Home » Авторски страници, литература

Пяна

2015.11.06 Няма коментари

Разказ от Миролюб Влахов

Илюстрация: Novini.rozali.com

Илюстрация: Novini.rozali.com

Той опипа с поглед ханша на сервитьорката и се обърна към шофьора. Бяха се запознали преди двадесетина минути. Докато търсеше къде да паркира из задръстените улици, газката спря, непознатият отвори вратата и му извика: „Карай след мен!”.

– Студентка ли е?
– Да.
– И моята – отвърна сега шофьорът и надигна халбата. – Със сестрата са в една група, тя ни запозна.

Носът му полегна като плувка в бирата и после бавно се издигна. Удоволствието от първите глътки се разстла върху лицето му. Бирата му хареса. Хванал погледа му, обясни:

– Натоварих баластрата и реших да хапна. Колегата ще я закара, моята смяна свършва.
Навън прокапа. Венцислав поиска да го попита в кой курс е неговата, но не посмя. Шофьорът прецеди пяната през русите си мустаци и погледна спряната пред бирарията газка. Беше с наскоро боядисана кабина, но с очукан и окривен кош, от който се процеждаха капки мътна вода от мократа баластра.

– Колко я дават? – попита Венцислав, колкото да не е неучтив. Не беше задължително да се сприятелява с непознат само защото го бе извел от плетеницата на тесните улички, където се бе залутал.
– Отдавна не я продават на кубик. Не си ли купувал скоро?
– Не знаех.
– Тринадесет и седемдесет тона.
– Това скъпо ли е?
– За някои е скъпо. Но е хубава – ситна и чиста. Промита, дунавска. Става за всичко. И пясък може да си пресееш от нея, стига да не те мързи.

Срещу бирарията, през линията, висяха опушените сгради на топливо. Надписът върху ръба на администрацията беше без средното си „И”, вместо него стояха само железата от рамката, върху която преди е била монтирана буквата. Венцислав се запита дали изобщо свети и ако свети – защо?

– Не си тукашен – продължи шофьорът. – За пръв път те виждам.
– По номера на колата ли позна?
– По нея познах, че си се набутал в ония улици и се чудиш накъде да въртиш.
– Пристигнах преди няма и час.
– Тя защо не те посрещна?
– Исках да я изненадам. Не сме се срещали още. Само по скайп сме общували и някоя друга снимка ми е пратила.
– Не го харесвам тоя скайп. Голяма лигавщина тече по него.
– И аз, но е удобно.
– Е, щом ти върши работа. Ти си знаеш.
– Знам че работи в някакъв склад почасово.
– Къде? Искаш ли да те заведа?
– Тук някъде е, но не знам коя е фирмата. Не е ставало дума. Но е около старото „Топливо”.

Венцислав си каза, че може би не е много приемливо да се обяснява така на непознат. Беше готов да му разкаже как Валя е ходила на гледачка и как оная ú казала, че скоро ще се задоми. Нормално бе, отвърна ú той тогава, все пак скоро завършваш, какво друго ти остава?

– Не, че настоявам. Сестрата и моята също работят в търговската част. Сигурно са я срещали. И да не я знаят по име, поне по физиономия ще си я спомнят.
– Може. Но нали разбираш, че аз всъщност я познавам само от нета. Каквото ми е казала – това е. Може повечето неща да са измислици. Но знам, че има брат.
– Е, и това не е малко. Сигурно ли е? Но не е и много. Половината момичета, така или иначе, имат братя.
– Мечтае да се махне оттук.
– Това вече е мечта на всички. И сигурно очаква някой принц, няма начин да не е така.

Русият посегна веднага към кебапчетата. Венцислав проследи как половинката от първото, което бучна с вилицата, потъна под мустака му, последвано от гигантска хапка от прегънатата на две филийка.

– О, тя и моята мечтае да отиде някъде. В Италия, например. Не взема от дума. Казвам ú че там такива като нея само ги чакат с отворени обятия. Но не за работа, а за онова, схващаш ли?
– Някои наистина загазват.
– Сами се натискат. Сестрата също е пощуряла, но не смее да говори у дома, че чуят ли нашите, спукана ú е работата.
– Моята вече има образование. Завършва.
– И какво като има? Ще стане образована курва, за разлика от повечето други. Като ú е слаб акъла. Щото то дипломата не променя много положението, ако ти е слаб акъла, не е ли така?
– Мисля си, че това при нея е просто мечта. По-скоро иска да се махне оттук и да се омъжи. Надява се, че така ще промени живота си. Пък и големият град е друго нещо.
– Друго е. Но хората са общо взето еднакви.

Шофьорът изпразни чашата, избърса с ръка мустаците си и се озърна за сервитьорката. Венцислав проследи погледа му и я видя да плава над заобления си ханш в дъното на салона. Железничарите и докерите от складовете я гълтаха с очи между залъците, докато топяха яхнията и отпиваха от халбите си.

– Май си прав – съгласи се Венцислав. – Само степента на изявата на тази еднаквост е различна.
– И още как. Е, то жените са си такова племе. Не си ли го забелязал досега? – Той не уточни какво точно има предвид. – Ама то и нашият акъл не е по-горе – всяка може да ни го завърти. Не е ли така?
– Баба все ми казваше, че ми е слаб ангела.
– Баба ти даже е знаела защо. И че никога няма да стане силен. Не ти ли го е казвала? Виж сега как си се пътнал от сума ти километри заради една фуста, даже не я познаваш. Извини ме, не искам да съм груб. Е, не съм ли прав?
– Не е напълно непозната. Мисля, че веднага бих я познал.
– Е, нали си я виждал на снимки.
– Говорили сме с часове. Понякога сме осъмвали. Това все пак е нещо. И помага да опознаеш някого.
– Може и да си прав. Защо не ú се обади, че ще идеш?
– Уговорката ни е за неделя. Ще се видим в Арбанаси. Запазил съм хотел.
– Ама ти не устиска и реши да дойдеш да я потърсиш в Горна, така ли?
– Искам да е изненада. Даже съм купил букет рози и кутия „Мерси”. Като в оная реклама, сещаш ли се. Ще се разтопи.
– Е, тогава ще ти го кажа направо. Ти си хлътнал до уши, мой човек. Малко смешно ми се струва, макар че като им разкажа, сестрата и моята ще изпаднат в умиление и ще има да ми трият сол на главата, че не съм романтичен.
– Ти не би ли постъпил така?
– Остави ме мен. Още сега ще разкажа на моята. След малко ще дойде. И те излизат в обедна, но на смени, за да не затварят склада. После, ако не бързаш, ама за къде ще бързаш, ще отидем до складовете при сестрата. Току-виж оказали се приятелки с твоето момиче. Ще сукнем ли по още една?

Венци не отговори. После предложи:

– Ще почерпя. Надявам се да не ме спрат. За някой друг час ще оветрея и ще се прибера в хотела. – Той погледна към келнерката и докерите – Стига ония да благоволят да я пуснат.
– Ще ти мине. Докато хапнем, докато пием кафе и постоим при сестрата, ще ти се е разминало. Сестрата е хубавица, ще видиш. После може да се разходим някъде. Представяш ли си да те срещне твоята с мен и още две мадами?

Венцислав поиска да му отвърне, че и Валя си я бива, че има още лунички по бузите, на екрана дори се виждат, стоят ú като на дете още, но се усмихна и се отказа.

– Добре, че ми стана жал за теб като те видях как се щураш накъде да хванеш – заключи шофьорът. – Ще се окажеш свястно копеле.

Сервитьорката бе забравила, че има и други клиенти и се въртеше все около масите на докерите и железничарите. Венцислав стана и отиде на бара сам да купи бирата. Тя бе прясна, правеше много пяна и не искаше да влиза в чашите. Барманът дълго я прелива и накрая му върна няколко мокри монети.

Когато се обърна, видя, че Валерия стои на пътеката сред масите и се оглежда за място. Още не го виждаше, не знаеше, че е тук. За миг му мина мисълта да се измъкне, за да не развали изненадата, но осъзна, че вече е късно, нямаше как. Забърза към нея, като внимаваше да не привлече вниманието ú и да не разплиска бирата. Тя се спря пред масата им, виждайки, че има свободни места.

– Виж Валя – кимна към него новият му приятел. – Това е Венци. Запознайте се. Много точен пич е. Ще го запозная със сестрата.

Венцислав остана на крачка от масата. Гъста бирена пяна преливаше от ръба на чашите и се стичаше по ръцете му.

 

——————————————————————————————————————————————————–

ччМиролюб Влахов е роден през 1956 г. във Враца. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е като бригадир-настройчик в машиностроително предприятие, строителен работник, в сферата на услугите. Над двадесет години сътрудничи или работи в различни периодични издания, сред които вестниците „Наука и труд“ (ВТУ) „Народна младеж“, „Борба“, „Народен глас“, „Народен зов“ и др. Бил е отговорен редактор на сменна страница към великотърновския вестник  „Борба“ и главен редактор на  в. „Народен зов“, както и главен редактор на радио „Велико Търново“. В началото на 90-те години на миналия век е издател и главен редактор на великотърновския седмичник „Впрочем“, а за кратко време и собственик на издателство, което издава едно от първите литературни списания след десети ноември 1989 г. – „Веда-М“. От 1993 до 1997 г. работи във вестник „Стандарт нюз“. Завършил е курс по Социална психология и средства за масова информация и е получавал многократно награди за журналистическата си дейност. През 1979 г. е сред основателите  на Националния клуб на младия журналист и активен член на секцията  по журналистика на МХТИ във Велико Търново. Бил е член на СБЖ, откъдето се оттегля, след като престава да се занимава активно с журналистика. Публикувал е свои разкази в различни издания, като студент е членувал в литературния кръжок „Емилиян Станев“ към Великотърновския университет. Влахов е автор на книгата с нравствено-философски фрагменти и етюди „Време за отсяване“ (2012) и на сборниците с разкази „Непозната с розов билет“ (2012), „Някой зад прозореца“ (2013), „Вечеря за пекинез“ (2014).

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.