Шейтаните…

– За Шейтаните?

– Утре сутринта да си тука, Тремски – направо ми заповяда моят приятел.

– Нямам каска… а и бронежилетка.

– Няма страшно, аскерът е там… Без да ни екипират няма да ни позволят да припарим в района.

Хвърлих няколко потника и ризи в една чанта и се метнах в колата. Вече беше към 15 часа, а до Истанбул са осем часа път, каквото и да направиш. Понякога може да се свалят до седем и половина, а дори и до седем, но винаги след това си казвам, че не си е заслужавало. За 500 км в тези случаи стотици пъти съм нарушавал законите, карал съм на ръба на възможностите на колата, а и на моите. И за какво? Просто не си заслужава и вече никога не го правя. Напротив, една хубава почивка в Бургас, после, като мина границата в Къркларели, на чайче или хубава чорбичка и оттам, вече по магистралата до Истанбул, е като песен. Тогава вече не й прощавам на колата. Педала на газта до дупка и от стреса не остава и следа. Няма катаджии, няма камери, няма ограничения. А и ако караш бавно, може някой да те помете отзад – я тир, я някое червено Ферари или жълто Ламборджини. Като сляза от колата се чувствам като новороден. Нищо, че резервоарът заминава – всяко нещо си има цена. А удоволствията винаги са на двойна цена!

Стигнах до Истанбул без никакъв проблем. Племенничките ми бяха приготвили изненада. Стана полунощ и изведнъж загасиха осветлението. В стаята внесоха торта,накачулена със свещи. Бях забравил, че имам рожден ден, но не и те. Духнах свещите. Както си му е редът, направихме и снимки за Фейсбук, сестра ми наряза тортата, изядохме я и всички по леглата.

На сутринта нещата се усложниха. Както винаги, имаше някаква катастрофа и километрично задръстване. Звънна телефонът.

– Къде си, Тремски? – прозвуча разтревоженият глас на Мехмед. – Вече трябваше да си тук!

– До обяд не ме чакай. Пеша може и да стигна по-бързо.

Веднага разбра за какво иде реч.
Свий надясно към някой от кварталите край Мраморно море. Паркирай колата и излез на крайбрежната алея. После ми се обади къде си.

Така и направих. Без това вече бях се изнервил до краен предел. По-лесно се достига от Добрич до Истанбул, отколкото от един квартал до друг в самия град.

Не след дълго в далечината се появи хеликоптер. Отначало беше малко петънце на фона на сутрешното слънце. Постепенно се приближи и скоро шумът от витлата му оглуши околността. Кацна направо на тревата, в зелените площи, разположени по протежение на Мраморно море в пределите на града. Хеликоптерът беше с инициалите на медията, в която работеше моят приятел. Той веднага се показа на вратата и ми замаха.

– Нали знаеш, че не обичам да летя – емнах го веднага.

– Нямам време да се влача из Анадола, както ти цяла нощ по пътищата на Балканите – отвърна той.

– Е що не дойде направо до Добрич?
– Да бе… Интересно как ще обясниш на българите, какво търси хеликоптер на турска медия в тяхното небе? Ще ревнат, че ги шпионираме.

– То вече няма какво…

– Няма, ама пак не дават… Медията не е моя, Тремски… И хеликоптерът не е. Аз съм само един журналист.

Машината се издигна сред облаци прах и пушилка и веднага пое на югоизток над морето. Многомилионният град остана подобен на мравуняк под нас. Не след дълго оставихме назад и града, и морето, и полетяхме над Азия.

– Мястото, където свършва една цивилизация и започва друга – мина ми през ум. – Шейтанска работа! Има толкова свободни поля, а всички са се наврели в този град.

– Хубаво гледай, може за последно да виждаш този хубав град от въздуха – изрече Мехмед, забелявайки, че съзерцавам красотите на вековния град.

– Моля?

– След Сирия ще ударят Турция! Шейтаните…

– Моля?

– Ще ни потопят в кръв. Камък върху камък няма да остане. Даже се опитаха вече на два пъти. Кръв ще тече по улиците на този вековен град. Златният рог ще почервенее.

– За какво говориш, Мехмед?

– Да си видял някоя ислямска държава да е нападнала християнска?* Но обратното се случва от векове. Помниш ли колко са били кръстоносните походи? Но няма нужда да ходим толкова назад. Афганистан, Чечня, Ирак, Либия, Египет, Алжир, Сирия… Наред е Турция! Съвсем скоро ще я ударят. Откъде мислиш, че идват оръжията за терористите? От запад! Знаеш ли? Тези държави вече не се управляват от хора! Шейтаните са окупирали властта и сеят зло по целия свят. Злото се казва демокрация.

– Чак пък!

– Западните демокрации са построени върху страданието и болката на останалия свят. Грабят от векове. Да си видял някой от народа да протестира? Грабят и България! Изнасят, каквото могат. И ви продават, каквото могат. Но да произведете нещо ваше не ви позволяват. Трябва само да купувате. Унищожиха цялата икономика на страната. Кажи ми една българска банка? Едно българско застрахователно дружество? Една телекомуникационна компания? Къде останаха българските заводи? Няма, нали? България отдавна е в обятията на Шейтана. Даже и войски пращате, за да участват в завоеванията му.

– Това е в рамките на НАТО.

– Да, Шейтанът си има и армия. Но нашият се усети. Видя ли го как се врътна към Русия?

Още дълго говорихме с Мехмед по време на полета, който трая близо черити часа. Наистина беше подготвил сериозна книга и ми нахвърли основните й детайли. Разбрах, че наближаваме границата, по войските съсредоточени на земята. Преди това, минавайки през Южна Тракия, забелязах десетки пустеещи казарми. Къде-що войски имат, комшиите бяха преместили на юг. А и от северозапад вече нямаше опасност. В края на краищата и България, и Турция, и Гърция вече бяха в един и същ военен блок. А и без това нямаше и войска, която да ги нападне.

Скоро се видяха дълги редици артилерийски установки, насочени по посока на полета ни. Около тях пъплеха десетки малки мравки. След малко последваха и дълги танкови колони, подредени по протежение на някаква гора. Разговорите на пилотите ни станаха постоянни. Десетки пъти предадоха позивните си. Обясняваха каква е машината, номера на полета, маршрута. Отсреща им отговаряше утвърдителен глас, за да започнат веднага след това да обясняват същите неща на друг глас.

– Кацаме. Нататък е зона, забранена за полети – изрече командирът и не след дълго сред облаци прах се приземихме на една поляна.

Веднага пристигна кола от местния клон на медията. Млади момчета запретнаха ръкави и за кратко време прехвърлиха оборудването от едната машина в другата.

– Дано си носиш паспорта – изрече Мехмед и закачи някакъв бадж на врата ми. – От българския клон на медията си.

Поехме с колата, за да бъдем веднага спрени от войници, въоръжени с автомати. Обстойно провериха паспортите ни.

– Булгаристан медия? – запита началникът им, гледайки паспорта ми.

– Булгаристан медия – изрекох, стискайки баджа си в ръка.

Офицерът върна паспортите ни и изкозирува. Войниците вдигнаха бариерата и продължихме.

И тогава, веднага след завоя ги видях – палатките! Бяха хиляди. Не знам, може да са били и милиони. До една бяха бели и островърхи, с инициалите на Червения полумесец.

Спряхме на широка площадка. Входът, пазен от стотици войници, беше точно пред нас. Малко по-надолу беше и самата граница. Разбираше се по огромните опашки, напиращи да избягат от Сирия. Цареше железен ред. Всеки влизащ биваше претърсен основно, чинно се записваха данните му и се вземаха пръстови отпечатъци. Тези, които нямаха никакви документи, биваха отвеждани и държани в отделен лагер, където охраняващите войници бяха буквално през метър. Нямаше нужда да влизаме в самите лагери. Пристигащите бяха достатъчно показателни. Гладни, жадни, боси хора, ощетени от съдбата и прокудени от страната си, за да търсят спасение в чужбина. Мехмед интервюира десетки този ден. Дори не усетихме кога е станало нощ.
Вечерта отседнахме в хотел в близкото градче. Беше претъпкан. Моят приятел не искаше да си тръгваме. Все още не беше заснел кадрите, които търсеше. На бутилка “Йени ракъ” цяла нощ, отново разказва за книгата си.

На сутринта, когато отидохме отново на границата, имаше някакво оживление. От другата страна се стреляше. Изстрелите се чуваха съвсем наблизо. Този път войниците не бяха учтиви като вчера. С викове и крясъци ни наредиха да си сложим каски и бронежилетки, намиращи се в една палатка, а да ни допуснат до бежанците и през ум не им минаваше. По едно време някакъв офицер искаше направо да ни изгони. Мехмед реши да влезем в лагера. Без това нямаше какво друго да направим.

Десетина войници, след като разгледаха подробно разрешителните ни, веднага ни обградиха и придружиха в лагера.

Имаше хиляди болни. Бяха натръшкани в палатките. Стотици млади момчета и момичета, облечени в униформи на Червения полумесец и придружени от войници, раздаваха храна, вода и лекарства. В ръцете си държаха табели с номерата на палатките и назначенията на лекарите. Други болни, непрегледани още, чакаха на опашка пред импровизиран лекарски пункт, състоящ се от няколко фургона, сложени един до друг. После забелязах, че има много подобни пунктове. Навсякъде цареше трескава дейност. Дълго снимаха Мехмед и екипът, а аз през цялото време се мотах наоколо. По едно време минахме покрай една огромна палатка. Не се стърпях и погледнах вътре. Имаше десетки натръшкани болни със закачени системи и пиукащи монитори около тях. Професионалистът в мен надделя и попитах една опакована медицинска сестра от какво са болни. От двете й страни имаше две войничета с автомати в ръка. Придружаваха я на всяка крачка. Бяха големи щастливци. Притежаваха най-желаната работа на света – да се въртят около дупенцето на медицинска сестра, макар и на края на света, и те си я вършеха с желание. Бях сигурен – само някой да се опиташе дори да докосне сестрата, щеше да бъде продупчен със съдържанието на два пълнителя.

– Шейтан гриби – отвърна, без да се замисли, медицинската сестра и аз останах като в небрано лозе.
Като разбраха, че съм от България, веднага се домъкна едно войниче, от тези, които ни придружаваха, и започна да ми говори на български. Да, синовете на Делиормана са дори там, на сирийската граница. А може би са прави и хората в Турция като казват, че няма отърване от изселниците от България – където и да отидете, все на тях налитате, никнат дори там, където не ги сеете.

– Още ли има хора в тази България? – много често ме питат местни в Турция през смях. – При нас само са дошли сигурно 20 милиона. Откъде толкова хора?

Изведнъж от другата страна на границата се чуха взривове. Някой обстрелваше директно бежанците.

Понесоха се ужасни викове и крясъци от ранените, а снарядите продължаваха да падат. Всички залегнаха на земята. Направихме го и ние.

– Кой ги обстрелва, селски? – запитах войника от Делиормана, който сега служеше в турската армия.

– Ба маа му… – отвърна той, на типичен български, залегнал над автомата си. Беше го насочил към Сирия.
Видях как Мехмед се захили идиотски при отговора на войничето. Едва ли имаше някой друг, освен него и мен, който можеше да знае, колко много неща могат да се кажат с тези негови думи и колко типичен е този отговор за България. Да, човек, който можеше да отговаря така, можеше да е само българин, независимо къде беше го запиляла съдбата и независимо в коя армия служеше.

– То там стрелят всички – продължи войничето. – Не може да разбереш кой от кои е. Нашите сега ще ги оправят. Само да падне един снаряд от нашата страна.

Снарядът не закъсня. Наистина беше само един. Падна на метри от вътрешната страна на оградата, в празно пространство, и не нарани никого. Изведнъж, като по зададен сигнал, започна адска канонада. С ужасно свистене във въздуха полетяха стотици снаряди. Идваха от посоката, където бяхме видели вчера артилерийските установки. Първите паднаха на стотина метра от границата. После, с всеки нов залп, се изместваха все повече в сирийска територия. Усетих дори миризмата на барут.

– Скоро в радиус от 10 километра няма да остане някой, който да обстрелва – изрече моят нов приятел и извади кутия цигари от джоба си. – Случва се постоянно. Идват десетина джипа и почват да стрелят. За какво го правят и идея си нямам. Правят се на мъже. Не повтарят, защото нашите не разбират от майтап. Но първо винаги чакат да падне един снаряд отсам. След малко може и хеликоптерите да пуснат. Прилича на електронна игра и винаги ги гледам с кеф от баира как изпепеляват всичко наоколо.

– Булгартабак – изрекох и му подадох моята кутия.

Той се ухили и си издърпа цигара. Дълго я мириса, прекарвайки я пред носа си.

– Знаеш ли какво, селски? – изрече, след като си дръпна с наслада от цигарата. – Лятото си ходих там, при нас… в Делиормана. При баба и дядо… Запознах се с едно момиче. Работеше тютюн. Помагаше на майка си и баща си. Цигарата миришеше на нея. Навярно тo е откъсналo листото с ръката си. Сигурен съм в това. После ме взеха войник. Ако не ме убият дотогава, като се уволня, ще отида и ще й поискам ръката. Как мислиш, дали ще мога да живея, ако отглеждам тютюн в България?

– Като се върна ще поразпитам, приятелю – изрекох. С крайцеца на окото си видях Мехмед да изтрива една немирна сълза, устремила се надолу по лицето му.

На границата беше настанала голяма суматоха. Уплашените бежанци бяха съборили вратите и сега войниците се опитваха да ги удържат, за да не се смесят с останалите. Веднага хукнахме натам, а с нас и и нашите придружители. Плътно застанаха откъм страната на Сирия. Така и куршум от снайпер да долетеше, ние щяхме да бъдем защитени.

Войниците бяха овладели ситуацията. За да не влизат нови хора, на мястото на съборените врати бяха дръпнали два камиона.

– Булгар… Булгар… – крещеше някаква жена и размахваше в ръката си паспорт. Веднага познах, че е българка. Запътих се към нея. Тогава видях, че с нея има още две момичета и някакъв мургав мъж, приличащ на арабин. Жената и момичетата държаха в ръцете си български паспорти. Войниците бяха хванали автоматите с две ръце пред гърдите си и образували непробиваем кордон. Зад тях вече се образуваше втори.

– Пуснете тези хора, те са с български паспорти – развиках се към войниците.

– Булгар-мулгар, не знам аз – отвърна единият. – Има ред за бежанците.

– Те не са бежанци… Имат право да влязат законно в Турция с тези паспорти – не спирах, но нямаше кой да ме чуе.

Изведнъж моят селски ме дръпна на една страна.

– Остави на нас, селски – изрече и цялата група, която ни охраняваше досега, се включи към войниците. Те като видяха, че идва помощ, разхлабиха хватката и позволиха на новите да заемат места. Нашите войничета заградиха трите жени и мъжа, и просто ги откъснаха от тълпата.

– Какво става тука? – развика се веднага някакъв офицер като видя, че има бежанци пред митницата.
Селският изкозирува и обясни как стоят нещата. Веднага ги приеха в митницата и за няколко минути формалностите бяха уредени. Но не и за мъжа. Оказа се, че той е със сирийски паспорт. Безплодни останаха молбите на трите жени.

– Има нужда от стотици лекари, слагай престилката и работи, докато получиш виза – изрече офицерът от митницата на мъжа.

Аз не се обадих. Прекрасно знаех колко са безкомпромисни турските митничари. Кажат ли не, значи е не. Не се обади и Мехмед.

Лъчезара… Така се казваше новата ми позната. Омъжена за сирийски лекар, учил в България. Живели дълги години в Дамаск с двете си дъщери. Съпругът й имал клиника и успешна практика. Лъчезара свирела в Сирийската държавна филхармония. Докато не се появили Шейтаните в небето на Дамаск. Била е далновидна и взела българско гражданство и за двете си дъщери. Навярно мнозина не знаят, но всеки, който има поне един родител български гражданин, автоматично получава българско гражданство. Най-накрая нещо умно, направено и от нашите политици.

Така съдбата ни срещна шестимата там, на границата на държавата, унищожавана от Шейтана. Трима караконджули от Делиормана. Единият известен турски журналист, вторият – войниче от турската армия, мечтаещо да отглежда тютюн в земята на дедите си, и последният – моя милост, неспособен да живее без аромата на лудите сливи нещастник. И Лъчезара, търсеща щастието си, влюбена в момък от чужди и далечни земи, създавала култура в Дамаск със своята цигулка. Обиколила целия свят, изнесла безброй концерти, за да се отърве на косъм от Шейтаните в небето, изпратени от хора, които са се възхищавали на виртуозните й изпълнения. Лъчезара, с двете дъщери от любовта им с принца-доктор от далечните земи, който вече няма родина. Голямата дъщеря – студентка в Дамаск, малката все още незавършила гимназия.

Срещнахме се шестимата, пихме чай и хапнахме Адана кебап, после отново пихме чай, на метри от върлуващия Шейтан.

– Дали ще ме приемат хората в България? – изрече по едно време разплакана Лъчезара. – Сигурно ще кажат, че съм избягала и като съм видяла зора, се връщам пак.

– Моля… – изрекох и като започнах…. Беше ми дошло много за два дни. – Всеки, който се е родил на тази земя, има право да я напуска и да се връща, когато си реши.

– Но хората…

– Няма “но хората”… Има свещено право на всеки един от нас. Може да се върне този човек – посочих Мехмед. – Обиколил е целия свят, навсякъде е търсел истината и навсякъде е бил с името на страната си на сърце. Какъв щеше да стане, ако беше останал в България? Може би махленски кореспондент, за да предава клюките от една махала в друга. Може да се върне и този човек. Нищо, че сега служи в чужда армия. Къде да служи, като няма вече наша армия? А навремето, когато имаше, баща му и дядо му ги караха да служат в Строителни войски, защото бяха втора категория хора. Може да се върнеш и ти. Може би щеше да свириш в софийската ла скала, ако беше останала в България? Може да се върне всеки, по всяко време. Вие сте хора, които прославяте България по света и навсякъде я носите в сърцето си. Направили сте за нея повече, отколкото хиляди души, които стоят на махленската пейка и плюят по цял ден. Може да доведете и когото решите с вас – децата си, съпрузите си. Ще вземеш виза и на съпруга си. Може би ще минат месец-два. Дотогава ще помага на сънародниците си в лагера. Той е свикнал. Лекар е. После ще лекува и в България. И може би всички заедно ще направим България едно по-добро място за живеене. Без това имаме страхотен старт – съумели сме да запазим мира. Това е толкова много в днешно време. Могат да го направят само умни, културни и интелигентни хора. Глупаците грабват оръжието и почват да делят. Скоро не остава за никого.

Оставихме оборудването в колата, за да може хеликоптерът да поеме новите ни спътници. Сътрудниците на Мехмед щяха да го изпратят по-късно с някоя карго фирма.

– Навсякъде е чисто и подредено – изричаше Лъчезара при прелитането над поредния град. – Толкова отдавна не съм виждала град, в който няма разрушения.

– Да, длъжни сме да съумеем да запазим това. От Шейтаните… – изрече Мехмед.

Оставиха ни на същите тревни площи, близо до колата. Бях прекалено уморен, за да продължа, затова подкарах колата към сестра ми. Момичетата останаха очаровани от Истанбул. Вечерта предизвикаха фурор. Но преди това се запознаха отново с топлата вода. Племенничките ми дълго време им предлагаха от техните дрехи. Бяха изтърбушили целия гардероб от момичешката стая. На тръгване ги натовариха с цели сакове с дрехи. Цяла нощ ги гледаха с отворена уста. За пръв път от толкова време насам гостенките спаха на бели чаршафи и без да ги е страх за живота им. Мислите си, че това, което имате, е малко? Искате ли да пренощувате една вечер в Дамаск? Ей така, за разнообразие. Тогава може да се научите да сте по-благодарни.

На следващия ден за някакви си три часа бяхме на Капитан Андреево. Оставих новите ми приятелки на родата на Лъчезара, които бяха дошли да ги посрещнат с цял микробус, и натиснах газта по посока на Добрич. По пътя почна да ми става топло. После се усетих, че ми гори лицето. Обля ме пот, а по тялото ми започнаха ту горещи, ту топли вълни. Изведнъж се сетих как на границата някакъв бежанец ми се изкашля в лицето. Първо ме блъсна грубо, после ме погледна с ехидна усмивка и се изкашля в лицето ми.

– Егати мизерника – псуваше селският, докато го избутваха с прикладите. После ми се извинява дълго, че са го допуснали близо до мен.

Когато стигнах Айтос, повече не издържах и спрях пред една аптека. Аптекарката ме позна. Преди около месец беше си поръчала мои книги. Като ме видя, се уплаши, веднага ме накара да седна и пристъпи с термометър в ръка. Температурата ми се оказа 39 градуса. Купих антибиотик, противовирусни препарати и антипиретици. Изгълтах по една доза и поех отново на път, въпреки протестите на притеснената аптекарка. Как съм минал прохода до Провадия, направо нямам спомен. Сега си мисля – дали колата не се е движила сама, предвид безбройните преминавания на прохода? Навярно така ще да е било. Изгълтах втора доза антипиретици понеже се усетих, че температурата ми не само, че не се понижава, а дори се покачва. Ако от прохода нямам спомен, от Провадия до Добрич съвсем. Навярно Господ наистина пази лудите. Помня само как спрях на една бензиностанция в Добрич. Отворих вратата, понечих да сляза, а се строполих на земята.

– Линейка… – усетих се, че изрекох.

***

Поредната нощна смяна. Отново хората ще пийнат. Някъде ще се сбият, ще наръгат някого. Някой ще бъде блъснат от кола. Може и по-голяма катастрофа да стане. Друг ще получи инфаркт, ще има и с инсулти. Нощта ще бъде последна за неизвестно кого. Ще има преживели и до сутринта, но залеза така и няма да видят. Или може да го видят за последно. Сякаш има някакво значение. Децата на Адам и Ева отново ще направят всичко възможно, за да се унищожат. Ще причиняват болка един на друг, ще се убиват, ще се бесят, ще се колят. Наистина начините са безброй. Такива като мен ще висят навсякъде по болниците и ще ги чакат. Като че ли няма друга работа!

– Доктор Ефраимов… – провиква се сестрата от другия край на коридора. – Знаете ли кого докараха? – пита, съучастнически, докато я доближавам.

– Доналд Тръмп, нали?

– Не… Ефраимов…

– Кой пък е тоя?

– Писателят…

– А… оня нещастник… С караконджулите и Шейтана… Що не си пише глупостите, а ми се мъкне?

– Не е по негово желание.

– Казвах му да не пуши!

На масата колегите вече са започнали. Болният е вперил взор към вечните поля на небитието. Пристъпвам към него. Естествено, че не ме забелязва. Не забелязва нищо. И не усеща нищо.

– Добре дошъл в гара Шейтанджък, поете – изричам. – Нали оттам си тръгнал? Е, ще ти бъде и последна май.

– И тука си имаме спирка Дяволово.

– Какво имаме? – обръщам се към колегите.

– Гори целият, докторе – отговаря един стажант. – Температурата му е над 40.

Веднага разпознавам причината – сепсис. Седят в къщи и гълтат хапчета за настинка. Ден-два, пет. Да отидат на доктор и през акъла не им минава. Вечер жулят и ракийка. Разправятq че клин клин избивал. Глупаци… Докато инфекцията не плъзне из целия организъм. Причинителите преодоляват бариерите и навлизат в кръвта. Разпространяват се чрез нея, докато не достигнат всички вътрешни органи. Скоро всичко вътре в тялото им се превръща в чорба. Върви и спасявай такъв.

Започваме вливания на антибиотици и противовирусни препарати. Естествено ако ги има в болничната аптека.

След два часа вече сме приключили с активните мероприятия. Остава да изпълняваме почасово назначенията и да чакаме. Да чакаме и да се молим.

– Заемайте се нататък – изричам към екипа и присядам до прозореца. Отварям го лекичко и запалвам цигара.

– Надявам се, че нямаш нищо против, Шекспир – изричам. – Без това скоро ще пишеш на едно друго място. Я в рая, я в ада. Зависи…

Цигарата пада от устата ми… Прозорецът се отваря и вътре нахълтва самият Сатана… Вони ужасно… Поглежда право в очите ми, навеждайки се към мен… Усещам дъха му… Смразява… Очите му са червени като жар… Поставя пръст пред устата си, показвайки ми да мълча… Сякаш мога да говоря… Аз цигара не мога да държа в устата си, а той да съм мълчал. Май се напиках… дано да е само сън. Но ако не се събудя скоро, ще напълня и гащите. Нечестивецът пристъпва към леглото, посяга и взема поета под мишница, така, както си е опакован с одеялото и дюшека. Като едно малко дете. Връща се при мен. Отново ми показва с пръст да мълча.

– Ъхъ… – усещам се, че изричам този път, кимайки одобрително с глава.

После просто скача през прозореца. От втория етаж. С поета под мишница. Дори не ставам да погледна след тях. И сега? Какво ще кажа, като ме попитат къде е поетът? Може би, че шефът отдолу е дошъл лично за него. Или някой от неговите караконджули. Да не съм откачен! И кой ще ми повярва. Пустият му поет, затова върви и разправя навсякъде за караконджулите си и за Шейтана. Откачена работа. Защо все се случват в моите смени такива неща? При колегите идват хубавици с болки в гърдите или в сливиците. Случва се да дойде дори такава със сърбеж между краката. Преглеждат ги с кеф, а при мен самият Сатана. А имам още 15 години до пенсия. Дали да не си сменя работата вече?

Реших. Просто напуснах тихо стаята. Че аз да не съм и полицай! Какво ме интересуват мене пъклените дела на зверовете, създадени от Господ, и кой кого откраднал от интензивното. Като си го прибра нечестивецът, да си го лекува пък. Ако може! Аз не мога! Без това е почти умрял. Тъкмо няма да ми се налага да пиша смъртен акт. Но ще трябва да пиша дълги обяснения за пред полицията. Нищо, ще пиша пък. Или ще накарам стажантите. После само ще се подпиша отдолу. Без това не вършат нищо.

***

Отворих очи. Видях, че съм в къщата на караконджулите. Бяха се насъбрали всички.

– Добро утро, докторе – изрече веднага моят приятел с весела усмивка на лице.

– Ти пък какво търсиш тука?

– Аз съм си в къщата.

Всички се скупчиха около леглото ми. Караконджулите от цялата гора, а и самодивата Хортензия беше с тях. Главата ме болеше ужасно. Нямах сили да си помръдна ръката дори.

– Да не сте се събрали на погребение?

– Без малко…

– От кога лежа така?

– Вече пети ден.

– Какво се случи? За последно бях в Айтос, в една аптека и много приятна аптекарка ми мереше температурата.

– За последно беше в болницата. Ама аз те откраднах оттам. Нищо нямаше да могат да направят. Щяха да те уморят – изрече моят приятел.

– Откраднал си ме от болницата? Ти нормален ли си?

– Трябваше да му видиш физиономията на оня… арогантния. Дето все се прави на Господ. Гарантирам, че напълни гащите, а все разправя, че уж той решавал кой ще живее и кой ще мре.

– Кой?

– Оня доктор, кой? Нещастникът, смотаняк някакъв. Трябваше да го стресна още малко, ама го съжалих. Докторе, мога ли да се показвам понякога на такива самозабравили се като него, дето се мислят за много велики?

– Забранявам ти да се показваш на когото и да било. Без това светът е достатъчно грозно място за живеене и без теб. Какво се случи?

– Докторе, Шейтански грип… Веднага го разпознах. Срещнал си самия Шейтан. Само той може да ти го предаде. Били сте лице в лице с него. Навярно сте се гледали и в очите. Не трябваше да го гониш от гората. Сега, къде е какво прави, никой не знае.

– Всеки го знае къде е, само че мълчат. Излъчват непрекъснато по новините пъклените му дела. В момента унищожава целенасочено Сирия.

– Там, в лабораториите му, работят денонощно за да изобретят нов грип. Има хиляди лекари, които са продали душата си за пари. Но някой ден наистина ще изтърват духа от бутилката. Човечеството ви е обречено, докторе.

Дори не направих опит да го опровергая. Някои от тези в бели престилки дори ги познавах лично. Има ги и при нас. Вземат пари от Шейтана, за да пишат неверни неща за лекарства, изобретени от него. Пишат статии в научни списания. Обикалят и страната, като едни гастрольори, и изнасят лъжовни лекции на лекарите. Отврат… Какво бъдеще да има такова човечество?

– Гореше целият, докторе. Онези нямаше да могат да те излекуват. Вирусът на Шейтана беше плъзнал навсякъде в тялото ти. Един час те въргаляхме в снега, докато ти смъкнем температурата. Търкахме те направо със сняг. Караконджулската трева… Тя те спаси.

– Дал си ми караконджулска трева?

– Иначе щеше да умреш… Не трябваше да гониш Шейтана…

– Стига с този Шейтан, бе. Ти друго не знаеш ли? След малко ще заревеш за вино и Тремски суджук.

– Е, няма ли да почерпиш?

– Няма да почерпя. Без това само пиете и ядете, нищо смислено не вършите в живота си. И мърсувате със самодивата Хортензия.

– Ние те спасихме. Сега вече щяха да ти ядат житото и халвата, а ти се стискаш за вино. Неблагодарник такъв.

– Да бяхте ме оставили да умра. Тъкмо щяхте да излочите всичкото вино.

– Аз заради тебе престъпих заръките на самия Всевишен. Много добре знаеш, че ни е забранено да даваме на хората от караконджулската трева. Но аз го направих! А ти…

Понечих да стана, но едва успях да се понадигна малко. Веднага ми помогнаха. Зави ми се свят и едва стоях на краката си.

Звънна телефонът. Някакъв господин звънеше за да ми съобщи, че открили кучето ми. Моите приятели караконджулите станаха по-ниски и от тревата.

– И къде ми е кучето? Мисля, че трябваше да го храните и да му давате хаповете, докато ме нямаше.

– Докторе, по цяла нощ виеше като побесняло. Те сега кучките са разгонени и ги усеща. Просто е съборило оградата.

Повече нищо не казах. Затътрих се към колата. Навън беше ужасен студ. Запалих колата и потеглих. Термометърът показваш минус 15 градуса.

– Мамито му и студ – изпсувах. – И кой нормален човек би живял в този бахър? Има толкова много тропически острови, а аз съм се наврял в този хладилник. Куче да вържеш, няма да стои.

Изпсувах още десетки пъти. Треперех целият. Не стигаше другото, а и беше сутрин рано, когато винаги спя. Сякаш нямаше да е зле зимата вече да напускам тази страна и да се връщам напролет. Имах толкова много покани – от Анталия, от Кипър, от Испания и от братовчед ми от Автралия. А аз седях в студа и не излизах никъде, и въпреки това настинка след настинка, че накрая и Шейтански грип.

Кучето като ме видя, заскимтя.

– Влизай в колата, глупак – троснах му се и на него. – Ще умреш, идиот такъв. Кой освен мен ще ти дава хапове всяка сутрин? А ти си тръгнал кучки да гониш!

То виновно се качи в колата. Докато се приберем, ледът, залепнал по козината му, се стопи и оклепа цялата задна седалка. Сега трябваше да нося колата и на автомивка.

– Има толкова много екзотични острови, а аз с луди караконджули, лудо куче, че сега и Шейтан на главата ми с неговия гаден грип, който едва не ме уби – повтарях си, докато влизах вкъщи.

Погледнах се в огледалото. Трябваше да се заемам с последствията от грипа. Цялата лява страна на лицето ми беше в херпес зостер. Затова ме болеше така. За да съм сигурен, заснех участъка и изпратих снимката на моя близка дерматоложка. Тя само потвърди.

– Добре, че си отървал я някоя пневмония, я миокардит – изрече колежката.

– Направо съм щастливец – отвърнах и й благодарих. Но знаех прекрасно, че и от зостер се умира.

Изгълтах една шепа противовирусни лекарства и си погледнах телефона. Имах стотици неприети разговори. Най-много бяха от съпругата на Мехмед. Попари ме леден душ. Вече знаех всичко, преди още да съм говорил с нея. Шейтанът свиваше обръча около мен. Миналата година ме лиши от приятеля ми от детинство Гошо. Сега Мехмед не бе издържал на грипа на Шейтана. Все пак си нямаше караконджули, които да му дадат от караконджулската трева.

Седнах на дивана и заплаках. Лежах цял ден. Както щях да правя поне още седмица-две, докато се възстановя напълно.

Вечерта се обадих на моите приятели – караконджулите от гората.

– Искам да ви почерпя в памет на един мой добър приятел, който вече не е между нас – изрекох и отлях малко от виното. – Спи в мир, приятелю… Ти заслужаваш това… Какво ти трябваше да ме викаш в Сирия да се бъркаме в делата на нечестивеца. Куршумите не успяха да те убият, мините те пожалиха, снарядите те подминаха. Дори терористите не успяха, колкото и пъти да те вземаха за заложник. Накрая си замина от грип. От Шейтански грип…

Тази вечер караконджулите бяха културни. Изпиха си чашите, пожелаха ми лека вечер и скорошно оздравяване и се прибраха. Остана само моят приятел.

– Докторе, кое беше момичето, което ми съобщи, че си в болницата? – попита по едно време.

Дълго мълчах. После отново заплаках, за кой ли път днес.

– Това е ангелчето от едното ми рамо – прошепнах през сълзи. – Както на другото вече ще седи Мехмед.

Той повече нищо не попита. Пожела ми лека нощ и си тръгна.

Останах сам в нощта. Сам, защото когато човек плаче, дори ангелите му не са там. Появяват се само, когато има нужда от тях. През останалото време съществуват само спомените за тях. За тях и за времето, когато са седели до теб. Докато не се срещнете отново в друго време, в друг свят.

Но не още!

 

———————————————————————————————————————————-

*Бел.ред.: Разбира се, че и мюсюлмански страни са нападали християнски в историята. Но това има значение като фактология в публицистични или историографски текстове, не в литературата. А този прекрасен разказ на Хасан Ефраимов е великолепно отрицание на Шейтаните на войната, убийствата, унижощенията, и не само това. За пореден път авторът е вплел реалистични сюжети с приказни и за пореден път е успял да каже с един художествен текст много неща.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.